Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (7)

7

— Какво?!

— Какво?

— Какво каза? — Конвърс се изви под въздействието на името. Трябваше да положи физическо усилие да се успокои и се хвана за леглото.

— Какво има, Джо? Какво ти е?

— Името! Да не е някаква лоша шега, някаква грешка! И теб ли те накараха да пътуваш с този самолет? Случайно ли се запознахме? И ти ли си част от всичко това, господин актьор! Много добре играеш игричките си!

— Ти си или пиян, или болен. За какво говориш?

— За стаята, за бележката ти, за всичко! Това име! В капан ли ме вкара тази нощ?

— Вече е сутрин, млади човече, и ако тази стая не ти харесва, можеш да отседнеш където пожелаеш. Пет пари не давам.

— Където?… — Джоел се опита да избегне ослепителните отражения на светлините от „Ке дю Монблан“ и да отпусне свитото си гърло. — Не… аз сам дойдох тук — пресипнало рече той. — Ти не би могъл да знаеш, че ще дойда. В Копенхаген, в самолета… Купих последния билет за първа класа, съседното място, до пътеката, беше продадено.

— Винаги сядам до пътеката.

— О, Боже!

— Говориш несвързано — Даулинг погледна към празната чаша на нощната масичка и към писалището, върху което имаше сребърен поднос с бутилка уиски. — Много ли пи?

Конвърс поклати глава.

— Не съм пиян… извинявай, моля те, извинявай! Ти нямаш нищо общо. Използват те, опитват се да те използват, за да ме открият! Ти спаси… работата ми… а аз се нахвърлих върху теб. Прости ми.

— Не ми приличаш на човек, притеснен за работата си — отбеляза актьорът по-скоро загрижено, отколкото сърдито.

— Не става дума за службата ми… а за успеха на една работа — Джоел пое дъх, за да се вземе в ръце. Отлагаше момента, когато трябваше да погледне в очите ужасните последици от току-що чутото. Ейвъри Фаулър! — Просто искам да доведа докрай започнатото, искам да спечеля — добави смутено, с надеждата да прикрие това, което Даулинг очевидно беше забелязал. — Всички адвокати искат да спечелят.

— Не се и съмнявам.

— Извинявай, Кейл.

— Няма нищо — каза актьорът с непринуден глас, но с внимателен поглед. — На местата, където се подвизавам напоследък, крясъците са нещо обичайно, но не говорят нищо. А твоите говореха.

— Не, просто реагирах прекалено бурно. Казах ти, че съм новак. Не по отношение на закона, а… в тези обиколни методи.

— Тъй ли?

— Да. Трябва да ми повярваш.

— Добре, щом настояваш — Даулинг отново погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, но има още нещо, което може да ти бъде от полза при спасяването на… — актьорът направи многозначителна пауза — тая твоя работа.

— Какво е то? — попита напрегнато Конвърс, като се стараеше да не издава интереса си.

— Когато Фаулър си тръгваше, през ума ми минаха някои мисли. Едната беше, че съм се отнесъл твърде зле с човек, който просто си върши работата, а другата беше съвсем егоистична. Не бях му оказал съдействие, а това може в някакъв момент да ми излезе през носа. Разбира се, ако ти не беше се появил, щях да си прибера бележката, и толкоз. Но щом си тук и си в черния списък, може да ми се стъжни.

— Това трябваше да е първата ти грижа — чистосърдечно заяви Джоел.

— Може, не знам. Във всеки случай му казах, че по време на разговора съм те поканил да пийнем заедно и да дойдеш на снимките. Изглеждаше озадачен от втората част, но разбра първата. Заинтересувах се дали да му се обадя в посолството, ако ме потърсиш, и той каза да не го правя.

— Какво?

— С две думи, даде ми да разбера, че ако го потърся, ще попреча на „вътрешното разследване“. Предпочита той да ме търси. Щял да се обади към обяд.

— Но ти снимаш. Ще бъдеш на площадката.

— Това е хубавото на тая работа, но да върви по дяволите. Имаме радиотелефони. Тъй че ще прехвърлят разговорите ни.

— Не те разбирам.

