Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (5)

5

Ерих Лайфхелм… роден на 15 март 1912 г. в Мюнхен. Родители: доктор Хайнрих Лайфхелм и любовницата му Марта Щьосел. Въпреки че клеймото на незаконорождението изключва нормалното детство в средната класа на моралистична Германия по онова време, по-късно то се оказва единственият и най-важен фактор за възхода му в националсоциалистическото движение. При раждането му било отказано името Лайфхелм и до 1931 г. се наричал Ерих Щьосел.

 

Джоел беше седнал в открито кафене на копенхагенското летище „Каструп“ и се мъчеше да се съсредоточи. Беше вторият му опит през последните двайсет минути. Прекрати първия, когато разбра, че не схваща нищо, а само се взира в черните букви, формиращи безкрайна редица от едва разпознавани думи, отнасящи се до човек, изтласкан в периферията на съзнанието му. Не можеше да фокусира вниманието си върху него, пречеха му твърде много неща — истински и въображаеми. Не беше успял да чете и по време на двучасовия полет от Париж. Реши да пътува в туристическа класа с надеждата да се скрие сред множеството в по-големия пътнически самолет. Поне това се оказа вярно — седалките бяха толкова тесни и запълнени с пътници, че ръцете му от лактите надолу бяха напълно неподвижни. Поради това не можа да извади досието — освен от липсата на място се опасяваше и от любопитни очи.

 

Хайнрих Лайфхелм премества любовницата и сина си в град Айхщет, на около осемдесет километра северно от Мюнхен, посещава ги от време на време и им осигурява приличен, но не особено комфортен начин на живот. Докторът очевидно е разкъсван между поддържането на успешна практика и безупречно име в Мюнхен и нежеланието да изостави опозорените майка и дете. Според близки приятели на Ерих Щьосел-Лайфхелм ранните му години оказват огромно влияние върху него. Въпреки че е прекалено млад, за да осъзнае пълното въздействие на Първата световна война, по-късно е преследван от спомена за западането на малкото им домакинство, дължащо се на намалелите възможности на стария Лайфхелм да ги издържа поради тежестта на военните данъци. Посещенията на доктора изострят и чувството, че не може да бъде признат за негов син, и това го лишава от привилегиите, които ползват двамата братя и сестра му по баща — чужди хора, с които никога няма да може да се запознае и чийто дом е затворен за него. Поради отсъствието на истинско родословие, узаконено с лицемерни документи и още по-лицемерни черковни благословии, той се смята за онеправдан и лишен от всичко, което му се полага по право. Това насажда у него яростно чувство за отрицание, амбиции и дълбоко вкоренено недоволство от съществуващия обществен ред. По негови думи първото му осъзнато желание било да получи колкото може повече посредством собствените си възможности и по този начин да разчупи статуквото, целещо да го обезсили. Към петнайсетата си година Щьосел-Лайфхелм е напълно обсебен от гнева си.

 

Конвърс спря да чете, защото изведнъж усети върху себе си погледа на жена, седнала сама в другия край на празното кафене. Очите им се срещнаха, тя извърна глава и сложи ръка на ниските бели перила, които ограждаха кафенето. Започна да разглежда оредяващата среднощна тълпа в залата, сякаш чакаше някого. Стреснат, Джоел се опита да анализира погледа й. Дали не се мъчеше да се сети кой е? Познаваше ли го? Или бе виждала лицето му? А може би го преценяваше? Поглед на добре облечена проститутка, която кръстосва летището в търсене на клиент — някой самотен, далече от дома си бизнесмен. Жената бавно обърна глава и отново го погледна, вече очевидно разтревожена, че той продължава да я разучава. След това с резки движения погледна часовника си, нагласи шапката с широка периферия и отвори чантата си. Извади една банкнота, остави я на масата, стана и тръгна бързо към изхода на кафенето. Конвърс я наблюдаваше в сиво-бялата светлина на неоновите лампи и поклати глава, раздразнен от тревогата й. Явно го беше взела за служител на летището. Кой тогава беше клиентът?

Прекалено мнителен съм, помисли си той, докато следеше с поглед грациозната фигура. Виждаше твърде много призраци. Нямаше изненади, нямаше тревожни признаци. В самолета от Париж пред него беше седнал човек, който на два пъти става да отиде до тоалетната и всеки път на връщане се заглеждаше в Джоел. Тези погледи бяха достатъчни да вдигнат адреналина му. Бяха ли го засекли на „Орли“? Дали човекът не беше от хората на Жак-Луи Бертолдие? Не мисли за това! Докато си даваше тази команда, изчисти кръгче засъхнала кръв от ризата си.

Женева. Всичко започна в Женева.

Твърде много призраци виждаше. Нямаше изненади, нямаше нищо тревожно. Жената мина под арката и Джоел оттегли погледа си от нея. Насили се да съсредоточи вниманието си върху досието на Ерих Лайфхелм. И тогава улови с ъгълчето на окото си леко и внезапно движение. Погледна пак към жената. Някакъв мъж беше изникнал от невидима ниша, ръката му докосна лакътя й. Размениха набързо няколко кратки думи и се разделиха също тъй внезапно, както се срещнаха. Жената се изгуби от поглед, а мъжът се запъти към терминала. Не погледна ли към него? Конвърс внимателно го наблюдаваше. Беше ли го погледнал мъжът? Не можеше да се каже, главата му се въртеше във всички посоки, сякаш търсеше някого. След това забърза към гишетата за продажба на билети, сякаш откри търсеното. Доближи се до японските авиолинии, извади портфейла си и започна да говори нещо на чиновника.

Нямаше изненади, нямаше нищо тревожно. Объркал се пътник искаше да го упътят, всички противоречия бяха въображаеми. Но дори сега адвокатският му манталитет се намеси. Противоречията винаги са истински, независимо дали почиваха на реалността или не. Господи! Стига! Концентрирай се!

