Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (26)

15.

Внимателният мъж с измачканите дрехи и с памучния пуловер с висока яка стискаше някакъв калъф от цигулка между коленете си. Той благодари на финландската стюардеса за чашата чай. Ако някой на борда на самолета се опитваше да отгатне каква е възрастта на музиканта, вероятно щеше да я определи някъде между петдесет и пет и шестдесет години, може би малко по-възрастен. Онези, които седяха по-далеч, щяха да започнат от шестдесет нагоре и да добавят, че той вероятно е и по-стар. Въпреки това, с изключение на белите кичури в косата му, той не беше използвал никаква козметика. Талеников беше научил преди години, че лицевите мускули и тялото прикриваха възрастта и физическото състояние далеч по-добре от праховете и течния грим. Трикът беше мускулите да бъдат изопнати в желаното положение на изключителен стрес, с който човек трябваше да свикне, да се преодолее неудобството от това, че трябва постоянно да се бориш с тях, също както възрастните хора се борят срещу силата на възрастта, а недъгавите се опитват да направят всичко възможно, за да прикрият своите деформации.

Есен. Той беше ходил в черната перла на Рур два пъти. Нито едно от пътуванията му не беше отбелязано в досието, тъй като това бяха твърде деликатни задания, свързани с индустриалния шпионаж — операторите в Москва не го бяха записали никъде. Поради това Матарезе нямаха никаква информация, която да им помогне в Есен. Нямаха явки, които можеха да бъдат проследени, нито приятели, които можеха да бъдат издирени и заловени, нищо. Нямаше Янов Миковски, нито Лодзия Кронеша.

Есен. Откъде щеше да започне? Ученият беше прав: той търсеше някакъв петдесетгодишен дух, скритите останки на един човек и семейството му в огромния индустриален комплекс, погълнати в годините на световния хаос. Всякакви истински документи, които се връщаха половин век назад, щяха да липсват — ако те изобщо бяха съществували някога. А и дори да бяха съществували и имаше достъп до тях, те щяха да бъдат така прикрити, че щеше да му отнеме седмици да проследи парите и хората, стоящи зад тях — в процеса на проследяването разкриването му щеше да бъде гарантирано.

Освен това съдебните досиета в Есен трябваше да бъдат между най-обърканите и най-сложните. Кой може да бъде човекът, способен да проправи път през подобна каша? Къде беше времето, когато можеше да го направи?

Имаше някакъв мъж, един частен адвокат, който обаче без съмнение щеше да вдигне ръце при мисълта, че трябва да се опита да открие името на някакъв руснак, дошъл в Есен преди петдесет години. Но той беше адвокат; той беше мястото, от което трябваше да се започне. Ако беше жив, ако желаеше да разговаря за онези смутни времена. Василий не беше се сещал за този мъж от години. Хайнрих Касел беше тридесет и пет годишен младши партньор в една фирма, която вършеше много юридически услуги за по-известните компании от Есен. Досието в КГБ за него разкриваше, че мъжът често беше влизал в конфликт със своите началници, човек, който изключително много държеше на либералната кауза — противопоставящ се дотам на своите работодатели, че бяха го заплашили да го уволнят. Но той беше твърде добър; никой от началниците му не искаше да поеме отговорността за неговото уволнение.

Конспиративните асове на Москва бяха заложили на своята мъдрост, че Касел беше един изключително подходящ материал за шпионажа върху патентования дизайн. С още по-мъдро решение асовете бяха изпратили своя най-добър парламентьор, някакъв си Василий Талеников, който да привлече адвоката за каузата на един по-добър свят.

На Василий му трябваше по-малко от час по време на една вечеря, за да разбере колко абсурдно беше заданието. Изводът беше дошъл, когато Хайнрих Касел се беше облегнал на стола си и беше възкликнал:

— Да не си си изгубил ума? Та аз правя всичко възможно, за да ви държа вас, копелета, настрани!

Не последва нищо. Убедителният парламентьор и адвокатът се бяха напили, привършвайки вечерта призори, наблюдавайки как слънцето изгрява над градините в парка Груда. Те бяха сключили един пиянски пакт: адвокатът нямаше да докладва за опита на Москва в правителството в Бон, ако Талеников гарантираше, че досието в КГБ ще бъде значително променено. Адвокатът беше останал безмълвен, а Василий се беше завърнал в Москва, променяйки досието на германеца в преценката, че радикалният вероятно беше провокатор, платен от американците. Хасел можеше да му помогне, поне да му каже откъде да започне.