— Ами опитай. Когато той се обади, аз ще се обадя на теб. Да му кажа ли, че сме се свързали?

Конвърс загледа учудено възрастния актьор, търсача на рискове.

— Винаги съобразяваш по-бързо от мен, нали?

— Ти си съвсем прозрачен. Той — също, та просто трябваше да събера две и две. Фаулър иска да те открие, но сам, далече от хората, които не искаш да видиш и ти. Когато застана на вратата и произнесе последните си думи, нещо ме разтревожи. Не можеше да играе дълго ролята си, също като теб в самолета, но не бях сигурен… Какво да му кажа, Джо?

— Най-добре вземи телефона му.

— Добре. Сега лягай да спиш. Приличаш на дрогирана актриса, която току-що е научила, че ще играе Медея.

— Ще се опитам.

Даулинг бръкна в джоба си и извади лист хартия.

— Вземи — рече той и се приближи към Конвърс. — Не бях сигурен дали да ти го дам, но по-добре да го имаш. Това е номерът на радиотелефона, на който можеш да ме намериш. Обади ми се, след като говориш с Фаулър. Много ще се притеснявам за теб.

— Давам ти дума… Кейл, какво искаше да кажеш с „това е хубавото на тая работа, но да върви по дяволите“?

Актьорът килна театрално глава.

— Кучият му син ме запита какво работя…

 

Конвърс седна на ръба на леглото. Главата му бумтеше, тялото му бе напрегнато. Ейвъри Фаулър! Боже! Ейвъри Престън Фаулър Холидей! Прес Фаулър… Прес Холидей!

Джоел спря да се люшка напред-назад и втренчи поглед в досието на Лайфхелм на пода. Беше допуснал най-лошото, защото не разбираше какво става, но имаше и една алтернатива, една малка възможност. Симетрията беше налице — той не можеше да ги проследи, но те съществуваха! Името Ейвъри Фаулър говореше нещо единствено на него, поне в Бон не знаеха за връзката му с убийството в Женева. Дали Даулинг не беше прав? Джоел му беше казал да вземе телефона на човека, но не беше твърде убеден. Образът на тъмночервената лимузина, влизаща през вратите на посолството, не го напускаше. Това беше връзката с шока от името на Ейвъри Фаулър. Човекът, който го използваше, беше от посолството, беше и част от „Аквитания“, следователно самозванецът също участваше в капана. Логиката беше проста и аритметична… но липсваше геометрията. Ами ако линията беше нарушена от вмъкване на друга равнина, нарушаваща аритметичната прогресия? В такъв случай обяснението можеше да постъпи само от източника.

Шокът се оттегляше, отново възстанови равновесието си. Започна да приема неочакваното, както беше правил стотици пъти в съдебни и заседателни зали. Знаеше, че не може да предприеме нищо, докато не се случи нещо друго извън контрола му. Най-трудното беше да се насилва да функционира, докато то наистина се случеше, каквото и да беше. Догадките бяха безплодни, всички вероятности оставаха неразбираеми за него.

Посегна към пода и взе досието на Лайфхелм.

 

Годините на Ерих Лайфхелм в Bundesgrenzschutz са уникални и изискват някои пояснения за самата организация. Една от последиците на всяка война е необходимостта от национална полиция в окупираната страна, която решава проблеми от най-обикновения превод до запознаване на окупационните войски с местните обичаи и традиции. За да се поддържа ред, трябва да има буфер между окупаторите и победения народ. Има и една странична причина, рядко обсъждана или анализирана в историческите книги, но все пак не по-малко важна. Разгромените армии все още притежават талантливи хора и ако техният талант не се реализира, унижението от поражението може да ферментира или най-малко да се дестилира до враждебност, която е непродуктивна за стабилизирането на политическия климат, или може да се превърне във вътрешна поквара, която да доведе до насилие и кръвопролития за сметка на победителите и новосформираните правителства. С две думи, Генералният щаб на съюзниците се оказа натоварен с блестящ и популярен военен, който не би изтърпял анонимността на ранното пенсиониране. Bundesgrenzschutz, в буквален превод — федерална погранична полиция, като всички полицейски организации е полувоенна структура и се явява логичен приемник за хора като Ерих Лайфхелм. Те са били водачи, така че по-добре победителите да ги използват, отколкото да бъдат атакувани от тях. И както винаги между водачи, има някои, които теглят напред и повеждат стадото. През онези години Ерих Лайфхелм е най-изявеният от тях.

