Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (10)

10

Конвърс окачи слушалката и се опря на стената на кабината, като се мъчеше да избистри мислите си. Беше убил човек, и то не за да оцелее в джунглите на Югоизточна Азия, а в парижка уличка, защото трябваше да вземе мигновено решение. Прав или не, беше го извършил и не биваше повече да си блъска главата. Немската полиция го търсеше, което ще рече, че и Интерпол е влязъл в играта и предава информация от Париж, неизвестно как предоставена от Жак-Луи Бертолдие, който оставаше невидим, извън обсега на търсенето. Джоел си спомни думите, които сам беше изрекъл преди няколко минути. Ако животът на Прес Холидей нямаше значение в сравнение с целта, която преследваше, това се отнасяше още повече за някакъв прислужник на Бертолдие, апостола на Делавейн, ръката на „Аквитания“ във Франция. Нямам избор, мислеше Конвърс. Трябваше да продължи, трябваше да остане на свобода.

— Какво има? — попита Фицпатрик, застанал неспокойно до него. — Имаш вид на ритнат от муле.

— Ритнат съм — съгласи се Конвърс.

— Какво се е случило с Даулинг? Неприятности ли има?

— Ще има! — избухна Джоел. — Защото е заблуден глупак, който си въобразява, че играе в някакъв проклет филм!

— Преди малко мнението ти за него беше друго.

Конвърс се оттласна от кабината и погледна флотския адвокат. Мисълта му отчаяно се стремеше да се съсредоточи върху най-неотложното.

— Може би ще ти го кажа, а може би не — рече той и се огледа за такси. — Хайде, трябва да пуснем в обръщение впечатляващите ти езикови способности. Имаме нужда от подслон, нещо скъпо, но ненатрапчиво, и най-важното — отдалечено от местата, където ходят туристки с високи токчета, които не говорят немски. Ако има нещо, което ще разтръбят за мен, това е, че не говоря езика. Затова да потърсим хотел, който не приема чужденци и не ги ухажва. Знаеш ли подобно място?

Фицпатрик кимна.

— Скъпо, изискано като клуб, ориентирано към немски бизнесмени. Всеки голям град има такива хотели, в които само закуската струва колкото командировъчните за двайсет дни.

— Чудесно, имам пари в Бон. Мога да започна да ги харча.

— Пълен си с изненади — отбеляза Конъл. — Истински изненади.

— Смяташ ли, че ще се справиш? Ще успееш ли да намериш такъв хотел?

— Мога да обясня какво искам на шофьора на таксито. Той положително ще знае. Бон е малък град, не прилича на Ню Йорк, Лондон или Париж… Ето, това такси го освобождават.

Двамата забързаха към завоя, където от колата се измъкваха пътници с фотоапарати и огромни куфари.

— Как смяташ да подходиш? — попита Конвърс.

— Ще комбинирам това, което казахме и двамата — отвърна Фицпатрик. — Тих, хубав хотел, далече от Auslanderlarm.

— Какво?

— Туристическата врява и дори по-лошо. Ще му кажа, че ще се срещаме с няколко много важни немски бизнесмени — банкери например, и че бихме желали място, удобно за поверителни срещи. Ще разбере намека.

— Но ще види, че нямаме багаж — възрази Джоел.

— Преди това ще види парите в ръката ми — заяви флотският офицер и отвори вратата пред Конвърс.

 

Капитан трети ранг Конъл Фицпатрик, член на военния съд, впечатли Джоел Конвърс, изтъкнат международен юрист, до степен, в която се почувства глупак. Без никакво усилие флотският адвокат намери двустаен апартамент в странноприемница на брега на Рейн, наречена „Das Rektorat“. Беше основно ремонтирано довоенно имение, където повечето от гостите се познаваха, най-малко колкото да се поздравят, а служителите рядко поглеждаха някого в очите, сякаш мълчаливо потвърждаваха раболепието си.

Фицпатрик започна от шофьора на таксито, като го заговори бързо, а когато таксито стигна центъра на града, разговорът им стана по-доверителен. Внезапно колата се отклони, пресече железопътните релси, които разсичаха столицата, и се понесе по път, успореден на реката. Джоел отвори уста да запита какво става, но Фицпатрик вдигна ръка да му попречи.

Спряха пред входа на странноприемницата и Фицпатрик слезе.

