Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Aquitaine Progression, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

ЗАГОВОРЪТ „АКВИТАНИЯ“. 1999. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Савина МАНОЛОВА [The Aquitaine Progression / Robert LUDLUM]. Формат: 20 см. Страници: 703. Цена:: 7800.00 лв. ISBN: 954-733-055-1

редактор: Жечка Георгиева

художник: Буян Филчев

коректор: Станка Митрополитска

компютърен дизайн: Силвия Янева

печат: ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ООД

 

Първото издание е на изд. Колибри, София от 1993.

 

Robert Ludlum, The Aquitaine Progression

Bantam Books

Toronto New York London Sydney Auckland

История

  1. — Добавяне

Част втора

12

Конъл Фицпатрик седеше срещу Джоел и допиваше кафето си. Бяха се нахранили и всичко беше казано. Конвърс бе отговорил изчерпателно на многобройните въпроси на флотския юрист не само защото му беше обещал, а и защото имаше нужда от пълноценен съюзник.

— Като се изключат имената и подробностите от досиетата — заключи Конъл, — не научих кой знае колко повече отпреди. Може би списъкът на хората от Пентагона ще ми даде повече сведения. Твърдиш, че не знаеш кой го е предоставил…

— Не. Просто си беше там. Бийл каза, че някои от тях вероятно са включени погрешка, но другите трябва да са свързани с Делавейн.

— Но и те са посочени от някого. Не може да са включени без причина.

— Бийл ги нарече „вземащи решения хора“ в областта на военните доставки.

— Тогава трябва да ги видя. Работил съм с такива хора.

— Така ли?

— Да. Не много често, но достатъчно, за да ги поопозная.

— Защо тъкмо ти?

— Най-вече като преводач заради различните юридически нюанси в материали, свързани с военноморски технологии. Нали ти казах, че говоря…

— Каза, каза — прекъсна го Джоел.

— По дяволите! — извика Фицпатрик и смачка салфетката в юмрука си.

— Какво има?

— Прес знаеше, че имам връзки с тези комитети, с отговарящите по технологиите и въоръженията. Кого съм виждал, кого съм харесвал, на кого съм вярвал. Господи! Защо не се е обърнал към мен? Логиката подсказва, че аз съм човекът, който му е бил нужен! Не само ги познавам, но и бях най-близкият му приятел.

— Точно затова не се е обърнал към теб — рече Конвърс.

— Тъпо копеле! — Конъл вдигна очи. — Надявам се, че ме чуваш, Прес. Можеше да доживееш да видиш как яхтата ми „Конъл II“ печели регатата в залива.

— Май наистина вярваш, че може да те чуе.

Фицпатрик погледна към Джоел над масата.

— Да. Аз съм вярващ, адвокате. Знам всички причини, поради които не би трябвало да вярвам в Господа. Прес ми ги изреди една по една, но въпреки това… Веднъж дори му отговорих с цитат от негов протестантски праотец.

— И какъв беше той? — любезно се усмихна Джоел.

— „В честното съмнение има повече вяра, отколкото във всички божи архангели.“

— Много е хубав. Не бях го чувал.

— Може и да не съм го запомнил точно… Джоел, трябва да видя тези имена!

— А аз трябва да си взема куфарчето, но не мога да отида.

— Значи изборът пада върху мен — заяви флотският офицер. — Смяташ ли, че Лайфхелм е прав? Смяташ ли, че наистина може да спре разследване на Интерпол?

— Изпитвам смесени чувства. По отношение на непосредствената ми свобода на действие се надявам да може. Но ако го направи, ще изгубя ума и дума от страх.

— Споделям виждането ти — съгласи се Конъл и стана от стола. — Ще се обадя на рецепцията да поръчам такси. Дай ми ключа от контейнера.

Конвърс бръкна в джоба си и извади малък кръгъл ключ.

— Лайфхелм може да е наредил да те следят, няма да му е за първи път.

— Ще бъда далеч по-внимателен. Ако видя два пъти едни и същи фарове, ще спра в някоя бирария. Знам няколко.

