Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (19)

19

Отмина тичешком асансьора и се втурна надолу по стълбите, като прескачаше през две-три стъпала и се държеше за парапета, когато завиваше на площадките. Стигна вратата на фоайето четири етажа по-ниско, отвори я със замах, но се улови за ръба и намали скоростта, за да не привлича вниманието върху себе си. Оказа се, че тревогата му е напразна. Малкото хора, които сновяха по топлия плочник, бяха възрастни съкварталци, които си търсеха компания за вечерта, и няколко пияни, влизащи през осветената врата на кафенето. В главата му цареше бъркотия. Можеше да излезе и да се скрие в някоя алея, но сам мъж по непознатите улици бързо щеше да бъде забелязан от неофициалните търсачи или от официалната полиция. Трябваше да си намери някакво убежище. Да се скрие.

Кафенето! Спасителите му! Вдигна яката на коженото яке и издърпа панталона надолу, за да покрие глезените си. Приближи се непринудено до вратата, като се престори, че леко залита, докато я отваря. Пресрещна го мъгла от дим, определено не само тютюнев, залютя му на очите и се опита да нагоди зрението си към неравномерно проблясващите светлини. Помъчи се и да се абстрахира от оглушителния шум — смесица от гърлени подвиквания и дискомузика, бълвана от огромни озвучители. Спасителите му си бяха отишли. Заоглежда се за русото момиче като ориентир, но и него го нямаше. Масата им беше заета от други четирима, не, трима души, седнали при говорещия английски студент, който пътуваше до него в колата. Джоел тръгна към тях, вдигна за облегалката един празен стол и незабелязано го притегли до масата. Седна и се усмихна на русия студент.

— Не бях сигурен дали съм оставил достатъчно пари за дванайсетте бири, които ви обещах — приятелски рече той.

— А, тъкмо говорехме за вас, Herr Amerikaner! Това са мои приятели и също като мен — ужасни студенти!

Тримата новодошли набързо се представиха, но имената им потънаха в музиката и дима. Всички кимнаха, американецът беше добре дошъл.

— Другите ни двама приятели отидоха ли си?

— Вече ви обясних — викна русият хлапак през врявата. — Искаха да отидат в къщи и да правят любов. Това е единственото, с което се занимават! Родителите ни заминаха за Байройт на музикалния фестивал.

— Добро стечение на обстоятелствата — отбеляза Конвърс, като се чудеше как по-бързо да прехвърли разговора върху темата, която го вълнуваше. Нямаше време.

— Да, господине! — възкликна тъмнокосият младеж от дясната му страна. — Ханс много се минава, че не е тук, английският му е доста слаб. Аз пък две години бях студент в Масачузетс на разменни начала.

— Наистина ли говорите английски?

— И то много добре. От това зависи стипендията ми. Приятелите ми са добри момчета, но са богати и идват тук само за развлечение. А аз като малък живеех на две преки оттук. Нека се забавляват, никой не е ощетен, а парите се разпределят равномерно между бедните и богатите квартали.

— Разсъждавате като трезвен — отбеляза Конвърс. Твърдението му граничеше с въпрос.

Младежът кимна и се засмя.

— Тази вечер не пия. Утре следобед имам тежък изпит и искам главата ми да е бистра. Изпитите през лятната сесия са най-тежки, защото професорите предпочитат да са на почивка.

— Смятах да поговоря с него — Джоел посочи с глава русия студент, който спореше с двамата си събеседници, ръкомахаше в дима, гласът му кънтеше. — Но май е безпредметно. По-добре да се спра на вас.

— В какъв смисъл, господине?

— Какво следвате?

— Право, господине.

— Само това липсваше.

— Представлява ли това пречка, господине?

— Не и за мен. Слушайте, нямам много време, а трябва да реша един проблем. Налага ми се бързо да се махна оттук. Трябва да се настаня другаде, само до утре сутринта. Уверявам ви, не съм извършил нищо лошо, нищо противозаконно, в случай че дрехите или външността ми оставят у вас противоположно впечатление. Въпросът е строго личен. Ще можете ли да ми помогнете?