— Стой тук — каза той на Джоел. — Ще видя дали ще успея да ангажирам две стаи. И не се опитвай да разговаряш.

След дванайсет минути Конъл се върна с непроницаемо изражение, но очите му бяха оживени.

— Хайде, председателю на управителен съвет, качваме се горе — плати на шофьора и отново отвори вратата пред Конвърс. Този път малко по-почтително, помисли Джоел.

Фоайето на „Das Rektorat“ беше типично немско с неуловими викториански полутонове. Странна смесица от старо и много старо. Миришеше на пари.

Фицпатрик поведе Конвърс към облицования със скъпа ламперия асансьор, разположен в дъното на покрития със скъп килим коридор. Не се мярна никакъв прислужник.

— Смятам, че ще одобриш обстановката — обади се Конъл. — Проверих всичко, затова се забавих.

— Сякаш сме се върнали в деветнайсети век — отбеляза Джоел. — Надявам се, че имат телефони.

— Комуникациите им са от най-съвременните, проверих и това — вратата на асансьора се отвори. — Насам — Фицпатрик посочи надясно. — Апартаментът е в дъното на коридора.

— Апартамент?

— Нали каза, че имаш пари.

Двете спални бяха свързани от обзаведена с вкус гостна с френски прозорци, които излизаха на малък балкон с изглед към Рейн.

— Отлично, чудотворецо — заяви Конвърс. — Как го направи?

— Не беше трудно — отговори с усмивка флотският адвокат. — Ще се смаеш, ако разбереш на какво са способни документите на военен в тази страна. По-възрастните хора застават мирно и заприличват на боксери, надушили печено месо, а тук няма много лица под шейсет години.

— Това не ми говори нищо, освен ако не си решил да се записваме доброволци.

— Когато го комбинираш с факта, че съм командирован от флотата на САЩ да придружавам важен американски финансист, комуто предстоят поверителни срещи с немски партньори, ще разбереш. Естествено, докато е в Бон, моят ексцентричен финансист ще бъде инкогнито, както е свикнал да пътува навсякъде. Всичко е на мое име.

— А защо сме без резервации?

— Обясних на управителя, че си отхвърлил хотела, в който сме имали резервации, защото там са отседнали много хора, които биха те познали. Намекнах, че сънародниците му, с които се каниш да се срещнеш, вероятно ще останат много доволни от съдействието му.

— А как си чул за това място? — продължи да разпитва подозрителният Джоел.

— Много просто. Споменали са ми за него на Международната икономическа конференция миналата година в Дюселдорф.

— Наистина ли си участвал в нея?

— Не знам да е имало такава — заяви Фицпатрик и тръгна към вратата вляво. — Възразяваш ли да се настаня в тази спалня? Тя е по-малката и така трябва да бъде, тъй като съм твой помощник.

— Почакай — Конвърс пристъпи напред. — А багажът ни? Фактът, че такива важни персони са без багаж, не е ли малко странен?

— Ни най-малко — Конъл се обърна. — Багажът ни е още в града, в оня неназован хотел, който тъй настойчиво си отхвърлил след двайсет минути престой. Но само аз мога да го получа.

— Защо?

Фицпатрик вдигна показалец към устните си.

— Защото си маниак на тема секретност. Не забравяй, че си ексцентричен.

— И управителят повярва на тези глупости?

— Нарича ме Kommandant.

— Голям мошеник си.

— Напомням ви, господине, че в добрите семейства така не се говори. И въпреки че ти липсва опит, Прес казваше, че го владееш добре на масата за преговори — изражението на Конъл стана сериозно. — Говореше го с добро чувство.

Джоел изпита странно усещане за близост. Кое качество на този млад човек засягаше някаква струна у него? Фицпатрик притежаваше храбростта на неопитните, липсата на страх от дребните неща, които — предпазливостта щеше да го научи след време — могат да доведат до големи последици. Храбро се хвърляше във водата, защото никога не беше се давил.

Внезапно Конвърс се сети откъде му е познато това чувство. В Конъл Фицпатрик виждаше себе си, преди всичко онова да се случи. Преди да научи значението на страха, на голия страх. А след това и на самотата.

