Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (10)

10.

Талеников облече черното палто и взе сивия шал, който все още беше увит около врата на Амстердам. Размота го и го уви около своя врат. После вдигна сивата шапка, която беше паднала до стола. Беше твърде голяма; той нахлупи горницата й, така че да стои по-нормално на главата му и тръгна към вратата, минавайки покрай гардероба. Заговори строго на двойката, която беше вътре:

— Останете там, където сте и не издавайте никакъв звук. Ще бъда вън в коридора. Ако чуя някакъв шум, ще се върна и това ще бъде най-лошото, което може да ви се случи.

В коридора той изтича към главния асансьор, а после премина покрай тях и продължи към обикновения тъмен асансьор в дъното на коридора. До стената имаше някаква маса за подноси, използвана от румсървиса. Той премести „Граз“ от своя колан и го пусна в джоба на палтото, като натисна бутона с лявата си ръка. Червената светлина над вратата светна; асансьорът беше на втория етаж. Марсилия беше заел позиция и чакаше Беоулф Агейт.

Светлината угасна и секунди по-късно светна таблото с цифра три, после номер четири. Василий се обърна с гръб към плъзгащия се панел.

Вратата се отвори, но не се чуха думи, които да изразяват, че са го разпознали. Нямаше изненадани от вида на черното палто и сивата шапка. Талеников се обърна обратно с пръст на спусъка. В асансьора нямаше никой. Той влезе и натисна бутона за втория етаж.

— Сър? Сър? Господи, това е онзи, лудият, от стая 213! — възбуденият глас на телефонистката пищеше пронизващо от телефона. — Изпратете няколко момчета! Вижте какво могат да направят. Ще се обадя на линейката. Получил е инфаркт или нещо…

Думите й бяха прекъснати. Хаосът започна.

Скофийлд стоеше до вратата, отвори я и зачака. Не повече от четиридесет секунди изминаха откакто чу тичащите стъпки и виковете в коридора. Вратата се отвори; главният портиер изтича вътре, следван от един по-млад, по-голям мъж, друг портиер.

— Слава богу, че не беше затворена! Къде?…

Брей затвори вратата с шут, показвайки се на двамата мъже. Пистолетът беше в ръката му.

— Никой няма да пострада — каза той спокойно. — Само направете това, което ви кажа. Ти — обърна се Брей към по-младия мъж — свали сакото си и шапката, а ти — продължи той, говорейки на старшия портиер — отиди на телефона и кажи на телефонистката да изпрати мениджъра. Ти си изплашен, не искаш да докосваш нищо. Може би тук се е случило нещастие. Мислиш, че е мъртъв.

По-възрастният мъж се скова, очите му се спряха на пистолета и после побягна към телефона. Думите му бяха убедителни, наистина беше изплашен до смърт.

Брей взе шапчицата и сакото на златни райета, които огромният мъж му подаде. Той свали своето сако, облече униформата като взе своето под мишница.

— Шапката — заповяда Скофийлд.

Беше му подадена.

Старият портиер свърши. Очите му диво гледаха към Брей, последното му изречение беше:

— За бога, побързайте! Изпратете някого тук горе!

Скофийлд посочи с оръжието си.

— Застани до вратата, до мен — каза той на изпадналия в отчаяние мъж, после се обърна към по-младия: — Там, зад леглото, има един гардероб. Влизай в него, веднага!

Огромният набит портиер се поколеба, погледна лицето на Брей и тръгна бързо към гардероба. Скофийлд, с насочен към старшия портиер пистолет, пристъпи към гардероба и затвори вратата с ритник. Той хвана лампата за нейната основа.

— Мини вдясно! Разбираш ли? Отговори ми?

— Ъхъ — дочу се приглушеният отговор отвътре.

— Почукай на вратата.

Почукването дойде от най-лявата част, това беше дясно за мъжа. Брей стовари основата на лампата върху бравата. Тя се счупи. После вдигна пистолета си, на който беше поставил заглушителя, и стреля от дясната страна на вратата.

— Това беше куршум! — каза той. — Без значение какво ще чуеш, дръж си устата затворена или ще последва още един. Аз съм точно отвън тази врата.

— О, господи…

Мъжът щеше да мълчи дори и да имаше земетресение. Скофийлд отиде обратно при старшия портиер, вземайки дипломатическия си куфар.

— Къде е стълбището?