Джоел погледна часовника си.

— Сега е дванайсет без десет. Смяташ ли, че би могъл най-напред да се отбиеш до университета?

— При Даулинг ли?

— Каза, че иска да се срещна с някого. Просто му се обади и го успокой, че всичко е наред, нищо повече. Дължа му го.

— А ако се опита да ме спре?

— Извади картата си и му обясни, че много бързаш, че въпросът е свръхсекретен или каквато щуротия роди крайно изобретателната ти глава.

— Дали не долавям професионална завист в гласа ти?

— Не, само признание. Аз се връщам оттам, накъдето си тръгнал.

 

Фицпатрик вървеше бавно по широката пътека от южната страна на огромната университетска сграда, бивш палат на всемогъщите кьолнски архиепископи. Беше толкова поразен от спокойната красота на нощната картина, че едва не забрави за какво е дошъл.

Поводът за посещението рязко изскочи в паметта му, когато на една пейка зърна тънка, прегърбена, самотна фигура. Краката на мъжа бяха протегнати и кръстосани, главата — покрита от широкопола шапка, но не достатъчно, за да скрие гривата сребристоруса коса на слепоочията и врата. Значи Кейлъб Даулинг е актьор, помисли си флотският юрист, и се развесели при спомена за шока, който Даулинг се престори, че изживява, когато Конъл не го позна. Но и Конвърс не беше го познал. Явно двамата бяха малцинство в свят на телемани.

Фицпатрик се доближи до пейката и седна на известно разстояние от Даулинг. Актьорът го погледна бегло и изведнъж се стресна:

— Вие?

— Съжалявам за снощи — рече Конъл. — Доколкото разбрах, не съм бил твърде убедителен.

— Финалът ви е слаб, младежо. Къде, по дяволите, е Конвърс?

— Още веднъж съжалявам. Не успя да дойде, но не се безпокойте. Всичко е наред.

— Какъв ред? — възрази разтревожен актьорът. — Казах да дойде Джоел, а не някаква смес от разузнавач и посредник.

— Не съм съгласен с тази постановка. Аз съм старши лейтенант от флотата на Съединените щати и оглавявам юридическия отдел на голяма военноморска база. Господин Конвърс се съгласи да изпълни наша задача, която съдържа известен риск за него и е от висш приоритет за нас. Спрете да се интересувате от това, господин Даулинг. Високо ценим, говоря от името на Конвърс и от свое име, интереса и великодушието ви, но е време да се оттеглите. Най-вече във ваш собствен интерес.

— А Интерпол? Та той е убил човек.

— Който се е опитал да убие него — добави бързо Фицпатрик. — Това ще бъде изяснено и обвиненията ще бъдат оттеглени.

— Много сте речовит, капитане — заяви Даулинг и изправи гръб. — Сега сте по-добър от снощи, по-точно от тая сутрин.

— Тогава бях разтревожен. Бях го загубил, а трябваше да го открия, за да му предам жизненоважна информация.

Актьорът кръстоса крака и се облегна назад. Подпря непринудено ръката си на облегалката на пейката.

— Значи това, с което се занимавате с Конвърс, е истинска секретна операция?

— Да, строго секретна.

— А фактът, че и двамата сте адвокати, има ли нещо общо със закононарушения тук, които по някакъв начин да са свързани с военните?

— В най-широкия смисъл, да. Опасявам се, че не мога да ви дам подробности. Конвърс спомена, че искате да се срещне с някого.

— Да. Наговорих някои по-силни приказки за него, но сега ги оттеглям. Той си е вършил работата. Не е знаел кой съм, също като вас. Той е умен човек. Малко суров, но справедлив.

— Нали разбирате, че при така стеклите се обстоятелства Конвърс не може да удовлетвори искането ви.

— Вие ще го сторите вместо него — отсече спокойно Даулинг и свали ръка от облегалката на пейката.

Конъл изведнъж се разтревожи. В сянката на лунната светлина зад гърба му нещо се раздвижи. Обърна рязко глава и погледна през рамото си. От защитния мрак на сградата изникна мъжка фигура, която тръгна по тъмнозелената трева. Ръка, непринудено поставена на облегалката и точно толкова непринудено махната. И двете движения бяха сигнали!