 

Разбраха се Конъл да се върне на летището не за багажа на Джоел, а за собствения си, който беше оставен на съхранение в камера-автомат. След това щеше да отиде в центъра на Бон, да купи скъп куфар и да го напълни с половин дузина ризи, бельо, чорапи и най-добрата конфекция с размера на Джоел, която можеше да намери, по-точно три панталона, едно-две сака и шлифер. Съгласиха се, че всекидневните дрехи ще са най-подходящи. Един ексцентричен финансист може да си позволи липса на изтънчен вкус, а и прикриваха най-добре факта, че не са шити по поръчка. И накрая, последната спирка преди връщането в „Das Rektorat“ щеше да бъде втора камера-автомат на гарата, където Конвърс беше оставил дипломатическото си куфарче. След като флотският адвокат го вземеше, трябваше веднага да седне в чакащо такси и повече да не се отбива никъде. Таксито трябваше да го закара направо в извънградската странноприемница.

— Искам да те питам нещо — рече Фицпатрик точно преди да тръгне. — Когато бяхме в Алтер Цол, спомена нещо за това как те ще разтръбят факта, че не знаеш немски.

— Точно така. Нито какъв да е друг език с изключение на английски. Опитвах се, но не можах. Бях женен за жена, която говореше свободно френски и немски, и дори тя вдигна ръце от мен. Нямам дарба за езици.

— Но за кои „те“ говореше? — попита Конъл, почти без да слуша обясненията на Конвърс. — За хората от посолството ли?

Джоел се поколеба.

— За малко по-широк кръг — отговори той, като подбираше внимателно думите си. — Ще го научиш, но не сега. По-късно.

— Защо по-късно? Защо не сега?

— Защото няма да имаш никаква полза, а може да повдигне въпроси, които не би искал да бъдат повдигани при… да речем, неблагоприятни обстоятелства.

— Нищо конкретно не научих.

— Естествено.

— И това ли е всичко, което ще кажеш?

— Не. Има още нещо. Бързам да получа куфарчето си.

 

Фицпатрик го беше уверил, че телефонистката на „Das Rektorat“ може да се справи с телефонни разговори на английски, както и на шест други езика, включително арабски, и че може да поиска разговор с Лорънс Талбът в Ню Йорк.

— Божичко, Джоел, къде си? — Талбът направо крещеше в слушалката.

— В Амстердам — отвърна Конвърс, който не искаше да се разчува, че е в Бон, и съобразително беше набрал номера автоматично. — Лари, искам да знам какво се е случило със съдията Анстет. Можеш ли да ми кажеш нещо?

— Искам да знам какво се е случило с теб! Снощи се обади Рьоне…

— Матилон?

— Казал си му, че отиваш в Лондон.

— Промених решението си.

— По дяволите, какво става? При него е ходила полицията, не е имал избор. Наложило се е да им каже кой си — Талбът внезапно замълча, а след това заговори по-спокойно, с неестествен глас. — Джоел, добре ли си? Имаш ли да ми кажеш нещо, което те тревожи?

— Което ме тревожи ли?

— Изслушай ме, Джоел. Всички знаем какво си преживял и ти се възхищаваме и уважаваме. Ти си най-добрият ни специалист в международния отдел…

— По-скоро единственият — намеси се Конвърс, като се опитваше да мисли, да печели време и да получи информация. — Какво каза Рьоне? Защо ти се обади?

— Говориш, като че ли си съвсем на себе си, стари приятелю.

— Разбира се, че съм на себе си, Лари. За какво се обади Рьоне? Защо полицията е била при него? — Джоел усещаше как се хлъзга. Навлизаше в друга сфера и го знаеше, приемаше го. Лъжите щяха да следват една подир друга, коварството щеше да допълва измамата, защото времето и свободата му бяха от първостепенно значение. Трябваше да остане на свобода, имаше да свърши толкова много неща за съвсем кратко време.

— Обади ми се повторно, когато полицията си отишла, за да ми доразправи… между другото, били са от „Сюрте“. Доколкото е разбрал, някакъв шофьор на лимузина е бил нападнат до служебния вход на „Жорж V“…

— Шофьор на лимузина ли? — неволно го прекъсна Конвърс. — Представили са го за шофьор?

— Към една от службите, които срещу много пари разкарват важни клечки на необичайни места в необичайни часове. Много баровско и много потайно. Човекът бил направо смазан и са казали, че ти си го направил. Никой не знае защо, но са те разпознали и се опасяват, че може да не оживее.