— В дъното на коридора, до асансьорите. Трябва да завиете надясно. Той е в дъното на коридора.

— А сервизния асансьор?

— На същото място, само че от другата страна, от другия край, завийте наляво.

— Слушай ме — прекъсна го Брей — и запомни това, което ще ти кажа. След няколко секунди ще чуем мениджъра заедно с няколко души вероятно, да идват по коридора. Когато отворя вратата, ти ще излезеш навън и ще извикаш — и то да крещиш така, като че ли те шибат — после ще започнеш да бягаш надолу по коридора заедно с мен.

— Господи! Какво трябва да им кажа?

— Че искаш да се махнеш оттук — отговори му Брей. — Кажи го както искаш. Не мисля, че ще ти бъде трудно.

— А къде ще отидем? Имам жена и четири деца…

— Това е чудесно! Що не си отидеш вкъщи?

— Какво?

— Кой е най-краткият път към фоайето?

— Господи, не знам!

— По асансьорите може да отнеме доста време.

— Ами стълбите? Стълбите! — Паникьосаният старши портиер откри триумф в своята идея.

— Използвай стълбището — каза Скофийлд, като прилепи ухото си на вратата.

Гласовете бяха приглушени, но приближаваха. Той чу думите „полиция“ и „линейка“, а после „спешен случай“. Бяха трима или четирима души.

Брей отвори вратата и избута старшия портиер в коридора.

— Давай — каза той.

 

 

Талеников се обърна, когато вратата на сервизния асансьор се отвори на втория етаж. Отново нямаше признаци черното палто и отличителната сива шапка да бъдат разпознати. Той отново се обърна, ръката му стискаше здраво „Граз“ в джоба. В коридора имаше подноси с недоизядена храна и мирис на кафе — останки от късната закуска — но никаква следа от Марсилия.

Една двойна летяща метална врата водеше към коридора на втория етаж, в средата на всеки от панелите имаше по един кръгъл прозорец. Василий приближи и надникна през десния.

Той беше там. Фигурата в тежък велурен костюм се движеше до стената, приближавайки ъгъла към пресечката, която водеше към стая 213. Талеников погледна часовника си. Беше дванадесет и тридесет и една. Четири минути до нападението; това щеше да трае колкото живота на Скофийлд, ако той не му повярваше. Беше необходимо нещо, с което да му отвлече вниманието; най-сигурното нещо беше огънят. Телефонно обаждане, пламтяща възглавница, натъпкана с парцали и хартия и хвърлена в коридора. Чудеше се дали Беоулф Агейт би се сетил за това.

 

 

Скофийлд беше намислил нещо. В дъното на коридора светлината на един от главните асансьори светна; вратата се отвори и излязоха трима мъже, говорейки разпалено. Единият беше мениджърът, който беше изпаднал в паника; друг носеше черна чанта: лекар. Третият беше ченге. Лицето му беше остро, косата му късо подстригана: частният детектив на хотела.

Те изтичаха покрай объркания Марсилия, който се обърна рязко настрани, и продължиха надолу по коридора, който водеше към стаята на Скофийлд. Французинът извади пистолета си.

В другия край на коридора под червения знак за изход една тежка врата се отвори. Фигурата на прага се появи, той кимна на Марсилия. В дясната му ръка имаше дългоцев, тежкокалибрен автоматичен пистолет, в лявата — нещо, което изглеждаше… то беше граната. Палецът беше вдигнат, притиснат към лостчето; възпламенителната игла беше извадена!

Ако имаше една граната, значи имаше и повече. Прага беше цял оръжеен арсенал. Щеше да избие всички, които бяха в тази зона до момента, в който не убиеше Беоулф Агейт. Щеше да подхвърли гранатата в края на коридора, след това бързо ще побегне още преди да се е разнесъл димът, и да изстреля няколко куршума в главите на оцелелите, като особено щеше да се погрижи Скофийлд да е първият от тях. Без значение какво беше намислил американецът, той явно беше обграден. Нямаше никакъв път, по който да избяга от куршумите.

Освен ако Прага не беше спрян на мястото, на което се намираше, така че гранатата да експлодира под него. Василий извади „Граз“ от своя джоб и бутна летящата врата пред себе си.

Тъкмо щеше да стреля, когато чу някакъв писък… писъци на човек, изпаднал в паника.

— Махнете се оттук! За бога, трябва да се махна оттук!

