Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (25)

14.

— Този ваш младеж беше направо нетърпим — каза Миковски в телефона, тонът му беше силно критичен, той говореше на нощния дежурен в ленинградския отдел на Министерството на културата. — Бях казал съвсем ясно — като предполагам, че и вие сте му предали съвсем ясно — че той трябваше да остане в архивите, докато материалът бъде върнат. Сега какво откривам? Младежът е изчезнал, а ключът е пъхнат под вратата! Наистина, това е просто нетърпимо. Предлагам ви да изпратите някой, който да го вземе.

Възрастният учен бързо затвори телефона, отнемайки всякаква възможност за отговор на нощния дежурен. Той погледна към Талеников, в погледа му се четеше удивление.

— Това изпълнение навремето можеше да ти донесе диплом направо от Станиславски — усмихна се Василий, избърсвайки ръцете си с хартиените салфетки, взети от близката умивалня. — Ние сме прикрити — ти си прикрит. Само запомни, един труп без документи ще бъде намерен зад пещта. Ако те попитат, не знаеш нищо, никога преди това не си го виждал, единствената ти реакция трябва да бъде на шок и учудване.

— Но Министерството на културата… те със сигурност ще го познаят!

— Със сигурност няма. Той не е бил мъжът, изпратен с ключа. Министерството ще има свой собствен проблем, доста сериозен при това. Ще си получат ключа обратно, но ще загубят един куриер. Ако този телефон все още е подслушван, този, който слуша, ще предположи, че техният човек е успял. А ние спечелихме време.

— За какво?

— Трябва да се свържа с Есен.

— Есен?! Заради някакво предположение, Василий? Заради някаква хипотеза?

— То е повече от хипотеза. Две от имената, споменати в доклада за Ворошин, са известни. Шоте и Болен-Холбах. Фридрих Шоте е бил обвинен от германския съд скоро след Първата световна война за изнасяне на пари от страната му. Бил е убит в затвора още същата нощ, когато е пристигнал. Около това убийство се е вдигнал много шум, убийците не са били открити. Мисля, че е направил грешка и Матарезе са искали да му запушат устата. Густаф Болен-Холбах се е оженил за единствената оцеляла от фамилията Круп и е получил контрол върху заводите „Круп“. Ако това са били приятелите на Ворошин отпреди почти век, те сигурно са му помогнали. Всичко съвпада.

Миковски поклати глава.

— Ти търсиш петдесетгодишни духове.

— Само с надеждата, че те ще ме отведат към някои от живите сега. Бог знае дали съществуват. Имаш ли нужда от допълнителни доказателства?

— Не. Страхувам се за теб, за това, че те съществуват. Някакъв англичанин те чака в апартамента на някой, някаква жена ме проследява, някакъв младеж пристига тук с ключ за архивите, който е откраднал от друг… Всички от този Матарезе. Струва ми се, че са те хванали в клопка.

— От тяхна гледна точка са успели да го направят. Те са изучили досиетата ми и са изпратили своите бойци да проследят всички мои тайни действия, като са предполагали, че ако някой не успее, следващите няма да пропуснат.

Ученият сне очилата си.

— Къде ги намират тези… бойци, както ги наричаш? Къде трябва да бъдат търсени тези мъже и жени, които се отказват от живота си с такава готовност?

— Отговорът може да е по-страшен, отколкото и двамата си представяме. Корените му се връщат векове назад, до един ислямски принц на име Хасан ибн ал Сабах. Той е формирал взводове от политически убийци, които да го държат на власт. Наричали са ги „фидаиз“.

Миковски изтърва очилата си върху бюрото; звукът беше остър.

— Фидаиз? Убийците? Запознат съм с това, за което ми говориш, но тази концепция е абсурдна. Фидаиз, убийците на Сабах, са се основавали на забраните на една етническа религия. Те са заменяли своите души, своите умове, своите тела за удоволствията на Валхала, докато са били на земята. Подобни поощрения не звучат много привлекателно в днешно време.