Тъмнокосият млад немец се поколеба, сякаш не искаше да отговори, но все пак го направи, като се наведе напред, за да го чуе Джоел.

— Няма да е много редно студент по право да помага на някого при съмнителни обстоятелства.

— Точно затова се обърнах към вас — бързо заобяснява Джоел в ухото на студента. — Аз съм адвокат и въпреки дрехите, които нося, съм солиден адвокат. Просто попаднах на неподходящ американски клиент и бързам да напусна страната с първия сутрешен самолет.

Младежът го изслуша, разгледа внимателно лицето на Джоел и кимна.

— Значи този вид хотели не са подслон, който бихте търсил при нормални обстоятелства?

— Избягвам ги винаги когато мога. Просто реших, че няма да е зле тази нощ да остана незабелязан.

— В Бон има много малко подобни места, господине.

— Това прави чест на Бон, адвокате — Конвърс огледа кафенето и преобладаващата клиентела и му хрумна нова идея. — Нали е лято! — заговори напрегнато. — Наоколо няма ли младежки пансиони?

— Има, но пансионите около Кьолн и Бон са пълни най-вече с американци и холандци. Другите, където може би има свободни места, са далече на север, към Хановер. Но ми се струва, че има още едно решение.

— Какво?

— Лятото, господине. Стаите, които обикновено се дават под наем на студенти, през летните месеци са почти празни. В къщата, където живея, на третия етаж има две празни стаи.

— Мислех, че живеете наблизо.

— Това беше отдавна. Родителите ми се пенсионираха и отидоха при сестра ми в Манхайм.

— Страшно бързам. Може ли да тръгваме? Тази вечер ще ви платя каквото мога, а утре ще ви дам още.

— Нямаше ли да вземете първия самолет сутринта?

— Преди това трябва да посетя две места. Можете да ме придружите, за да ми покажете къде са.

Младежът и Джоел се извиниха, но знаеха, че няма да липсват на компанията. Студентът тръгна към вратата за фоайето, но Конвърс го хвана за лакътя и посочи изхода към улицата.

— А багажът ви, господине? — изкрещя немецът.

— Утре можете да ми услужите с бръснача си! — изрева в отговор Джоел и задърпа младежа към вратата. На празен стол до маса недалеч от изхода видя оставена смачкана платнена шапка. Наведе се, взе я и я държа пред гърдите си, докато стигна вратата и излезе на паважа, следван от студента.

— Накъде? — попита той и нахлупи шапката.

— Насам — отвърна младият немец и посочи очуканата козирка над входа на съседния хотел.

— Да вървим — рече Джоел и пристъпи напред.

Спряха, по-точно Джоел спря пръв, хвана студента за раменете и го върна в сградата. По улицата се носеше черна закрита кола, която рязко зави и закова под козирката. От задните врати изскочиха двама мъже и се втурнаха към входа. Джоел извърна глава под погледа на младия немец. Позна и двамата, бяха американците, които го чакаха на летището преди осем нощи с надеждата да го заловят, надежда, която очевидно не беше ги напуснала. Черната кола се изтегли от осветеното пространство и се прикри в сянката. Зави зад ъгъла и зачака. Катафалка, готова да приеме товара си.

— Was ist los?^[1] — попита младежът, неспособен да прикрие страха си.

— Нищо, нищо — Конвърс го пусна и приятелски го потупа по рамото. — Това да ти е за урок, адвокате. Разбери кой е клиентът ти, преди да се полакомиш за голяма сделка.

— Ja — опита да се усмихне младият немец, но не успя. Очите му бяха приковани в черната кола.

Минаха бързо покрай паркирания автомобил. Огънчето на цигарата на шофьора просветваше в мрака. Джоел нахлупи още по-ниско шапката и извърна глава от сънародника си.

