Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (20)

20

— Не! — изрева Джоел, смачка вестника в левия си юмрук и впи пръстите на дясната си ръка в рамото на Йохан. — Каквото и да пише там, е лъжа! Не съм участвал в това! Не разбираш ли какво целят? Ела с мен!

— Nein! — изкрещя младият немец и се огледа панически, защото разбра, че гласът му се губи в лудницата около тях.

— Казах ела! — Конвърс пъхна вестника в джоба си, обгърна с ръка врата на Йохан и го задърпа след себе си. — Можеш да мислиш и правиш каквото пожелаеш, но най-напред ще дойдеш с мен! Ще ми прочетеш всяка проклета дума!

— Da ist er! Der Attentater!^[1] — закрещя младият немец, протегна ръце и се улови за панталона на някакъв човек в тълпата, който изпсува и се отърси от неприятния жест.

Джоел изви наляво врата на студента и кресна в ухото му, думите му смаяха повече него, отколкото младежа.

— Щом искаш, ще си го получиш! В джоба ми има пистолет и ако се наложи, ще го използвам! Двама прекрасни мъже вече умряха, сега разбрах, че са трима, защо ти да си изключение? Защото си млад? Това не е довод! За кого всъщност умираме всички?

Конвърс разтърси младежа и го повлече вън от тълпата. Когато се озоваха на паважа, той силно го стисна за тила, завъртя го напред, без да спре да оглежда улицата. Мъчеше се да открие усамотено място, където Йохан да му прочете купищата лъжи, съчинени от хората на „Аквитания“. Вестникът се изплъзна от джоба му, посегна, улови го за един от краищата и го задържа. Не можеше да продължава да върви така, като тика пленника пред себе си. Няколко души вече ги бяха загледали, не трябваше да подхранва всеобщото любопитство. Господи, снимката, лицето му! Всеки можеше да го познае, а той сам привличаше внимание, като блъскаше момчето.

Пред тях вдясно имаше сладкарница с масички под чадъри на тротоара. Някои бяха празни. Би предпочел безлюдна алея или чакълеста уличка, прекалено тясна за коли, но нямаше как.

— Ей там! Масата в дъното. Ще седнеш с лице към улицата. И не забравяй, че не се шегувам за оръжието, ще държа ръката си в джоба.

— Моля ви, пуснете ме! Вече ми сторихте достатъчно! Приятелите ми знаят, че тръгнах снощи с вас, хазяйката ми знае, че ви осигурих стая! Полицията ще ме разпитва!

— Влизай — рече Конвърс и забута Йохан между столовете към масата в най-задната част на тротоара. Седнаха. Младият немец вече не трепереше, но очите му играеха във всички посоки. — Хич не си и мисли за подобно нещо — продължи Джоел. — И когато дойде сервитьорът, ще говориш английски. Само английски!

— Тук няма сервитьори. Заведението е на самообслужване.

— Ще минем и без… Впрочем по-късно ти можеш да си вземеш нещо. Дължа ти пари, а винаги плащам дълговете си.

… Винаги плащам дълговете си. Поне през последните четири години. Думи на един търсач на рискове. Актьор на име Кейлъб Даулинг.

— Не ми трябват вашите пари — заговори със свито от страх гърло Йохан.

— Смяташ ги за мръсни, мислиш, че ще те направят съучастник, така ли?

— Вие сте адвокат, аз съм само студент.

— Ще ти кажа направо. Не са мръсни, защото не съм направил това, в което ме обвиняват, и не може да бъдеш обвинен за „съучастничество в невинност“.

— Вие сте адвокатът, господине.

Конвърс бутна вестника пред младия немец и пъхна дясната си ръка в джоба, където беше сложил десет хиляди марки в дребни банкноти за належащи нужди. Преброи седем хиляди и ги постави пред Йохан.

— Прибери ги, преди да съм ги натикал в гърлото ти.

— Няма да взема парите ви!

— Ще ги вземеш и ако искаш, иди им кажи, че аз съм ти ги дал. Ще бъдат принудени да ти ги върнат.

— Какво искате да кажете?

— Истината, адвокате. Един ден ще разбереш, че тези пари са най-добрата ти защита. А сега ми прочети какво пише във вестника!

