Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (30)

3.

— Тя беше упоена — обясни Талеников.

— Защо, по дяволите, си я довел тук? — навъси се Брей. — Има стотици места във Франция, дузини в Париж, където можеше да бъде в безопасност! Където щяха да се грижат за нея. Ти ги знаеш точно толкова добре, колкото и аз!

— Ако можех да бъда сигурен, щях да я оставя — отвърна Василий със спокоен глас. — Не се тревожи. Разгледах и други алтернативи.

Брей разбра, мълчанието му изразяваше благодарност. Талеников лесно можеше да убие Тони, може би той щеше да е убие, ако не беше Източен Берлин.

— Има ли нужда от доктор?

— Ще помогне от гледна точка на времето, но не е изключително необходимо.

— Какъв беше химикалът?

— Скупуламин.

— Кога?

— Рано вчера сутринта.

Не беше сега времето за обяснения. Само запита:

— Имаш ли кола?

— Не смеех да рискувам, сам мъж с една жена, която не може да се държи на краката си; следата щеше да бъде ясна. Пилотът ни докара от Ашфорд.

— Можеш ли да му имаш доверие?

— Не, но той спря за бензин десет минути преди Лондон и влезе в тоалетната да се облекчи. Добавих един литър масло към бензина; трябва да започне да действа обратно по пътя до Ашфорд.

— Намери такси.

Погледът на Скофийлд предаде комплимента, който той нямаше да каже.

— Имаме да обсъдим много неща — добави Талеников, отблъсквайки се от стената.

— Тогава побързай — кимна Брей.

 

 

Дишането на Антония беше равномерно, лицевите й мускули бяха отпуснати в съня. Когато се събудеше, щеше да се чувства замаяна, но това щеше да премине през деня. Скофийлд зави раменете й, наведе се надолу и целуна бледите й устни, после се оттегли от леглото.

Той излезе от спалнята, оставяйки вратата открехната. Искаше да чуе, ако Тони евентуално се раздвижеше; истерията беше последица от скупуламина. Тя трябваше да бъде контролирана, поради това Талеников не можеше да рискува и да я остави сама, дори за няколко минути, които щяха да са му необходими, за да наеме кола.

— Какво се случи — попита руснакът, седнал в стола с чаша уиски в ръката. — Тази сутрин, вчера сутринта? — Белокосата му глава беше облегната на рамката на стола, очите му затворени; мъжът явно беше изтощен. — Казаха ми, че си мъртъв. Знаеше ли?

— Да. Какво общо има това?

— Помогна ми да я върна.

Руснакът отвори очи и погледна към Брей.

— Има много малко неща за Беоулф Агейт, които не знам.

— Е, и?

— Представих се за теб. Имаше няколко прости въпроса, на които трябваше да се отговори. Не бяха трудни. Предложих себе си в замяна за нея. Те се съгласиха.

— Започни от начало.

— Бих искал да мога, бих искал да знам какво е било. Матарезе или някой вътре в Матарезе иска да те залови жив. Поради това на някои хора е казано, че си мъртъв. Те не търсят американеца, само руснака. Бих искал да разбера.

Талеников отпи.

— Какво се случи?

— Открили са я. Не ме питай как, не знам. Може би Хелзинки, може би са те проследили от Рим, може би нещо или някой, не знам.

— Но са я открили — каза Скофийлд, сядайки. — Тогава какво?

— Вчера рано сутринта, четири или пет часа преди да се обадиш, тя слезе до хлебарницата; беше само през няколко входа. Измина един час, а тя не беше се върнала. Тогава знаех, че имам два избора. Можех да изляза след нея — но откъде да започна, къде да търся? Или можех да чакам някой да дойде в апартамента. Виждаш, те не са имали избор. Телефонът звъня няколко пъти, но аз не отговорих, знаейки, че с всяко иззвъняване някой от тях щеше да приближи.

— Ти отговори на моето позвъняване — прекъсна го Брей.

— Това беше по-късно. Дотогава вече бяхме преговаряли.

— Тогава?

— Накрая дойдоха двама. Това беше един от най-критичните моменти в живота ми, да не ги убия и двамата, особено единия. Той имаше онова малко, грозно кръгче на гърдите си. Когато разкъсах дрехите му и го видях, почти полудях.