 

Слава Богу, ранното утро настъпи без произшествия, ако не се брояха вилнеещите в главата му мисли. Студентът, който се казваше Йохан, му беше осигурил стая в пансиона, чиято собственица беше очарована да получи сто марки наем. Набави му и марля, лейкопласт и йод за раната. Конвърс спа дълбоко, но на пресекулки. Будеха го страхове, пренесени в зловещи сънища. В седем часа вече беше буден.

Имаше бърза работа и разбираше рисковете, но в момента се нуждаеше най-вече от пари. Компетентният и плъзгав Ласкарис от Миконос беше превел по сто хиляди долара в банки в Париж, Лондон, Бон и Ню Йорк чрез общоприетата практика парите да се теглят с цифрен шифър вместо с подпис. След това Ласкарис му беше предложил да не се опитва да помни четири дълги и коренно различни комбинации от числа, а да телеграфира в службите на „Американ Експрес“ в четирите града в продължение на три месеца да пазят съобщение за… кого, господин Конвърс? Трябва да бъде име, което да значи нещо за вас, но да е неразгадаемо за другите. Ще бъде вашият код и няма да имате нужда от допълнително идентифициране, както е в някои телефонни банки във вашата страна… Нека е Шарпантие. Дж. Шарпантие.

Джоел разбираше, че може да е разкрил всичко това, докато е бил упоен. От друга страна, можеше и да не е, умът му не беше съсредоточен върху парите. Химикалите въздействаха само по отношение на трескавите приоритети. Беше научил това в лагерите преди цяла вечност. На два пъти с учудване бе установил, че не е споменал нито дума за тактиката си по време на бягство. Освен това имаше и съюзник, макар че за да го използва, се налагаше да пренебрегне етиката. Младият немец Йохан щеше да му послужи за посредник. Рисковете не можеха да бъдат избегнати, а само сведени до минимум. Ако хванеха момчето, щеше да го гризе съвестта, но щеше да е несравнимо по-страшно, ако заловяха него. Нямаше смисъл да мисли за това.

— Влез и питай има ли съобщение за Дж. Шарпантие — каза Джоел на студента. Бяха на задната седалка на такси срещу бюрото на „Американ Експрес“. — Ако ти отговорят утвърдително, кажи следните думи: „Сигурно е телеграма от Миконос“ — добави той, като се сети за точните указания на Ласкарис.

— Нужно ли е това, господине? — намръщи се тъмнокосият Йохан.

— Да, нужно е. Ако не споменеш Миконос и телеграмата, няма да ти дадат нищо. Освен това така се идентифицираш. Няма да е нужно да подписваш нищо.

— Всичко това е много странно, господине.

— Щом ще ставаш адвокат, трябва да свикваш със странните форми на връзка. Няма нищо незаконно, така се защитава тайната на клиента и на фирмата.

— Май имам много да уча.

— Не правиш нищо нередно — продължи тихо Джоел и погледна Йохан в очите. — Дори напротив, ти си на страната на закона и ще те възнаградя добре за това.

— Sehr gut^[2] — въздъхна младежът.

Конвърс чакаше в таксито, очите му шареха по улицата, проверяваха спрелите автомобили и бавно движещите се или застанали на едно място пешеходци, както и хората, чиито погледи се отправяха към бюрото на „Американ Експрес“. Йохан влезе и Джоел преглътна със свито гърло. Чакането беше ужасно, мисълта, че използва студента в толкова рискова ситуация, само влошаваше нещата. Сети се за Ейвъри Фаулър-Холидей и за Конъл Фицпатрик. Те бяха изгубили. Младият немец имаше значително по-голям шанс да живее дълги години.

Минутите пълзяха, в косата и по врата на Конвърс потече пот, страхът удължаваше всяка секунда. Накрая Йохан излезе, като примижаваше срещу светлината. Изглеждаше като олицетворение на невинността. Пресече улицата и се качи в таксито.