Ако можеше да се свърже с Хайнрих Касел. Толкова неща биха могли да се случат, за да му попречат. Болест, смърт, промяна на местоживеенето, някакви инциденти… Бяха изминали дванадесет години от неуспешното изпълнение на заданието в Есен.

Трябваше да свърши и още нещо в Есен, размишляваше той. Нямаше пистолет; трябваше да си купи. Службите за сигурност на западногерманските летища бяха такива тези дни, че не можеше да рискува да разглоби своя „Граз“ и да го прекара в пътната си чанта.

Имаше толкова неща да свърши, а нямаше много време. Но моделът вече му се изясняваше. Беше неясен, отбягващ му, противоречив, но беше там. Корсиканската треска се разпространяваше, заразителите използваха огромни суми и хитри финансови методи да създават напрежение и хаос навсякъде, наемаха армия от елитни бойци, които биха се отказали от своя живот веднага, за да защитят каузата. Но отново, каква кауза? С каква цел? Какво се опитваха да постигнат жестоките философски наследници на Гилом дьо Матарезе. Атентати, тероризъм, свръхкриминални бомбардировки и бунтове, отвличания и убийства… Всички неща, които състоятелните хора трябваше да изпитат, защото разрушаването на реда носеше със себе си техния провал. Това беше гигантското противоречие. Защо?

Той почувства как самолетът започна да се гмурка, пилотът беше започнал спускането над Есен.

Есен. Княз Андрей Ворошин. Кой ли беше станал сега?

 

 

— Не вярвам! — възкликна Хайнрих Касел по телефона, гласът му издаваше същата добронамерена непримиримост, която Талеников помнеше отпреди дванадесет години. — Всеки път, когато мина покрай онези градини, спирам за миг и започвам да се смея. Жена ми си мисли, че това трябва да са спомените за някое старо гадже.

— Надявам се, че си й разказал за какво става въпрос.

— О, разбира се. Казвам й, че това е мястото, където почти станах международен шпионин, а тя си е все така убедена, че е някое старо гадже.

— Моля те, искам да се срещнем. Спешно е и няма нищо общо с предишния ни бизнес.

— Сигурен ли си? Няма да стане, ако си мислиш, че един от най-известните адвокати в Есен ще установи връзки с руснаците. Днешните времена са странни. Носят се слухове, че Баадер-Майнхоф се финансират от Москва, че съседите ни далеч на север са намислили някакви стари гадни номера.

Талеников спря за миг, изненадан от съвпадението.

— Имаш думата на един стар конспиратор. Аз съм безработен.

— Наистина ли? Колко интересно! Тогава паркът Груда. Сега е почти дванадесет. Да речем в един часа? На същото място в градината, въпреки че по това време на годината няма да има цветя.

 

 

Ледът на езерото блестеше на слънчевата светлина, храсталаците бяха свити от зимния студ, макар и малко живнали от дневната светлина на слънцето. Василий седна на пейката; беше един и петнадесет и той започна да усеща полъха на тревога. Без да мисли, той докосна издутината в своя десен джоб, която беше причинена от малкия пистолет, който си беше купил на площад Копщаб, после извади ръката си, виждайки фигурата на човека без шапка, вървящ бързо нагоре по градинската пътека.

Касел беше напълнял и беше почти оплешивял. В огромното си палто с черни кожени ревери имаше вида на проспериращ адвокат. Очевидно скъпото му облекло се разминаваше със спомените на Талеников за енергичния млад адвокат, който искаше да държи копелетата настрани. Когато приближи, Талеников видя, че лицето му беше затлъстяло — явно големи дози бяха минали през гърлото му, но очите му все още бяха живи, все още насмешливи и остри.

— Съжалявам, скъпи ми приятелю — каза германецът, когато Талеников стана и пое протегнатата ръка. — Един проблем в последната минута с един американски договор.

— Това има някаква действителна симетрия — отвърна Василий. — Когато се върнах в Москва преди дванадесет години, написах в досието ти, че смятам, че ти си на американска заплата.

— Колко схватливо. В действителност, плащат ми от Ню Йорк, Детройт и Лос Анджелис, но защо да се мотаем из разните градове?

— Добре изглеждаш, Хайнрих. Очевидно просперираш. Какво стана с онзи любимец на дребните риби?