— В днешно време? — попита Василий. — Точно днес му е времето. По-голяма къща, по-тлъста банкова сметка или използването на някоя вила в продължение на дълго време, обзаведена с повече лукс, отколкото тези на колегите; по-голям въздушен флот или по-мощен боен кораб, рамото на началника или покана за участия в събития, на които други не могат да присъстват. Точно това представлява времето, света в който ти и аз живеем. Лично, професионално, дори светски — той е едно глобално общество, пращящо от алчност. Девет от всеки десет жители представляват един Фауст. Мисля, че точно това Карл Маркс никога не е успял да разбере.

— Той нарочно го е пропуснал, приятелю. Разбирал го е напълно; просто е имал други проблеми, които е трябвало да атакува първо.

Талеников се усмихна.

— Това ми звучи като някакво извинение.

— А дали ще предпочетеш отговор, мисъл, че управлението на една нация е твърде важно, за да бъде оставено на хората?

— Монархистко твърдение, трудно приложимо. Трябва да го е направил царят.

— Но не е. Изказано е от американеца Томас Джеферсън. Отново е пропуснал нещо важно. И двете страни, както виждаш, тъкмо са били преминали през революции; и двете са били нови, току-що създадени нации. Думите и решенията е трябвало да бъдат практични.

— Твоята ерудиция не променя оценката ми. Твърде много съм видял, използвал съм твърде много.

— Аз не искам да променям нищо; още по-малко твоя талант за наблюдение. Бих искал само да можеш да върнеш нещата в перспектива. Може би всички се намираме в преходно състояние…

— Към какво?

Миковски сложи очилата си.

— Към рая или ада, Василий. Нямам и най-малка представа кое точно. Съжалявам единствено, че няма да бъда тук, за да разбера. Как смяташ да стигнеш до Есен?

— Обратно през Хелзинки.

— Ще бъде ли трудно?

— Не. Има един човек от Виборг, който ще ми помогне.

— Кога тръгваш?

— Сутринта.

— Ще се радвам, ако останеш при мен тази вечер.

— Не, може да бъде опасно за теб.

Ученият изненадано повдигна глава.

— Но аз мисля, че каза, че изпълнението ми по телефона е премахнало всякакви притеснения.

— Мисля, че е така. Може би затова няма да се спомене още няколко дни. Евентуално, разбира се, милицията ще бъде известена, но дотогава инцидентът — доколкото те касае — ще бъде въпрос само на процедури.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ако съм сгрешил. В такъв случай и двамата ще бъдем убити.

Миковски се усмихна.

— Значи краят ни е сигурен?

— Направих това, което трябваше. Нямаше никой друг. Съжалявам.

— Недей. — Ученият се изправи и с нестабилна походка обиколи бюрото. — Тогава трябва да си тръгнеш и аз няма да те видя повече. Прегърни ме, Василий Василевич. Рай или ад, кое ли ще бъде? Мисля, че ти знаеш. Това е второто и ти си стигнал до него.

— Стигнал съм там отдавна — каза Талеников, внимателно държейки стареца, когото нямаше да види никога повече.

 

 

— Полковник Малеткин? — попита Василий, знаейки, че колебливият глас от другата страна на линията принадлежеше на предателя от Виборг.

— Къде си?

— В една телефонна кабина на улицата, недалеч. Имаш ли нещо за мен?

— Да.

— Добре. И аз имам нещо за теб.

— Също е добре — каза Малеткин. — Кога?

— Сега. Излез пред входа на хотела и тръгни надясно. Продължавай да вървиш, аз ще те пресрещна.

Настъпи момент на мълчание.

— Сега е почти полунощ.

— Радвам се, че часовникът ти е точен. Трябва да е много скъп. Да не би да е някой от онези швейцарски хронометри, които са толкова популярни при американците…

— Тук има една жена…

— Кажи й да чака. Заповядай й, полковник, нали си офицер от КГБ!

