Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (8)

8

Алтер Цол, старинната кула, която някога е била част от южната крепост на Бон, сега представляваше камбанария, издигната на зелена морава, по която бяха наредени антични оръдия, реликви на минало могъщество, изплъзнало се благодарение на бездарни императори, крале, свещеници и князе.

Джоел стоеше до ниската стена и се мъчеше да се съсредоточи върху гледката с надеждата тя да го успокои, но напразно. Не забелязваше красотите пред себе си, те не можеха да го отвлекат от мислите му, нищо не би могло… Съдията от Втори апелативен съд Лукас Анстет, свързващ някой си Джоел Конвърс с работодателите му и с неизвестен човек от Сан Франциско. Единственият човек освен неизвестния стар учен на остров Миконос, който знаеше какво става и защо. Как бяха успели да го открият и убият за по-малко от осемнайсет часа?

— Конвърс?

Джоел се обърна. На пет-шест метра от него на чакълестата пътека беше застанал мъж с пясъчноруса коса, няколко години по-млад от него, с момчешко лице, което бавно щеше да старее и винаги щеше да изглежда по-младо от годините си. Беше по-нисък от Джоел, но не много, облечен в светлосив панталон, кадифено сако и разкопчана на шията бяла риза.

— Кой сте вие? — пресипнало попита Конвърс.

Една двойка мина по пътеката между тях и по-младият мъж кимна на Джоел да го последва на зелената площ под тях. Конвърс се подчини и го настигна до едно от оръдията.

— Добре, кой сте вие? — повтори Джоел.

— Името на сестра ми е Мегън — заяви русокосият. — И ако никой от нас не греши, трябва да познаете кой съм.

— Как, по дяволите?… — Конвърс млъкна, сетил се за думите, прошепнати от един умиращ в Женева. „О, Боже! Мег, децата…“ — Мег, децата — повтори той на глас. — Фаулър нарече жена си Мег.

— Съкратено от Мегън, а тя беше съпруга на Холидей, когото познавахте като Фаулър.

— Вие сте шурей на Ейвъри.

— Шурей на Прес — поправи го мъжът и протегна ръка. — Конъл Фицпатрик — добави той.

— Тогава сме съюзници.

— Надявам се.

— Имам много въпроси към вас, Конъл.

— Не по-малко от моите, Конвърс.

— Войнствено ли ще започнем? — попита Джоел, усетил грубия тон, с който беше произнесено името му. Пусна ръката на Фицпатрик.

По-младият мъж примигна и смутено се изчерви.

— Съжалявам — рече той. — В момента съм един разгневен брат, а и отдавна не съм спал. Още живея по времето на Сан Диего.

— На Сан Диего? Не на Сан Франциско?

— Флотата. Аз съм адвокат в тамошната военноморска база. Имам чин капитан трети ранг.

Джоел тихичко подсвирна.

— Светът е малък.

— Запознат съм с географията — съгласи се Фицпатрик. — И с вас, лейтенанте. Откъде според вас получи Прес информацията си? Разбира се, тогава не бях в Сан Диего, но имах приятели.

— Значи няма нищо свято.

— Грешите, всичко е свято. Трябваше да задвижа доста дебели връзки, за да се добера до сведенията. Преди около пет месеца Прес дойде при мен и тогава… сключихме договора.

— Не разбирам.

Морският офицер сложи ръка на дулото на оръдието.

— Прес Холидей не беше само мой зет, беше най-добрият ми приятел, по-близък от роден брат.

— А ти си част от милитаристичните орди? — полушеговито попита Джоел.

Фицпатрик хлапашки се засмя.

— Той ме подкрепи, когато постъпих. И флотата има нужда от адвокати, но юридическите факултети не го разгласяват. Оттам не се получават щедри пожертвования. А аз харесвам флотата и живота в нея, предизвикателствата, както би ги нарекъл ти.

— А кой беше против?

— Че кой не беше? И в двете семейства пиратите, които обирали жертвите при земетресения, са били адвокати.

— А ти не искаше да имаш нищо общо с тях, тъй ли, адвокате?

— И Прес не искаше, затова се захвана с международно право.