— Какво ти казаха? — попита Джоел, като се стараеше да говори непринудено, но очите му не спираха да сноват по улицата.

— Питаха ме само отдавна ли чакам съобщението. Отвърнах, че съм очаквал телеграма от Миконос. Не знаех какво друго да кажа.

— Справил си се чудесно — Джоел скъса плика и разгъна телеграмата. Тя представляваше непрекъсната серия от цифри, вероятно над двайсет. Отново си припомни инструкциите на Ласкарис: Изберете всяка трета цифра, като започнете с третата и свършите с третата от края. Помнете само числото три. Съвсем просто е, на практика винаги е просто, а и никой не може да се подпише вместо вас. Чисто предпазна мярка.

— Наред ли е всичко? — попита Йохан.

— Направихме крачка напред, а ти си с една стъпка по-близо до възнаграждението си, адвокате.

— Също и до изпита си.

— От колко часа е?

— От три и половина следобед.

— Добро знамение. Помни числото три.

— Моля?

— Нищо. Хайде да намерим телефонна кабина. Ще направиш още едно нещо и довечера ще дадеш на приятелите си най-разточителната вечеря в Бон.

* * *

Таксито чакаше на ъгъла, докато Конвърс и младият немец стояха пред кабината. Йохан беше преписал номера на банката от телефонния указател. Студентът беше съвсем разколебан, екзотичните изпълнения, които се очакваха от него, все по-малко му допадаха.

— Трябва само да кажеш истината! — настояваше Джоел. — Само истината. Запознал си се с американски адвокат, който не говори немски, и той те е помолил да се обадиш от негово име. Трябва да изтегли пари за свой клиент от поверителна сметка и иска да знае към кого да се обърне. Това е всичко. Никой няма да пита за твоето или моето име.

— А когато направя това, ще се появи нещо ново, нали, mein Herr? Nein, мисля, че не съм съгласен. Обадете се сам…

— Не мога да си позволя да сбъркам! Не бива да разбера погрешно нито дума. Това е всичко. Само трябва да чакаш някъде около банката. Когато изляза оттам, ще ти дам две хиляди марки и що се отнася до мен, никога не сме се срещали.

— Толкова много за толкова малко? Смятам, че сега разбирате страховете ми.

— Твоите страхове са нищо в сравнение с моите — тихо и напрегнато каза Конвърс. — Моля те, имам нужда от помощта ти.

Младият немец загледа втренчено Джоел, също както бе направил и предната вечер през врявата, дима и мигащите светлини на мърлявия бар. Сякаш търсеше да види нещо, което не беше сигурен, че съществува. Накрая кимна без особен възторг.

— Sehr gut — рече и влезе в кабината с няколко монети в ръка.

Конвърс наблюдаваше през стъклото как студентът избира номера и води кратки разговори с двама-трима души, преди да се свърже с човека, който му трябваше. Едностранният диалог се стори безкраен на Джоел. Беше прекалено дълъг и сложен само за получаването на едно име от отдела за превод на суми по сметка. В един момент, докато записваше нещо на листчето с телефона на банката, Йохан сякаш възрази и Конвърс едва се сдържа да не отвори вратата и да не прекъсне разговора. Младежът затвори телефона и излезе от кабината със смутено и гневно изражение.

— Какво стана? Някакъв проблем ли?

— Само по отношение на времето и политиката на институцията, господине.

— Какво значи това?

— Тези сметки се обслужват само след дванайсет часа. Обясних, че дотогава трябва да сте на летището, но хер директорът заяви, че банковата политика трябва да се спазва — Йохан подаде на Конвърс листчето. — Трябва да се срещнете с човек на име Лахман, на втория етаж.

— Ще взема по-късен самолет — Джоел погледна часовника на китката си. Минаваше десет и трийсет, трябваше да чака час и половина.