— Защо?

— Те са убивали в Ленинград, в Есен. По-късно ще разбереш. Това е част от нещата, които трябва да обсъдим.

— Продължавай. — Скофийлд си наля от питието.

— Ще ти кажа накратко, трябва сам да запълниш празнините — ти си бил там. Държах войника и наетия от него убиец в безсъзнание повече от един час. Телефонът иззвъня и този път отговорих, използвайки най-характерния американски акцент, който можах да имитирам. Щеше да си помислиш, че небето над Париж се беше продънило, толкова истеричен беше обаждащият се. „В Лондон има имитатор!“ извика той. Нещо за голяма грешка, направена в посолството, информацията, която те са получили, е била напълно грешна.

— Мисля, че прескочи нещо — прекъсна го Брей отново. — Мисля, че когато каза, че си се представил вместо мен.

— Да речем, че бях отговорил положително, когато истерикът зададе своя въпрос. Беше изкушение, на което не можех да устоя, тъй като по-малко от четиридесет и осем часа преди това научих, че си бил убит. — Руснакът замълча, после добави: — Преди две седмици във Вашингтон.

Скофийлд отиде отново до стола си, мръщейки се.

— Но човекът на телефона е знаел, че съм жив, също както и тези в Лондон са знаели, че съм жив. Значи си прав, само на някои хора от Матарезе е било казано, че съм мъртъв.

— Това подсказва ли ти нещо?

— Същото, което и на теб. Те правят разграничение.

— Точно така. Когато и двамата сме искали да отстраним някой от подчинените си, ние сме казвали, че проблемът е решен. За тези хора ти вече не си между живите, вече не си издирван.

— Но защо? Те ме издирват. Те ме бяха хванали в клопка.

— Един въпрос с два отговора, мисля — каза руснакът. — Като всяка разнолика организация, Матарезе е несъвършена. Сред хората й има и недисциплинирани, отдадени на насилието, хора, които убиват заради самата идея или заради някаква фанатична вяра. Точно на този тип хора е било казано, че си мъртъв. Ако те не те преследват, няма и да те убият.

— Това е първият отговор; какъв е вторият? Защо някой иска да ме запази жив?

— За да те направят консилиере на Матарезе.

— Какво?

— Помисли само. Помисли какво би донесъл на една такава организация.

Брей погледна към мъжа от КГБ.

— Не повече от теб.

— О, много повече. Няма кой знае какви големи удари, които Москва може да нанесе, приемам това. Но във Вашингтон могат да бъдат открити изненадващи откровения. Ти можеш да им ги осигуриш; ти би бил изключително ценен за тях. Самовеличаещите се са винаги далеч по-уязвими.

— Съгласен съм с това.

— Преди Одил Верахтен да бъде убита, тя ми направи предложение. Това не беше предложение, което тя е била упълномощена да направи; те не са искали руснака, искали са теб. Ако не могат да те получат, ще те убият, но явно някой ти дава този избор.

Би било по-добре за всички засегнати, ако седнем и изложим различията между нас. Можеш да откриеш, че те не са толкова големи. Думи от един куриер без лице.

— Да се върнем в Париж — каза Брей. — Как я получи обратно?

— Не беше толкова трудно. Мъжът на телефона беше твърде загрижен; в бъдещето си той се е виждал или като генерал, или мъртвец. Обсъдихме това, което можеше да се случи на войника с грозния малък белег на гърдите; фактът, че аз знаех за това, сам по себе си беше достатъчен. Уговорих редица ходове, предлагайки войника и Беоулф Агейт за момичето. Беоулф беше изморен от бягане и щеше да се съгласи дали да слуша това, което искаха да му кажат. Той — аз — знаеше, че съм обграден, но професионализмът налагаше той — ти — да изисква някои гаранции. Момичето трябваше да бъде освободено. Реакциите съответстваха ли на твоята известна способност да убеждаваш?

— Само за аплодисменти — отвърна Скофийлд. — Нека да видя дали ще мога да запълня няколко празни места. Ти отговори на въпросите: какво е второто име на майка ми? Или кога баща ми си смени работата?