— И тъй, ти щастливо намъкна униформата — отбеляза Конвърс, загледан в очите на Фицпатрик, впечатлен от прямотата им.

— Намъкнах я отново, и то много щастливо, с юридическата и всяка друга благословия на Прес.

— Май много си го обичал?

Конъл вдигна ръка от оръдието.

— Обичах го, Конвърс. Точно както обичам сестра си. И затова съм тук. Такъв е договорът.

— Между другото, като стана дума за сестра ти, искам да ти кажа, че и да бях друг човек, лесно можех да науча името й.

— Не се съмнявам, то се появи във вестниците.

— Значи тестът ти не е бил кой знае колко сложен.

— Прес никога не я наричаше Мегън, освен по време на сватбената церемония. За него тя беше Мег. Трябваше по някакъв начин да те попитам за това и ако ме беше излъгал, щях да разбера. Много ме бива в това отношение.

— Вярвам ти. Та какъв беше договорът между теб и… Прес?

— Хайде да се поразходим — предложи Фицпатрик. Тръгнаха към стената с виещата се под нея река и седемте планини на Вестервалд в далечината. — Прес дойде при мен — заговори отново Конъл — и ми каза, че е попаднал на нещо ужасно и не може да си затваря очите. Беше се натъкнал на информация, свързваща немалко широко известни поне в миналото лица в организация, която може да нанесе огромни поражения на много хора, в много държави. Смяташе да ги спре, и то по законен път. Зададох му обичайните въпроси — самият той въвлечен ли е, подлежи ли на отговорност и прочие, а той отговори с „не“, не можел да бъде обвинен в нищо, но и не беше сигурен дали е в пълна безопасност. Естествено му казах, че е луд и че трябва да предостави въпросната информация на властите и да ги остави да се оправят.

— Това бяха и моите думи — прекъсна го Конвърс.

Фицпатрик спря и се обърна към Джоел.

— Той ми обясни, че нещата са прекалено сложни за такова решение.

— Прав е бил.

— Стори ми се невероятно.

— Но той е мъртъв. Трябва да повярваш.

— Това не е отговор!

— Не си задавал въпрос — рече Конвърс. — Да не спираме. Продължавай. Договорът ви.

Флотският офицер продължи с недоумяващо изражение.

— Беше съвсем просто — продължи той. — Каза, че ще ме информира след всяко от пътуванията си дали се е срещнал с някой от хората, представляващи основната му грижа. Тогава нарекохме всичко това „основна грижа“. Обеща също да ме осведомява и за всичко, което би могло да се окаже полезно, в случай че… че…

— Че какво?

Фицпатрик отново спря. Гласът му пресипна.

— Че нещо се случи с него!

Конвърс изчака да се уталожи емоцията на момента.

— И ти е казал, че отива в Женева да се срещне с мен — човека, познавал Ейвъри Престън Фаулър Холидей като Ейвъри Фаулър преди двайсет и няколко години в училище.

— Да. Говорихме за теб още след като намерих поверителното ти досие. Заяви, че времето и обстоятелствата са подходящи. Между другото, смяташе те за най-добрия — Конъл си позволи крива, неловка усмивка. — Почти колкото него.

— Не съм — отрече Джоел и отговори на полуусмивката. — Все още се старая да разбера позициите му относно някои второстепенни акции в сделката.

— Какво?

— Няма значение. А как стои въпросът с Лукас Анстет? Това много ме интересува.

— Всичко стана на две части. Прес ми обясни, че са задействали съдията да те убеди да се съгласиш…

— Задействали? Кои?

— Не знам. Никога не ми е казвал.

— По дяволите! Извинявай, продължавай.

— Анстет е говорил със старшите съдружници във фирмата ти и те не възразили, стига ти да си съгласен. Това е първата част. Втората е една моя лична слабост. Луд съм да слушам новини и съм настроил апарата си на вълната на Военно-въздушните сили. Слушам предаванията на военните. Колкото и да е чудно, те съобщават най-пълно новините, защото имат достъп до всички агенции. Винаги когато пътувам, си нося транзисторчето.