— Лари, това е абсурд! — възрази Джоел. Протестът му бе придружен от пресилен гняв. — Да, аз бях там… наблизо, но нямам нищо общо! Две луди глави започнаха да се бият и тъй като не можах да направя нищо да ги спра, не исках да пострадам и аз. Махнах се и преди да намеря такси, извиках на пазача да доведе помощ. Последното нещо, което видях, беше, че надуваше свирката и тичаше към алеята.

— Значи дори не си замесен — рече Талбът. Изявлението беше признат от адвоката факт.

— Разбира се, че не! Откъде накъде?

— Точно това не можахме да разберем и ние. Беше направо безсмислено.

— Ще се обадя на Рьоне и ако се наложи, ще се върна в Париж.

— Да, това ще е най-разумното — съгласи се колебливо Талбът. — Но трябва да ти кажа, че може би утежних положението ти.

— Ти ли? Как?

— Казах на Матилон, че… ами че може би не си на себе си. Когато се обади от Женева, звучеше ужасно, Джоел. Наистина ужасно.

— Велики Боже, а как според теб се чувствах? Човекът, с когото преговарям, умира в ръцете ми, потънал в кръв от десет прострелни рани. Как би се чувствал ти?

— Разбирам — отбеляза адвокатът от Ню Йорк, — но Рьоне също каза, че е забелязал у теб нещо, чул го е в гласа ти, което е разтревожило и него.

— Хайде сега, няма ли най-сетне да престанете! — мислите на Конвърс бясно се носеха, всяка дума, която произнасяше, трябваше да звучи достоверно. — Матилон ме видя след четиринайсетчасов полет. Бях направо изцеден!

— Джоел? — започна Талбът, очевидно неподготвен за такъв разговор. — Защо си казал на Рьоне, че си в Париж по работа на фирмата?

Конвърс помълча не защото не знаеше какво да отговори, а за ефект. Беше се подготвил за въпроса още когато за първи път потърси Матилон.

— Безвредна лъжа, Лари. Трябваше ми информация и това беше най-лесният начин да я набавя.

— За този Бертолдие? Той е генерал, нали?

— Оказа се ненужен като източник. Казах на Рьоне и той се съгласи — Джоел заговори по-безгрижно. — Освен това щеше да изглежда странно, ако бях обявил, че работя за някой друг, нали? Не смятам, че фирмата би спечелила от това. Навремето ти сам ми каза, че слуховете и клюките са чести гости в нашите среди.

— Да, вярно е. Постъпил си правилно… По дяволите, Джоел, защо си напуснал оня проклет хотел по такъв начин? През мазето или нещо такова.

Сега беше моментът да изрече с голяма убеденост дребната неистина, която щеше да предотврати далеч по-значителната и опасна лъжа. Конъл Фицпатрик го прави добре, разсъждаваше Конвърс. Флотският адвокат не се беше научил да се бои от несъщественото, не знаеше, че могат да отведат човек в пълна с плъхове клетка в делтата на Меконг.

— Слушай, ти си ми приятел и единствена опора в живота — започна колкото можеше по-галантно Джоел. — Дължа ти много неща, но не и обяснения за интимния си живот.

— Какво, какво?

— Навлизам в средната си възраст и нямам брачното задължение да бъда верен.

— Бягал си от жена?

— За щастие на фирмата, не от мъж.

— Божичко! Толкова съм нагазил в средната възраст, че въобще не ми мина през ума. Извинявай, млади човече.

— Млад, но не дотам, Лари.

— Значи всички сме били заблудени. Най-добре се обади веднага на Рьоне и оправи тази бъркотия. Падна ми камък от сърцето.

— Кажи ми нещо за Анстет. Затова се обадих.

— Разбира се — Талбът понижи глас. — Ужасна трагедия. Какво пишат вестниците там?

Конвърс се усети в капан. Не беше предвидил такъв въпрос.

— Много малко — отвърна той и се помъчи да се сети какво му беше разправил Фицпатрик. — Само че е застрелян и нищо не е изчезнало от апартамента му.

— Точно така. Естествено, първото нещо, което Нейтън и аз се сетихме, беше ти. И се попитахме дали нямаш връзка с това, но се оказа чисто и просто някаква мафиотска вендета. Знаеш колко суров беше Анстет към тези хора. Изхвърляше ги от кабинета си и наричаше адвокатите им позор за професията.