— Не чак толкова обикновено — намеси се руснакът. — Кой беше четвъртият човек, който си убил? Къде?

— В Лисабон — каза тихо Брей. — Един американец, който не можеше да бъде спасен. Да, ти си знаел това… Тогава ходовете ти са били направени като последица от редица телефонни обаждания в апартамента — моето обаждане от Лондон те е обезпокоило — и с всяко обаждане ти си давал нови инструкции, някаква промяна и размяната е щяла да бъде отложена. Размяната е трябвало да стане на улицата, за предпочитане на еднопосочна улица, с една кола, един човек и Антония. Всичко е трябвало да стане за шестдесет до сто секунди.

Руснакът кимна.

— По пладне. Колата и момичето бяха взети, мъжът и войника завързани за лактите, хвърлени в една пресечка на Плейс дьо ла Конкорд, после няколко бързи обиколки на Париж.

Брей остави уискито и отиде до хотелския прозорец като погледна към Карлос Плейс.

— Преди малко каза, че си имал два избора. Да излезеш и да я търсиш, или да чакаш в апартамента на „Рю дьо Ба“. Струва ми се, че е имало и трети, но ти не си го потърсил. Можел си да се измъкнеш от Париж веднага.

Талеников затвори очи.

— Такъв избор нямах. Усещаше се в гласа й, всеки път когато споменеше за теб. Мисля, че го забелязах в Корсика, в онази първа нощ в пещерата над Порто Вечио, когато я гледаше. Тогава си мислех, колко лудо, колко съвършено… — Руснакът поклати глава.

— Безсмислено — попита Брей.

Талеников отвори очи.

— Да. Безсмислено… Без да е необходимо, без да се налага.

Мъжът от КГБ вдигна чашата си и изпи оставащото уиски на една глътка.

— Историята от Източен Берлин е вече напълно чиста; повече чистене няма да има.

— Никой няма да иска такова или да го очаква.

— Добре. Предполагам, че си видял вестниците.

— „Транс комюникейшън“. Холдингите им във Верахтен.

— По-скоро собствеността им. Надявам се, че си видял местоположението на щабквартирата им. Бостън, Масачузетс. В град, който ти е доста познат, мисля.

— Това, което е по-важно, е градът — и щатът — на Джошуа Ейпълтън, четвъртият, патриций и сенатор, чийто дядо е бил гост на Гилом дьо Матарезе. Ще бъде интересно да видим какви са — ако изобщо съществуват — връзките му с „Транс-ком“.

— Съмняваш ли се, че такива съществуват?

— В този момент се съмнявам във всичко — каза Скофийлд. — Може би ще мисля различно след като сглобим фактите, които казваш, че имаме. Да започнем от момента, когато напуснахме Корсика.

Талеников кимна.

 

 

Внезапният стон премина в удължен плач, последван от вик на болка, приглушен, несигурен, отчаян. Скофийлд изтича в спалнята. Тони се мяташе на леглото, с ръце, покрили лицето й, краката й злобно ритаха въображаемите демони, които я обкръжаваха. Брей седна на леглото и издърпа ръцете от лицето й, внимателно, но здраво, повдигайки всеки пръст така, че ноктите да не наранят кожата й. Той вдигна ръцете й и я хвана, прегръщайки я така, както я беше прегръщал в Рим. Виковете й утихнаха, заменени още веднъж от плач, тя трепереше, дишането й беше ускорено, бавно връщащо се към нормалното, когато тялото й отново стана неподвижно. Първите истерични спазми, последвали употребата на скупуламина, спряха. Скофийлд чу стъпки в коридора; той повдигна глава, за да покаже, че слуша.

— Това ще продължи до сутринта, както знаеш — каза мъжът от КГБ. — Напуска тялото бавно и много болезнено. Няма нищо, което можеш да направиш. Просто я дръж.

— Знам. Ще го направя.

Настъпи момент на мълчание; Брей усещаше погледа на руснака върху себе си, върху Антония.

— Сега си тръгвам — каза Талеников. — Ще ти се обадя утре тук по пладне, ще дойда малко по-късно през деня. Тогава ще можем да изясним подробностите, да координираме сигналите си и този род неща.