Седем минути по-късно Малеткин изскочи като невестулка на тротоара пред входа, изглеждайки съвсем дребен и озъртайки се в няколко посоки наведнъж, без явно да обръща главата си. Въпреки че беше студено и тъмно, Василий веднага видя потта по брадичката на предателя; след около ден тази брадичка нямаше да я има. Щеше да бъде пръсната в съда на Виборг.

Малеткин закрачи на север. Нямаше много пешеходци по улица Бродски, няколко двойки, вървящи ръка за ръка, неизбежната тройка млади войници, търсещи топлина някъде, където и да е, преди да се върнат в стерилните си бараки. Талеников чакаше, наблюдавайки сцената на улицата, търсейки някой, който не трябваше да е там.

Нямаше никой. Изменникът не му играеше двойна игра, нито пък беше проследен от някой боец Матарезе. Василий излезе от сянката на вратата и забърза към пресечката; след минута той беше точно пред Малеткин. Започна да си свири „Янки дудъл данди“.

— Ето ти телеграмата! — каза предателят, изплювайки думите в мрака пред една затъмнена витрина. — Това е единственото копие. Кажи ми сега, кой е информаторът от Виборг?

— Другият информатор. Това искаш да кажеш, нали? — Талеников щракна със запалката и погледна копието на кодираното съобщение до Хелзинки. Беше точно. — Ще получиш името след няколко часа.

— Искам го сега! Защото знам, че някой вече се е обадил във Виборг. Искам си протекцията, ти ми я гарантира! Утре сутринта си тръгвам веднага.

— Ние си тръгваме — прекъсна го Василий. — Всъщност, преди да настъпи сутринта.

— Не!

— Да. Освен това, ти ще стъкмиш дневния ред.

— Не искам да правя нищо с теб. Снимката ти се намира на всяко табло на КГБ; в щабквартирата на „Леговски“ даже имаше две! Изпотих се, когато ги видях.

— Не бях помислил за това. Но, виждаш, трябва да ме откараш обратно при езерото и да ме свържеш с финландците. Работата ми тук в Ленинград свърши.

— Защо аз? Аз свърших достатъчно!

— Защото, ако не го направиш, няма да мога да си спомня името, което ще ти потрябва във Виборг. — Талеников потупа предателя по бузата; Малеткин изохка.

— Върни се при твоята жена, другарю, и се представи добре. Но недей да се бавиш твърде много с нея. Искам да излезеш от хотела в три и половина.

— Три и половина?

— Да. Откарай колата до Аничковия мост; трябва да си там преди четири часа. Ще преминеш по моста и после ще се върнеш обратно. Ще те срещна на едната или на другата страна.

— А милиционерите? Те спират подозрителните превозни средства, а една кола, която кара напред-назад по моста в четири часа сутринта не представлява нормална гледка.

— Точно така. Ако има милиционери наоколо, бих искал да го разбера.

— А да предположим, че ме спрат?

— Трябва ли непрекъснато да ти напомням, че си полковник от КГБ? Тук си по официална задача. Много официална и много секретна. — Василий тръгна, после се върна обратно. — Току-що ми хрумна — каза той. — Може да ти е минало през ума да вземеш някакво оръжие и да ме застреляш при удобен момент. От едната страна ще те похвалят, че си ме убил, а на другите ще можеш да се закълнеш, че си се опитал да ме спасиш с голям риск за себе си. В случай, че не искаш да научиш името на мъжа във Виборг, подобна тактика изглежда разумна. Много малко риск, награди и от двата лагера. Но трябва да знаеш, че всяка моя стъпка тук в Ленинград, се следи.

Малеткин започна да говори все по-бързо.

— Кълна ти се, никога не ми е хрумвало такова нещо!

Ти наистина си голям глупак, помисли си Талеников.

— Тогава до четири часа, другарю.

 

 

Василий приближи стълбището на сградата, четири входа по-надолу от този, в който се намираше апартаментът на Лодзия. Той погледна нагоре към прозорците й; лампите бяха включени. Беше си вкъщи.