— Значи твърдо е мафиотско убийство?

— Ще го потвърдят, съобщи ми го О’Нийл от полицията. Знаят кой го е извършил — щатен убиец на рода Делвекио, а миналия месец Анстет вкара за дълго в затвора най-големия син на Делвекио. Ще лежи дванайсет години, без право на обжалване. Върховният съд няма да си мръдне пръста.

— Познават убиеца?

— Трябва само да го открият.

— Но откъде са толкова сигурни? — объркано запита Джоел.

— Обичайните методи — отвърна Талбът. — Информатор, който има нужда от помощ. И понеже всичко е станало тихомълком и много набързо, очакват балистичната експертиза да го докаже.

— Тихомълком? Набързо?

— Информаторът се обадил на полицията рано сутринта. Изпратили са специална група и само тя знае самоличността му. Предполагат, че оръжието още е у него. Ще го арестуват всеки момент, живее в Сайосет.

Нещо не е в ред, мислеше Конвърс. Имаше някаква непоследователност, но не можеше да я открие. Просветна му изведнъж.

— Лари, щом всичко се прави толкова тихомълком, ти откъде знаеш?

— Опасявах се, че ще ми зададеш този въпрос — неохотно заговори Талбът. — Но ще е най-добре да ти кажа, вероятно и без това ще излезе по вестниците. О’Нийл ме информира от вежливост, а и защото съм неспокоен.

— Защо?

— Защото, с изключение на убиеца, аз бях последният човек, разговарял с Анстет.

— Ти?

— Да. След второто обаждане на Рьоне реших да телефонирам на съдията, естествено след като се посъветвах с Нейтън. Когато успях да се свържа, помолих за среща с него. Не му се искаше, но бях непреклонен. Обясних му, че е свързано с теб. Знаех само, че имаш ужасни неприятности и трябва да се предприеме нещо. Отидох в дома му на Сентрал Парк юг и поговорихме. Разказах му какво се е случило и колко съм уплашен за теб. Не скрих, че го държа отговорен. Почти нищо не каза, но ми се струва, че и той беше уплашен. Обеща да ми се обади сутринта. Тръгнах си и според доклада на следователя Анстет е бил убит около три часа по-късно.

Джоел не можеше да си поеме въздух, главата му се цепеше.

— Да изясним това, Лари. Отишъл си в дома на Анстет след разговора с Рьоне, втория разговор. След като е съобщил на „Сюрте“ кой съм.

— Точно така.

— Колко време мина?

— Откога?

— Докато тръгна за Анстет. След разговора ти с Матилон.

— Чакай да видя. Разбира се, най-напред исках да говоря с Нейтън, но той беше излязъл да вечеря навън, тъй че го изчаках. Той се съгласи и дори ми предложи да дойде с мен…

— Колко време, Лари?

— Час и половина, най-много два.

Два плюс три часа правеха общо пет. Повече от достатъчно марионетките на убиеца да заемат мястото си. Конвърс не знаеше как са го направили, знаеше само, че са успели. Нещата внезапно са се объркали в Париж, а в Ню Йорк ядосаният Лорънс Талбът е проследен до апартамент на Сентрал Парк юг, където някой, някъде е разпознал едно име, един човек и ролята, която е изиграл срещу „Аквитания“. Ако не беше така, трупът щеше да е на Талбът, не на Лукас Анстет. Всичко останало беше димна завеса, зад която апостолите на Джордж Маркъс Делавейн разиграваха марионетките си.

— … съдилищата му дължаха много и страната му беше задължена — говореше Талбът, но Джоел не можеше да го слуша повече.

— Лари, трябва да свършваме — отсече той и затвори телефона.

Убийството беше мръсно. Фактът, че беше осъществено толкова бързо, толкова ефикасно и тъй ловко прикрито, плашеше Конвърс повече от всичко до този момент.

 

Джоузеф (Джоуи Сладура) Албанезе караше понтиака си по тихата залесена улица на Сайосет, Лонг Айлънд, и махна на една двойка, застанала в предния си двор. Съпругът подкастряше живия плет съгласно инструкциите на жена си. Прекъснаха заниманието си, усмихнаха се и помахаха в отговор. Много мило. Съседите ме обичат, помисли Джоуи. Смятаха го за мил и много гостоприемен човек, а и как би могло да бъде иначе — разрешаваше на съседските деца да ползват басейна му и черпеше родителите им с най-качествен алкохол, когато се отбиваха, и с най-големите пържоли, когато организираше барбекюта в събота и неделя. Правеше го често, като канеше съседите си по ред, за да не обиди никого.