— Надявах се да бъда в университетската библиотека много преди дванайсет.

— Пак можеш да отидеш — искрено заяви Конвърс. — Ще спрем, ще купим плик и марка, ще напишеш на него името и адреса си и ще ти пратя парите по пощата.

Йохан се загледа в паважа с нескрито колебание.

— Мисля, че може би… изпитът няма да е труден. Много съм добър по предмета.

— Разбира се — съгласи се Джоел. — Нямаш никакви основания да ми имаш доверие.

— Грешите, господине. Вярвам, че ще изпратите парите. Просто не съм много сигурен дали за мен ще е полезно да получа плика.

Конвърс се усмихна. Разбра.

— Отпечатъци от пръсти? — запита любезно той. — Приемане на доказателства?

— И това е един от силните ми предмети.

— Добре, значи си неотлъчно до мен още два часа. Имам седемстотин марки. Знаеш ли някой по-отдалечен магазин за дрехи, където да си купя панталон и сако?

— Да, господине. И бих предложил, ако сумата, която ще теглите, надхвърля две хиляди марки, да си купите чиста риза и вратовръзка.

— Дръж сметка за външния вид на клиента си. Далече ще стигнеш, адвокате.

 

Ритуалът в „Bank aus der Bonner Sparkasse“ беше демонстрация на тромава, но несъкрушима ефективност. Вкараха Джоел в кабинета на хер Лахман на втория етаж, където не му предложиха нито ръкостискане, нито светски разговор. Веднага се заговори за непосредствената работа.

— Откъде е преводът, моля? — попита грубоватият едър служител.

— От банка „Родос“, крайбрежен клон на Миконос. Името на „диспечера“, както сигурно бихте го нарекъл, е Ласкарис. Не помня малкото му име.

— И фамилното не е необходимо — рече немецът, сякаш съжаляваше, че го е чул. Самата процедура като че ли го обиждаше по някакъв начин.

— Съжалявам, просто исках да ви помогна. Както знаете, много бързам. Трябва да гоня самолет.

— Всичко ще се извърши по правилата, господине.

— Естествено.

Банкерът му подаде лист хартия през писалището.

— Ще напишете пет пъти един под друг номерата на подписа си, докато ви чета правилата, които съставляват политиката на „Bank aus der Bonner Sparkasse“, в съгласие със законите на Федерална република Германия. След това ще трябва да подпишете, отново с цифри, клетвена декларация, че изцяло разбирате и приемате тези ограничения.

— Струва ми се, че казахте „правила“.

— Едно и също е, господине.

Конвърс извади телеграмата от вътрешния джоб на новото си спортно сако и я сложи до празния лист. Беше подчертал нужните цифри. Започна да пише.

— Вие, долуподписаният с цифри и потвърден от мястото на превода — започна монотонно да чете от някакъв лист хер Лахман, като се облегна на стола си, — се заклевате във факта, че всички суми, изтеглени от тайната сметка в „Bank aus der Bonner Sparkasse“, са надлежно обложени с индивидуални и корпоративни данъци от всякакъв характер. Че не са преобръщани в различни валути с оглед избягване на гореспоменатите данъци или с цел незаконни плащания на лица, фирми или корпорации, занимаващи се с противозаконни и…

— Стига — прекъсна го Джоел. — Знам това. Ще го подпиша.

— … непозволени дейности, нарушаващи законите на Федерална република Германия или законите на страната, на която долуподписаният е пълноправен гражданин.

— Срещали ли сте някога човек със статут на непълноправен гражданин? — заинтересува се Джоел и започва да изписва последната редица цифри. — Познавам един студент по право, който ще открие много празноти в клетвената ви декларация.

— Има още, но нали заявихте, че ще я подпишете?

— Не се съмнявам, че има още, но ще я подпиша — Джоел бутна листа с цифрите към банкера. — Ето. Само ми дайте парите. Сто хиляди щатски долара минус вашата комисионна. Искам две трети от тях в долари и една трета в марки. Не искам банкноти по-големи от шест хиляди марки и петстотин долара.