— Аз също — отбеляза Конвърс. — Най-вече слушам Би Би Си, защото не говоря друг език.

— И те са добри. Във всеки случай тази сутрин чух цялата история.

— И каква е тя?

— Нямаше подробности. Апартаментът му в Сентрал Парк Саут е бил разбит към два часа през нощта. Има следи от борба и е прострелян в главата.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Според домоуправителя нищо не липсва, тъй че грабежът отпада. Това е.

— Ще се обадя на Лари Талбът. Може да има повече информация. Нищо друго ли не казаха?

— Само кратък очерк за блестящия юрист. Но важното е, че не е взето нищо.

— Разбирам — прекъсна го Джоел. — Ще говоря с Талбът — тръгнаха отново на юг покрай стената. — А защо снощи си казал на Даулинг, че си служител на посолството? Трябва да си бил на летището.

— Висях там седем часа и обикалях от гише на гише да събирам информация за пътниците, за да разбера с кой самолет летиш.

— Знаел си, че пътувам към Бон?

— Бийл предположи…

— Бийл ли? — стресна се Джоел. — От Миконос?

— Прес ми даде името и телефона му, но ми забрани да ги използвам, преди да се случи най-лошото — Фицпатрик замълча. — А то се случи.

— Какво ти каза Бийл?

— Че си отишъл в Париж и се каниш да посетиш Бон.

— И какво друго?

— Нищо. Каза, че се доверява на препоръките ми, така ги нарече, защото знаех името му и как да го намеря. Само Прес би могъл да ми даде тази информация. Но за всичко друго ме отпрати към теб, ако пожелаеш да ми разкриеш нещо. Държа се доста хладно.

— Нямал е избор.

— Но накрая ми заръча, ако не успея да те открия, да отида на Миконос, преди да започна да надигам глас… „в името на всичко, за което се бореше господин Холидей“. Така се изрази. Смятах да те чакам още два дни.

— И после? Щеше ли да отидеш на Миконос?

— Не знам. Сигурно пак щях да се обадя на Бийл и да го накарам да ми каже много повече, за да ме убеди.

— Ами ако не успееше? Или не пожелае?

— Тогава щях да отида право във Вашингтон и да потърся някой от по-високите етажи на Флотския департамент. Ако дори за секунда си допуснал, че ще оставя тази работа да мине за нещо, което не е, грешиш. Бийл също.

— Ако беше успял да му обясниш това, щеше да ти каже повече. Щеше да отидеш на Миконос — Конвърс бръкна в джобчето на ризата си и измъкна пакет цигари. Предложи на Фицпатрик, но той поклати глава. — Ейвъри също не пушеше. Извинявай… Прес — вдъхна дима.

— Няма нищо, това име те накара да се срещнеш с мен.

— Да се върнем назад. В думите ти има известна непоследователност, адвокате. Да я изясним, за да не допуснем някоя грешка.

— Не разбирам за какво говориш, но продължавай.

— Каза, че си щял да ме чакаш още два дни.

— Да, ако успеех да се настаня някъде, да се наспя и да се съвзема.

— Откъде знаеше, че не съм пристигнал два дни преди теб?

Фицпатрик хвърли бърз поглед на Джоел.

— От осем години съм офицер юрист във флотата и съм бил както защитник, така и прокурор в много дела, не само пред военния съд. Бил съм в повечето страни, с които Вашингтон има двустранни юридически спогодби.

— Това е чудесно, само че аз не съм във флотата.

— Бил си, но нямах намерение да използвам този факт и няма да го използвам. Кацнах в Дюселдорф, показах документите си на инспектора по имиграцията и го помолих за помощ. В Германия има седем международни летища. Трябваха му пет минути работа с компютъра, за да открие, че не си минал през тях през последните три дни, които ме интересуваха. Щом научих това, веднага потеглих за летището Кьолн — Бон. Стигнах там за четирийсет минути и пак му се обадих. Никакъв Конвърс не беше се появил междувременно, така че рано или късно щеше да долетиш, освен ако не си бил минал границата инкогнито.

— Упорит си.

— Обясних ти защо.