— „Вчера вечерта посланикът е бил убит — започна със запъване студентът, след като несръчно прибра марките в джоба си. — … Трудно е да се определи точният час на смъртта, преди да се направят допълнителни изследвания — продължи той, като превеждаше статията с паузи, в търсене на подходящи думи. — … Фаталната рана е… Schadel… черепна, рана на главата, тялото е престояло часове във водата и е изхвърлено на брега при Плитерсдорф, където е намерено рано тази сутрин…“ Цитиран е военният аташе, който е заявил, че последният човек, за когото се знае, че е бил с посланика, е американец на име Джоел Конвърс. Когато това име се разбрало, започнали… — младият немец примигна и нервно поклати глава. — Как се казва?

— Не знам — хладно отсече Джоел с безизразен глас. — Какво е започнало?

— … много оживена… паническа връзка между правителствата на Швейцария, Франция и Федералната република, координирана от Международната криминална полиция, повече позната като Интерпол и… части от трагичната… Ratsel… мозайка се подредили… тоест, изяснили се. Американецът Конвърс от известно време се издирва от Интерпол, но посланик Перигрин не го е знаел… Търсен е във връзка с убийства в Женева и Париж, както и за няколко още неизяснени опити за убийство — Йохан вдигна очи към Конвърс, гърлото му пулсираше.

— Продължавай — заповяда Джоел. — Не знаеш колко поучително е всичко това. Продължавай!

— Според канцеларията на посланика, по искане на този Конвърс им била уредена тайна среща. Конвърс твърдял, че притежава информация, накърняваща американските интереси, която впоследствие се оказала изцяло фалшива. Двамата трябвало да се срещнат на моста „Аденауер“ снощи, между седем и половина и осем. Съветникът на посолството, който придружавал посланик Перигрин, потвърдил, че двамата мъже се срещнали в осем часа без девет минути и минали по моста, а след това се отправили по пътеката за пешеходци. Тогава посланикът бил видян жив за последен път от представител на посолството — Йохан преглътна, ръцете му трепереха. Пое няколко пъти дълбоко дъх и продължи. Очите му прескачаха напред по напечатаното, по челото му избиха капки пот. — По-долу са дадени по-точни… eingehendere… подробности, които се знаят, но според Интерпол заподозреният Джоел Конвърс е нормален на вид човек, който всъщност е… wandernde… — гласът на младия немец премина в шепот — … движеща се бомба с тежки психически отклонения. Според изтъкнати специалисти на САЩ той е психопат. Отклоненията са настъпили в резултат на четиригодишно военнопленничество по време на виетнамския конфликт…

Йохан заекваше, уплашен от собствения си глас, и забързано продължи да реди думи и обвинителни фрази, подкрепени от набързо разпитани „източници“ от различни департаменти и неназовани, безлики „власти“. Очертаваше се портрет на психически увреден човек, неспособен на морален или физически самоконтрол. В допълнение причините за търсенето му от страна на Интерпол бяха неясно формулирани. Намекваше се за тайно преследване, продължило дни, ако не и седмици.

— … Склонността му към убийство е канализирана — продължаваше изпадналият в паника студент с цитати от друг „авторитетен“ източник. — … Изпитва патологична омраза към сегашни и бивши висши военни… Посланик Перигрин е известен батальонен командир от битката при Бастон по време на Втората световна война, в която са загинали много американци… Властите във Вашингтон са стигнали до извода, че увреденият човек, който преди години, след няколко мъчителни опита за бягство, накрая е успял да избяга от лагер в Северен Виетнам с максимална охрана и е минал през стотици километри вражеска… Dschungel… джунгла, за да се добере до своите, сега отново изживява всичко това… Оправданието му да оцелее, според военен психиатър, е избиването на висши офицери, бивши или настоящи, които са командвали битки или, в краен случай, на цивилни, които според болното му въображение са поели някаква отговорност за страданията, понесени от него и от други хора. Все пак външно той е нормален… Във Вашингтон, Лондон, Брюксел и тук, в Бон, е поставена усилена охрана… В качеството си на международен адвокат той вероятно има достъп до различни престъпни елементи, които се занимават с продажба на фалшиви паспорти…

Беше блестящо построен капан. Най-съществените лъжи се редуваха с истини, полуистини, изкривявания и пълни фалшификации. Дори точното изчисление на времето в самата вечер на убийството не беше забравено. Съветникът на посолството непоколебимо беше заявил, че е видял Джоел на моста „Аденауер“ в „осем часа без девет минути“, приблизително двайсет и пет минути след бягството му от каменната къща в имението на Лайфхелм и малко повече от десет минути, след като се беше гмурнал в Рейн. Всяка минута беше обмислена. Бяха го поставили „официално“ на моста „Аденауер“ в „7,51“, за да опровергаят думите му за затворничество и бягство.