— По дяволите, какво правите? — запита дрезгаво флотският юрист.

— Връщам ви на земята — отвърна Даулинг. — Ако прословутата ми интуиция не е сбъркала, значи съм постъпил правилно. Ако е сбъркала — също.

— Какво?

Мъжът изникна пред тях на лунната светлина. Беше едър, носеше тъмен костюм и вратовръзка. Навъсеното му възрастно лице и правата побеляла коса му придаваха вид на проспериращ бизнесмен. Беше ясно, че в момента е много сърдит.

Даулинг стана от пейката и заговори:

— Капитане, разрешете ми да ви представя Уолтър Перигрин, посланик на Съединените американски щати във Федерална република Германия.

 

Лейтенант Дейвид Ремингтън изтри очилата си със силиконова кърпичка, хвърли я в кошчето за боклук и стана от писалището. Сложи очилата, приближи се до огледалото, закачено на вратата на кабинета му, и провери външния си вид. Приглади косата, намести възела на връзката и погледна надолу към поизмачкания ръб на панталона. Като се вземеше предвид обстановката — беше 17,30 часът, а той се мъчеше зад писалището от 08,00 сутринта, включително и с оная щура поверителност четири нула на Фицпатрик, видът му бе представителен. Във всеки случай контраадмирал Хикмън не изискваше от подчинените си лъснати със слюнка обувки. Много добре знаеше, че голяма част от юристите му щяха да бъдат лапнати за минута от цивилния сектор срещу далеч по-високи заплати, ако прекалено се заяжда на тема облекло и други уставни подробности. Е, Дейвид Ремнигтън не би отишъл в цивилния сектор. Къде другаде можеше да обикаля света, да живее с жена си и трите си деца в един от най-скъпите квартали, да им плаща сметките за лекар и зъболекар? Баща му, юрист в една от най-големите застрахователни компании в Хартфорд, щата Кънектикът, на четирийсет и три години получи язва, на четирийсет и осем — нервен срив, на петдесет и една — първия си удар, а на петдесет и шест — инфаркт. Всички говориха колко прекрасно се справял с работата си и че можел да стане президент на компанията. Но хората винаги казват такива неща на погребенията на служители на корпорации, което се случваше дяволски често.

Дейвид Ремингтън не искаше да върви по този път! Просто щеше да стане един от най-добрите юристи във флотата на САЩ, да отслужи трийсетте си години, да се уволни на петдесет и пет с огромна пенсия и на петдесет и шест да стане добре платен юридически консултант на военните. Точно на възрастта, на която умря баща му, щеше да започне да води истински живот. Трябваше да си изгради репутация на човек, който знае повече за законите и морското право от всеки друг юрист във флотата и да се придържа към нея. Ако при изпълнение на задачите си настъпваше нечии пръсти, толкова по-добре. Не даваше пет пари за популярността си, искаше само винаги да се оказва прав. И никога не вземаше решения, без да е съвсем сигурен в законосъобразността на позициите си. Подобни консултанти бяха ценна стока в цивилния свят.

Ремингтън се зачуди защо ли адмирал Хикмън иска да го види, особено сега, когато повечето чиновници си бяха отишли. Предстоеше едно дело, което можеше да породи конфликти. Тъмнокож офицер, възпитаник на академията в Анаполис, щата Мериленд, беше заловен да продава кокаин от военен кораб, пуснал котва на Филипините. Вероятно по този повод го викаше. Ремингтън беше извършил предварителната подготовка вместо прокурора, който очевидно не искаше да предявява обвинения. Количеството не беше особено голямо, вероятно други, при това бели, продаваха повече. Не е там работата, твърдеше Ремингтън. Ако има други, те не са заловени, ако има доказателства, те не са открити. Законът е сляп за цветовете.