Той се изкачи бавно по стъпалата, както би постъпил един изморен мъж, завръщащ се в нежелания дом след като бе работил нежеланата си, незаплатена работа извън работно време, зад безкрайния конвейер, за каузата на някакъв нов икономически план, който никой не разбираше. Отвори стъклената врата и влезе в малкия вестибюл.

Бързо го прекоси, бързо приключи преминаването; сега нямаше колебание у него. Отвори вътрешната врата, слезе по стълбището към мазите и потъна в мръсотията долу. Подмина вратата, зад която беше натикал мъртвия англичанин, в чието гърло беше налял водка и беше разрязал китките му с бръснач. Той извади запалката си, запали я и отвори вратата. Англичанинът го нямаше. Не само го нямаше, но нямаше и никакви следи от кръв. Всичко беше почистено.

Тялото на Талеников се смрази, мислите му застинаха в шок. Беше се случило нещо ужасно. Той грешеше.

Грешеше много!

Сега беше сигурен. Бойците на Матарезе може и да бяха на привършване, но последното нещо, което биха направили, е да се върнат на сцената на насилието. Твърде голяма беше вероятността да им бъде устроена клопка; Матарезе нямаше, не можеше да поеме този риск!

Но те го бяха поели, целта си заслужаваше хазартния ход. Какво ли беше направил?

Лодзия!

Той остави вратата открехната и забърза през свързаните мази, държейки „Граз“ в ръка, стъпките му бяха тихи, очите и ушите — напрегнати.

Стигна до входа на Лодзия и се заизчаква по стълбите до приземната площадка. Той затвори вратата бавно и се ослуша; от стълбището отгоре се чу силен смях. Висок женски глас, последван секунди по-късно от смеха на някакъв мъж.

Василий сложи „Граз“ в джоба си, заобиколи парапета и тръгна с нестабилна походка нагоре по стълбите след двойката. Те стигнаха до площадката на втория етаж, диагонално срещу вратата на Лодзия. Талеников заговори с глупава гримаса на лицето си:

— Млади хора, бихте ли направили на един любовчия на средна възраст малка услуга. Страхувам се, че изпих доста водки.

Двойката се обърна и се усмихнаха като един.

— Какъв ти е проблемът, приятелю? — попита младежът.

— Приятелката ми има проблем — каза Талеников, посочвайки към вратата на Лодзия. — Трябваше да се срещнем след представлението в „Киров“, страхувам се, че доста се забавих с един стар приятел от казармата, и мисля, че тя е адски ядосана. Бихте ли почукали вместо мен; ако чуе гласа ми, сигурно няма да ме пусне.

Василий се ухили отново. Мислите му бяха точно противоположни на усмивката му. Колкото повече остаряваше, толкова повече болезнено изживяваше пожертването на млади и хубави хора.

— Това е най-малкото, което бихме могли да направим за един войник — каза момичето, смеейки се силно. — Хайде, съпруже, направи нещо за военните.

— Защо не? — Младежът повдигна рамене и тръгна към вратата на Лодзия.

Талеников застана в ъгъла с гръб, опрян на стената, дясната му ръка беше в джоба. Съпругът почука на вратата.

Отвътре не се чу никакъв звук. Той погледна към Василий, който кимна, посочвайки му да опита пак. Младежът почука отново, сега по-силно, по-настойчиво. Отново имаше само тишина.

— Може би тя все още те чака пред „Киров“ — допусна момичето.

— Или пък — добави младежът, усмихвайки се — може би е намерила стария ти приятел от армията и сега и двамата те избягват.

Талеников се опита да се усмихне в отговор, но не можа. Той много добре знаеше какво ще намери зад вратата.

— Ще чакам тук — промълви той. — Благодаря ви много…

Съпругът разбра, че се беше опитал да бъде жлъчен в неподходящ момент.

— Съжалявам — измърмори тихо, хващайки ръката на жена си.

— Късмет — изрече момичето странно и двамата продължиха бързо по стълбището.