Първоначалната му работа в Grenzschutz е като военен консултант по време на масираната германска демобилизация, а след това става главна връзка между полицейските гарнизони и окупационните войски на съюзниците. След демобилизацията главните му задължения са съсредоточени върху неспокойните зони във Виена и Берлин, където е в непрестанна връзка с командващите на американския, британския и френския сектор. Лайфхелм не крие фанатичния си антисъветизъм и е съответно забелязан от висшите офицери. Те започват все повече да му се доверяват, както навремето прусаците, докато започват да го смятат за един от тях.

В Берлин Лайфхелм за първи път се среща с генерал Жак-Луи Бертолдие. Развива се близко приятелство, но и двамата не парадират с него поради старата вражда между немските и френските военни. Намерихме само трима бивши офицери, служили под командването на Бертолдие, които си спомниха, или пожелаха да говорят, за честите им вечери заедно в отдалечени ресторантчета и кафенета, потънали в разговор. Но когато Лайфхелм е викан във френския щаб в Берлин, отношенията им са ледено официални. Рядко използват при обръщение фамилните си имена, ползват единствено чиновете и титлите си. В последните години, както вече бе отбелязано, и двамата отричат да се познават лично, като по този начин признават, че пътищата им може би са се пресекли отново.

Докато преди признаването на приятелството им е било неуместно заради традиционните предразсъдъци, настоящите причини са много по-разбираеми. И двамата са остриета в организацията на Делавейн. Имената им са включени в първия списък. Те са влиятелни хора, включени в управителните съвети на многонационални корпорации, които търгуват с продукти и технологии от строителството на язовири до изграждане на атомни централи. Помежду им са стотиците дъщерни фирми в Европа и Африка, които лесно могат да експедират продажбата на оръжия. Както ще се види по-подробно на следващите страници, може да се допусне, че Лайфхелм и Бертолдие поддържат връзка чрез една жена от Бон на име Илзе Фишбайн. Казва се Фишбайн по мъж, но бракът й е разтрогнат преди много години, когато Яков Фишбайн, един от оцелелите в концентрационните лагери, емигрира в Израел. Фрау Фишбайн, родена през 1942 г., е най-малката незаконна дъщеря на Херман Гьоринг.

 

Конвърс остави досието и посегна към тефтерчето до телефона на нощната масичка. Откачи от джобчето на ризата си златната химикалка „Картие“, която Вал му беше подарила преди години, и си записа името Илзе Фишбайн. Разгледа химикалката и името. Златната химикалка беше символ на обществено положение и бе спомен от по-добри дни. Е, всъщност не по-добри, а по-пълноценни. Валери по негово настояване най-сетне беше напуснала рекламната агенция в Ню Йорк с ненормалното й работно време и беше минала на свободна практика. В последния си официален работен ден беше отишла до магазина на „Картие“ и с голяма част от последната си заплата му купи подарък. Когато я попита с какво толкова е заслужил този подарък, тя отговори: „Накара ме да направя нещо, което трябваше да сторя преди години. От друга страна, ако свободната практика не ми донесе успех, ще ти я открадна и ще я продам… И без това ще я изгубиш.“

Свободната практика се оказа извънредно успешна, а той не изгуби химикалката.

Илзе Фишбайн насочи мислите му в друга посока. Колкото и да му се искаше да се срещне с нея, за това и дума не можеше да става. Това, което Ерих Лайфхелм знаеше, му е било съобщено от Бертолдие с посредничеството на фрау Фишбайн тук, в Бон. А съобщението очевидно съдържаше подробно описание и предупреждение — американецът е опасен. Илзе Фишбайн в качеството си на доверено лице на „Аквитания“ можеше да го отведе и при други хора в Германия, част от мрежата на Делавейн, но да я потърси означаваше да рискува себе си, а той не беше готов за това. Все пак разполагаше с име, с някаква информация, с един факт, който никой не предполагаше, че притежава, а опитът му подсказваше да съхранява такива детайли и да ги разкрива в удобен момент. Или да ги използва сам, зад гърба на другите.