Същото щеше да каже и на Хикмън. „Натегачът“, както Ремингтън знаеше, че го наричат зад гърба му, нямаше да отстъпи. На петдесет и шест години, възрастта, на която баща му беше убит от фирмената политика, той, „натегачът“, щеше да разполага с всички удобства на луксозен „Кънтри клуб“, без да плаща с цената на здравето си. Лейтенант Ремингтън отвори вратата, излезе в сивия коридор и тръгна към асансьора, който щеше да го отведе до кабинета на най-висшия офицер във военноморската база на Сан Диего.

— Седнете, Ремингтън — каза контраадмирал Брайън Хикмън, като се ръкува с лейтенанта и му посочи стол пред голямото си писалище. — Не знам как е при вас, но когато бях на вашите години, наричах дни като днешния шибани. Понякога ми се ще Конгресът да не ни засипва с толкова пари. Всички започват да се държат, сякаш са изпушили наркотиците на Тихуана. Забравят, че преди да започнат да подкупват предприемачите, им трябват архитекти.

— Тъй вярно, разбирам мисълта ви, господин адмирал — заяви Ремингтън и седна с подходяща демонстрация на уважение към Хикмън, застанал на няколко метра вляво. Споменаването на Тихуана и наркотиците потвърдиха подозренията му, адмиралът щеше да се впусне в изявления от рода на „всички го правят“, които на свой ред щяха да доведат до „защо да създаваме расови проблеми във флотата за нещо, което е станало във Филипините?“. Е, той беше готов. Законът, военноморският закон, беше сляп за цветовете.

— Ще си налея едно заслужено питие, лейтенант — рече Хикмън и се запъти към медно барче до стената. — Да ви сипя ли нещо?

— Не, благодаря, господин адмирал.

— Вижте, Ремингтън, оценявам факта, че останахте след работно време, за да дойдете при мен, но не очаквам уставно поведение. Честно казано, бих се чувствал глупаво, ако пия сам, а това, за което ще говорим, не е чак толкова важно. Просто искам да ви задам един-два въпроса.

— Ще пийна чаша бяло вино, стига да имате.

— Винаги имам — примирено заяви адмиралът. — Пазя го за подчинени, които са в развод.

— Имам щастлив брак, господин адмирал.

— Радвам се да го чуя. Трябваше да се оженя за трети път, за да осъзная, че не е трябвало изобщо да се развеждам.

Чашите бяха напълнени, Хикмън седна зад писалището, разхлаби връзката си и заговори с непринуден глас. Но думите му предизвикаха у Дейвид Ремингтън всичко друго освен непринуденост.

— Кой, по дяволите, е Джоел Конвърс? — попита адмиралът.

— Моля, господин адмирал?

Адмиралът въздъхна, като с това показа, че ще започне отначало.

— Днес в дванайсет нула нула часа и двайсет и една минути сте поставил забрана на досието с флагче на някой си лейтенант Джоел Конвърс. Бил е пилот във Виетнам.

— Знам какъв е бил, господин адмирал — отбеляза Ремингтън.

— А в петнайсет нула нула часа и две минути — продължи Хикмън и погледна някаква бележка на писалището си — получих телекс от Пети военноморски отдел, с който от тяхно име се иска флагчето да се отстрани и незабавно да им се осигури достъп до материала. Основанието за искането е, както винаги, запазване на националната сигурност — адмиралът млъкна и отпи от питието. Нямаше вид, че бърза, просто беше уморен. — Наредих на адютанта да ви се обади и да пита защо сте го направил.

— И аз му отговорих изчерпателно, господин адмирал — прекъсна го Ремингтън. — Такава беше инструкцията на старшия юридически офицер на базата и цитирах разпоредбата, в която ясно е казано, че старшият юридически офицер може да не дава достъп до досиетата. В гражданското право това е обичайна процедура, господин адмирал. Федералното бюро за разследване рядко предоставя на местните или градските полицейски власти информацията, която е събрало, по простата причина, че на разследването може да се попречи от изтичане на информация или поради наличие на корупция.

— И нашият старши юридически офицер, лейтенант Фицпатрик, в момента провежда разследване на офицер, уволнен преди осемнайсет години, така ли?