 

На седемнайсетгодишна възраст Ерих Щьосел-Лайфхелм завършва учението си във Втора гимназия на Айхщет, еднакво блестящ и по учебните предмети, и по всички видове спорт. По това време цари всеобщ финансов хаос, сривът на американската борса от 1929 г. допълнително утежнява отчайващата икономика на Ваймарската република и много малко младежи с добри връзки постъпват в университетите. В подтик, който самият той по-късно описва на свои приятели като младежка ярост, Щьосел-Лайфхелм заминава за Мюнхен да се изправи срещу баща си и да изиска помощта му. Това, което заварва там, е шок за него, но всъщност се оказва изгоден случай, който използва по странен начин. Мирният и уравновесен живот на доктора е в разруха. Бракът му, от самото начало неудачен, все по-често го тласка към алкохола, докато настъпват неизбежните лекарски грешки. Получава порицание от медицинската общност (съставена от голям брой евреи), обвиняват го в некомпетентност и го уволняват от болницата „Карлщор“. Частната му практика се проваля, жена му го изгонва от къщи и възрастният му, но все още влиятелен тъст — също лекар и член на Управителния съвет на болницата, издава заповед да не го приемат никъде на работа. Когато Щьосел-Лайфхелм намира баща си, той живее в евтин апартамент в бедняшката част на града и се издържа с пфениги от предписване на лекарства (наркотици) и марки от незаконни аборти.

В този очевидно емоционален момент (пак според приятели от онова време) Лайфхелм-старши посреща незаконния си син с отворени обятия и му разказва историята на мъчителния си живот със свадливата съпруга и деспотичните й роднини. Класически синдром на амбициозен мъж с минимални дарби и огромни връзки. Но докторът твърди, че никога не е изоставял обичната си любовница и сина си. По време на тази продължителна и без съмнение пиянска изповед той разкрива един факт, който Щьосел-Лайфхелм никога досега не е знаел. Съпругата на баща му е еврейка. Това е достатъчно за седемнайсетгодишния младеж.

Обезправеното момче става баща на съсипания мъж.

 

От високоговорителите прокънтя съобщение на датски и Джоел си погледна часовника. Повториха го на немски. Слушаше напрегнато, едва долови няколко познати думи. „Хамбург — Кьолн — Бон“. Беше първото повикване за последния полет тази нощ до Бон през Хамбург. Полетът щеше да трае по-малко от два часа, а спирането в Хамбург се налагаше от пътуването на много бизнесмени, които искаха сутринта да са по работните си места. Конвърс беше маркирал багажа си направо за Бон, като си напомни да купи ръчна чанта, с която да смени тежкия черен кожен куфар. Здравият разум му подсказваше, че забавянията, които предизвикваше чакането на багажа в откритите зали, където всеки можеше да го види, не отговарят на изискването за бързо пътуване и криене от търсещи очи. Прибра досието на Ерих Лайфхелм в дипломатическото куфарче, затвори го и завъртя шифъра на ключалката. Стана от масата, излезе от кафенето и се запъти към изхода за самолета на „Луфтханза“.

 

По челото му беше избила пот, бумтенето в гърдите му се ускоряваше, докато ушите му писнаха като от свирката на чайник. Познаваше човека, седнал до него, но нямаше представа откъде. Грапавото, сякаш издялано от камък лице, дълбоките бръчки, които браздяха загорялата кожа, проницателните сиво-сини очи под дебели рошави вежди и кафявата, изпъстрена с бели кичури коса — познаваше го, но не се сещаше за името му, нямаше ключ към самоличността му.

Очакваше да види някакъв признак, че и мъжът го познава. Но такъв нямаше и усети, че неволно се взира в него с ъгълчето на очите си. Мъжът не реагира, вниманието му бе съсредоточено върху подвързана купчина печатни страници с шрифт по-едър от приетия за юридически документи. Може би, помисли Конвърс, човекът е полусляп и носи контактни лещи. Но дали нямаше и нещо друго? Не скрита слабост, а скрита връзка? Не беше ли го виждал в Париж? Дали мъжът до него също не беше в „Л’Еталон Блан“? Дали не беше част от постоянната група бивши военни в игралната зала… може да е стоял в ъгъла, незабележим в навалицата? Или на масата на Бертолдие, с гръб към Джоел, забелязан от американеца и поради това пратен да го проследи? „Наистина ли ме следи?“ — питаше се Конвърс, стиснал здраво куфарчето. Обърна глава с няколко сантиметра и заразглежда съседа си.

Внезапно мъжът вдигна поглед от напечатаните страници и го спря върху Джоел. Очите му бяха равнодушни, не изразяваха нито любопитство, нито раздразнение.

— Извинете — смутено рече Конвърс.

— Няма нищо… и защо не? — прозвуча странният лаконичен отговор. Произношението беше американско с подчертан тексаски акцент. Мъжът се върна към страниците, които четеше.

— Не се ли познаваме? — попита Джоел, неспособен да премълчи въпроса.

Мъжът отново вдигна очи.

— Не мисля — грубовато отвърна той и пак се върна към четивото си.

Конвърс се загледа през прозореца в черното небе. Червени светлинки се отразяваха в метала на крилете. Опита се разсеяно да изчисли курса на самолета, но пилотският му ум не работеше. Познаваше го, пък и това необичайно „Защо не?“ само го разтревожи допълнително. Дали не беше някакъв сигнал, някакво предупреждение? Както неговите думи към Жак-Луи Бертолдие бяха послужили като сигнал, като предупреждение, че генералът трябва да се свърже с него.

Гласът на стюардесата прекъсна мислите му.

— Хер Даулинг, присъствието ви на борда е истинско удоволствие за нас.