И все пак изкушението беше огромно. Кръвна наследница на Херман Гьоринг, замесена в опит за възраждане на генералите! В Германия! Илзе Фишбайн можеше да се превърне в непосредствен ключ към лавина от нежелани спомени. Държеше в ръката си остро копие и в подходящ момент щеше да се възползва от него.

 

Командните задължения на Лайфхелм в западногерманските дивизии на НАТО продължават седемнайсет години, след което е издигнат в щаба недалеч от Брюксел като военен изразител на интересите на Бон.

И този негов мандат се отличава с крайните му антисъветски позиции, често в противоречие с прагматичния подход на собственото му правителство за съвместно съществуване с Кремъл, така че през последните си месеци там е повече одобряван от англо-американските представители на десницата, отколкото от политическото ръководство в Бон.

Когато канцлерът на Федералната република решава в началото на осемдесетте години, че американската външна политика е излязла от ръцете на професионалистите и е узурпирана от войнствени идеолози, той връща Лайфхелм у дома и открива някакъв незначителен пост за него, за да го държи под око.

Във всеки случай Лайфхелм никога не е бил наивен глупак и не се заблуждава от новия си импровизиран статут. Разбира защо са го създали политиците, това е признание за собствената му коварна сила. Навсякъде хората се обръщат към миналото, към хора, които говорят ясно и прямо и не размътват проблемите, стоящи пред страните им и пред света, особено пред Запада.

И той започва да говори. Най-напред пред групи от ветерани и отломки от организации, където военното минало и отдавна установеният партизанлък му гарантират благосклонно посрещане. Поощрен от ентусиазма, който среща, Лайфхелм започва да разширява аудиториите си, позициите му се втвърдяват, изявленията му са все по-провокиращи.

Един човек го чува и изпада в силен гняв. Канцлерът научава, че Лайфхелм е политиканствал в самия Бундестаг, като многократно е превишил правата си, но благодарение на силната си личност е убедил в правотата си депутати, които не би трябвало да бъдат убеждавани. Посланието на Лайфхелм стига до канцлера: увеличаване на армията много повече, отколкото допуска НАТО, разузнавателни служби, изградени по образец на прочутия навремето Абвер, цялостна преработка на учебниците с цел премахване на обидните и клеветнически твърдения, трудови лагери за политическите недоволници и подривните елементи, прикриващи се под етикета „либерали“. Все познати неща.

Канцлерът кипва. Извиква Лайфхелм в кабинета си, където му иска оставката в присъствието на трима свидетели. След това нарежда на Лайфхелм да се оттегли от всички аспекти на немската политика, да не изнася повече публични лекции и да не свързва името или присъствието си с каквато и да било кауза. Трябва да се откаже напълно от обществения живот. Успяхме да се доберем до един от тези свидетели, чието име е без значение. Следват неговите спомени:

„Канцлерът беше бесен. Заяви на Лайфхелм:

— Хер генерал, можете да избирате между две възможности. Или да направите каквото ви кажа, или да бъдете разжалван и лишен от пенсия и от всякакви финансови облаги, свързани с нея, както и от доходите си от някои доста ценни недвижими имоти в Мюнхен, които по мнението на всеки просветен съд могат да ви бъдат отнети веднага.

Фелдмаршалът щеше да получи удар! Започна да говори за правата си, както ги наричаше, и канцлерът кресна:

— Вие получихте своите права и злоупотребихте с тях! И продължавате да злоупотребявате!

Тогава Лайфхелм запита кое е последното възможно решение и кълна ви се, колкото и невероятно да звучи, канцлерът отвори чекмеджето на писалището си, извади пистолет и го насочи към Лайфхелм.

— Ще ви убия лично, и то още сега — рече той. — Няма да допусна, повтарям, няма да допусна да ни върнете в миналото.

За миг ми се стори, че старият воин ще се втурне към него и ще посрещне куршума, но не го направи. Стоеше неподвижно и гледаше канцлера с омраза, равностойна на хладната оценка на държавника. Тогава Лайфхелм направи нещо много глупаво. Изстреля ръката си напред, не към канцлера, а встрани от него и изрева: «Хайл Хитлер». Обърна се кръгом и излезе.