Инцидентът в Женева — убийството на Престън-Холидей, беше представен като евентуалния акт на насилие, който го хвърлил обратно във времето и събудил маниакалното му поведение.

„… Научихме, че застреляният адвокат бил известен водач на антивоенното движение през шейсетте години…“

Завоалираното послание беше, че може би Конвърс е наел убийците. Дори смъртта на човека в Париж беше придобила различно и по-важно измерение.

„… Първоначално истинската самоличност на жертвата беше премълчана, с надеждата да се подпомогне търсенето на убиеца чрез разговора на «Сюрте» с френски адвокат, познаващ заподозрения от много години. Адвокатът, обядвал същия ден със заподозрения, посочи, че американският му приятел бил в «сериозна беда» и имал нужда от «медицинска помощ»…“

Мъртвецът в Париж, естествено, се оказа виден полковник от френската армия и адютант на няколко „изтъкнати генерали“.

Накрая, за да убедят съмняващите се, ако имаше такива, този публичен процес на „журналистиката на властта“ коментираше не само поведението му, но и забележките, които беше направил по време на уволнението си от армията преди повече от петнайсет години. Бяха предоставени от Военноморския департамент на САЩ, Пети отдел, и включваха собствените им препоръки от онова време лейтенант Конвърс да бъде поставен под доброволно наблюдение на психиатър, които бяха отхвърлени. Поведението му се преценяваше като крайно обидно за присъстващите офицери, които желаели само да му помогнат, а забележките му изобилствали от яростни заплахи към многобройния висш военен персонал, за който, в качеството си на летец от самолетоносач, не би могъл да знае нищо.

Всичко това завършваше портрета му, обрисуван от художниците на „Аквитания“. Йохан дочете статията. Вестникът висеше смачкан в ръцете му, очите му бяха уплашени и широко отворени.

— Това е всичко… господине.

— И слава Богу — рече Джоел. — Вярваш ли на тези писания?

— Не съм в състояние да мисля. Прекалено съм изплашен.

— Честен отговор. На първо място в мислите ти е фактът, че мога да те убия, и затова си объркан. Боиш се, че ако ме погледнеш по-особено или кажеш нещо не съвсем така, ще се ядосам и ще ти тегля куршума.

— Моля ви, господине, не съм в състояние да анализирам!

— И аз не бях.

— Нека да си тръгна.

— Йохан, ръцете ми са на масата. Не са мръдвали оттам, откакто седнахме.

— Какво? — младият немец замига и се вгледа в ръцете на Конвърс, поставени пред него, стиснати върху бялата метална повърхност. — Нямате ли пистолет?

— А, имам. Взех го от човек, който щеше да ме убие, ако му бях предоставил тази възможност — Джоел бръкна в джоба си и Йохан се вцепени. — Цигари — обясни Конвърс и извади пакета и кибритена кутия. — Отвратителен навик. Ако не пушиш, най-добре не започвай.

— И без това е много скъпо.

— И това е довод — Джоел драсна клечка кибрит и запали цигарата, без да откъсва очи от студента. — От снощи досега доста време прекарахме заедно. Като се изключи моментът преди няколко минути в тълпата, когато беше готов да ме изложиш на линчуване, изглеждам ли и говоря ли като човека, описан във вестника?

— Аз съм толкова лекар, колкото и адвокат.

— Две точки за опозицията. Тегобата на здравия разум остава изцяло върху мен. Освен това там пише, че на вид съм напълно нормален.

— Там пише и че много сте изстрадал.

— Преди цяла вечност, но не повече от хиляди други и далеч по-малко от петдесетте и осем хиляди, които така и не се върнаха. Не мисля, че луд човек може да направи такава рационална забележка при подобни обстоятелства, нали?