Това, което последва, беше лудост. Двама мъже в хотелски униформи идваха, тичайки по коридора, единият се обърна надясно, блъскайки се в Прага, който го изблъска настрани, удряйки го с цевта на пистолета. Прага извика към Марсилия, заповядвайки му да тръгне нагоре по коридора.

Марсилия не беше глупав — не повече от Амстердам. Той видя гранатата в ръката на Прага. Двамата мъже започнаха да крещят един на друг.

 

 

Вратата на асансьора се затвори.

Тя се затвори. Светлината угасна. Тя беше позиция задръж.

Беоулф Агейт успя да се измъкне.

Талеников се обърна и мина зад металната врата; в объркването не бяха го забелязали. Но Прага и Марсилия бяха видели асансьора; очевидно, бяха се сетили за втория мъж, облечен в тъмночервено сако, бягайки право напред, без паника, знаейки какво прави, и носейки нещо под лявата си ръка. Също както Василий двамата екзекутори наблюдаваха светещите цифри над вратата на асансьора, очаквайки, както и Талеников очакваше, да светне буквата „Ф“. Но тя не светна.

Светлината стигна до три. И спря.

Какво ли правеше Скофийлд? Той можеше да избяга на улицата само за секунди, да бъде в безопасност сред тълпата, насочвайки се към някое от стотиците възможни убежища. Но беше останал в обсега на бурята! Отново лудост!

Тогава Василий разбра. Беоулф Агейт отиваше при него.

Той погледна през кръглия прозорец. Прага говореше нещо като бесен. Марсилия кимаше, държейки палеца си на бутона на левия асансьор, а Прага побягна нагоре по стълбите и изчезна зад вратата.

Талеников трябваше да знае какво са си казали. Можеше да му спести няколко секунди — ако можеше да научи нещо за секунди. Той сложи „Граз“, премина през летящата врата със сивия копринен шал, омотан около неговия врат, и сивата шапка, нахлупена плътно над челото му, лицето му бе прикрито.

При възбуденото състояние на Марсилия, бързината и изненадата имаха своя ефект. Черното палто, сивата шапка и коприненият шал бяха достатъчни да бъде объркан образът на един човек, с когото се беше срещал само веднъж за малко в някакво кафене. Той беше шокиран, изтича към Талеников, викайки на собствения си език. Думите бяха толкова бързо изречени, че бяха почти неразбираеми:

— Какво правиш тук? Целият ад се продъни! Някой вика в стаята на Беоулф; те трошат вратите! Той се измъкна. Прага…

Марсилия спря. Той видя лицето пред себе си и озадаченият израз на лицето му премина в шок. Ръката на Василий се стрелна напред, сграбчвайки оръжието на французина, изтръгвайки го с такава сила, че Марсилия изкрещя високо. Пистолетът беше отскубнат от пръстите му. Талеников удари мъжа, като го просна върху стената, забивайки коляното си между чатала на французина, разкъсвайки с лявата си ръка дясното ухо на Марсилия.

— Прага, какво? Имаш само една секунда да ми кажеш! — Той отново заби коляното си в слабините на французина. — Веднага!

— Ще търсим път към покрива… — Марсилия сдъвка отговора, изплювайки го между стиснатите си зъби, главата му политна назад от болка, — етаж по етаж, докато стигнем до покрива.

— Защо? — Господи, помисли си Василий. Имаше някаква метална конструкция, свързваща хотела с прилежащата му сграда. Те знаеха? Той заби коляното си отново и повтори: — Защо?

— Прага смята, че Скофийлд се страхува, че има твои хора на улицата… При вратите на хотела. Той ще чака, докато дойде полицията… Объркването. Той е направил нещо в стаята. В името на Бога, спри!

Василий заби дръжката на пистолета на французина малко зад лявото слепоочие на Марсилия. Убиецът припадна, а от раната бликна кръв. Талеников претърколи безжизненото тяло до стената, оставяйки го да падне така, че да бъде напреки на пресечния коридор. Който и да дойдеше от 213 стая, щеше да бъде посрещнат и от друга неочаквана гледка. Паниката щеше да нарасне и да бъдат спечелени ценни секунди.

Асансьорът от лявата страна пристигна при повикването на французина. Василий влезе вътре и натисна бутона за третия етаж. Вратите се затвориха, когато в същото време от долния край на коридора двама развълнувани мъже изтичаха от стая 213. Единият беше управителят на хотела. Той видя падналия французин насред прогизналия от кръв мокет. И изкрещя.