— Ще се получи голям куп, господине.

— Ще се справя. Моля ви, колкото може по-бързо.

— Това цялата сума ли е? Разбира се, не бих могъл да знам това, преди контрольорите да сканират „подписа“ ви.

— Цялата е.

— Това ще отнеме няколко часа, naturlich.

— Какво?

— Правилата, политиката — дебелият разпери безпомощно ръце.

— Не разполагам с няколко часа!

— Нищо не мога да направя.

— Не можете ли? Хиляда долара… за вас.

— Един час, господине.

— Пет хиляди?

— Пет минути, приятелю.

 

Конвърс излезе от асансьора. Грапавият новопридобит пояс за парите беше по-неудобен от онзи, който си беше купил в Женева, но нямаше смисъл да се отказва от него. Подарък от банката, заяви Лахман, който гушна към дванайсет хиляди марки. Петте минути бяха силно преувеличени, помисли Джоел и погледна часовника на стената. Наближаваше един без петнайсет. Ритуалът беше отнел над половин час — от „посвещаването“ му до потвърждаването на „подписа“ с помощта на електронни скенери, които можеха да открият и най-малкото отклонение от почерка. Очевидно в немските банки никой не смееше да прави грешки при извършването на съмнителна операция. Правилата се спазваха до границите на незаконното и всеки се криеше зад изпълнението на заповеди.

Конвърс се запъти към вратите в бронзови рамки, но зърна студента Йохан, седнал на мраморна пейка. Изглеждаше не на място, но това никак не го смущаваше. Младежът четеше някаква банкова брошура или по-точно се правеше, че я чете. Очите му се стрелкаха над страницата и наблюдаваха множеството, кръстосващо мраморния под. Конвърс кимна и Йохан го видя, стана от пейката и изчака Джоел да стигне изхода, преди да го последва.

Беше се случило нещо. Отвън на улицата хората тичаха в двете посоки, но най-вече надясно, чуваха се викове, задаваха се въпроси на висок глас, отговаряше се гневно и неясно.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Конвърс.

— Не знам — отвърна застаналият до него Йохан. — Трябва да е нещо неприятно. Хората тичат към будката на ъгъла. Вестниците.

— Да купим един — реши Джоел и докосна лакътя на младежа.

— Attentat! Mord! Amerikanische Botschafter ermordet!^[3]

Вестникопродавците крещяха и раздаваха вестниците, като грабеха монети и банкноти, без да си правят труда да връщат ресто. Надвисваше усещането за разрастваща се паника, което настъпва, когато се случи нещо неочаквано, предвестник на по-големи нещастия. Хората около тях дърпаха вестниците, очите им пробягваха по заглавията и колоните под тях.

— Mein Gott! — извика Йохан, като погледна сгънатия вестник вляво от себе си. — Убит е американският посланик.

— Господи! Вземи вестника! — Конвърс хвърли няколко монети в будката, а младият немец дръпна вестника от протегнатата ръка на продавача. — Да се махаме оттук! — извика Джоел и се вкопчи в ръката на студента.

Но Йохан не помръдваше. Стоеше в средата на възбудената тълпа, втренчен във вестника, с разширени очи и разтреперани устни. Конвърс разблъска с рамене двама мъже и задърпа младежа напред. Сега и двамата бяха заобиколени от нервни, протестиращи немци, които се блъскаха, за да се доберат до будката.

— Вие! — викът на Йохан се задави от непоносим страх.

Джоел дръпна вестника от ръцете на студента. В средата на първата страница бяха разположени две снимки. Отляво бе убитият Уолтър Перигрин, американски посланик във Федералната република. Отдясно беше поместена снимката на американски Rechtsanwalt — една от малкото немски думи, които Джоел знаеше и която означава адвокат. Лицето на снимката беше неговото.