— Не разбирам за какво говорите.

— Опитвам се да ти кажа, че всичко, което току-що ми прочете, е пример за човек, поставен на подсъдимата скамейка от негативната журналистика. Истини, примесени с полуистини, изкривявания и неправдоподобни преценки, които са нагодени така, че да поддържат лъжи, целещи да ме осъдят. В нито една цивилизована страна няма съд, който би приел подобни показания или въобще би допуснал да се чуят от съдебните заседатели.

— Убити са хора — гласът на Йохан отново премина в шепот. — Убит е посланикът.

— Но не от мен. Снощи в осем не съм стъпвал на моста „Аденауер“. Не знам дори къде се намира.

— А къде бяхте?

— Никъде, където някой да ме е видял, ако питаш за това. А хората, които знаят, че не съм бил на моста „Аденауер“, са последните, които биха го признали.

— Трябва да има доказателства къде сте бил — младият немец кимна към цигарата в ръката на Конвърс. — Може би нещо такова. Може да сте изпушил цигара.

— Или да съм оставил отпечатъци от пръсти или стъпки? Парчета от дрехи? Разбира се, има такива, но те не указват времето.

— Има разработени методи — поправи го Йохан. — Преимуществата на технологията за… Forschung… има бързи техники за разследване.

— Нека довърша мисълта ти. Не съм адвокат по криминални дела, но знам какво имаш предвид. Например, теоретически, дълбочината на отпечатъка от обувката ми, сравнен с пръстта, изстъргана от подметките ми, може да докаже къде съм бил през последния час.

— Ja!

— Не. Ще бъда мъртъв, преди най-малкото доказателство да достигне до лабораторията.

— Но защо?

— Не мога да ти кажа. Кълна се, че бих искал, но не мога.

— Пак трябва да попитам защо — страхът в очите на младежа се смеси с разочарование. Вероятно последният проблясък на доверие към Джоел изчезна с отказа му.

— Защото не мога. И не искам. Преди няколко минути заяви, че вече съм ти навлякъл достатъчно неприятности и беше прав, въпреки че не съм го искал. Но няма да ти причиня истинска злина. Ако ти кажа, ще те поставя в безпомощно положение и единственото, което може да се случи, е да те убият. Дотук се простира откровеността ми, Йохан.

— Разбирам.

— Не, не разбираш, но ми се иска да имаше начин да те убедя, че трябва да се добера до хората, които могат да направят нещо. Те не са в Бон, но мога да се свържа с тях, стига да успея да се измъкна оттук.

— Още нещо ли има? Пак ли ще ме карате да правя нещо? — младият немец отново се стегна и ръцете му се разтрепериха.

— Не. Не искам нищо от теб. Дори те моля да не вършиш нищо… поне известно време. Нищо. Дай ми възможност да се измъкна и някак си да се свържа с хората, които могат да ми помогнат… да ни помогнат.

— На нас?

— Да, и това е всичко, което ще ти кажа.

— Не можете ли да намерите тези хора в собственото си посолство?

Конвърс се втренчи в Йохан, стараеше се дори да не мига.

— Посланик Уолтър Перигрин бе убит от служители на посолството. Снощи те дойдоха да убият и мен в хотела.

Йохан пое дъх, отклони очи от Джоел и се загледа в масата.

— Когато бяхме при будката, в тълпата, вие ме заплашихте и казахте, че вече са убити трима мъже… трима свестни мъже.

— Съжалявам. Бях отчаян.

— Не беше само това. Сетне казахте още нещо. Защо трябвало аз да бъда изключение? Защото съм бил млад? Това не било довод, заявихте вие и изкрещяхте наистина много странни думи, помня ги точно. „За кого всъщност умираме всички?“ Смятам, че това беше нещо повече от въпрос.