— А как ще обясниш Даулинг и случката в хотела?

— Името ти беше в списъка на пътниците на „Луфтханза“ от Хамбург. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитах. Навъртах се край гишето да разбера дали няма закъснение, когато трима души от посолството размахаха документите си. Водачът им говореше развален немски.

— И ти го разбра?

— Говоря немски, френски, италиански и испански. Срещам се с хора от различни националности.

— Ще го пропусна покрай ушите си.

— Предполагам, че затова съм старши лейтенант на трийсет и четири години.

— Пак нищо не чух. Какво привлече вниманието ти към персонала на посолството?

— Името ти. Искаха потвърждение, че си в самолета. Чиновникът ми хвърли един поглед, но аз поклатих глава и той им даде информацията. Естествено, бях му бутнал няколко марки, но не е там въпросът. Тук не обичат официалните власти на САЩ.

— Чух го и миналата нощ. От Даулинг. Как разбра за него?

— От самия Даулинг, но по-късно. Когато самолетът пристигна, застанах в дъното на залата за багажа. Момчетата от посолството стояха до вратата, на двайсетина метра от мен. Всички чакахме, докато на лентата остана само един куфар. Беше твоят, но ти не се появи. Накрая дойде една жена и контингентът на посолството я наобиколи, всички бяха притеснени и разтревожени. Чух да споменават името ти, но нищо повече, защото междувременно бях решил да се върна и да поговоря пак с чиновника.

— Да провериш дали наистина съм бил в самолета? Да разбереш дали изобщо съм пристигнал?

— Да. Той беше много мил. Имах чувството, че подкупвам съдебен заседател. Платих му и той ми каза, че Кейлъб Даулинг, когото сякаш бях длъжен да познавам, се отбил на гишето, преди да излезе от летището.

— Където оставил инструкции — тихо го прекъсна Джоел.

— Откъде знаеш?

— Получих ги в хотела.

— Точно така, за хотела. Даулинг му казал, че се е запознал в самолета с американски адвокат на име Конвърс, който пътувал с него от Копенхаген. Разтревожил се, че новият му приятел няма да може да си намери хотел в Бон и затова, ако се обърнел за съдействие към „Луфтханза“, да го изпратят в „Кьонигсхоф“.

— А ти събра две и две и реши да се превърнеш в един от хората на посолството — усмихна се Конвърс. — И да се срещнеш с Даулинг. Кой от нас не се е възползвал от свидетели на противника?

— Точно така. Показах му военноморските си документи и му се представих като аташе. Честно казано, не беше много настроен да ми помага.

— Но и ти не си бил особено убедителен според театралната му критика. Аз също. Колкото и да е странно, точно затова той ни уреди срещата — Джоел спря, угаси цигарата в стената и я хвърли зад камъка. — Добре, издържа изпита. Но сега накъде? Ти говориш езика и имаш връзки с правителството, каквито на мен ми липсват. Можеш да помогнеш.

Флотският офицер стоеше неподвижен, гледаше втренчено Джоел, очите му примижаваха на ярката слънчева светлина, но не им липсваше съсредоточеност.

— Ще направя каквото мога — започна бавно той. — Но ние двамата трябва да се разберем, Конвърс. Държа цялата история да свърши за два дни. Това е всичко, с което разполагаш… разполагаме, ако се включа в екипа.

— Кой е поставил този срок, капитане?

— Аз. Давам го сега.

— Не мога да работя по този начин.

— Кой ти е казал?

— Аз. Казвам го сега — Конвърс тръгна покрай стената.

— Ти си в Бон — рече Фицпатрик и го настигна. В гласа и походката му нямаше нито нетърпение, нито молба. — Бил си в Париж, а сега си в Бон. Това значи, че разполагаш с имена и места, за които има доказателства. Искам да ми ги дадеш.

— Много искаш.

— Но аз обещах.

— На кого?

— На сестра ми! Да не мислиш, че тя не иска да знае? Тази история съсипа Прес! Цяла година ставаше нощем, бродеше из къщата и си говореше сам, но не й казваше нищо. Беше изцяло погълнат от това, а тя не успя да проникне зад преградата. Човек трябва да ги познава, за да разбере какво значи това.