 

 

Скофийлд съблече сакото и шапката, захвърляйки ги в ъгъла, и облече своето сако. Асансьорът спря на третия етаж; той се стресна при вида на младата камериерка, която влезе, носейки кърпи на ръката си. Само кимна; той се вгледа в нея. Вратата се затвори и те продължиха към четвъртия етаж, където камериерката слезе. Брей натисна този път бутона за шестия етаж. Най-горният етаж.

Ако беше възможно, една част от цялата лудост щеше да свърши с това! Той нямаше да избяга оттук, само за да започне да бяга отново след това и да се чуди къде ще бъде поставен следващият капан. Талеников беше в хотела и това бе всичко, което знаеше.

Стая 505. Талеников беше дал този номер по телефона; той каза, че ще чака. Брей се опита да си спомни, опита се да си спомни шифъра или кода за цифрите, но не можа да си спомни за такава комбинация и се усъмни дали човекът от КГБ би си играл да закодира своето положение.

5-0-5.

5-смърт-5?

Ще те чакам на петия етаж. Един от нас ще умре.

Дали беше толкова просто? Дали Талеников беше паднал до предизвикателство? Дали неговото его беше толкова накърнено, или изтощението му беше толкова пълно, че нямаше нищо друго, което да им остава, освен да си уредят един дуел?

За бога, нека да го решим веднъж завинаги! Аз идвам, Талеников! Ти може да си добър, но не си лъжица за устата на човек, който наричат Беоулф Агейт!

Толкова необходимо… Толкова изморително…

Асансьорът стигна до шестия етаж. Дъхът на Брей спря, когато двама добре облечени мъже слязоха. Те говореха за бизнес, за цифрите от миналата година, въобще върху някаква скучна тема. И двамата погледнаха набързо, неодобрително към него. Той ги разбра. Брадата, кървясалите очи. Стисна дипломатическия си куфар и избегна техните погледи. Вратата започна да се затваря и Брей влезе вътре, като държеше ръката си в сакото.

— Съжалявам — измърмори той, — моят етаж.

Нямаше никой в дългия коридор, право напред, четири етажа над 211 и 213 стая. Далеч долу вдясно имаше две врати с два кръгли прозореца. Сервизният асансьор. Единият панел току беше затворен; все още се люлееше. Скофийлд извади автоматичния си пистолет наполовина от колана си; после го постави на мястото му, когато чу тракането на чинии зад люлеещите се врати. Явно вземаха някакъв поднос за храна; човек, който се прикрива и има намерение да извърши убийство, няма да вдига шум.

Долу, вляво, към стълбите, някаква чистачка току-що беше свършила стаята си. Тя затвори вратата и бавно започна да бута количката си към следващата стая.

505.

Пет-смърт-пет.

Ако имаше място, на което трябваше да се срещнат, то той беше над него, на по-високото място, но това беше високо място, което все още не виждаше, а времето течеше. Той набързо си помисли да приближи към чистачката и да я използва по някакъв начин, но след като той се появи, мисълта му се изпари. Неговото появяване решаваше твърде много неща; бръсненето беше лукс, който той не можеше да си позволи. За да се облекчи, означаваше, че трябва да се откаже от ценни мигове, далеч от капана. Малките неща ставаха големи, толкова важни по време на чакането. И той беше толкова изморен.

Използването на сервизния асансьор трябваше да бъде изключено; то беше средство твърде лесно за обездвижване, за изолиране. Стълбището не беше много по-добро, но имаше едно предимство; с изключение на покрива — ако имаше изход към покрива — то не отиваше по-нагоре. Гледката отгоре винаги беше предимство за човека. Хищните птици кръжаха, те рядко атакуваха от долу нагоре.

Акулите обаче правеха точно това.

Разсейване. Някакъв вид разсейване. Знаеше се, че акулите атакуват подвижните предмети, плаващите останки.

Брей бързо тръгна към тежката врата на стълбището, спирайки за малко до количката на чистачката. Той взе четири стъклени пепелника, напъха ги в джобовете си и хвана дипломатическия си куфар под мишница.

Възможно най-тихо натисна бравата на вратата. Тежката стоманена врата се открехна. Тръгна надолу по стъпалата, придържайки се близо до вратата, ослушвайки се за звук от своя враг.

