Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (29)

29

С окованите си в белезници и вериги ръце, дясната от които беше превързана над лакътя с мръсен бинт, Конъл Фицпатрик се улови за ръба на прозорчето и надникна през решетките към странната бурна дейност, която кипеше на огромния бетонен плац. Че това е казармен плац му стана ясно още на втората сутрин след пленяването му, когато заедно с другите затворници излезе от бетонните бараки за едночасови „разходки“. Думата „бараки“ беше съвсем точна, личеше, че навремето са били част от станция за зареждане на подводници с гориво. Пристаните и машините бяха твърде малки за съвременните атомни чудовища. Нито една „Трайдънт“ не би могла да акостира до бетонните и стоманени кейове, но в миналото, прецени той, базата положително е вършела добра работа на немските подводници.

Сега обаче тя се използваше във вреда на Федерална република Германия и на правителствата на свободните държави по света. Беше тренировъчен център на „Аквитания“, където се уточняваха стратегиите, усъвършенстваха маневрите и извършваха последните приготовления за масираните атаки, които трябваше да доведат военните командири на Делавейн на власт след парализирането на гражданските институции. Всичко се свеждаше до убийства — бързи и брутални, като самият шок от тях щеше да даде допълнителен тласък на вълната от насилие.

Зад прозореца групи от по четирима и петима мъже тичаха една след друга около и сред тълпа от стотина души, които се редуваха да тренират. В края на плаца имаше платформа от бетон, висока два метра, на която бяха наредени манекени — някои прави, други седнали на столове. Бяха мишени. В центъра на всеки облечен гръден кош, „мъжки“ или „женски“, имаше закрепен кръг от непробиваема за куршуми метална мрежа. Зад всеки от тях светеше ярка оранжева лампичка, ясно видима въпреки следобедното слънце. По команда на треньора тя се запалваше. Беше сигнал, че този манекен е мишената. Попадналите в целта куршуми се брояха от електронни устройства с други светлини, монтирани на висока каменна стена над всеки манекен. Червеното означаваше убит, синьото — ранен. Червеното беше приемливо, синьото — не.

Гръмките напомняния по високоговорителите се даваха на девет езика, четири от които Конъл разбираше. Думите бяха едни и същи:

Тринайсет дни до часа нула! Точността е над всичко! Оживяването на мишените е предателство! Алтернативата му е смърт!

Единайсет дни до часа нула! Точността е над всичко!…

Осем дни до часа нула! Точността е…

Членовете на екипите от убийци стреляха по мишените, пръскаха изкуствени черепи, гърди и стомаси се разхвърчаваха на части. Понякога стреляха поединично, друг път — едновременно. Всяко „убийство“ биваше приветствано с буйни крясъци, а мъжете изтичваха в тълпата и се стопяваха в нея. От редиците на зрителите веднага се формираше нов екип и следваше поредното опитно покушение. И така час подир час, тълпата ревеше одобрително при всяко „убийство“, оръжията се пълнеха отново за следващите нападения. Всеки двайсет минути, когато редицата от манекени биваше направена на парчета, се слагаха нови глави и тела. Липсваха само реките от кръв и масовата истерия.

Ядосан и безсилен, Конъл раздалечи окованите си китки и опъна с всичка сила здравата верига, докато ръждясалите кръгли окови се впиха в плътта и оставиха белези върху китките му. Нищо не можеше да направи, нямаше начин да се измъкне! Знаеше тайната на „Аквитания“, доказателството за крайната им цел беше пред очите му. Масови убийства на политически фигури в девет различни страни, и то след осем дни!

Извърна се от прозореца с болки в ръцете и смъдене в китките. Огледа пълната със затворници барака — четирийсет и трима мъже се бореха за живота си, но бързо отпадаха. Много от тях лежаха неподвижно по наровете, други гледаха отчаяно през прозорците, трети тихичко си говореха, скупчени до голите стени. Всички бяха оковани като него. Катастрофално малките дажби храна и дългите брутални периоди на „упражнения“ бяха отслабили телата и умовете им. Шепнейки помежду си, бяха дошли до няколко погрешни извода за целта на тъмничарите си, но причината за затворничеството им убягваше. Бяха част от стратегия, която не можеха да проумеят. Конъл се беше опитал да им обясни, но срещаше безизразни погледи и неразбиране.

Няколко неща бяха сигурни. Първо, всички бяха офицери със среден до висок чин. Второ, бяха ергени или разведени, без деца или близки, които биха наложили поддържането на постоянна връзка. И на последно място, всички бяха в нормалните летни отпуски и само двама — Конъл и още един, бяха в отпуск поради неотложни обстоятелства. Сходствата бяха очебийни, но какво означаваха?