— Женен ли си, капитане? — запита Джоел, без да забави крачка.

— Не — отвърна офицерът, очевидно смутен от въпроса. — Това е въпрос на бъдеще. Може би ще се оженя. Казах ти, че много пътувам.

— Прес… Ейвъри също.

— За какво намекваш, адвокате?

— Искам да уважиш стореното от него. Той знаеше опасността и разбираше какво може да загуби. Живота си.

— Тъкмо затова искам фактите! Тялото му беше върнато вчера. Погребението е утре, а аз няма да присъствам, защото дадох на Мегън обещание! Ще се върна, но с доказателства, които да взривят тая шибана работа!

— Само ще навредиш! Ако някой не те пречука преди това.

— Ти така мислиш!

— Убеден съм.

— Не го вярвам.

— Добре. Върни се в къщи и почни да говориш за слухове, за убийството в Женева, което изобщо не било с цел грабеж, или че убийството в Ню Йорк съвсем не е това, за което го представят. Ако само споменеш за човека от Миконос, той веднага ще изчезне. Какво си въобразяваш?

— Говориш глупости!

— Колко дела си изгубил като адвокат?

— И съм печелил, и съм губил, но спечелените ми дела са повече.

— Повече?

— Какво общо има това? Каква е връзката със смъртта на Прес, с убийството му?

— Връзка винаги може да се намери, капитан Фицпатрик. Под пагона може да се крие успешно инфилтриран техен човек, може би дори провокатор в униформа, която не бива да носиш.

— За какво, по дяволите, говориш?… Не, всъщност не искам да знам. Не съм длъжен да те слушам, но ти трябва да ме изслушаш! Разполагаш с два дни, Конвърс. Ще работим ли заедно или не?

Джоел спря и огледа напрегнатото младо лице до себе си, младо и все пак не чак толкова — около сърдитите очи започваха да се оформят бръчки.

— Старият Бийл е прав — уморено рече той. — Решението трябва да взема аз и то е да не ти казвам нищо. Не те искам в екипа си, моряче. Ти си луда глава и ми досаждаш.

Джоел се обърна и се отдалечи.

 

— Добре, край! Това е направо за монтажната зала! Браво, Кейл, почти повярвах на тези глупости.

Режисьорът Роджър Блин погледна захванатите с кламер страници, които скриптерката мушна под носа му, и даде указания на преводача, преди да тръгне към масата.

Кейлъб Даулинг остана да седи на големия камък на склона над Рейн. Потупа по главата смрадливата коза, която тъкмо се беше изходила върху ботуша му.

— Бих искал да изритам и останалите лайна от теб, малка партньорке — рече тихо той, — но това няма да подхожда на образа ми.

Актьорът стана и се протегна. Усещаше върху себе си погледите на зяпачите, струпали се пред въжето около площадката като туристи в зоологическа градина.

— Кейл! — гласът принадлежеше на Блин, режисьора на филма. — Един човек иска да те види.

— Дано не е само един, Роджър. Иначе ще се окаже, че нашите работодатели ни плащат повече, отколкото заслужаваме.

— Не и за този кич — усмивката на режисьора се стопи, когато се доближи до актьора. — Да нямаш неприятности, Кейл?

— Непрекъснато имам, но не ми личи.

— Говоря сериозно. Дошъл е човек от немската… от бонската полиция. Иска да говори с теб. Било спешно.

— За какво? — Даулинг усети, че стомахът му се сви от страха, с който живееше непрекъснато.

— Не казва. Само твърди, че било спешно и че трябва да говорите насаме.

— Господи! — прошепна актьорът. — Фреди!… Къде е той?

— В караваната ти.

— В…

— Не се тревожи — рече Блин. — Твоят каскадьор Муз Розънбърг е с него. Ако премести дори един пепелник, ще го изхвърли през стената.

— Благодаря ти, Роджър.

— Подчерта, че иска да говорите насаме.

Даулинг не го чу. Беше побягнал надолу по хълма към малката каравана, в която си почиваше. Отправяше безадресни молитви за най-доброто и се подготвяше за най-лошото.