Наистина съм сладур, мислеше Джоуи. Винаги се държеше мило и не повишаваше глас. С удоволствие протягаше ръка за помощ и имаше добра дума и приятна усмивка за всеки, без значение колко зле се чувстваше. Това е, мислеше Джоуи. Колкото и да беше разтревожен, никога не го показваше! Наричаха го Джоуи Сладура и бяха прави. Понякога му се струваше, че е направо светец, но веднага молеше Бога да му прости тези мисли. Току-що помаха на съседите си, но истинското му желание беше да замахне с юмрук през предното стъкло и да го напъха в гърлата им.

Причината не беше в тях, а в миналата нощ! Шантава нощ, шантав удар, всичко беше шантаво! А оня кретен, когото бяха докарали от западното крайбрежие и му викаха „майора“, беше най-шантав от всичко! Садист до мозъка на костите си, как биеше стареца, пък и идиотските въпроси, които му задаваше, несекващите му крясъци… Tutti pazzi!

Както си играеше карти в Бронкс, звънна телефонът. „Веднага тръгвай за Манхатън! Трябва да загреем някого, attualmente!“ Той тръгна и що да види? Оказа се железният съдия, който тръшна стоманените порти зад момчето на Делвекио! Пълна лудост! Положително щяха да се доберат до стария. Щеше да получи такъв affizione от ченгетата и съдилищата, че щеше да се радва, ако му останеше малкият бардак в Палермо, стига да успее да се добере дотам.

Но може би, само може би, помисли си Джоуи тогава, в организацията се готви нещо. Хватката на стария Делвекио беше започнала да отслабва, може би нарочно предизвикваха този affizione, който непременно щеше да последва. А съществуваше вероятност и да проверят самия Джоуи. Може би беше прекалено мил, прекалено благ да претрепе човек като стария съдия, който им причиняваше толкова неприятности. Е, оказа се, че не е. Не, господа, милите обноски свършваха до дръжката на пистолета. Това беше негова работа, негова професия. Господ-Бог решаваше кой да живее и кой да умре, но изявяваше волята си чрез простосмъртни, които нареждаха на Джоуи кого да очисти. За Джоуи Сладура нямаше морални дилеми. Но беше важно заповедите да се издават от уважаван човек, необходимо беше.

Така стана и снощи. Заповедта дойде от много уважаван човек. Макар че Джоуи не го познаваше лично, беше слушал с години за могъщия padrone във Вашингтон. Името му само се шушукаше, никой не смееше да го произнесе на глас.

Джоуи натисна спирачките на колата, за да завие в алеята пред къщата си. Жена му Агни сигурно е вкисната и вероятно щеше да се развика, задето не се прибра миналата нощ. Още една неприятност след оная идиотщина, но какво можеше да й каже? „Извинявай, Агни, но се забавлявах, като изстрелях шест куршума в един старец, който определено дискриминираше италианците. Тъй че, разбираш ли, Агни, трябваше да остана оттатък, в Джърси, където едно от момчетата, с които играх карти и което ще се закълне, че съм бил там цяла нощ, случайно е шефът на полицията.“

Разбира се, нямаше да навлезе в такива подробности пред жена си. Това беше закон. Колкото и потиснат да беше, никога не пренасяше настроенията си в къщи. Ако имаше повече съпрузи като него, щастливите семейства в Сайосет щяха да са къде-къде повече.

По дяволите! Едно от тъпите хлапета беше оставило велосипеда си пред пристроения гараж, нямаше да може да отвори автоматичните врати и да вкара колата вътре. Трябваше да слезе. По дяволите! Още една досада. Не можеше да паркира дори до оградата на съседа си Милър, колата на някакъв ръб беше спряла там. Не беше на Милър. Буик.

Джоуи спря понтиака насред наклонената алея и слезе. Тръгна към велосипеда и се наведе. Проклетото хлапе не беше сложило дори опората, а Джоуи мразеше да се навежда с това шкембе.

— Джоузеф Албанезе!

Джоуи Сладура се извъртя, както беше клекнал, и посегна под сакото си. С този тон говореха в един-единствен случай. Извади трийсет и осем калибровия си револвер и се хвърли към решетката на колата.