— Направиха го голяма риба. — Адвокатът се изкиска. — Това никога нямаше да се случи, ако вие контролирахте Бундестага. Аз съм един безпринципен капиталист, който се разкайва за своята вина, като отпуска много пари за благотворителни цели. Марките ми вършат далеч повече работа, отколкото думите ми някога.

— Разумно твърдение.

— Аз съм разумен човек. А това, което ми се струва някак си неразумно, е защо искаш да се срещнеш с мен. Не че не ми харесва компанията ти. Напротив. Но защо сега? Казваш, че не се занимаваш с бившата си професия; с какво разполагам аз, което вероятно би могло да те заинтересува?

— С един съвет.

— Имаш проблеми с властите в Есен? Само не ми казвай, че един предан комунист има частни инвестиции в Рур.

— Само във време, а и те са много малки. Опитвам се да проследя един човек, едно семейство от Ленинград, които са дошли в Германия, в Есен, убеден съм — преди около шейсет или седемдесет години. Убеден съм също, че те са дошли незаконно и тайно са си купили участие в промишлеността на Рур.

Хасел се намръщи.

— Скъпи ми приятелю, ти си луд. Опитвам се да изчисля десетилетията — никога не съм бил много добър по числата — но ако не греша, ти ми говориш за някакъв период между хиляда деветстотин и десета и хиляда деветстотин и двадесета година. Вярно ли е?

— Да. Това са били бурни времена.

— Не ми говори! Имало е само една голяма война на юг, най-кървавата история на север, масови обърквания в източните славянски държави, атлантическите пристанища са били хвърлени в хаос, а океанът се е превърнал в една гробница. Накратко, цяла Европа е била — ако ми позволиш — в пламъци, а самият Есен е преживял изключителна индустриална експанзия, непозната нито преди, нито след това, включително и по времето на Хитлер. Всичко, естествено, е било секретно, всеки ден са се правели цели състояния. В тази лудница пристига някакъв бял руснак, продава скъпоценните си камъни — също както и стотици други — за да си купи парченце от баницата в някоя от дузината компании и ти очакваш от мен да го открия.

— Мислех си, че такава ще бъде реакцията ти.

— А каква друга бих могъл да имам? — Касел се изсмя отново. — Какво е името на този човек?

— За твое добро предпочитам да не ти казвам.

— Тогава как бих могъл да ти помогна?

— Като ми кажеш къде щеше да започнеш да търсиш, ако беше на мое място.

— В Русия.

— Това го направих. Революционните архиви. В Ленинград.

— И не намери нищо?

— Напротив. Открих подробно описание за масово семейно убийство, което толкова противоречеше на действителността, че явно беше фалшиво.

— Как беше описано убийството? Без конкретни данни, само най-общо?

— Имението на семейството е било атакувано от тълпите; атаката продължила цял ден и накрая защитниците използвали оставащите им експлозиви и се взривили заедно с главната къща.

— Едно семейство да отблъсква развилнялата се тълпа на болшевиките в продължение на цял ден? Малко вероятно.

— Точно така. На всичко отгоре беше толкова подробно, като някое упражнение на Фон Клаузевиц^[1], дори климатът и яснотата на небето бяха фиксирани. Всеки сантиметър от огромното имение беше описан, но освен името на самото семейство нямаше нито едно друго споменато име. Нямаше изброени свидетели, които можеха да потвърдят събитието.

Адвокатът се намръщи отново.

— Защо каза, че всеки сантиметър от огромното имение е бил описан?

— Така е.

— Но защо?

— Предполагам, за да предадат достоверност на фалшивото описание, като дадат повече подробности.

— Твърде разточително, може би. Кажи ми, действията на семейството през този ден бяха ли описани със същия стил като врагове на народа?

Талеников се замисли.

— Не, всъщност не бяха. Можеха да бъдат определени като самостоятелни изблици на кураж. — Тогава си спомни точно. — Те са освободили слугите си, преди да посегнат на собствения си живот. Освободили са ги. Това не е било нормално.

— А включването на подобен щедър акт в някакво революционно описание всъщност не би било много приемливо, нали?

— Към какво се насочваш?

— Описанието може и да е било написано от самия мъж, или от някой действителен член на семейството и след това да е прокарано през някои от корумпираните канали в архивите.

— Напълно възможно, но все още не разбирам накъде биеш.