Василий изчака, докато чу звука от затваряща се врата два етажа по-нагоре. Той извади пистолета от джоба си и посегна към бравата пред себе си, страхувайки се да не би тя да не е заключена.

Не беше заключена и страхът му нарасна. Той отвори вратата, влезе вътре и я затвори. Това, което видя, прониза гърдите му от болка; той знаеше, че скоро след това ще последва и още по-голяма болка. Стаята беше разхвърляна, столовете, масите и лампите бяха преобърнати; книгите и възглавниците се стелеха разкъсани по пода, парчета плат бяха разхвърляни наоколо. Сцената беше създадена, за да имитира някаква борба на насилие, но тя беше фалшива, бяха се престарали — обикновено подобни нагласени сцени винаги бяха правени нереални. Не е имало никаква битка, а имаше нещо друго. Беше се провел разпит с мъчения.

Вратата на спалнята зееше отворена; той тръгна към нея, знаейки, че по-голямата болка щеше да настъпи след секунди, острите удари на мъката. Влезе и погледна към нея. Тя беше на леглото, дрехите бяха разкъсани по тялото й, позата на краката й посочваше, че е имало изнасилване, актът, ако изобщо беше извършен, беше извършен само да се заблуди аутопсията, без съмнение след като тя беше вече умряла. Лицето й беше подпухнало, устните и очите подути, зъбите — изпочупени. Струйки кръв се спускаха от бузите й, чертаейки абстрактни фигурки в тъмночервено върху светлата й кожа.

Талеников се обърна, някак внезапно отмалял. Беше чувствал същото много пъти преди това; искаше само да убива. Той щеше да убива.

И тогава се трогна, толкова дълбоко, че очите му внезапно се напълниха със сълзи и не можеше да диша. Лодзия Кронеша не беше се пречупила; тя не беше разкрила на животното, което я беше мъчило, че любовникът й от дните в Рига трябваше да се върне след полунощ. Дори беше направила много повече, отколкото просто да опази тайната. Беше отпратила животното в друга посока. Какво ли беше преживяла!

Не беше изпитвал любов през по-голямата половина от живота си; сега обичаше, а беше твърде късно!

Твърде късно? О, господи!

… Къде е проблемът?

… Това, че греша. В такъв случай ще ни убият и двамата.

Янов Миковски.

Ако Матарезе бяха изпратили войник да проследи Лодзия Кронеша, със сигурност бяха изпратили и друг, който да проследи учения.

Василий изтича към всекидневната, към телефона, който внимателно не беше докосван. Нямаше значение дали линията беше следена или не; той щеше да научи това, което му беше необходимо след секунди; секунди по-късно щеше да изчезне преди някой, изпратен от подслушвачите, да пристигне.

Набра номера на Миковски. Телефонът беше вдигнат незабавно… Твърде бързо за един старец.

— Да? — Гласът беше провлачен, неясен.

— Доктор Миковски, моля.

— Да? — повтори мъжкият глас. Това не беше гласът на учения.

— Аз съм сътрудник на другаря Миковски и трябва спешно да говоря с него. Знам, че не се чувстваше много добре, нужна ли му е медицинска помощ? Ще я изпратим незабавно, разбира се.

— Не. — Мъжът говореше твърде бързо. — Кой се обажда, моля?

Талеников започна непринудено да се смее.

— Аз съм съседът му по канцелария, Рудиков. Кажете му, че намерих книгата, която той търсеше… Не, нека му го кажа сам.

Тишина.

— Да? — Беше Миковски. Бяха му позволили да говори по телефона.

— Добре ли си? Приятели ли са тези мъже?

— Бягай, Василий! Изчезвай! Те са…

Оглушителна експлозия се чу в другия край на линията. Талеников държеше телефона в ръка, втренчен в него. Той остана така за миг, позволявайки на острите удари на болката да пропълзят по гърдите му. Обичаше двама души в Ленинград… и ги беше убил.

Не, това не беше вярно. Матарезе ги беше убил. А сега той щеше да убива, за да си отмъсти. Да убива… Да убива… и да убива.