— Благодаря ти, миличка — грапавото лице се набръчка в блага усмивка. — Дай ми малко бърбън с лед и ще мога да ти върна комплимента.

— Разбира се, господине. Сигурно са ви го казвали толкова пъти, че вече ви е омръзнало, но вашият телевизионен сериал се ползва с огромен успех в Германия.

— Още веднъж благодаря, миличка, но сериалът не е мой. По екрана препускат и много млади кобилки.

Актьор. Дяволски актьор, помисли Джоел. Няма изненади, няма тревожни признаци. Само неканени съвпадения, и то повече въображаеми, отколкото истински.

— Прекалено скромен сте, хер Даулинг. Те са толкова еднакви, докато вие сте тъй мъжествен, тъй разбиращ.

— Разбиращ? Ще ви кажа нещо. Гледах миналата седмица един епизод в Кьолн, докато снимах сегашния си филм, и не разбрах нито една дума от репликите си.

Стюардесата се засмя.

— Бърбън с лед, нали, господине?

— Правилно, миличка.

Жената тръгна по пътеката към кухнята. Конвърс отново погледна актьора, преди да го заговори:

— Съжалявам. Трябваше да ви позная.

Даулинг обърна загорялото си лице, очите му пробягаха по лицето на Джоел и се спряха върху сключените му около дръжката на дипломатическото куфарче пръсти. Погледна го отново с весела усмивка.

— Вероятно щях да ви смутя, ако ви бях попитал откъде ме познавате. Не ми приличате на почитател на „Санта Фе“.

— „Санта Фе“?… А, да, сериалът.

Точно така, мислеше Конвърс. Едно от онези телевизионни явления, които благодарение на рейтинга и печалбите на телевизионната мрежа се появяваха по кориците на „Тайм“ и „Нюзуик“. Никога не беше го гледал.

— И естествено — продължи актьорът, — следите драматичните превратности в съдбата на властното семейство Рачет, собственици на най-големите земи на север от Санта Фе и на историческите Чимая Флатс, които са откраднали от обеднелите индианци.

— Кой? Какво?

Набръчканото лице на Даулинг отново се озари от усмивка.

— Само татко Рачет, приятелят на индианците, не знае за кражбата, въпреки че е обвиняван от червенокожите си братя. Виждате ли, синовете негодници на татко Рачет чули, че под Чимая има нефт, и извършили злодеянието.

Сега актьорът ми изглежда различен, помисли озадачен Конвърс. Дали не бяха думите му? Не, не думите, а гласът. Западният акцент до голяма степен бе изчезнал.

— Не знам за какво говорите, но звучите по-различно.

— Бре, да пукна! — каза Даулинг отново с тексаски акцент и се засмя. След това се върна към недиалектния си говор. — Пред вас стои ренегат — колежански преподавател по английски език и драматургия, който преди десетина години прати по дяволите старите си въжделения и тръгна да преследва една непрактична мечта. Това ме доведе до заемането на много смешни и не твърде почитани длъжности, но духът на музите се движи по неведоми пътища. Мой бивш студент, работещ като „продуцент-координатор“, макар никой да не знае какво значи това, ме забеляза в една масова сцена и ужасно се смути. Все пак ми даде няколко малки роли. Някои от тях дадоха резултат и след около две години изникна случайността, наречена „Санта Фе“. Тогава солидното име Калвин бе сменено с Кейлъб. „Повече подхожда на образа“, заявиха двама облечени от италиански дизайнери баровци, които не бяха виждали кон. Щура работа, нали?

— Съвсем — съгласи се Конвърс, докато стюардесата се връщаше по пътеката към тях.

— Щура или не — добави тихо Даулинг, — добрият стар фермер няма да стори зло никому. Искат татко Рачет и го получават.

— Вашият бърбън, господине — каза жената и подаде чаша на актьора.

— Ай, благодаря ти, миличка! Брей, брей, по-напета си от кобилките в сериала!

— Много сте любезен, господине.

— Можете ли да ми донесете едно уиски? — обади се и Джоел.

— Е, след като научихте за престъпленията ми, кажете: вие с какво си изкарвате хляба? — попита актьорът, когато стюардесата се отдалечи.

— Адвокат съм.

— Поне четете смислени неща, не като този сценарий.

 

Присъствието на Германската работническа националсоциалистическа партия със седалище в Мюнхен започва да се усеща в Германия, въпреки че повечето уважавани граждани на Мюнхен я смятат за сбирщина от неудачници и съмнителни типове. Радикалното популистко движение набира сила благодарение на възпламеняващото си послание за злите „негерманци“. Всички нещастия на нацията се приписват на широк спектър мишени — от болшевиките до неблагодарните еврейски банкери, от чуждите грабители, обезчестили арийската земя, до всичко „неарийско“, най-вече евреите и тяхното получено по мръсен начин богатство.

Космополитен Мюнхен и неговата еврейска общност се смеят на тези нелепости и не им дават ухо. Но останалата част на Германия чува онова, което иска да чуе. Чува го и Ерих Щьосел-Лайфхелм. Това е неговият пропуск към признанието и добрите възможности.

За няколко седмици младежът буквално насила вкарва баща си във форма. По-късно ще разказва за случая с голяма доза жесток хумор. Въпреки истеричните възражения на безпътния лекар синът изхвърля от къщата алкохола и цигарите и не изпуска баща си от очи. Налага му тежък режим на физически упражнения и строга диета. С фанатизма на треньор пуритан Щьосел-Лайфхелм започва да извежда баща си извън града на принудителни екскурзии, като постепенно минава на целодневни маршрути из Баварските планини. Постоянно крещи на стареца да се движи, да не спира. Той дори пие вода само по команда на сина си.