— Не знам, господин адмирал — отвърна Ремингтън. Очите му бяха безизразни. — Знам само, че заповедта му беше изрична. Тя остава в сила седемдесет и два часа. След това вие, разбира се, можете да подпишете нова заповед за даване достъп до досието. Президентът на страната също може да го направи по време на национална криза.

— Мислех, че срокът е четирийсет и осем часа — отбеляза Хикмън.

— Не, господин адмирал. Четирийсет и осем часа е стандартният срок за премахване на всяко флагче, независимо кой го иска, с изключение, разбира се, на президента. Нарича се специално отлагане. Флотското разузнаване го сверява с ЦРУ, Националната агенция за сигурност и Г-2, за да се увери, че няма да се изнесе материал, който все още е строго секретен. Тази процедура няма нищо общо с прерогативите на старшия юридически офицер.

— Добре сте си научил урока.

— Като всеки друг адвокат във флотата на Съединените щати, сър.

— Разбирам — адмиралът се облегна на тапицирания въртящ се стол и вдигна крака на писалището. — Капитан Фицпатрик нали отсъства от базата? Непредвиден отпуск, ако се не лъжа.

— Да, господин адмирал. Той е в Сан Франциско при сестра си и децата й. Съпругът й бе убит при опит за грабеж в Женева. Погребението май е утре сутринта.

— Да, четох за това. Мръсна история… Но нали можете да се свържете с него?

— Да, господин адмирал, имам телефона. Искате ли да му се обадя? Да го уведомя за искането на Пети отдел.

— Не, не — Хикмън поклати глава. — Моментът не е подходящ. Могат да почакат поне до утре следобед. Предполагам, че и те знаят разпоредбите. Щом сигурността е толкова застрашена, ей го Пентагонът, а според последните слухове вече са открили и пътя към Белия дом — адмиралът спря, намръщи се и погледна лейтенанта. — А ако не знаехте как да се свържете с Фицпатрик?

— Но аз знам, господин адмирал.

— Да, но представете си, че не знаехте? И се получи законно искане не чак от президента, но все пак достатъчно спешно. Вие можете да махнете флагчето, нали?

— Теоретически като следващ по ранг — да. Ако се съглася да поема юридическата отговорност за преценката си.

— За кое?

— За това, че съм повярвал достатъчно в целесъобразността и неотложността на искането, за да наруша заповедта на висшестоящия си офицер, която му осигурява седемдесет и два часа да действа така, както намери за добре. Той беше непоколебим, господин адмирал. И откровено казано, законът ме задължава да поддържам привилегията на старшия юридически офицер.

— Бих казал, че сте и морално задължен — съгласи се Хикмън.

— Моралът няма нищо общо, господин адмирал. Това е чисто юридически казус. А сега да му се обадя ли, господин адмирал?

— Не, по дяволите — Хикмън свали краката си от писалището. — Просто бях любопитен и, честно казано, вие ме убедихте. Фиц не би издал заповедта, ако нямаше основания. Пети отдел ще трябва да изчака три дни, освен ако не реши да плаща телефонни разговори с Вашингтон.

— Мога ли да попитам, господин адмирал, кой точно депозира искането?

Адмиралът погледна многозначително Ремингтън.

— Ще ви кажа след три дни. Знаете ли, и аз трябва да поддържам привилегията на един човек. Но така или иначе, ще научите, защото в отсъствието на Фицпатрик вие ще трябва да разрешите изпращането на материала след изтичането на срока — Хикмън довърши питието си и лейтенантът разбра. Разговорът беше приключил.

Ремингтън се изправи и върна полупълната си винена чаша на медното барче. Застана мирно и попита:

— Това ли е всичко, господин адмирал?

— Да, това е всичко — отговори адмиралът с поглед, зареян към океана.

Лейтенантът отсечено козирува, а Хикмън едва вдигна ръка към челото си. Адвокатът се обърна кръгом и тръгна към вратата.

— Ремингтън?

— Да, господин адмирал?

— Кой, по дяволите, е този Конвърс?