— Добре. Такъв род неща. Къде ще отидеш? Можеше да останеш тук, ако ти харесва?

— Мисля, че няма да остана. Също както в Париж, и тук има дузина места. Знам ги, също както и ти. Освен това, трябва да намеря кола, да разгледам улиците. Нищо не може да замести предварителната подготовка, нали?

— Да, така е.

— Лека нощ. Грижи се за нея.

— Ще се опитам.

Отново стъпки; руснакът излезе от стаята. Скофийлд заговори.

— Талеников?

— Да?

— Съжалявам за Ленинград.

— Да. — Отново настъпи тишина; после думите бяха произнесени тихо. — Благодаря.

Външната врата се затвори; той беше сам със своята любов. Положи я на възглавницата и докосна лицето й. Толкова нелогично, толкова неразумно. Защо те намерих, защо ти ме намери. Трябваше да ме оставиш там, където си бях, дълбоко в земята. Сега не е времето за двама ни, не можеш ли да разбереш това? То е толкова… толкова ненавреме.

Сякаш мислите му бяха изречени на висок глас. Тони отвори очите си, фокусът беше размазан, съзнанието й беше замъглено, но тя го позна. Устните й изрекоха неговото име, звукът беше шепнещ.

— Брей?

— Ще се оправиш. Те не са те наранили. Болката, която усещаш, е от химикалите. Тя ще премине, повярвай ми.

— Ти се върна.

— Да.

— Моля те, не си тръгвай без мен.

— Няма.

Внезапно очите й се разшириха, погледът й потъна, белите й зъби се оголиха като на младо животно, заловено в капан, който чупеше гърба му. Някъде дълбоко вътре от нея се надигна един сърцераздирателен стон.

Тя припадна в ръцете му.

Утре, любов моя, единствена моя любов. Утре ще дойда със слънчевата светлина, всички знаят това. И тогава болката ще премине, обещавам ти. Обещавам ти и още нещо, моя толкова ненавременна любов, толкова късно в живота ми. Утре, днес, довечера… ще заловя мъж, който ще ни приближи към края на този кошмар. Талеников е прав. Ще го пречупя, така както никой мъж никога не е бил пречупван — и светът ще ни изслуша. Когато това стане, моя любов, моя единствена божествена любов, ти и аз ще бъдем свободни. Ще отидем някъде далече, където нощта носи сън и любов, а не смърт, не страх и омраза към мрака. Ще бъдем свободни, защото Беоулф Агейт ще си замине. Той ще изчезне — защото не свърши много добри неща на този свят, но има още едно нещо да свърши. Довечера.

 

 

Скофийлд докосна бузата на Антония. Тя хвана ръката му леко, поднасяйки я към устните си, усмихвайки се, прегръщайки го с очи.

— Как е главата — попита Брей.

— Болката премина в замайване — каза тя. — Добре съм, наистина.

Скофийлд освободи ръката й и отиде до стаята, където Талеников се беше навел над една маса, разучавайки някаква пътна карта. Без да го бяха обсъдили предварително, и двамата мъже бяха облечени почти еднакво за своята работа. Пуловери и панталони от тъмна материя, здраво пристегнати на раменете им кобури с черни кожени каишки, преметнати през гърдите им; обувките им също бяха тъмни на цвят, но леки, дебелите гумени подметки бяха нарязани с ножове, за да станат груби отдолу.

Талеников погледна нагоре, когато Брей приближи масата.

— От Грейт Дънмоу ще се насочим на изток към Когшел по пътя ни към Нейланд. Между другото, там има едно летище, което отдава под наем малки реактивни самолети на юг от Хейдли. След няколко дена такова летище може да ни бъде потребно.

— Може би си прав.

— Освен това — допълни мъжът от КГБ с явна неохота, — този маршрут минава през река Блек уотър; горите в тази зона са доста гъсти. Те ще са добро място да изхвърлим нашия багаж.

— Мъртвецът все още си няма име — каза Скофийлд. — Отдай му заслуженото. Той е Роджър Саймъндс, един честен мъж, а аз мразя този шибан свят.