Възстановяването протича толкова успешно, че дрехите на доктора започват да висят като на закачалка от гърба му. Налага се да му се осигури нов гардероб, но по онова време хубавите дрехи в Мюнхен са по джоба само на богатите граждани, а Щьосел-Лайфхелм иска най-доброто за баща си не от синовна привързаност, а както ще видим по-нататък, със съвсем друга цел.

Трябва да се намерят, което ще рече да се откраднат, пари. Разпитва дълго и нашироко баща си за къщата, от която са го изгонили. Няколко седмици по-късно, в три часа през нощта, Щьосел-Лайфхелм влиза с взлом в къщата на „Луизенщрасе“ и задига всичко, което представлява някаква ценност — сребро, кристали, картини, златни украшения и цялото съдържание на сейфа в стената. През 1930 г. продажбите „на черно“ не са представлявали трудност и когато се отървават от всичко, бащата и синът разполагат с еквивалента на около осем хиляди американски долара, истинско богатство по онова време.

Възстановяването продължава — дрехите се шият на „Максимилианщрасе“, най-хубави обувки се купуват от „Одеонплац“ и накрая се извършват козметични промени. Рошавата грива на доктора е подстригана и освежена с боядисване в мъжествено севернорусо, редичката му двусантиметрова брадица е обръсната. Остават само тънки, добре оформени мустачки. Преобразяването е пълно, остава само да се извърши представянето.

Всяка нощ по време на възстановяването Щьосел-Лайфхелм чете на глас на баща си всичко, което е получил от щаба на националсоциалистите, а там не липсват материали. Стандартни възпламеняващи памфлети, цели страници с измислени биологични теории, уж доказващи генетичното превъзходство на арийците и потвърждаващи расовия упадък, породен от безразборни бракове — редовните нацистки филипики, плюс обширни откъси от „Майн Кампф“. Синът чете непрекъснато, докато накрая докторът започва да повтаря без грешка кресливите, гневни изблици на националсоциалистическите послания. През цялото време седемнайсетгодишният младеж повтаря на баща си, че следването на партийната програма е единственият начин да си върне всичко, което му е било отнето, да отмъсти за годините на унижения и подигравки. Самата Германия е унижавана от света, но нацистката партия ще бъде отмъстителят, възстановителят на всичко германско. Новият ред е отечеството и хората само трябва да разберат това.

Настъпва денят, за който Щьосел-Лайфхелм е научил, че в Мюнхен пристигат двама високопоставени партийни функционери. Куцият пропагандист Йозеф Гьобелс и тъй нареченият аристократ Рудолф Хес. Синът придружава бащата до щаба на националсоциалистите, където изискано облеченият, внушителен и очевидно богат арийски доктор иска аудиенция при двамата нацистки водачи по неотложен и поверителен въпрос. Тя се осъществява и според най-ранните партийни исторически архиви първите думи към Хес и Гьобелс са: „Господа, аз съм лекар с безупречна репутация, бивш главен хирург на болницата «Карлщор», и имах най-голямата частна практика в Мюнхен. Но това е минало. Бях съсипан от евреите, които ми отнеха всичко. Но се възстанових, чувствам се добре и съм на ваше разположение.“

 

Самолетът на „Луфтханза“ започна да се спуска над Хамбург и Джоел, усетил поклащането, затвори досието на Лайфхелм и посегна към куфарчето си. До него актьорът Кейлъб Даулинг напъха сценария в отворена пътна чанта в краката си.

— Единственото нещо, което е по-глупаво от този филм, е огромната сума, която ми предлагат за участие в него.

— Ще снимате ли утре? — попита Конвърс.

— Днес — поправи го Даулинг, като си погледна часовника. — И то много рано. До пет и половина трябва да съм на площадката на другия бряг на Рейн или нещо подобно. Жена ми е в Копенхаген, та си взех два дни отпуск. Хванах последния възможен самолет.

— А, вие сте женен? — Конвърс веднага съжали за думите си. Не знаеше защо прозвучаха глупаво.

— От двайсет и шест години, младежо. Как според вас можех да преследвам непрактичната си мечта? Жена ми е страхотна секретарка. Докато преподавах, все беше дясната ръка на някой от деканите.

— А деца?

— Човек не може да има всичко. Нямам.

— Но защо е в Копенхаген? Искам да кажа, защо не е с вас на снимките?

Усмивката се стопи по загорялото лице на Даулинг, бръчките станаха по-малко видими, но и по-дълбоки.

— Очевиден въпрос, нали? Адвокат като вас веднага го усети.

— Разбирам, не е моя работа. Забравете, че ви попитах.

— Не, няма нищо. Не обичам да говоря за това и рядко го правя, но нали дружелюбните съседи в самолетите са за това. Човек няма да ги види никога вече, тъй че защо да не им довери нещичко, за да му олекне? — актьорът опита колеблива усмивка, но не успя. — Моминското име на жена ми е Опенфелд. Еврейка е. Съдбата й не е много по-различна от съдбите на милиони други, но за нея тя… си е нейна. В Аушвиц са я отделили от майка й и от тримата й по-малки братя. Гледала е как ги отвеждат и е пищяла, без да разбира. Имала е късмет — затворили я в барака на четиринайсетгодишна възраст да шие униформи, докато развие някои характеристики, които биха я отвели на друга работа. Два дни по-късно чува слуховете, изпада в истерия и хуква из лагера да търси семейството си. Изтичва в онзи сектор на лагера, наречен Abfall — сметище, където са хвърляли труповете от газовите камери. И там видяла труповете на майка си, баща си и тримата си братя. Гледката и вонята били толкова непоносими, че до ден днешен не са я напуснали. И никога няма да я напуснат. Не иска да стъпи в Германия и не бих я накарал да го стори.

Няма тревожни признаци, само изненади… и още един Железен кръст за Ерих Лайфхелм от миналия му живот, връчен със задна дата.

— Божичко, много съжалявам — промърмори Конвърс. — Не исках да…

— Не сте искал вие, аз поисках. Знаете ли, самата тя разбира, че това е безсмислено.