Имаше една следа, която би довела до някакво обяснение. През ден, през два носеха на затворниците пощенски картички от най-различни места — курорти в Европа и Северна Америка, и ги караха да пишат под диктовка текстове до специални хора, които познаваха — все техни колеги офицери в казармите или базите, от които бяха взели отпуск. Посланията бяха едни и същи: „Забавлявам се чудесно, бих искал и ти да си тук, заминавам за…“ Отказ да се напишат тези баналности означаваше лишаване от и без това оскъдната дажба храна и извеждане на плаца, където трябваше клекнали да тичат колкото могат по-бързо с насочен в тях пистолет, докато припаднат.

Помежду си бяха постигнали съгласие, че полугладното състояние, в което ги поддържаха, не е случайно. Всички бяха обучени, компетентни офицери. В нормална физическа и психическа кондиция такива хора можеха да направят опит за бягство или поне да създадат сериозни безредици. Това беше единственото, което разбираха. Всички с изключение на Конъл се намираха там от двайсет и два до максимум трийсет и четири дни. Намираха се в концентрационен лагер на някакво крайбрежие, без да знаят престъпленията си — истински или измислени от тъмничарите им.

— Que pasa?^[1] — попита затворник от Мадрид на име Енрике.

— Отвън избиват манекени и си представят, че всеки точен изстрел ги прави герои, мъченици или и двете — отвърна Фицпатрик, като кимна към прозореца.

— Лудост! — възкликна испанецът. — Пълна лудост! Какво постигат с това? Защо е това безумие?

— След осем дни ще избият много важни хора. Ще го направят по време на някакво международно честване, празник или нещо подобно. По дяволите, какво ще има след осем дни? Имаш ли представа?

— Аз съм само майор от гарнизона в Сарагоса. Пиша рапорти за баските и чета романи. Какво мога да знам за подобни събития? Каквото и да е, няма да стигне до Сарагоса. Варварско място, но съм готов да ме разжалват, за да се върна там.

— Vite! Contre la muraille!

— Schnell! Gegen die Mauer!

— Бързо! До стената!

— Fa presto! Contro il muro!

Четирима пазачи нахлуха през вратата на бараките, последваха ги други и закрещяха същата команда на други езици. Беше внезапна проверка на белезниците и оковите, провеждаше се безразборно по всяко време на деня и нощта. Най-слабото доказателство, че някой затворник се е опитвал да счупи или отхлаби веригата си, или да претрие белезниците в бетона, водеше до незабавни наказания като тичане гол до припадък, за предпочитане в дъждовно време, и лишаване от храна и вода най-малко трийсет и шест часа. От четирийсет и тримата двайсет и девет, между които най-силните, бяха понесли това наказание, някои по два-три пъти, докато бяха останали без сили. Конъл беше минал само веднъж по този път благодарение на двуезичния си пазач италианец, който, изглежда, оцени факта, че неговият americano си е направил труда на научи italiano. Беше от Генуа — зъл циник, бивш парашутист и вероятно осъждан, който наричаше себе си парий, но предричаше, че ще си каже думата, когато получи възнаграждението за работата си. Но като повечето хора от тази част на света, инстинктивно откликваше, когато някой чужденец похвалеше bella Italia, bellissima Roma.

От кратките им, проведени шепнешком разговори Конъл беше научил каквото знаеше сега, юридическият му ум работеше на ниво недоволен клиент. Беше натискал същите бутони, с които често боравеше и преди.

— Какво толкова ще ти дадат? Те знаят, че си боклук!

— Обещаха ми. Плащат ми много пари да уча другите на това, което знам. Без хора като мен, като много от нас тук, те няма да успеят.

— В кое?

— Те ще кажат. Аз съм само, както казваш, наемник.

— И са те наели да ги учиш да убиват?

— И след това да избягат, без да ги заловят. Такъв е животът, животът на много от нас.

— Но можеш да загубиш всичко.

— Повечето от нас не притежават нищо. Бяхме използвани и захвърлени.

— Те ще направят същото.

— Тогава пак ще убиваме. Имаме опит.

— Ами ако враговете им намерят това място?

— Няма. Не могат.

— Защо?

— Намираме се на остров, за който всички са забравили.

— Те го знаят.

— Не може да бъде! Не прелитат самолети, не идват кораби. Щяхме да ги забележим.

— А защо не помислиш за това, което е било тук?

— Какво искаш да кажеш?

— Подводници. Могат да обградят острова.

— Ако това беше вярно, americano, онзи… как се казваше… custode…

— Началникът на лагера.