— С риск да ме сметнеш за глупак, може ли да си представя — прости ми — да предложа — че това, което ще направиш довечера, ще бъде от полза за този тъжен свят, с който ние и двамата се поругахме в продължение на доста дълго време.

— Предпочитам нито да си представяш, нито да предлагаш нещо. — Брей погледна часовника си. — Той ще се обади скоро. Когато това стане, Тони ще слезе във фоайето и ще плати сметката на господин Едмънтън — това съм аз. Тя ще се върне с един стюард, който ще смъкне чантите и куфарите ни долу в колата, която наехме на името на Едмънтън, и ще отиде право в Колчестър. Тя ще ни чака в един ресторант, наречен „Бонърс“, до единадесет и тридесет. Ако има някаква промяна в плана или ако имаме нужда от нея, ще й се обадим там. Ако не се чуем, тя ще отиде до Нейланд, до Дабъл Краун Ин, където има стая, запазена на името на Викъри.

Талеников стана от масата.

— Моят куфар не трябва да бъде отварян — каза той. — Заключен е.

— Също и моят — отвърна Скофийлд. — Други въпроси?

Телефонът звънна; и тримата погледнаха към него — един миг, запечатан във времето, защото звънецът означаваше, че беше дошло времето. Брей отиде до бюрото, изчака телефонът да звънне втори път и тогава го вдигна.

Каквито и думи можеше да очаква, каквито поздрави, информация, инструкции или откровения можеха да се чуят, нищо на този свят не можеше да го подготви за това, което чу. Гласът на Саймъндс беше един вик от някакъв вътрешен свят на терор, една неизмерима крайна болка.

— Те всички са мъртви. Същинска касапница! Уейвърли, жена му, децата, тримата слуги… Мъртви. Какво, по дяволите, си направил?

— О, господи! — Мислите на Скофийлд препуснаха, думите бяха внимателно подбрани, за да могат да ги преведат точно. — Роджър, слушай, точно това се опитах да предотвратя. — Той закри микрофона с ръка, очите му бяха върху Талеников. — Уейвърли е мъртъв, всички в къщата са били убити.

— Метод? — скочи руснакът. — Белези по телата, оръжие, разбери за всичко!

Брей поклати глава.

— Ще ги научим по-късно.

Той вдигна глава от микрофона; Саймъндс говореше бързо, почти истерично.

— Това е ужасно. О, господи, най-ужасното нещо! Били са заклани като животни!

— Роджър! Съвземи се! Слушай ме сега. Това е част от техния модел. Уейвърли го е знаел. Той е знаел твърде много. За това е и убит. Не можах да се свържа с него навреме.

— Не си могъл?… В името на Бога, защо не ми… защо не можа да ми кажеш? Той беше външният министър, външният министър на Англия! Имаш ли някаква представа за реакцията, която ще последва? О, боже мой, каква трагедия! Катастрофа! Заклан!

Саймъндс спря. Когато заговори отново, беше очевидно, че професионалистът в него се бореше да надделее.

— Искам да дойдеш долу в офиса ми в най-кратък срок. Считай се за призован от британското правителство.

— Не мога да направя това. Не ме питай защо.

— Не те питам, Скофийлд! Давам ти пряка заповед, подкрепена от най-висшите власти в Англия. Ти няма да излезеш от този хотел! Докато стигнеш до асансьора, и всички входове ще бъдат затворени, всички стълбища, всички изходи ще бъдат поставени под въоръжена охрана.

— Добре, добре. Ще дойда до МИ-6 — излъга Брей.

— Ще бъдеш ескортиран. Остани в стаята си.

— Забрави за стаята, Роджър — каза Скофийлд, търсейки отчаяно думи, които да подхождат на настъпилата криза. — Трябва да те видя, но не в МИ-6.

— Мисля, че ме чу!

— Постави охрана на вратите, можеш да спреш проклетите асансьори, можеш да направиш каквото искаш, но аз трябва да те видя тук. Ще изляза от тази стая и ще сляза долу в бара до най-тъмното сепаре, което мога да открия. Ще се срещнем там.

— Повтарям…

— Повтаряй каквото си искаш, но ако не дойдеш тук и не ме изслушаш, ще има и други атентати — те са такива, Роджър! Атентати. И те няма да се спрат пред външния министър, нито пред държавния секретар… или президента, или министър-председателя.