— Безсмислено ли? Да не би да не сте чул собствените си думи?

— Знам, знам, но не съм свършил. Когато навършва шестнайсет години, я натоварват в един камион с пет други момичета, всички на път за оная, другата работа. Успяват да избягат. Тези деца използват последната си възможност, пребиват ефрейтора от Вермахта, който ги охранява в камиона, вземат оръжието му, отвличат камиона и избягват.

Даулинг млъкна и се вгледа в Джоел. Конвърс неуверено отвърна на погледа му, без да разбира значението му, но трогнат от чутото.

— През следващите две години — продължи актьорът — се крият в редица германски семейства, които положително са знаели какво вършат и какво ги очаква, ако ги заловят. Търсили са ги под дърво и камък, отправяли са заплахи не за друго, а заради нещата, които биха могли да разкажат. Въпреки това онези германци са ги предавали от ръка на ръка, крили са ги, докато момичета едно по едно били преведени през границата във Франция, където нещата били по-лесни. Прехвърлили ги нелегалните, германските нелегални — Даулинг помълча и добави: — Както би казал татко Рачет: „Разбираш ли накъде бия, синко?“

— Разбирам.

— В нея има много болка и омраза и Бог ми е свидетел, че ги разбирам. Но би трябвало да има и известна благодарност. На няколко пъти са намирали дрехите им и някои от тези хора, германците, са били изтезавани и дори убивани за това, което са извършили. Това би трябвало да промени ъгъла на виждането й.

Актьорът закопча колана. Джоел натисна заключалките на дипломатическото си куфарче, като се питаше дали трябва да отговаря. Майката на Валери е била от немските нелегални. Бившата му жена често му разправяше забавните спомени на майка си за навъсения, затворен френски офицер от разузнаването, принуден да работи със смелото и устато германско момиче, член на Untergrund. Как колкото повече се карали и заяждали на тема националност, толкова повече се преоткривали. Французинът беше бащата на Вал и тя се гордееше с него, но в известен смисъл се гордееше още повече с майка си. И у нея е имало болка. И омраза. Но поради недвусмислени причини. Каквито имаше години по-късно и самият Джоел Конвърс.

— Казвал съм го преди и пак го повтарям — започна бавно Джоел, без да е сигурен, че трябва въобще да се обажда. — Не е моя работа, но на ваше място не бих се опитвал да й въздействам.

— Адвокатът ли говори на старото татенце? — попита Даулинг на телевизионния си диалект с неестествена усмивка и зареян поглед. — Дължа ли някакъв хонорар?

— Извинете. Млъквам — Конвърс нагласи колана и щракна токата.

— Не, аз се извинявам. Сам ви натоварих с проблема си. Доизкажете се, моля ви.

— Добре. Първо е дошъл ужасът, а после омразата. Това се нарича prima facie — очевидното, настъпилото първо… реалното, ако предпочитате. Без тях нямаше да има причина за признателност, тя щеше да е излишна. Тъй че в известен смисъл благодарността е не по-малко болезнена, защото не е трябвало да бъде необходима.

Актьорът отново заразглежда лицето на Джоел, както преди да започнат да разговарят.

— Май сте умен кучи син, а?

— Професионално подготвен. Но аз съм го преживял… тоест, познавам хора, които са били там, където е била и жена ви. Първичното е ужасът.

Даулинг погледна нагоре към лампата и когато проговори, думите му заплуваха във въздуха, дрезгавият глас беше напрегнат.

— Когато ходим на кино, трябва предварително да проучвам филмите. Когато гледаме заедно телевизия, трябва да изчитам програмата, но понякога в новините споменават нещо за ония безумци и аз се притеснявам, чудя се какво ли ще направи. Не може да понася вида на пречупения кръст, не може да слуша някой да крещи на немски, не може да гледа как войници бият крак, просто не може. Побягва, започва да повръща и да трепери цялата. Аз я прегръщам и се мъча да я успокоя, а тя понякога ме взема за някой от тях и започва да пищи. След толкова години… Божичко!

— Търсил ли сте помощ от специалист, не като мен, а от такъв, който би й помогнал?

— Е, бързо й минава — рече предизвикателно актьорът, сякаш се вмъкна в някаква роля, заради която заряза граматиката си на преподавател. — Пък и допреди няколко години нямахме средства за подобно нещо — добави печално той с естествения си глас.

— А сега? Сега не би трябвало да имате проблеми.

Даулинг сведе очи към пътната чанта в краката си.

— Ако я бях срещнал по-рано, може би. Но и двамата бяхме на солидна възраст, когато се запознахме — над четирийсетте. Двама особняци, които търсеха нещо. Вече е късно.

— Съжалявам.

— Не трябваше да се съгласявам да се снимам в този тъп филм. Не трябваше.

— Тогава защо го направихте?

— Тя настоя. Да покажа на хората, че мога да играя и роли, по-различни от приказливия южняк, който бръщолеви долнопробни успокоения. Казах й, че за мен това е без значение… Бил съм на война във Военноморския корпус. Видях това-онова в южната част на Тихия океан, но то не може да се сравни с нейните преживявания. Господи! Можете ли изобщо да си ги представите?

— Да, мога.

Актьорът вдигна поглед от чантата с лека усмивка на загорялото си лице.

— Тъй ли? Да не са те пипнали в Корея?

— Не съм бил в Корея.

— Значи можеш само да си представяш, както и аз. Ти си прекалено млад, а аз извадих късмет.

— Е, нали имаше и… — Конвърс млъкна, нямаше смисъл. Беше му се случвало толкова често, че вече не си даваше труда да мисли за това. Виетнам беше изтрит от паметта на нацията. Знаеше, че ако го напомни на почтен човек като Даулинг, атмосферата щеше да се изпълни с извинения, но нямаше да постигне нищо. Поне по отношение на госпожа Даулинг, по баща Опенфелд. — Светна сигналът „Не пушете“ — рече Джоел. — След няколко минути сме в Хамбург.