— Той ще вдигне всичко във въздуха. Всичко ще се превърне в fumo… в дим, нищо няма да остане. Това е част от нашия contratto, ние разбираме.

— Началникът е големият немец с късата, посивяла коса, нали?

— Стига приказки. Изпий си водата.

 

— Имам сведения за теб — прошепна Конъл, докато пазачът проверяваше белезниците и веригите му. — Информация, която ще ти гарантира огромно възнаграждение и може би ще запази живота ми.

— Каква информация?

— Не тук. Не сега. Няма време. Ела довечера, всички са толкова изтощени, че заспиват, преди да се доберат до наровете си. Ще остана буден. Ела да ме вземеш, но сам. Няма да искаш да делиш, нали?

— Главата ми да не е пълна с zucchini? Да дойда сам в барака, пълна с осъдени?

— Какво можем да ти сторим? Какво мога да ти сторя аз? Ще те чакам до вратата, ще я отвориш и аз ще изляза. Пистолетът ти ще бъде насочен в главата ми. Не искам да умирам, нали затова преговарям с теб?

— Въпреки това ще умреш… Дано отидеш при Бога.

— Ти си глупак, buffone! Можеш да спечелиш цяло състояние вместо куршум в гърдите.

Италианецът погледна предпазливо Фицпатрик, а после другите. Проверката беше почти приключила.

— За да го направя, трябва да знам повече от това, което ми каза.

— Двама от пазачите са предатели — прошепна Конъл.

— Che cosa?

— Другото ще научиш през нощта.

 

Фицпатрик лежеше на нара в мрака и чакаше, вслушваше се в стъпките. Лицето му се обливаше в пот от притеснение. Около него гладните, физически измъчени мъже стенеха в съня си. Избута назад в съзнанието собствената си болка, трябваше да обмисли други неща. Ако можеше да се добере до водата, белезниците щяха да го забавят, но не и да го спрат, можеше да плува с една ръка почти безкрайно и някъде по крайбрежието, далече от „тази част на острова“, щеше да намери плаж или пристанище, където да изпълзи. Не му оставаше нищо друго, длъжен бе да опита. Трябваше да се погрижи италианският му приятел да не вдигне тревога.

Резето на вратата тихичко се отваряше! Погълнат от мислите си, не беше чул стъпките. Стана безшумно и тръгна на пръсти по пътеката между наровете, като държеше веригата опъната. Не можеше да си позволи и най-малкия шум, защото някои затворници при най-леко смущение започваха да буйстват от кошмари. Стигна до вратата и почувства, че трябва сам да я бутне, а не да чака да му я отворят. Пазачът щеше да стои на крачка разстояние с насочен пистолет.

Така и беше. Италианецът махна на Конъл с оръжието да мине напред, застана отстрани до вратата и пусна резето. Посочи напред с дулото. След минута двамата стояха в сенките пред бараките, старата станция за зареждане на подводници с гориво едва се виждаше в мрака, вълните на океана се разбиваха в подпорите на пристана.

— Да поговорим — рече пазачът. — Кои са тези предатели и защо трябва да ти вярвам?

— Искам да ми обещаеш, че ще докладваш на началниците си, че аз съм ги предал. Няма да чуеш нито дума, преди да ми обещаеш!

— Да обещая ли, americano? — италианецът тихичко се засмя. — Много добре, amico, обещавам.

Ниският циничен смях на пазача трая няколко секунди. Конъл рязко замахна с веригата и я стовари върху оръжието му, хвана с дясната си ръка дулото и го изви, докато пистолетът отхвръкна на тревата. Вдигна веригата, ритна пазача в чатала, удари го в лицето с тежките брънки и заби белезниците в черепа му. Очите на италианеца се разшириха, затвориха се и той припадна. Фицпатрик клекна и се огледа, за да се ориентира.

Това, което му трябваше, се намираше точно срещу него — стар пристан за подводници. Дългият му кей се простираше навътре в морето. Стана и затича. Въздухът го опияняваше, бризът му подсказваше да тича все по-бързо. От свободата го деляха секунди.

Хвърли се от кея във водата, знаеше, че ще намери сили да направи всичко, да плува до края на света! Беше свободен!

Внезапно от всички страни го заслепиха прожектори. Наоколо заплющя градушка от куршуми, водата направо закипя, въздухът над главата му свистеше, но нито един не го улучи и не пръсна черепа му. В нощта екнаха думи от високоговорител:

— Затворник номер четирийсет и три, имаш голям късмет, че все още може да ни потрябваш. В противен случай трупът ти щеше да нахрани рибите в Северно море.