— О, господи — прошепна Саймъндс.

— Това е, което не можех да ти кажа снощи. Това е причината, която ти търсеше, когато разговаряхме снощи. Но няма да допусна това да бъде документирано, не мога да работя под заплаха, под угроза от наказание. А това би трябвало да ти говори достатъчно. Ела тук, Роджър. — Брей затвори очи, дъхът му спря; моментът беше сега или никога.

— Ще бъда там след десет минути — каза Саймъндс, гласът му беше прегракнал.

Скофийлд затвори телефона, поглеждайки първо към Антония, после към Талеников.

— Той тръгна насам.

— Но той ще те арестува! — възкликна руснакът.

— Не мисля така. Познава ме достатъчно добре, за да знае, че няма да бъда разпитван, ако аз не искам това. А и не иска всичко останало да се стовари върху неговата глава. — Брей пресече стаята до стола, където беше хвърлил шлифера и пътната си чанта. — Сигурен съм за едно нещо. Ще се срещнем долу и той ще ми даде един шанс. Ако приеме, ще се върна до един час. Ако не приеме… ще го убия.

Скофийлд отвори ципа на чантата си, бръкна в нея и извади един дълъг ловджийски нож, втъкнат в калъф. Етикетчето от Хародс беше все още на него. Той погледна към Тони, очите й му подсказаха, че тя разбираше. Както необходимостта, така и омразата към нея.

 

 

Саймъндс седна срещу Брей в сепарето на бара в „Конът“. Дори оскъдното осветление не можеше да прикрие бледността на лицето на англичанина; той беше човек, принуден да взема такива изключителни решения, само при мисълта за които можеше да се разболее. Да бъде физически болен и умствено изтощен.

Те разговаряха в продължение на четиридесет минути. Скофийлд, както беше планирал, му каза част от истината — много по-голяма част, отколкото му се искаше — но това беше необходимо. Сега му предстоеше да отправи последната си молба към Роджър. И двамата мъже знаеха това. Саймъндс усещаше ужасната тежест на своето решение; личеше си от погледа му. Брей чувстваше ножа на своя колан; отвращаващата го решимост да го използва, ако се наложеше, му пречеше да диша.

— Ние не знаем доколко мащабно е всичко това, или колко хора от различните правителства са включени, но знаем, че се финансира от огромни корпорации — обясни Скофийлд. — Това, което се случи тази вечер на Белгрейвия скуеър, може да бъде сравнено с това, което се случи с Антъни Блекбърн в Ню Йорк, с физика Юриевич в Русия. Ние приближаваме, имаме имена, тайни съюзи, имаме информация, че службите на разузнаването във Вашингтон, Москва и Бон са били манипулирани, но нямаме доказателства; ще ги получим, но ги нямаме сега. Ако ме арестуваш, никога няма да ги имаме. Изключено е срещу мен да бъде заведено дело; няма нужда да ти обяснявам какво означава това. Ще бъда екзекутиран в първия… възможен момент. Поради друга причина, от други хора, но резултатът ще бъде същият. Дай ми време, Роджър.

— А ти какво ще ми дадеш?

— Какво повече искаш?

— Тези имена, съюзите.

— Те са без значение сега, дори по-лошо. Ако сега бъдат документирани, ще се скрият в още по-дълбока нелегалност, отрязвайки всички следи, или убийствата, тероризмът ще се увеличат. Ще има серия от кървави бани… и ти ще бъдеш мъртъв.

— Това е моето условие. Имената, съюзите. Или ти няма да излезеш оттук.

Брей погледна мъжа от МИ-6.

— Ще ме спреш ли, Роджър? Имам предвид тук, сега, в този момент, ще го направиш ли? Можеш ли да го направиш?

— Може би не. Но онези двамата, ей там, ще го направят. — Саймъндс кимна вляво от себе си.

Скофийлд погледна натам. От другата страна на помещението, на една маса в центъра на бара седяха двама британски агенти, единият от тях беше червенокосият набит мъж, с когото беше говорил миналата вечер на осветената игрална площадка в Гилфорд. В погледа му сега нямаше съчувствие, само враждебност.