— През последните два месеца съм летял по този маршрут пет-шест пъти — каза Кейлъб Даулинг — и да ви кажа право, престоят в Хамбург е отвратителен. Не заради митничарите, те са лесни, особено по това време на нощта. Удрят печатите и те избутват навън за десет минути. Но след това започва едно чакане… Два или три пъти мина повече от час, преди самолетът от Бон да пристигне. Бихте ли пийнал нещо с мен в залата на VIP? — актьорът внезапно включи южняшкия диалект. — Между нас да си остане, правят всичко възможно да направят престоя на татко Рачет приятен. Изпращат предварително телекс и тук ме чака цяла група каубои да ме заведе да напоя коня.

— Ами… — Джоел беше поласкан. Не само че харесваше Даулинг, но да бъде гост на знаменитост му се струваше привлекателно. Напоследък не му се бяха случвали кой знае колко приятни неща.

— Трябва и да ви предупредя — продължи актьорът, — че дори в този час почитателите изпълзяват от дупките си и охраната на летището успява да разгони вечните фотографи, но не за дълго.

Конвърс беше благодарен за предупреждението.

— Трябва да завъртя няколко телефона — непринудено заяви той, — но ако успея да се свържа бързо, с удоволствие ще се присъединя към вас.

— Телефонни разговори? По това време?

— В Щатите. В… Чикаго часът е друг.

— Обадете се от залата на VIP, държат я отворена заради мен.

— Може да ви прозвучи ненормално — започна Джоел, като търсеше думи, — но предпочитам да съм сам. Трябва да обяснявам някои доста заплетени клаузи. Като минем през митницата, ще се обадя от кабина.

— Нищо не може да ми прозвучи заплетено, синко. Аз работя в Холивуд — веселото изражение на актьора изведнъж се стопи. — В Щатите — заговори тихо той, думите заплуваха наоколо, а очите му отново се замъглиха — имаше телевизионно предаване за ония отрепки от Скоуки, щата Илинойс. Бях в своя кабинет и учех ролята си, когато чух писъци и трясъка на отваряща се врата. Изтичах навън и видях, че жена ми е хукнала по плажа, едва я измъкнах от водата. На шейсет и седем години отново се беше превърнала в малкото момиче в оня проклет концентрационен лагер и виждаше редиците затворници, знаеше кой в коя редица е… виждаше майка си, баща си и трите си братчета. Когато човек се сети за това, разбира защо хората непрекъснато казват: „Никога вече.“ Не бива да се повтаря. Исках да продам къщата, страх ме беше да я оставя сама в нея.

— Сега сама ли е?

— Не — усмивката на Даулинг се върна. — Това е хубавата част от историята. След онази нощ и двамата разбрахме, че не може да продължава така. Намерихме й сестра. Жизнерадостно дребно същество, което знае повече вицове, отколкото съм чул през живота си. Но е много силен човек, блъскала се е по студиите над четирийсет години.

— Актриса ли е?

— Не е известна, но лицето й веднага се откроява. И е добър човек, държи се чудесно с жена ми.

— Радвам се — каза Джоел. Колесникът на самолета докосна пистата и двигателите забучаха да убият скоростта. Самолетът се понесе напред и зави наляво.

Даулинг се обърна към Конвърс:

— Ако свършите бързо разговорите си, питайте къде е зала VIP. Кажете им, че сте мой приятел.

— Ще се постарая.

Самолетът спря и предната врата се отвори трийсет секунди след като възбудените пътници набързо задръстиха пътеката. От шепота и погледите на хората около тях, които се надигаха на пръсти да виждат по-добре, стана ясно, че причината за навалицата е присъствието на Кейлъб Даулинг. Актьорът беше влязъл в ролята на татко Рачет и раздаваше неговите благословии със сърдечна усмивка и гърлен смях. Докато го наблюдаваше, Джоел изпита прилив на състрадание към този непознат човек, който споделяше ада на жената, която обичаше.

Никога вече. Това не бива да се повтаря. Думи.

Конвърс погледна към дипломатическото куфарче в скута си. В него се криеше друга история, бомба със закъснител, готова да избухне.

Възстанових се, чувствам се добре и съм на ваше разположение. Също думи от друго време, но пълни със заплаха за настоящето, защото бяха част от историята за незабележимото завръщане на един жив човек — спица в колелото на „Аквитания“.

Първата група любопитни пътници се изниза през вратата след телевизионната звезда и Джоел се присъедини към по-бавните. Щеше да мине през митницата възможно най-бързо, да намери не много осветено кътче на летището и да чака в най-дълбоката сянка високоговорителите да обявят полета за Кьолн и Бон.

 

Гьобелс и Хес посрещат възторжено предложението на доктор Хайнрих Лайфхелм. Човек лесно би могъл да си представи как експертът по пропагандата е видял образа на този рус арийски лекар с „безупречна репутация“, разпространен в хиляди брошури, потвърждаващ специфичните теории на нацистката генетика и хулещ с готовност по-низшите сребролюбиви евреи. За него той е дар Божи. За Рудолф Хес, който иска повече от това неговите малки момчета да станат юнкери и да бъдат приети в богатите среди, хер докторът решава много проблеми. Той очевидно е истински аристократ, а след време би могъл да стане и негов любовник.

Съвпадението на времето и обстоятелствата водят до резултат, какъвто младият Щьосел-Лайфхелм дори не предполага. Адолф Хитлер пристига от Берлин за един от митингите на „Мариенплац“ и внушителният лекар и енергичният му син с добри маниери са поканени на вечеря с фюрера. Хитлер чува всичко, което иска да чуе, от този ден до смъртта си през 1934 г. Хайнрих Лайфхелм е негов личен лекар.