— Не знам, господин адмирал. Но капитан Фицпатрик ми каза, че степента на флагчето е четири нула.

— Боже мой…

 

Хикмън вдигна слушалката и последователно докосна няколко бутона. След няколко секунди вече говореше с офицер със същия чин в Пети военноморски отдел.

— Опасявам се, че ще се наложи да изчакаш три дни, Сканлън.

— И защо? — заинтересува се адмиралът на име Сканлън.

— Забраната на старшия юридически офицер да се вдигне флагчето от Конвърс е в сила на нашата база. Ако искаш да опиташ чрез Вашингтон, нямам нищо против, дори ще ти помогна.

— Казах ти, Брайън, хората ми не искат да минават през Вашингтон. И на теб ти се е случвало. Там вдигат пара, което е крайно нежелателно.

— Тогава защо не ми кажеш с каква цел искаш да махнем флагчето на Конвърс? Кой е той?

— Знаеш, че ако можех, бих ти казал. Да ти призная, и аз не съм наясно, а това, което знам, съм се заклел да не казвам на никого.

— Тогава се обърни към Вашингтон. Заставам зад решението на старшия си юридически офицер, който, между другото, дори не е тук.

— Така ли? Но ти сигурно си говорил с него?

— Не, говорих със следващия по ранг, лейтенант Ремингтън. Той е получил заповедта директно от старшия юридически офицер. И Ремингтън няма да отстъпи, можеш да ми вярваш. Дадох му тази възможност, но той се скри зад куп законови текстове. Тук го наричат „натегача“.

— Каза ли защо е сложена забраната?

— Нямаше представа. Защо не му се обадиш? Сигурно още е долу и вероятно…

— Не си му казал името ми, нали? — прекъсна го Сканлън, очевидно раздразнен.

— Не, нали ме помоли, но след три дни ще го научи. Ще трябва да подпише разрешителното и аз ще бъда принуден да му кажа кой го е поискал — Хикмън помълча и без предупреждение избухна: — Каква е тая история, адмирале? Някакъв летец, уволнен преди осемнайсет години, внезапно предизвиква всеобщ интерес. Получавам спешен телекс от всемогъщия Пети отдел, последван от твое лично обаждане. Започваш да си играеш на спомени от Анаполис, обаче нищо не ми казваш. След това откривам, че собственият ми старши юридически офицер без мое знание е забранил вдигането на флагчето от досието на този Конвърс и му слага степен четири нула. Знам, че има семейни проблеми и няма да го безпокоя до утре. Разбирам, че си дал дума да мълчиш, но, по дяволите, все някой трябва да започне да ми казва нещо! — от другия край не прозвуча отговор, но се чуваше развълнувано дишане. — Сканлън!

— Какво каза? — чу се гласът на адмирала от разстояние пет хиляди километра.

— Че и без това ще разбера…

— Не за степента. За степента на флагчето — гласът на Сканлън едва се чуваше.

— Казах степен четири нула!

Прекъсването стана рязко, чу се само ехо от изщракването. Адмирал Сканлън беше затворил телефона.

 

Уолтър Перигрин, посланик на САЩ във Федерална република Германия, застана с лице към Фицпатрик.

— Как се казвате, капитане?

— Фаулър, господине — отвърна флотският юрист и хвърли бегъл, но многозначителен поглед към Даулинг. — Капитан трети ранг Ейвъри Фаулър от флотата на САЩ — и Конъл отново погледна към актьора, който се взираше в него на лунната светлина.

— Разбрах, че това не е съвсем така — отсече Перигрин. Очите му гледаха не по-малко враждебно от тези на Даулинг. — Мога ли да видя документите ви?

— Не нося документи, господине. Естеството на задачата ми не го разрешава — думите на Фицпатрик бяха бързи и точни, стойката му — изпъната.

— Искам потвърждение на името, чина и местоработата ви, и то още сега!

— Казах ви името, което бях инструктиран да казвам, ако ме запита някой несвързан със задачата ми.

— Кой ви инструктира? — излая дипломатът.

— Прекият ми началник, господине.