— Ти си се покрил — каза Скофийлд.

— Мислеше ли, че няма да го направя? Те са въоръжени и инструктирани. Имената, моля. — Саймъндс извади тефтерче и химикал. Постави ги пред Брей. — И те моля, не пиши глупости. Бъди практичен. Ако ти и руснакът бъдете убити, няма да има никой друг. Аз може да не съм от същата класа като Беоулф Агейт и Серпентината, но не ми липсва известен талант.

— Колко време ще ми дадеш?

— Една седмица. Нито ден повече.

Скофийлд взе химикалката, отвори тефтерчето и започна да пише.

„Четвърти април, 1911 година.

Порто Вечио, Корсика.

Скози

Ворошин

Уейвърли

Ейпълтън

Днес:

Гиламо Скози — мъртъв

Одил Верахтен — мъртва

Дейвид Уейвърли — мъртъв

Джошуа Ейпълтън — ?

Скози-Паравацини. Милано

Заводите Верахтен. (Ворошин). Есен

Транс комюникейшън. Бостън.“

Под имената и фирмите той написа една дума: „Матарезе“

 

 

Брей излезе от асансьора, мислите му бяха заети с въздушните маршрути, с местата, където можеха да спрат, с прикритията. Сега часовете бяха също толкова скъпи, колкото дните по-рано; имаше толкова много неща, които трябваше да научат, толкова много да открият, а толкова малко време, за да свършат всичко това.

Надяваха се, че всичко можеше да свърши в Лондон със залавянето на Дейвид Уейвърли. Трябваше да знаят друго; наследниците можеха да бъдат пожертвани.

Трима бяха мъртви, три имена, премахнати от списъка на гостите на Гилом дьо Матарезе от датата четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година. Оставаше само един. Златният политик от Бостън. Мъжът, за когото малцина се съмняваха, че ще спечели първичните, а без съмнение — и изборите през есента. Той щеше да бъде президент на Съединените щати. Мнозина твърдяха, че беше единственият човек в състояние да обедини нацията през годините на насилието — между шестдесетте и седемдесетте години; Ейпълтън никога не беше толкова самонадеян, за да направи такова изказване, но по-голямата част от Америка мислеше, че може би той е единственият способен на това.

Но да я обедини за какво, за кого? Това беше най-страшната от всички перспективи. Дали той не беше единственият наследник, който не можеше да бъде пожертван, избран от Съвета, от пастирчето да извърши това, което другите не можеха да направят?

Те щяха да стигнат до Ейпълтън, мислеше си Брей, като зави зад ъгъла на коридора, вървейки към своята стая, но не там, където Ейпълтън очакваше да бъде потърсен — ако очакваше това. Те нямаше да отидат във Вашингтон, където шансовете бяха на страната на хората от Държавния департамент, ФБР и Компанията. Нямаше смисъл да се натъкват на двама от враговете си наведнъж. Вместо това, те щяха да отидат в Бостън, в конгломерата, толкова умело наречен „Транс комюникейшън“.

Някъде, някак из горните етажи на тази огромна компания щяха да открият един човек — един мъж със синьо кръгче на гърдите, или с връзки със Скози-Паравацини, или Верахтен, а този мъж щеше да прошепне думата тревога и да повика Джошуа Ейпълтън Четвърти. Те щяха да го заловят, да го закарат в Бостън. И когато свършеха с него, тайната на Матарезе щеше да бъде разкрита, разказана от един мъж, чието безупречно битие можеше да бъде покрито само от невероятната му измама. Това трябваше да бъде Ейпълтън. Нямаше никой друг. Ако те…

Скофийлд посегна към оръжието в кобура си. Вратата на стаята му, на шест-седем метра надолу по коридора беше отворена. Нямаше никакви обясними обстоятелства, които да подсказват, че тя е оставена отворена доброволно! Тук някой — някои — се бе намесил.