Вече няма пречки пред сина и след кратко време той получава всичко, за което е мечтал. През юни 1931 г. в щаба на националсоциалистите се извършва церемония, на която бракът на Хайнрих Лайфхелм с еврейката е обявен за невалиден поради „укриването на еврейска кръв“ от страна на „опортюнистично юдейско семейство“, и всички права, претенции и наследства на децата от този брак са отнети. Лайфхелм и Марта Щьосел сключват граждански брак и истинският наследник, единственото дете, което има право да носи името Лайфхелм, е осемнайсетгодишният Ерих.

Мюнхен и еврейската общност продължават да се смеят, когато прочитат абсурдното съобщение, което нацистите поместват в юридическите колони на вестниците, но вече не толкова гръмко. Обществото го приема за абсурд — името Лайфхелм е дискредитирано и по бащина линия не може да има никакво наследство. Всичко е напълно незаконно. Това, което те едва-едва започват да разбират, е, че законите в променяща се Германия също започват да се променят. Само след две години ще съществува един-единствен закон — нацистката непоколебимост.

Ерих Лайфхелм е на мястото си и издигането му в партията е бързо и сигурно. На осемнайсет години е юнгфюрер в Хитлеровото младежко движение, снимките на силното му атлетично лице и тяло зоват децата на Новия ред да се присъединят към националния кръстоносен поход. По времето, когато служи за символ, го изпращат в Мюнхенския университет, където завършва учението си за три години с висок успех. Адолф Хитлер вече е дошъл на власт и контролира Райхстага, който му дава правата на диктатор. Времето на „Хилядолетния райх“ е настъпило и Ерих Лайфхелм е изпратен в Центъра за подготовка на офицери в Магдебург.

През 1935 г., една година след смъртта на баща си, Ерих Лайфхелм, вече млад фаворит в тесния кръг на Хитлер, е издигнат в чин Oberstleutnant в Gruppenkommando I на Берлин под командването на Рунщед. Взема енергично участие в огромното разширяване на въоръжаването, което се извършва в Германия, и с приближаването на войната влиза в това, което ще наречем трета фаза на сложния му живот, която непоколебимо го въвежда в центъра на нацистката власт и съсредоточава в ръцете му изключителни средства да се откъсне от ръководството на партията, от което досега е неразделна и влиятелна част. Това е накратко изнесено в следващите, последни страници и представлява прелюдия към четвъртата фаза, която се състои във фанатична подкрепа на теориите на Джордж Маркъс Делавейн.

Но преди да се разделим с младия Ерих Лайфхелм от Айхщет, Мюнхен и Магдебург, трябва да отбележим две събития, които хвърлят светлина върху психиката и манталитета му. По-горе бе споменат обирът в къщата на „Луизенщрасе“ и печалбите от нея. Лайфхелм до ден днешен не отрича инцидента и го разказва с удоволствие поради неописуемия начин, по който обрисува първата жена на баща си и „тираничните й роднини“. Това, за което не обелва дума и което никой не смее да спомене в негово присъствие, е оригинален рапорт на мюнхенската полиция, който е унищожен някъде към август 1934 г. — дата, съвпадаща със смъртта на Хинденбург и поемането на абсолютната власт от страна на Хитлер в качеството му на президент и канцлер на Германия с титлата der Fuhrer, което му дава официален мандат.

Всички копия от рапорта са отстранени от досието, но двама възрастни пенсионери от мюнхенския участък го помнят ясно. И двамата наближават осемдесетгодишна възраст, не са се виждали от години. Разпитвани са поотделно.

През онази ранна утрин кражбата на „Луизенщрасе“ е по-малкото престъпление. По-сериозното никога не се споменава по настояване на семейството. Петнайсетгодишната дъщеря на Лайфхелм е изнасилена и жестоко пребита. Лицето и тялото й са били в такова състояние, че при приемането й в болницата „Карлщор“ са заявили, че почти няма вероятност да се възстанови. Все пак се възстановява физически, но до края на не твърде дългия си живот остава психически увредена. Човекът, извършил нападението, трябва да е бил запознат с вътрешността на къщата, знаел е за задното стълбище, което води към стаята на момичето, отделена от стаите на братята и на майка й в предната част. Ерих Лайфхелм е разпитвал подробно баща си за разположението на стаите в къщата и сам признава, че е бил там. Освен това е добре запознат с жестоката гордост и суровия морален кодекс на „тираничните роднини“. Няма съмнение, че е бил настроен да нанесе най-големите възможни щети, които би могъл да си представи, и го е направил, защото е знаел, че влиятелното семейство ще настоява за мълчание от страна на властите.

Второто събитие става през месеците януари или февруари 1936 г. Подробностите са откъслечни, защото са останали много малко живи свидетели, познавали добре семейството. Официални данни няма, но благодарение на откритите и разпитани хора някои факти изплуват на повърхността. Законната съпруга на Хайнрих Лайфхелм, децата му и семейството им няколко години правят безуспешни опити да напуснат Германия. Според официалната партийна линия медицинската квалификация на възрастния тъст е получена в немски университети и поради това той е задължен на държавата. Освен това имало и нерешени юридически проблеми, възникнали от разтрогването на съюза между покойния доктор Лайфхелм и членовете на семейството — въпроси, конкретно свързани с делбата на имущества и с уреждането на наследствените права, непосредствено засягащи високопоставен офицер от Вермахта.

Ерих Лайфхелм не се шегува. „Бившите“ жена и деца на баща му са третирани буквално като затворници, придвижването им е ограничено, къщата на „Луизенщрасе“ е под наблюдение и седмици след поредното искане на виза са били държани под „полицейски надзор“, в случай че кроят планове да изчезнат. Тази информация получихме от пенсиониран банкер, който си спомни, че от финансовото министерство в Берлин са постъпвали заповеди до банките в Мюнхен незабавно да донасят за всички по-значителни суми, изтеглени от семейството на бившата госпожа Лайфхелм или от самата нея.