Изстрелите прокънтяха в квартала. От дърветата излетяха птици, в ярката светлина на слънчевия следобед проехтяха писъци. Джоузеф Албанезе остана свит до решетката на понтиака, по блестящия хром потекоха струйки кръв. Джоуи Сладура беше улучен и револверът, с който си беше послужил толкова сполучливо предната вечер, остана ням в ръката му. Балистичната експертиза щеше да го докаже. Убиецът на Лукас Анстет беше мъртъв. Съдията бе станал жертва на мафиотско убийство и в очите на света смъртта му нямаше да има нищо общо със събитията, развиващи се на десет хиляди километра оттук в Бон, Германия.

 

Конвърс стоеше на малкото балконче с опрени на перилата ръце. Гледаше величествената река отвъд гората, оформяща бреговете й. Минаваше седем часът. Къде се губеше Фицпатрик? Къде беше куфарчето му? А досиетата? Опитваше се да не мисли, да спре въображението си, което го хвърляше в ужасяващи възможности.

Чу дрезгаво ехо, но не от гърдите си, а от стаята. Обърна се бързо и видя, че вратата се отваря и Конъл Фицпатрик вади ключа от ключалката. Влезе и направи път на униформен носач, който внесе два куфара. Посочи му къде да ги остави и бръкна в джоба си за бакшиш. Носачът излезе и флотският адвокат се втренчи в Джоел. В ръката му нямаше куфарче.

— Къде е? — попита Джоел. Страхуваше се да поеме дъх и да помръдне.

— Не го взех.

— Защо? — извика Джоел и се втурна напред.

— Не съм сигурен… имах особено чувство, не знам.

— Какво искаш да кажеш?

— Вчера се мотах на летището седем часа и питах за теб от гише на гише — тихо рече Конъл. — Днес следобед се отбих на гишето на „Луфтханза“ и беше дежурен същият чиновник. Когато го поздравих, сякаш не поиска да ме познае, изглеждаше нервен, не разбрах защо. Излязох от отделението за багажа с моя куфар и започнах да го наблюдавам. Спомних си как ме беше погледнал миналата нощ и когато минах покрай него, кълна се, че очите му се стрелнаха към центъра на залата, но там имаше толкова хора, беше такава бъркотия, че не можех да бъда сигурен.

— Смяташ, че са те засекли? Проследиха ли те?

— Точно това е въпросът. Не знам. Когато пазарувах в Бон, ходих от магазин на магазин и от време на време се обръщах да видя дали някой върви след мен. Няколко пъти ми се стори, че видях едни и същи лица, но и там имаше много народ и не можех да бъда сигурен. Но все си мисля за чиновника на „Луфтханза“. Нещо не беше в ред на летището.

— А какво направи в таксито? Гледа ли…

— Естествено. Гледах през задното стъкло. Дори по пътя насам. Няколко коли направиха същите завои, но наредих на шофьора да намали и ни задминаха.

— А обърна ли внимание дали не се появиха отново, след като ви задминаха?

— Нямаше смисъл.

— Има — отсече Джоел, като си спомни за шофьора на таксито, който следеше тъмночервения мерцедес.

— Знаех единствено, че много държиш на онова куфарче. Нямам представа какво има в него, но предполагам, че не искаш и някой друг да научи.

— Браво, адвокате.

На вратата се почука и въпреки че беше тихо, имаше ефекта на гръмотевица. И двамата останаха неподвижни, очите им се впериха във вратата.

— Питай кой е — прошепна Конвърс.

— Wer ist da, bitte? — каза Фицпатрик достатъчно високо, за да го чуят. Последва кратък отговор на немски и Конъл си отдъхна. — Всичко е наред. Съобщение от управителя. Вероятно иска да ни даде под наем заседателната зала — флотският адвокат отиде до вратата и я отвори.

Но не беше нито управителят, нито някой хоп с известие от управителя. Пред вратата стоеше строен възрастен мъж в тъмен костюм, изправена стойка и много широки рамене. Погледна първо към Фицпатрик, а след това — зад него към Конвърс.

— Моля да ме извините — вежливо заговори той, влезе и тръгна към Конвърс с протегната ръка. — Хер Конвърс, разрешете ми да се представя. Казвам се Лайфхелм. Ерих Лайфхелм.