— Възможностите са много, уверявам те, но трябва да ме изслушаш. През годините се научих, че когато един клиент бъде помолен да опише своето състояние, той винаги се показва в най-добра светлина. Това е понятно. Но той също неизменно включва обикновени подробности за неща, които са му много скъпи. Съвсем несъзнателно подхвърлят: красива жена или прекрасно дете, рентабилен бизнес или… разкошен дом. „Всеки сантиметър от огромното имение.“ Усеща се страстта на семейството, нали? Земя. Собственост.

— Да.

Василий си спомни описанията на Миковски за имението на Ворошини. Как патриарсите са били абсолютни властници над земята, как дори са имали свои собствени съдилища.

— Може да се каже, че те са били изключително привързани към собствеността си.

— Възможно ли е да са пренесли тази своя привързаност и в Германия?

— Възможно е, защо?

Очите на адвоката станаха студени.

— Преди да ти отговоря, трябва да задам на стария конспиратор един много сериозен въпрос. Това търсене не е ли някакво съветско военно разследване? Казваш, че си безработен, че не работиш за своите бивши началници, но какво доказателство за това мога да имам аз?

Талеников въздъхна дълбоко.

— Бих могъл да кажа, че имаш думата на един стратег на КГБ, който промени досието на своя враг преди дванадесет години, но ще направя и нещо повече. Ако имаш някакви връзки в разузнаването в Бон и можеш дискретно да се добереш до информация, попитай ги за мен. В Москва съм осъден на смърт.

Студенината напусна очите на Касел.

— Не би казал такова нещо, ако не беше вярно. Един адвокат, който всеки ден се занимава с международен бизнес, може да провери това твърде лесно. Но ти беше предан комунист!

— Все още съм.

— Тогава сигурно са направили огромна грешка.

— Манипулирана грешка — поясни Василий.

— Значи това не е операция на Москва, не е в интерес на Съветите?

— Не. Тя е в интерес на двете страни, на всички страни, и това е всичко, което ще ти кажа. Сега отговорих на сериозния ти въпрос много сериозно. Отговори на моя. Какво имаше предвид във връзка с привързаността на семейството към земята?

Адвокатът присви дебелите си устни.

— Кажи ми името? Може би ще мога да ти помогна.

— Как?

— Регистрите на собствеността, които се пазят в областния съвет. Има слухове, че няколко от големите имения в Релингхаузен и Щаадвалд — онези на северните брегове на езерото Балденей — са купени от руснаци преди няколко десетилетия.

— Те не биха ги купили със собствените си имена, сигурен съм в това.

— Вероятно не. Казах, че историята сигурно е дълга, но прикритото закупуване на собственост не е същото, като депозирането. Винаги се изпуска нещо. Притежаването на земя е много близо до това как човек сам разбира себе си. При някои национални култури той е земята.

— Защо не мога да ги издиря сам? Ако регистрите са достъпни, кажи ми къде да ги открия.

— Това няма да ти помогне. Само правоспособните адвокати могат да търсят в регистрите. Кажи ми името…

— Може да се окаже опасно за всеки, който търси — изрече разколебан Талеников.

— О, я стига! — Касел се изсмя, очите му бяха отново развеселени. — Покупка на земя преди седемдесет години.

— Мисля, че има пряка връзка между тази покупка и крайните актове на насилие, които се случват всеки ден.

— Крайните актове на… — Адвокатът провлече фразата, изразът на лицето му беше тържествен. — Преди час споменах Баадер-Майнхоф по телефона. Мълчанието ти беше твърде гръмко. Да не би да предполагаш?…

— Предпочитам да не предполагам нищо — прекъсна го Василий. — Ти си един много известен човек, мъж с връзки. Дай ми едно писмо — сертификат или нещо подобно, и ме вкарай в регистъра на собствеността.

Германецът поклати глава.

— Не, няма да го направя. Ти няма да знаеш какво да търсиш. Но можеш да дойдеш с мен.

— Ти ще го направиш сам? Защо?

— Презирам екстремистите, които раждат насилие. Спомням си твърде ясно крясъците и укорите на Третия райх. Аз наистина ще търся сам и ако имаме късмет, ти ще ми кажеш това, което искаш. — Гласът на Касел омекна, но тъгата все още беше там. — Освен това, някой, който е осъден на смърт от Москва, не може да бъде толкова лош. Сега кажи ми името.

Талеников загледа адвоката, предусещайки още една смъртна присъда.

— Ворошин — изрече той.