Не успяхме да научим през коя седмица или ден е станало това, но през януари или февруари 1936 г. госпожа Хайфхелм, баща й и децата внезапно изчезват.

Но от документите на мюнхенския съд, попаднали в ръцете на съюзниците на 23 април 1945 г., получихме ясна, макар и непълна представа за случилото се. Очевидно подтикван от желанието си да узакони присвояването на имотите, той написва кратка инструкция от името на Oberstleutnant Ерих Лайфхелм, изброяваща вредите, понесени от баща му, доктор Хайнрих Лайфхелм, от семейство престъпници, напуснали райха по незаконен начин. Обвиненията, естествено, са крещящи лъжи: от прекия обир на несъществуващи банкови сметки на баща му до предумишлено убийство, извършено с оглед съсипването на частната практика на доктора. Има юридически документ за „официалния“ развод и копие от завещанието на стария Лайфхелм. Според него в живота му има само един истински брачен съюз и един истински син и всички права, привилегии и наследствени имущества се оставят на него — Oberstleutnant Ерих Щьосел-Лайфхелм.

Тъй като разполагаме със сравнително точни дати, открихме живи свидетели. Беше потвърдено, че госпожа Лайфхелм, трите й деца и баща й са загинали в Дахау, на шестнайсет километра от Мюнхен.

Еврейските Лайфхелм вече не съществуват. Сега арийският Лайфхелм е единственият наследник на значително състояние, което в друг случай би било конфискувано. Преди да навърши трийсет години, той е изчистил личната си биография и е отмъстил за неправдите. Вече е убеден в собственото си превъзходство по рождение. Убиецът е узрял.

 

— Трябва да се занимавате със страхотно дело — рече Кейлъб Даулинг и ухилен сръга с лакът Джоел. — Цигарата ви отдавна е изгоряла непокътната в пепелника. Посегнах да го захлупя, а вие само ми се заканихте с ръка, сякаш не съм в ред.

— Съжалявам. Документът наистина е сложен. Как съм могъл да се заканя с ръка на една знаменитост — Конвърс се засмя, защото знаеше, че това се очаква от него.

— Е, втората ми новина, друже, е, че знаменитост или не, забелязах, че сигналът „Не пушете“ свети от две минути. Вече ни гледат много нацистки погледи.

— Нацистки?… — Джоел изговори думата и неволно смачка незапалената цигара в пепелника.

— Фигуративно казано като несполучлива реплика — заяви актьорът. — Ще стигнем до Кьолн, преди да дочетете юридическите си документи. Хайде, приятелче, започваме да се спускаме.

— Не — отсече Джоел, без да мисли. — Кръжи, докато получи указания от кулата. Това е стандартна процедура, имаме още поне половин час.

— Говорите, сякаш знаете за какво става дума.

— Слабо — отвърна Конвърс и прибра досието на Лайфхелм в куфарчето. — Навремето бях летец.

— Сериозно? Истински летец?

— Е, поне за това ми плащаха.

— От въздушните линии? Истинска авиолиния?

— По-голяма от тази.

— Божичко, поразен съм. Никога не бих го допуснал. Адвокат и летец нещо не се връзват.

— Беше много отдавна — Джоел затвори куфарчето и щракна ключалките.

Самолетът вече се носеше по пистата. Приземяването беше станало толкова меко, че от задните седалки заръкопляскаха. Даулинг заговори, докато разкопчаваше колана:

— Чувах подобни аплодисменти след някоя особено сполучлива лекция.

— Е, сега сигурно ги чувате доста по-често — отбеляза Конвърс.

— Много по-рядко. Между другото, къде ще отседнете, адвокате?

Въпросът свари Джоел неподготвен.

— Още не знам — отвърна той, отново търсещ думи. — Реших да тръгна в последния момент.

— Може да имате нужда от помощ. Бон е претъпкан. Знаете ли, аз съм в „Кьонигсхоф“ и подозирам, че имам някакво влияние там. Да видим какво можем да направим.

— Много ви благодаря, но няма нужда — бързо заговори той. Последното нещо, което искаше, беше да привлича общественото внимание поради компанията на актьора. — Фирмата ми ще изпрати човек да ме посрещне и той ще ме настани. Трябва да сляза последен от самолета, за да не се мъчи да ме търси в тълпата.

— Е, ако имате малко време, обадете ми се в хотела и оставете номера си.

— Непременно. Обичам да яздя и да стрелям.

Джоел чакаше. По-мудните пътници напускаха самолета и кимаха на застаналата до вратата стюардеса. Някои се прозяваха, други несръчно се боричкаха с преметнати през рамото чанти, фотоапарати и колички за куфари. Последният човек мина през вратата и Конвърс се изправи, стиснал дръжката на дипломатическото куфарче. Плъзна се по пътеката и инстинктивно, без никаква осъзната причина, погледна вдясно от себе си към задната част на самолета.

Това, което видя, го смрази. Въздухът беззвучно избухна в гърдите му. На последната седалка се беше настанила жена. Бледата кожа под широката периферия на шапката и уплашените, смаяни очи, които тя рязко отмести от него, оформиха образ, който живо си спомняше. Това беше жената от кафенето на летище „Каструп“ в Копенхаген! Когато я видя за последен път, бързаше към лентата за багажа и се отдалечаваше от гишетата за билети. Беше я спрял почти тичащ мъж и бяха разменили няколко думи. Джоел вече знаеше, че са говорили за него.

Жената се беше върнала в последния момент, незабелязана в бъркотията преди качването на самолета. Чувстваше го, знаеше го! Беше го проследила от Дания!