— Нямам намерение да обсъждам тази забележка, адвокате. Не мога и да те съветвам как да постъпиш. Мога да ти кажа само това, което съм казвал на клиентите си. Когато вземането на решение се свежда до избор между няколко напълно изключващи се аргумента, включително моите собствени, следвай интуицията си. Тя ще те доведе до правилното решение в зависимост от това кой си и какъв си — Конвърс замълча и приглади косата си. — Сега ще стана и ще изляза на улицата. Ако започнеш да викаш, ще побягна и ще се постарая да се скрия някъде, където ще съм в безопасност и никой няма да ме познае. След това ще направя каквото мога. Ако не вдигнеш тревога, ще имам по-добри възможности и според мен така ще е най-добре за всички. Можеш да отидеш в университетската библиотека, да прекараш там час-два, да купиш вестник и да отидеш в полицията. Предполагам, че това ще ти се стори твой дълг. Това е мнението ми. Не знам какво е твоето. Довиждане, Йохан.

Джоел стана от масата и инстинктивно закри лицето си с ръка. Разперените му пръсти докосваха веждите. Обърна се, мина между масите и излезе на улицата. Тръгна надясно към най-близката пресечка. Едва дишаше, дробовете му горяха за въздух, но не смееше да поеме дъх, за да не заглуши и най-малкия звук. Вървеше и чакаше, пулсът му се ускори, ушите му бяха така наострени, че и най-малкият дисонанс би пукнал тъпанчетата му.

Около него се носеха оживени улични разговори, нарушавани от клаксоните на такситата, но не се чуваше млад мъжки глас, вдигащ тревога. Ускори крачка и се вля в потока пешеходци, които пресичаха площада. По-бързо, по-бързо. Задминаваше минувачи, които се разхождаха бавно. Стигна до ъгъла на отсрещния тротоар и забави ход. Бързащият човек винаги привлича внимание. Но колкото повече се отдалечаваше от масичката на тротоарното кафене, толкова повече се засилваше инстинктивното му желание да побегне. Ушите му не долавяха някаква тревога и всяка частица от спокойните секунди го караше да се втурне към първата тиха уличка, попаднала пред очите му.

Нищо. Нищо не наруши хаотичните звуци на площада, но в тях настъпи някаква промяна, доловима промяна, нямаща нищо общо с тревога, вдигната от един-единствен глас. Хората бяха попритихнали. Навсякъде се повтаряше думата Amerikaner. Първоначалната паника при избухването на новината се беше уталожила. Един американец беше убил друг американец, убиецът не беше немец, не беше комунист или терорист, изплъзнал се от мерките за сигурност на Федералната република. Животът можеше да продължи. Никой нямаше да държи Deutschland отговорна за тази смърт и гражданите на Бон си отдъхваха с облекчение.

Конвърс се скри зад ъгъла на тухлена сграда и се загледа през площада към масичките на кафенето. Студентът Йохан още седеше на стола с наведена глава, опряна на ръцете, и четеше вестника. След това стана и влезе в кафенето. Дали вътре имаше телефон? Щеше ли да се обади на някого?

Колко да чакам?, помисли Конвърс, готов да побегне, но интуицията му го задържа на място.

Йохан излезе от кафенето с поднос в ръце. Седна, педантично подреди кафето и кифлите пред себе си и отново се втренчи във вестника. След това вдигна очи, но не погледна в определена посока, сякаш чувстваше, че е наблюдаван от невидими очи, и кимна веднъж.

Още един търсач на рискове, реши Джоел, обърна се и огледа тясната уличка, в която беше влязъл. Имаше на разположение няколко часа, искаше да ги оползотвори. Само да знаеше какво трябва да прави.

 

Валери изтича към телефона. Ако беше поредният журналист, щеше да му каже същото, което беше заявила на последните пет. „Не вярвам на нито дума от всичко това и повече нямам какво да кажа.“ А пък ако беше съответното лице от Вашингтон — от ФБР, ЦРУ или Администрацията на ветераните, щеше направо да закрещи! Сутринта три часа я разпитваха, докато накрая не се стърпя и буквално изгони инквизиторите от къщата. Бяха лъжци, които я насилваха да подкрепя лъжите им. Щеше да е много по-лесно да откачи телефона, но не се решаваше. Два пъти търси Лорънс Талбът в Ню Йорк и всеки път заръчваше да го открият и да му кажат да й се обади. Беше някаква пълна бъркотия.

— Ало?

— Вали? Роджър се обажда.

— Татко! — само един човек я наричаше така и това бе бившият й свекър. Фактът, че вече не бе омъжена за сина му, не беше променил отношенията им. Тя обожаваше възрастния пилот и знаеше, че той споделя чувствата й. — Къде си? Джини не знае и просто не може да си намери място. Забравил си да включиш телефонния секретар.