Той беше там. На няколко етажа по-надолу можеше да чуе бързите стъпки, отеквайки при допира с бетонните стълби. Те спряха и Скофийлд престана да се движи. Това, което последва, го обърка. Чуха се няколко звука от плъзгане, поредица от бързи движения — стържещи, металически. Какво ли беше това?

Той погледна назад към стълбите, към металната врата, през която беше преминал, и видя. Стълбището се използваше изключително като изход при пожар; бравата се отваряше само в едната посока, но не и откъм стълбището, защитавайки по този начин хотела от крадци. Човекът отдолу използваше тънка метална пластина или пластмаса, опитвайки се да отвори вратата. Методът беше универсален; повечето подобни врати можеха да бъдат манипулирани по този начин, ако действаха както трябва. А те наистина действаха както трябва в този хотел.

Стърженето спря. Вратата беше отворена.

Тишина.

Вратата се удари и се затвори. Скофийлд приближи до края на стъпалата и погледна надолу; той не видя нищо друго, освен парапетите, които чезнеха в мрака. Тихо, стъпка по стъпка, той започна да слиза, докато стигна до следващата площадка. Беше на петия етаж.

505. Един безсмислен номер. Едно безсмислено усложнение.

Стратегията на Талеников беше вече ясна. И логична. Брей също щеше сам да я използва. След като хаосът беше веднъж започнал, руснакът чакаше във фоайето, наблюдавайки асансьорите, и ако той не се появеше, щеше да предположи, че Беоулф е изчезнал, след като може би е успял да си пробие път навън. Само след като Талеников беше сигурен, че врагът му не е излязъл от хотела, щеше да започне последното надбягване, и то по стълбището, тършувайки из коридорите, докато оръжието му щеше да бъде готово за неговата движеща се мишена.

Но руснакът не можеше да започне гонитбата от върха, той трябваше да започне от стълбището във фоайето. Беше принуден да се откаже от високата позиция, която беше смъртен недостатък на стълбището, също както би била и в някоя хълмиста местност. Скофийлд остави дипломатическия си куфар на земята и извади два стъклени пепелника от джоба си. Чакането почти свърши; мигът щеше да настъпи всяка секунда.

Вратата отдолу се отвори. Брей захвърли първия пепелник между парапетите; чупенето на стъклото отекна между бетонните стени и стоманената врата.

Чуха се стъпки. Търкането на тежко тяло, опряно о стената. Скофийлд подскочи към празното пространство; той хвърли надолу и втория пепелник. Стъклото се строши точно отдолу; фигурата отдолу се стрелна покрай ръба на парапета. Брей стреля с пистолета си; врагът му изкрещя, завъртя се във въздуха, хвърляйки се извън обсега на погледа му.

Скофийлд слезе три стъпала по-надолу, притискайки се към стената. Той забеляза крака и стреля още веднъж. Чу се песента на куршума, който рикошира в стоманата, забивайки се в цимента. Беше пропуснал; беше ранил руснака, но не беше го убил.

Тогава изведнъж се чу друг звук. Сирени. Далече. Навън. Приближаващи. И викове, които едва достигаха през тежките врати; по коридорите и площадките някой редеше команди.

Вариантите намаляваха, шансът да се избяга намаляваше с всяка секунда. И сега беше моментът да свърши. Не оставаше нищо друго, освен една последна размяна. Стотиците уроци от миналото бяха обобщени в един: стреляй първи, накарай пистолета да те издаде — това означава, че издаваш част от себе си. Една незначителна рана не означава нищо, ако може да спаси живота ти.

Секундите отлитаха бързо; нямаше друга алтернатива.

Брей извади оставащите два пепелника от джоба си и ги захвърли към откритото пространство над парапета. Той стъпи надолу и при звука на първия счупен пепелник се изви с лявото рамо напред, разсичайки въздуха, описвайки полукръг, част от него в прекия обстрел на руснака. Но не и оръжието му. То беше готово за атака.

Две оглушителни експлозии изпълниха вертикалния тунел…

Пистолетът беше изтръгнат от ръката му! От дясната му ръка! Той гледаше безпомощно как оръжието изхвърча от пръстите му, пръски кръв по дланта му, малкото кръгче от рикоширалия в метала куршум.

Беше обезоръжен от един погрешно изстрелян куршум. Убит от едно ехо.