Не беше нито едното, нито другото, а само поредното усложнение в една загадка. Фрида Даулинг не беше предмет на посещението. Вместо за нея стана дума за Джоел Конвърс. Каскадьорът се измъкна от караваната и остави Кейлъб и полицая насаме. Беше цивилен, говореше добър английски и имаше вежливи обноски.

— Съжалявам, че ви разтревожих, хер Даулинг — отговори немецът на първия неспокоен въпрос на Кейлъб за жена му. — Не знаем нищо за фрау Даулинг. Да не е болна?

— Напоследък не е съвсем добре, нищо повече. Тя е в Копенхаген.

— Да, разбрахме. Летите често дотам, нали?

— При всяка възможност.

— А тя не желае ли да дойде при вас в Бон?

— Родена е в Опенфелд и последния път, когато е била в Германия, не са я смятали за човешко същество. Спомените й са крайно живи. Връщат се при нея с много болка.

— Да — съгласи се полицаят, без да откъсва очи от Кейлъб. — Цели поколения ще живеят с това.

— Надявам се — заяви актьорът.

— Тогава не съм бил роден, хер Даулинг. Радвам се, че е оживяла.

Даулинг не знаеше защо понижи глас и неволно, едва чуто произнесе:

— Помогнали са й немци.

— Радвам се — тихо отвърна полицаят. — Но съм дошъл във връзка с един човек, който е седял до вас по време на снощния ви полет от Копенхаген до Хамбург и от Хамбург до Бон. Името му е Джоел Конвърс, американски адвокат.

— Какво ви интересува? И мога ли да видя полицейската ви карта?

— Разбира се — полицаят бръкна в джоба си, извади пластмасовата карта и я подаде на актьора, който решително си сложи очилата. — Вярвам, че всичко е наред.

— Какво значи Sonder Dezernat? — попита Даулинг, като се чумереше над дребния шрифт на картата.

— В най-точен превод — специален отдел. Ние сме подразделение на федералната полиция. Работата ни е да проучваме въпроси, които по преценка на правителството са по-деликатни от обичайните юридически жалби.

— Това не ми говори нищо и вие го знаете — рече актьорът. — Във филмите можем да произнасяме такива реплики и да ни вярват, но вие не сте Мартин Козлек и аз не съм Елиса Ланд. Обяснете ми по-точно.

— Много добре. Интерпол. В една парижка болница е умрял човек вследствие на наранявания по главата, причинени от американеца Джоел Конвърс. Състоянието му беше започнало да се стабилизира, но за нещастие — временно. Тази сутрин са го открили мъртъв. Смъртта се отдава на непредизвиканото нападение на хер Конвърс. Знаем, че е дошъл в Бон, и според стюардесата е седял до вас в продължение на три-четири часа. Искаме да знаем къде е. Може би ще ни помогнете.

Даулинг свали очилата си, наведе глава и преглътна.

— И вие смятате, че аз знам?

— Нямаме представа, но все пак сте разговарял с него. Надяваме се, че знаете — за укриване на информация за беглец, търсен от властите, се предвиждат тежки наказания.

Актьорът започна да си играе с очилата, инстинктите му си противоречаха. Отиде до походното легло и седна, загледан в полицая.

— Защо ви нямам доверие? — попита той.

— Защото жена ви не би имала доверие на нито един немец — отвърна полицаят. — Аз служа на закона, хер Даулинг. Редът е нещо, което хората решават сами за себе си, включително и аз. В рапорта, който получихме, се твърди, че Конвърс може да е силно разстроен психически.

— На мен не ми звучеше като психически разстроен. Дори ми се стори много умен. По някои въпроси прояви извънредна проницателност.

— Лудите са извънредно убедителни — играят всякакви роли и претеглят всичко, което е в тяхна полза. Това е същността на лудостта, на психозата.

Даулинг изпусна очилата на леглото и задиша тежко. Болката на страха отново се появи в стомаха му.

— Не ви вярвам.

— Тогава дайте ни възможност да ви докажем, че грешим. Знаете ли къде е?

Актьорът присви очи.