— Значи ли това, че Фаулър не е истинското ви име?

— Моите почитания, господин посланик. Името ми е Фаулър, чинът ми е капитан трети ранг, местоработата ми е флотата на САЩ.

— Къде си въобразявате, че се намирате? Във вражески плен? „Име, чин и сериен номер — това е всичко, което съм длъжен да кажа съгласно Женевската конвенция!“

— Това е всичко, което ми е разрешено да кажа, господине.

— Ще проверим тази работа, капитане, ако изобщо сте капитан. А и този Конвърс се очертава като извънредно странен лъжец — в един момент е олицетворение на почтеността, а в следващия действа като много особен беглец.

— Моля ви, господин посланик, опитайте се да разберете, задачата ни е поверителна. Тя в никакъв смисъл не се доближава до дипломацията, нито ще повлияе на работата ви като главен представител на американското правителство в тази страна. Но наистина е поверителна. Ще докладвам за този разговор на началниците си и те, без съмнение, ще ви се обадят. А сега, господа, с ваше разрешение, ще си тръгвам.

— Още не, капитане, или какъвто сте. Но ако сте човекът, за когото се представяте, нищо не е провалено. Аз не съм глупак. Няма да кажа на никого в посолството. Господин Даулинг настоя на това и аз приех условието му. Ще се затворим в стаята за връзка с осигурен против подслушване телефон и вие ще се обадите във Вашингтон. Не съм поел този пост, от който губя близо милион годишно, за да допусна дребни чиновници да провеждат под носа ми разследвания без мое знание.

— Искането ви звучи разумно, господин посланик, и бих искал да се съобразя с него, но се опасявам, че не мога.

— Опасявам се, че ще можете!

— Съжалявам.

— Направете каквото ви казва, капитане — намеси се Даулинг. — Както ви беше обещано, всичко ще остане между вас двамата. Но Конвърс има нужда от защита, търсят го в чужда страна, а той дори не говори езика. Приемете предложението на посланик Перигрин. Той ще спази обещанието си.

— При всичкото ми уважение към вас, отговорът ми е отрицателен — Конъл се обърна и тръгна по широката пътека.

— Майоре! — изрева посланикът с яростен глас. — Спрете го! Спрете този човек!

Фицпатрик погледна зад себе си и видя нещо, което не очакваше да види, и в същия миг разбра, че е трябвало да го очаква. От далечната сянка на огромната царствена сграда изскочи мъж, който очевидно бе военен адютант на посланика — член на състава на посолството! Конъл се вцепени, думите на Джоел отекнаха в ушите му. Хората, които си видял на летището, хората от посолството… са на другата страна.

При почти всички други обстоятелства Фицпатрик би останал на място и изчакал. Не беше сторил нищо лошо, нищо незаконно и никой не можеше да го насили да обсъжда лични въпроси, след като нямаше закононарушение. И тогава разбра колко грешеше! Генералите на Джордж Маркъс Делавейн щяха да го принудят! Обърна се и побягна.

Внезапно над главата му се разнесоха два оглушителни изстрела! Хвърли се на земята и се търкулна в сянката на храстите, когато гневен мъжки глас разцепи тишината на нощта и заспалата градина.

— Копеле мръсно! Какво си въобразяваш, че правиш?

Чуха се нови изстрели, нов поток ругатни и звуци на борба изпълниха моравата пред университета.

— Да не си посмял да убиеш човек! Освен това, кучи сине, там може да има и други хора! Не желая да ви слушам, господин посланик!

Конъл пропълзя през чакълестата пътека и раздели с ръце листата на храстите около нея. В ясната лунна светлина, на далечната пейка, актьорът Кейлъб Даулинг, бивш моряк от Кважалейн, се беше навел над тялото на майора, втурнал се от сянката, натискаше с ботуша си гърлото му, извиваше протегнатата му ръка и се мъчеше да го накара да пусне оръжието.

— Тъпо копеле си ти, майоре! А може и да си нещо друго, дяволите да те вземат!

Фицпатрик се изправи и хукна приведен по широката пътека към изхода.