Автоматичният „Браунинг“ затрака надолу по стълбите. Той скочи към него, въпреки че знаеше, че е твърде късно. Убиецът отдолу вече се виждаше, изправяйки се на крака, огромното дуло на неговия пистолет се изправяше, насочено към главата на Скофийлд.

Това не беше Талеников. Не лицето от хилядите снимки, лицето, което мразеше в продължение на цяло десетилетие! Това беше човекът от Прага, мъжът, който беше използвал толкова често за каузата на свободомислещите хора. Този мъж щеше да го убие сега.

Две мисли се появиха в съзнанието му, едната изпревари другата. Последните желания, това бяха те. Смъртта щеше да настъпи бързо; беше благодарен за това. А и освен това най-после беше лишил Талеников от неговия трофей.

— Всички си вършим работата — каза човекът от Прага, трите му пръста, здраво стегнати около дръжката на пистолета. — Ти ме научи на това, Беоулф.

— Ти никога няма да се измъкнеш оттук.

— Забравяш собствените си уроци. „Хвърли оръжието си, смеси се с тълпата.“ Ще се измъкна. Но ти няма. Ако успееш да се измъкнеш, много хора ще трябва да умрат.

— Подаждите! — Гласът изгърмя някъде отгоре, без да се чуе трясък на врата преди това. Мъжът, който извика, беше се намесил бързо и тихо. Екзекуторът от Прага се изви наляво, приклякайки, обръщайки мощния си пистолет нагоре към стълбите, където беше Василий Талеников.

Руснакът стреля и проби дупка в главата на Прага. Чехът падна пред Скофийлд, когато Брей се хвърли за пистолета си, сграбчвайки го на стъпалата, претъркаляйки се бързо надолу под прикритието на стълбището. Той диво стреля към мъжа от КГБ; нямаше да позволи на Талеников да го спаси от Прага, само за да запази своя трофей.

Ще видя как издъхваш…

Не тук! Не сега! Не, докато все още мога да се движа!

И тогава почувства, че не може да се движи. Почувства удара и само разбра, как главата му широко се разтвори, очите му се изпълниха с ослепителна бяла светлина, някак смесвайки се със звуците на хаоса. Сирени, викове, крещящи гласове, долитайки от далечните етажи някъде долу.

Претъркулвайки се, за да се скрие от обстрела на Талеников, той беше ударил главата си в острия стоманен ръб в стълба на ъгъла на парапета. Един куршум, едно ехо, един идиотски стълб от арматурно желязо. Това щеше да му донесе смъртта.

Образът беше замъглен, но непогрешим. Фигурата на добре сложения руснак се появи, тичайки надолу по стълбището. Брей се опита да вдигне пистолета си, който все още държеше в ръка; не можа. Беше затиснат от нечий тежък ботуш; оръжието беше измъкнато от ръката.

— Направи го — прошепна Скофийлд. — За бога, направи го сега! Ти спечели по случайност. Това е единственият начин, по който би могъл да спечелиш.

— Не съм спечелил нищо! Не ми трябва такава победа. Хайде! Ставай! Полицията е тук; всеки момент ще се качат горе по стълбището.

Брей почувства как силните ръце го повдигат и сложи ръката си около здравия врат, рамото му се заби отстрани за подкрепа.

— Какво правиш, по дяволите? — Той не беше сигурен, че думите са негови; не можеше да мисли през болката.

— Ранен си. Раната на врата ти се е отворила; но не е лоша. Само че си си пукнал главата. Не знам колко зле.

— Какво?

— Има един изход. Това беше моята бърлога в продължение на две години. Познавам всеки сантиметър от сградата. Хайде! Помогни ми. Раздвижи си краката! Към покрива.

— Моят куфар…

— Взех го.

 

 

Те бяха в една голяма катраненочерна конструкция. Плътни струи от студен въздух караха заледените страни да пращят, температурата, която беше близка до точката на замръзване, произвеждаше доловими вибрации. Пълзяха по металния под в мрака.

— Това е главният въздухопровод — обясни Талеников, гласът му беше тих, притесняваше се от магнитното ехо. — Инсталацията служи на хотела и на принадлежащата й офис сграда. И двете са сравнително малки постройки, собственост на една и съща компания.

Скофийлд беше започнал да събира мислите си отново, резките движения го принуждаваха да изпраща импулси към своите ръце и крака. Руснакът беше разкъсал копринения шал на части, увивайки една част около главата на Брей, а другата около врата му. Кървенето не беше спряло, но беше намаляло. Той откри част от своето съзнание, но там все още нямаше яснота по това, което се случваше.