— Дайте ми визитна картичка или телефон, на който мога да ви намеря. Може би ще ми се обади.

 

— Кой е отговорен за това?

Мъжът в червен копринен халат зад огромното писалище беше в полумрак. Бронзова лампа хвърляше ярък кръг светлина на повърхността пред него. Беше достатъчна да освети очертанията на голяма карта, окачена на стената зад гърба му. Картата беше особена — не на целия свят, а на части от света. Страните бяха очертани, но все пак странно разлети, мъгляво оцветени, сякаш бе направен опит да се създаде единна територия от разпръснати географски области. Включваха цяла Европа, голяма част от Средиземноморието и избрани части от Африка. Широкият Атлантически океан приличаше на бледосиня връзка с Канада и САЩ, които също бяха част от дъгообразната общност.

Мъжът гледаше право пред себе си. Набръчканото му лице с квадратни челюсти, орлов нос и тънки, стиснати устни беше като изрязано от пергамент. Ниско подстриганата прошарена коса много подхождаше на изпънатата му стойка. Заговори отново. Гласът му беше доста висок, без резонанс, но съдържаше голяма доза властна увереност. Човек лесно можеше да си представи как този глас се повишава до трескав фалцет, подобен на писъка на котарак над замръзнало езеро. Но сега не беше повишен, звучеше с тиха напрегнатост.

— Кой е отговорът? — попита той. — На телефона ли си, Лондон?

— Да. Разбира се. Старая се да мисля, да бъда справедлив.

— Уважавам това, но трябва да се вземат решения. По всяка вероятност отговорността ще се подели, но трябва да знаем последователността — мъжът замълча, а когато проговори, гласът му беше съвсем различен от предишния тон — писклив и остър. — Как стана така, че се намеси Интерпол?

Англичанинът се стресна и заговори бързо, насечено. Думите му се застъпваха.

— Помощникът на Бертолдие е открит мъртъв в четири часа сутринта парижко време. Очевидно тогава е трябвало да му дадат лекарства. Сестрата се обадила в „Сюрте“…

— В „Сюрте“ ли? — изкрещя мъжът до писалището пред странната карта. — Защо в „Сюрте“? Защо не на Бертолдие? Той беше негов служител, не на „Сюрте“!

— Точно тук е пропускът — рече англичанинът. — Никой не разбрал, че в болницата са били оставени изрични указания в този смисъл от някакъв инспектор на име Прюдом, който е бил събуден и уведомен за смъртта му.

— И той се обадил в Интерпол?

— Да, но твърде късно, за да заловят Конвърс на немската граница.

— За което трябва да сме му дълбоко признателни — понижи глас мъжът.

— При нормални обстоятелства в болницата щяха да изчакат, да се обадят сутринта на Бертолдие и да му съобщят за случилото се. Както сам казахте, човекът е бил служител, а не член на семейството. След това щяха да информират участъковата полиция и накрая „Сюрте“. Дотогава нашите хора щяха да бъдат на място и в състояние да предотвратят намесата на Интерпол. Все още можем да ги спрем, но ще ни трябват няколко дни. Ще се наложи да сменяме хора и доказателства, да поправяме досиета… Имаме нужда от време.

— Тогава не го губете.

— Ако не бяха ония проклети указания…

— За които никой не се е сетил да провери — отсече мъжът пред картата. — Интуицията на този Прюдом е заработила. Прекалено много богати хора, прекалено силно влияние, съмнителни обстоятелства. Надушил е нещо.

— След няколко дни ще му отнемем случая — заяви англичанинът. — Конвърс е в Бон, знаем го. Затваряме кръга около него.

— Същото вероятно правят Интерпол и немската полиция. Не е нужно да обяснявам каква трагедия може да настъпи.

— Имаме механизми за контрол чрез американското посолство. Беглецът е американец.

— Беглецът има информация! — настоя човекът на писалището, юмрукът му се сви в светлинния кръг. — Но не знаем каква е тя и от кого я е получил, а трябва да разберем на всяка цена.

— Нищо ли не научихте в Ню Йорк? Съдията?