 

 

Той влезе в една телефонна будка на Невски проспект и набра номера на хотел „Европейския“. Нямаше да има никакъв малък разговор; нямаше време за губене с някакви незначителни хора. Трябваше да премине през езерото Вайникала, в Хелзинки, да се свърже с корсиканката в Париж и да изпрати съобщение на Скофийлд. Трябваше да замине за Есен, тъй като тайната за Ворошин беше там, а животните бяха плъзнали, убивайки, за да предотвратят разкриването на тази тайна. Той ги искаше сега… Толкова силно… Тези елитни бойци на Матарезе. Всички те да измрат в неговите ръце.

— Да, да, какво има — бяха забързаните, насечени думи на предателя от Виборг.

— Измъквай се оттам веднага — изкомандва Талеников. — Карай към гара „Москва“. Ще се срещнем на завоя пред първия вход.

— Сега? Няма и два часът! Ти каза…

— Забрави какво казах, направи това, което ти казвам! Успя ли да уредиш нещо с финландците?

— Едно просто телефонно обаждане.

— Направи ли го?

— Ще го направя за минутка.

— Направи го. Бъди при „Москва“ в два и петнадесет.

 

 

Пътуването на север беше мълчаливо, нарушавано само от непрестанното хленчене на Малеткин за събитията през последните двадесет и четири часа. Той беше човек, който вършеше нещата толкова повърхностно, че дори измяната му беше гранясала, твърде плитка.

Те минаха през Виборг, край село Знева, към границата. Василий разпозна заснежения път край брега, който беше изминал по края на замръзналото езеро; скоро щяха да стигнат до отбивката от пътя, където първо беше забелязал изменника. Тогава беше призори; скоро отново щеше да се зазори. А толкова много неща се случиха, толкова много беше научено…

Той беше изтощен. Не беше спал, а имаше толкова много нужда от сън! Щеше да стигне до Хелзинки и да се наспи толкова дълго, колкото тялото и възприятията му позволяха, после да уреди нещата. За Есен.

Но имаше и нещо последно, което трябваше да уреди сега, преди да си тръгне от любимата Русия, от неговата Русия.

— След по-малко от минута ще стигнем до мястото на срещата — обяви Малеткин. — Ще те посрещне един финландец, на пътеката на брега на езерото. Всичко е уредено. Сега, другарю, аз изпълних моя край на сделката, сега е твой ред. Кой е другият информатор от Виборг?

— Нямаш нужда от името му. Трябва ти само неговият ранг. Това е единственият човек от твоя сектор, който може да ти дава заповеди, единственият ти началник. Първият в командването на Виборг.

— Какво? Той е тиранин, фанатик!

— Какво по-добро прикритие? Отбий се да го видиш лично. Ти знаеш какво да му кажеш.

— Да — съгласи се Малеткин, очите му горяха. Той намали скоростта, когато приближиха пресечката на снежния овраг. — Да, мисля, че знам какво да му кажа… Тук е пътеката.

— Ето и пистолета ти — каза Талеников, подавайки на изменника оръжието му без иглата на ударника.

— О? Да, благодаря ти — отвърна Малеткин, без да слуша повече. Мислите му бяха се концентрирали върху нещо, което не можеше да си представи преди секунди.

Василий излезе от колата.

— Довиждане — каза той, затваряйки вратата.

Когато заобиколи задницата на автомобила към пътеката, той чу звука от спускащото се стъкло на Малеткин.

— Това е невероятно — каза предателят, в гласа му се чувстваше благодарност. — Благодаря ти.

— Няма защо.

Стъклото беше вдигнато. Бръмченето на двигателя беше последвано от писъка на гумите, когато те се завъртяха върху снега. Колата препусна напред; Малеткин не искаше да губи време и бързаше да се прибере във Виборг. Към своята екзекуция.

Талеников навлезе по пътеката, която щеше да го заведе до неговия съгледвач, до Хелзинки, до Есен. Той започна да си свири тихо; мелодията беше „Янки дудъл данди“.