 

 

Униформеният чиновник в съвета на Есен, където пазеха регистрите, се отнесе към известния Хайнрих Касел с изключителна вежливост. Фирмата на хер Касел беше една от най-важните в града. Той даде да се разбере, че едрата администраторка зад бюрото ще бъде щастлива да направи копия от всичко, което хер Касел пожелае. Жената гледаше с неприязън, изразът й беше неодобряващ.

Стоманените шкафове в огромната стая, в която пазеха регистрите на собствеността, бяха като сиви роботи, наредени един върху друг, обграждащи стаята, втренчени надолу към откритото пространство, където двамата експерт адвокати правеха своето разследване.

— Всичко е записано по дати — обясни Касел. — Година, месец, ден. Бъди колкото можеш по-конкретен. Кога най-рано Ворошин би могъл да купи собственост в района на Есен?

— Имайки предвид бавните средства за пътуване през това време, да речем май или началото на юни хиляда деветстотин и единадесета. Но ти казах, че той не би могъл да го купи под свое собствено име.

— Няма да търсим неговото име или дори някакво вероятно име. Поне не в началото.

— А защо не някакво вероятно име? Защо да не е бил в състояние да купи каквото е можел под някакво друго име, ако е разполагал с парите?

— Заради времената, а и те не са се променили кой знае колко. Човек не навлиза в една общност ей така просто със семейството си и не придобива собственост върху голямо имение, без да предизвика любопитство. Този Ворошин, така както го описваш, едва ли е желал това. Той би си създал фалшива самоличност много бавно, много внимателно.

— Тогава какво трябва да търсим?

— Покупка, направена от адвокати за собственици в Абсенция. Или от някой тръст чрез някоя банка за инвестиции в имение; или от служители на някоя компания, или на някое дружество с ограничена отговорност във връзка с придобиване на имущество. Има много начини за придобиване на прикрита собственост, но не щеш ли, времето тече бързо, а собствениците искат да се настанят. Това е винаги моделът, независимо дали става въпрос за сладкарски магазин, за конгломерат от индустриални предприятия или за огромно имение. Никакви законосъобразни маневри не са присъщи на човешката природа. — Касел спря, поглеждайки сивите шкафове. — Ела. Ще започнем от месец май хиляда деветстотин и единадесета. Ако тук има нещо, може би няма да е трудно да го открием. На цялата територия на Рур не е имало повече от тридесет или четиридесет подобни имения. Може би десет до петнадесет в района на Релингхаузен-Щаадвалд.

Талеников почувства същата тръпка на очакване, която беше усетил с Янов Миковски в архивите на Ленинград. Същото чувство на обелване на слоевете на времето, търсейки ключове към документи, записани прецизно преди десетилетия. Но сега той беше озадачен от очевидните несъответствия, които Хайнрих Касел забеляза и отдели от дебелите страници на регистрите. Адвокатът беше като дете в сладкарницата, за която беше споменал; един малък експерт, чиито очи оглеждаха бонбоните и захарните петлета, избирайки от купчината неща за продан.

— Тук. Ела да научиш нещо, мой международен шпионино. Това парче земя в Бреденей, тридесет и седем декара в долината Балденей — идеална за някой като Ворошин. Била е закупена за Щаадсбанк в Дуисбург за наследниците на семейството Фремшайт. Глупости!

— Какво е името?

— Няма значение. Измислено. Трябва да открием кой се е нанесъл година или нещо след това. Това е името, което търсим.

— Мислиш, че може да е Ворошин? С новата си идентичност?

— Недей да подскачаш. Има и други като този — изсмя се Касел. — Нямах представа, че моите предшественици са били изпълнени с толкова законови капризи; това положително е шокиращо. Виж — каза той, изваждайки друг пакет листи, погледът му автоматично се закова върху посочената клауза на първата страница. — Още един. Братовчед на Круп, прехвърлил собственост върху имущество в Релингхаузен на жена от Дюселдорф като благодарност за многогодишната й служба. Друг път!

— Но това е възможно, нали?

— Разбира се, че не е; семейството никога няма да го позволи. Някой роднина е открил начин да скрие добра печалба, като продаде на някой, който не е искал тези, които са го следили — или кредиторите му — да знаят, че има пари. Някой, който контролира жената от Дюселдорф, ако тя изобщо е съществувала. Семейство Круп вероятно са поздравили своя братовчед. И така да видим. 1911, 1912, 1913, 1914… 1915. 20 август 1915.