— Ти спаси живота ми. Бих искал да знам защо!

— Тихо! — прошепна мъжът от КГБ. — И продължавай да вървиш.

— Искам да ми дадеш отговор.

— Вече ти го дадох.

— Не беше убедителен.

— Ти и аз, ние живеем само с лъжи. Не виждаме нищо друго.

— От теб не очаквам и нищо друго.

— Имаш няколко минути, за да направиш своя избор. Оставям ти това.

— Какво имаш предвид?

— Ще стигнем до края на тръбата; има една решетка на три-четири метра от пода. В зоната на склада на покрива. Ако успеем да слезем долу, ще се измъкнем на улицата, но сега всяка секунда е ценна. Ако има хора около тази решетка, те трябва да бъдат подплашени. Изстрелите ще свършат тази работа; стреляй над главите им.

— Какво?

— Да. Ще ти дам пистолета.

— Ти уби жена ми.

— Ти уби моя брат. Преди това вашата окупационна армия върна трупа на едно младо момиче — едно дете, което обичах много.

— Не знам нищо за това.

— Сега знаеш. Направи своя избор.

Металната решетка беше широка приблизително метър и двайсет. Отдолу имаше огромна, слабо осветена стая, която служеше за склад, изпълнен с щайги и кутии с различни доставки. Не се виждаше никой. Талеников даде пистолета на Скофийлд и започна да избутва металната решетка от скобите с рамо. Руснакът изчака няколко мига за евентуална реакция на шума; такава нямаше.

Той обърна тялото си обратно с краката напред и започна да се плъзга по тръбата. Раменете и главата му минаха под мрежата, пръстите му напипаха ръба; той търсеше баланс, готов да падне на пода.

Странният звук се появи едва доловимо отначало, а после по-силно. Стъпка… Триене. Стъпка… Триене. Стъпка… Триене. Стъпка. Талеников замръзна, тялото му замря между решетката и пода.

— Добро утро, другарю — изрече внимателно на руски гласът, — походката ми се е подобрила от Рига? Нали? Дадоха ми нов крак.

Брей се изтегли обратно в сянката на тръбата. Отдолу, до една огромна щайга, беше застанал мъж с бастун. Инвалид, чийто крак не беше никакъв крак, а представляваше едно право дърво под панталоните. Мъжът продължи, като извади пистолет от джоба си.

— Познавах те много добре, стари приятелю. Ти беше велик учител. Даде ми един час, за да опозная твоята бърлога. Има няколко начина да се избяга, но този е единственият, който ти би използвал. Съжалявам, учителю. Не можем да си позволим да си с нас повече.

Той вдигна пистолета си.

Скофийлд стреля.

 

 

Те побягнаха към алеята от другата страна на улицата, след като излязоха от хотела на Небраска авеню. Двамата се облегнаха на тухлената стена, дишайки тежко. Очите им бяха разширени. Три патрулни коли с включени светлини бяха блокирали входа на хотела, като пропуснаха една линейка. Бяха изнесени две носилки, телата бяха покрити с плат; изнесоха и още една. Талеников видя окървавената глава на Прага. Униформените полицаи задържаха любопитните пешеходци на разстояние, докато техните началници шареха напред-назад, викайки нещо в ръчните си радиостанции, издавайки заповеди.

Беше оформена една мрежа около хотела, всички изходи бяха покрити, всички прозорци се наблюдаваха, бяха приготвили и оръжията си за неочаквани случаи.

— Когато се почувствам достатъчно силен — говореше между вдишванията, — ще се слеем с тълпата и ще повървим няколко пресечки, докато бъдем на по-сигурно място, за да намерим такси. Трябва обаче да бъда честен с теб, не зная къде да отидем.

— Аз знам — каза Скофийлд, отблъсквайки се от стената. — По-добре е да вървим, докато там все още цари объркване. Съвсем скоро те ще започнат да търсят из цялата околност. Те търсят някой ранен. Имаше доста изстрели.

— Един момент — руснакът се обърна към Брей. — Преди три дни бях на един камион из хълмовете около Севастопол. Тогава знаех какво ще ти кажа, когато се срещнем. Ще ти го кажа сега. Ние или ще се избием взаимно, Беоулф Агейт, или ще говорим.

Скофийлд се втренчи в Талеников.

— Можем да направим и двете — каза той. — Да вървим.