— Само каквото подозираше Бертолдие. След четирийсет години Анстет отново се появи да ме преследва и да ми иска главата. Но се оказа дебелоглав. Беше само посредник. Мразеше ме толкова, колкото и аз него, но успя да прикрие хората си. Е, сега го няма и свещената му правота се изпари заедно с него. Въпросът е, че Конвърс не е това, за което се представя. Намерете го!

— Както вече споменах, затваряме кръга. Имаме повече източници на информация от Интерпол. Той е американски беглец в Бон, който, както разбрахме, не говори немски. Ще го пипнем, ще го пречупим и ще разберем откъде идва. След това, естествено, веднага ще го очистим.

— Не! — котаракът отново изврещя отвъд замръзналото езеро. — Ще играем играта, както я иска той! Ще го приветстваме, ще го посрещнем с отворени обятия. В Париж е говорил за Бон, Тел Авив и Йоханесбург, следователно трябва да го приемем. Заведи го при Лайфхелм, дори ще е по-добре Лайфхелм да го потърси. Накарай Абрамс, Ван Хедмер и Бертолдие да дойдат от Израел, Африка и Париж. И без това знае кои са. Твърди, че иска да се срещне с всички, да стане част от нас. Тъй че ще се съберем и ще изслушаме лъжите му. С тях ще ни каже повече, отколкото с истината.

— Не разбирам.

— Конвърс е една пешка, само пешка. Търси, опипва терена и се опитва да разбере тактическото разположение на силите. Ако беше нещо друго, щеше да действа направо чрез властите и със законни средства. Нямаше да е нужно да ползва фалшиво име, да дава невярна информация и да бяга. Той е пешка, която разполага с информация, но не знае къде отива. Е, пешката може да се вкара в капан, да й се устрои засада. Да, трябва да му уредим среща!

— Но това е извънредно опасно. Той не може да не знае кой го е вербувал, кой му е дал имената, кои са източниците му. Можем да го пречупим физически или химически и да получим тези сведения.

— Вероятно не ги притежава — обясни търпеливо мъжът. — Пешките рядко имат достъп до решенията на командира. Честно казано, ако го имаха, вероятно щяха да се обърнат срещу него. Трябва да научим нещо повече за този Конвърс и до шест часа вечерта ще разполагаме с всичко, което някъде е написано за него. Тук има нещо, което не можем да видим.

— Вече знаем, че е находчив — отбеляза англичанинът. — От това, което успяхме да сглобим след Париж, той е изтъкнат адвокат. Ако прозре играта ни или успее да се измъкне, може да ни докара до катастрофа. Вече ще се е срещал с нашите хора, ще е говорил с тях.

— Тогава, щом го откриете, не го изпускайте от очи. До утре ще съм готов с инструкциите си.

— Тъй ли?

— Документите за него се събират от цялата страна. Когато човек се е заел с това, което сега върши Конвърс, той трябва да бъде манипулиран много внимателно, много тънко, за да се притъпи бдителността му. Ще трябва да намерим манипулатори. Утре ще се обадя.

Джордж Маркъс Делавейн остави слушалката и бавно се извъртя в стола. Втренчи се в странната карта под утринната светлина, проникваща от небето на изток. След това, стиснал здраво ръчките на стоманения стол, с усилие се върна в първоначалното си положение и впери очи в петното, хвърлено от лампата. Плъзна ръце към кръста си и предпазливо, с треперещи ръце, разкопча тъмночервеното кадифено сако. Насили се да погледне надолу и още веднъж да се сблъска с ужасната истина. Втренчи се покрай дванайсетсантиметровия кожен каиш, който го опасваше диагонално и го задържаше на място, с усилие фокусира погледа си върху отвратителното нещо, което му бяха направили.

Не се виждаше нищо освен ръба на стола, а под него — лъснатият паркет на пода. Дългите, силни крака, които бяха носили тренираното му мускулесто тяло през битки и триумфални паради, му бяха отнети. Лекарите казаха, че болните крака са инструменти на смъртта, която ще убие и останалата част от него. Сви юмруци и бавно ги притисна към писалището, гърлото му се изпълни с беззвучен писък.