Името е там. То не говореше нищо на Хайнрих Касел, но не беше така с Талеников. То веднага връщаше съзнанието към един друг документ, на две хиляди мили далече, в архивите на Ленинград. Престъпленията на семейство Ворошини, близките сътрудници на княз Андрей.

Фридрих Шоте.

— Чакай за минута — Василий постави ръка върху документите. — Къде е това?

— Щаадвалд. Там няма нищо нередовно. Всъщност е съвсем законно, чисто е.

— Може би е твърде законно, твърде чисто. Също както касапницата при Ворошини, натруфена с подробности.

— Какво в името на Бога се опитваш да ми кажеш?

— Какво знаеш за този Фридрих Шоте?

Адвокатът се нацупи, мислейки, опитвайки си да си спомни неясната история.

— Работил е за Круп, мисля, на много висок пост. Вероятно е купил това за него. Имал е проблеми след Първата световна война. Не си спомням обстоятелствата — някаква присъда или нещо такова — но не мога да разбера, защо мислиш, че е изопачена?

— Аз мога — каза Талеников. — Бил е обвинен в манипулиране на пари извън Германия. Бил е убит в първата нощ на изпълнението на присъдата, през хиляда деветстотин и единадесета година. Било ли е продадено имението тогава?

— Мисля, че да. От картата се вижда, че е било едно твърде скъпо имение, за да може една жена, чийто мъж е починал в затвора, да поддържа.

— Как можем да го разберем?

— Прегледай до хиляда деветстотин и деветнадесета година. Ще стигнем там…

— Нека сега да видим, моля те.

Касел въздъхна. Той стана и тръгна към шкафовете, връщайки се минута по-късно с една издута папка.

— Когато се прекъсне връзката, се губи последователността — измърмори той.

— Каквото и да загубим, ще можем да го възстановим; така можем да спечелим и време.

Изминаха почти тридесет минути, преди Касел да извлече едно досие от друго досие и да го постави на масата.

— Страхувам се, че току-що загубихме половин час.

— Защо?

— Имението е било купено от семейство Верахтен на 12 ноември хиляда деветстотин и деветнадесета година.

— Заводите „Верахтен“, конкурентите на „Круп“.

— Не и тогава. Още по-малко сега, може би. Верахтен са дошли в Есен от Мюнхен скоро след началото на века. Някъде около хиляда деветстотин и шеста или хиляда деветстотин и седма година. Това е известно, били са от Мюнхен и са били изключително уважавани. Имаш буквата В, но не и Ворошин.

Съзнанието на Василий препусна назад през информацията, която вече имаше. Гилом дьо Матарезе беше събрал главите на властните някога фамилии, ограбени — почти, но не напълно — от своите минали богатства и влияния. Според стария Миковски, Романови са водили дълга битка срещу Ворошини, наричайки ги крадците на Русия, провокаторите на революцията. Било е ясно! Падроне от хълмовете на Порто Вечио е повикал един мъж — и като допълнение неговото семейство — намиращо се вече в процеса на прикрита емиграция, вземайки със себе си всичко, което те са могли да изнесат!

— Императорското В, това открихме — каза Талеников. — Господи, каква стратегия! Дори непрестанните товари от злато и сребро, изпращани от Петербург със знака на имперското В! — Василий взе страниците от адвоката. — Ти сам го каза, Хайнрих. Ворошин би изградил фалшива идентичност много бавно, много внимателно. Точно това е направил той; просто е започнал пет или шест години преди времето, за което аз си мислех. Сигурен съм, че подобни записи са пазени или, ако спомените могат да бъдат задействани, ще открием, че хер Верахтен е дошъл в Есен първо сам, докато се установи семейството му накрая. Един богат мъж, опипвайки новите води за инвестиции и бъдеще, носейки със себе си внимателно изградената история за далечния Мюнхен, а парите са потекли чрез австрийските банки. Толкова просто, а и времената са съвсем точни!

Внезапно Касел се намръщи.

— Жена му — изрече адвокатът тихо.

— Какво общо има тя?

— Тя не е била от Мюнхен. Била е унгарка, от едно богато семейство от Дебрецен, така се е говорело. Никога не се научила да говори добре немски.

— Преведено означава, че е била от Петербург, и е била слаб лингвист. Какво е първото име на Верахтен?

— Анзел Верахтен — каза адвокатът, погледът му беше сега върху Талеников. — Анзел.

— Андрей. — Василий изпусна страниците. — Невероятно е как егото се опитва да надделее, нали? Запознай се с княз Андрей Ворошин.