Той спря, изтърси парализата от своето съзнание и изтича до вратата, облягайки се с гръб на рамката. Скочи вътре, завъртайки се, насочи оръжието пред себе си, готов да стреля. Нямаше никой, абсолютно никой. Нищо друго, освен тишина и една съвсем подредена стая. Твърде подредена; пътната карта беше махната от масата, чашите бяха измити, върнати на сребърния поднос на бюрото, пепелниците бяха избърсани. По нищо не си личеше, че стаята беше ползвана. Тогава го видя — тях — и парализата се върна. На пода, до масата, бяха дипломатическото му куфарче и пътната му чанта, поставени — спретнато — така, както само един стюард би могъл да ги постави. И прегънат — спретнато — върху пътната му чанта беше неговият тъмносин шлифер. Един гост, готов за заминаване.

Двама посетители вече си бяха тръгнали. Антония си беше тръгнала, Талеников си беше тръгнал.

Вратата на спалнята беше отворена, леглото беше напълно оправено, гарафата и пепелникът, само допреди час пълен с изпушени наполовина цигари, доказателство за тревожните, болезнените нощ и ден — ги нямаше на масичката.

Тишина. Нищо.

Внезапно погледът му беше привлечен от единственото нещо — отново на пода — което не беше в унисон с чистотата на стаята, от което му прилоша. На мокета от лявата страна на масичката имаше малко кърваво кръгче — опръскано кръгче, все още влажно, все още блестящо. Тогава погледна нагоре. Едно от малките прозорчета липсваше върху дървената рамка.

— Тони!

Той извика; викът му раздра тишината, но не можеше да се сдържи. Не можеше да мисли, не можеше да се движи.

Стъклото се строши; второ прозорче изхвърча от дървената си рамка и той чу писъка на куршума, който се заби в стената зад него. Залегна на пода.

Телефонът иззвъня, дрънчащият звънец беше някакво странно доказателство за лудостта! Той изпълзя до бюрото, без да може да бъде забелязан от прозореца.

— Тони?… Тони! — Той викаше, плачеше, въпреки че още не беше стигнал до бюрото, че не беше докоснал телефона.

Вдигна ръка и смъкна телефона на пода до себе си. Вдигна слушалката и я постави до ухото си.

— Винаги можем, да те открием, Беоулф — изрече прецизният английски глас от другата страна на линията. — Казах ти това, когато говорехме преди.

— Какво направихте с нея? — извика Брей. — Къде е тя?

— Да, мислихме, че точно така ще реагираш. Твърде странно за теб, нали? Дори не те интересува нищо за Серпентината.

— Престани! Кажи ми!

— Възнамерявах да го направя. Между другото, как можа така да си загубиш разсъдъка — това също е странно за човек, толкова опитен като теб. Просто трябваше да проследим приятеля ти Саймъндс от Белгрейвия. Един бърз преглед на хотелския регистър — също както и времето и начина, по който си се регистрирал, ни показа коя е стаята.

— Какво направихте с нея?… С тях?

— Руснакът е ранен, но може би ще оживее. Поне достатъчно дълго за нашата цел.

— Момичето!

— Пътува към летището, заедно със Серпентината.

— Къде ги водите?

— Мислехме, че знаеш. Последното нещо, което записа преди да споменеш за Корсиканеца. Един град в щата Масачузетс.

— О, господи, Саймъндс!

— Мъртъв, Беоулф. Имаме тефтерчето. Беше в колата му. С неизвестни намерения и цели Роджър Саймъндс, МИ-6, е изчезнал. От гледна точка на задълженията му, той дори може да бъде свързан с терористите, които са заклали външния министър на Англия и семейството му.

— Вие… Копелета.

— Не. Просто професионалисти. Мислех си, че ти ще оцениш това. Ако си искаш момичето обратно, ще ни последваш. Знаеш ли, има някой, който иска да се срещне с теб.

— Кой?

— Не ставай глупак — каза грубо невидимият куриер.

— Бостън?

— Страхувам се, че не можем да ти помогнем да стигнеш там, но ти имаме доверие. Регистрирай се в хотел „Риц Карлтън“ под името… Викъри. Да, това е хубаво име, такова грациозно звучене.

— Бостън — каза Брей, изтощен.

Внезапно отново се чу трошене на стъкло; трето прозорче беше отнесено от дървената му рамка.

— Този изстрел — каза гласът в телефона — е символ на нашата добра воля. Можехме да те убием още с първия.