— Не съм забравил, Вали. Трябва да връщам обажданията на прекалено много хора. Току-що пристигнах от Хонконг и когато слязох от самолета, върху мен се нахвърлиха петдесет-шейсет кресливи журналисти и още толкова светкавици и камери. Сигурно няма да мога да виждам и чувам цяла седмица.

— Някой предприемчив служител от автолиниите им е подшушнал, че си на борда. Сега цяла седмица ще яде безплатно в най-скъпите ресторанти. Къде си?

— Още съм на летището, в кабинета на ръководителя на движението. Те ме спасиха… Вали, току-що прочетох вестниците. Донесоха ми най-новите. Какво става, за Бога?

— Не знам, татко, но знам, че всичко е лъжа.

— Синът ми е човекът с най-здравия разум, когото познавам! Те изкривяват всичко, превръщат хубавото, което е извършил, в нещо… Не знам как да го нарека, зловещо ли… Той е прекалено открит, за да бъде луд!

— Не е луд, Роджър. Хванали са го и са го прекарали през някаква мелница.

— Но защо?

— Не знам. Според мен Лари Талбът знае поне повече, отколкото ми каза.

— А какво ти каза?

— Не сега, татко. По-късно.

— Защо?

— Не съм сигурна… Може би заради нещо, което усещам.

— Не те разбирам, Вали.

— Съжалявам.

— Какво казва Джини? Ще се обадя и на нея.

— Направо е в истерия.

— Както винаги значи.

— Не, не по този начин. Обвинява себе си. Смята, че хората нападат брат й за неща, които е вършила тя през шейсетте години. Опитах се да й обясня, че това е глупаво, но се опасявам, че само влоших нещата. Попита ме дали вярвам в написаното за Джоел. Отговорих й, че не, разбира се, не вярвам.

— Старата параноя. С три деца и съпруг счетоводител още не може да надживее миналото. Никога не съм се разбирал с това момиче. Но е страхотен летец. Започна да лети сама преди Джоел, а е две години по-млада от него. Ще й се обадя.

— Едва ли ще я намериш.

— Тъй ли?

— Смени телефона си и те съветвам да направиш същото. Аз също ще го сменя, след като ми се обади Лари.

— Вали… — Роджър Конвърс замълча. — Не го прави.

— Защо не? Не можеш да си представиш какво е тук.

— Знаеш, че никога не съм те питал какво се случи между теб и Джоел, но веднъж седмично, когато съм в града, вечерям с него. Според него е било необходимо…

— Знам това, Роджър. Какво се мъчиш да ми кажеш?

— Те твърдят, че е изчезнал, че никой не може да го открие.

— Е, и?

— Може да ти се обади. Няма друг, на когото би се обадил сега.

Валери затвори очи. Следобедното слънце беше ослепително.

— На базата на ежеседмичните си вечери с него ли допускаш това?

— Не е интуиция. Никога не съм имал интуиция, освен когато летя… Не ми го е казвал направо, но винаги е било там, зад облачната покривка.

— Невъзможен си, татко.

— Грешките на пилота са като на всеки друг човек. Но има моменти, когато той не може да си ги позволи… Не сменяй телефона си, Вали.

— Няма.

— А сега кажи аз какво да правя.

— Съпругът на Джини има добра идея. Отнасят всички въпроси към адвоката си. Може би и ти трябва да направиш същото. Имаш ли адвокат?

— Естествено — рече Роджър Конвърс. — Дори трима. Талбът, Брукс и Саймън. В интерес на истината, Нейт е най-добрият. Знаеш ли, че кучият му син започна да се учи да лети на шейсет и седем години? Сега има разрешително за многомоторен самолет.

— Татко! — прекъсна го рязко Валери. — На летището си, нали?

— Да, на „Кенеди“.

— Не се прибирай у дома. Не ходи в апартамента си. Вземи първия самолет за Бостън. Под друго име. Обади ми се да ми кажеш с кой полет пристигаш. Ще те взема от летището.

— Защо?

— Просто направи, както ти казвам, моля те!

— Защо?

— Ще останеш тук. Аз заминавам.