Няколко секунди всички мълчахме, докато най-сетне канцлерът проговори:

— Трябваше да го убия — рече той. — Ще съжалявам, че не го убих. Всички ще съжаляваме.“

Пет дни след скандала Жак-Луи Бертолдие прави първото от двете пътувания до Бон след пенсионирането си. Отсяда в хотел „Шлоспарк“ и тъй като картотеките на хотелите се пазят три години, успяхме да получим копия от сметките му. Провел е редица телефонни разговори с различни фирми, работещи с „Жуно и Сие“. Фирмите са прекалено много и не можахме да ги проучим поотделно, но с един номер е разговаряно многократно, като името няма никаква връзка с бизнеса на Бертолдие и фирмите му. Илзе Фишбайн. При проверката на телефонните сметки на Ерих Лайфхелм за същия период открихме, че и той е търсил Илзе Фишбайн на същия телефон. Проучванията и проследяването на фрау Фишбайн за непродължителен период от време установяват, че тя и Лайфхелм се познават от много години. Заключението е очевидно: тя е връзката между Париж и Бон в апарата на Делавейн.

 

Конвърс запали цигара. Името изплува отново и изкушението се появи. Илзе Фишбайн можеше да се окаже прекият път. Ако я заплашеше с разкриване, дъщерята на Херман Гьоринг можеше да изпее много неща. Можеше да потвърди, че е не само връзка между Лайфхелм и Бертолдие, но и много повече, защото двамата генерали трябваше да обменят сведения. Можеха да изплуват имена на фирми, извършващи бизнес, свързан с Делавейн в Пало Алто, имена, които можеше да преследва по законов ред, търсейки закононарушения, които положително съществуваха. Ако само можеше да я накара да почувства присъствието му, без да го вижда.

Посредник. В миналото достатъчно често беше използвал посредници, за да знае цената на процедурата. Беше сравнително просто. Щеше да се свърже с някого, който да установи контакт с връзката, която знае нужната му информация. Дори ако се наложеше да заобиколи етиката.

Нищо не беше по-наложително от разрушаването на „Аквитания“. Онази нощ на осветения от луната плаж на Миконос старият Бийл беше прав. Клиентът му не беше някакъв неизвестен човек от Сан Франциско, а от тъй наречения цивилизован свят. „Аквитания“ трябваше да бъде спряна, унищожена.

А посредникът? Щеше да отложи и този въпрос за утре. Взе досието с натежали клепачи.

 

Лайфхелм има малко близки приятели и това, изглежда, не се променя, вероятно защото съзнава, че правителството го наблюдава. Участва в управителните съвети на няколко изтъкнати корпорации, които откровено заявяват, че името му оправдава възнаграждението…

 

Главата на Джоел клюмна. Вдигна я рязко, отвори очи и прегледа набързо последните страници. Споменаваха се няколко ресторанта, чиито имена не му говореха нищо, брак по време на войната, прекратен от изчезването на съпругата през ноември четирийсет и трета, вероятно убита по време на бомбардировка над Берлин. Други бракове нямаше. Личният му живот беше извънредно прикрит, ако не и аскетичен. Единственото изключение беше склонността му към даване на вечери в тесен кръг, винаги с различни гости. Следваха имена, които не му говореха нищо. Адресът на имението му в покрайнините на Бад Годесберг… Внезапно вратът на Конвърс се вцепени, очите му се отвориха широко.

 

Къщата е разположена в безлюдна област на брега на Рейн и е отдалечена от всякакви магазини и предградия. Земите са заобиколени с висока ограда и охранявани от кучета, които злобно лаят по всички коли с изключение на тъмночервения мерцедес на Лайфхелм.

 

Тъмночервеният мерцедес! Значи самият Лайфхелм го е чакал на летището! Лайфхелм, който беше отишъл направо в посолството! Как е възможно? Как?

Дойде му твърде много, способностите му да разбира бяха притъпени. Мракът настъпваше, мозъкът му подсказваше, че не може да възприема повече, просто отказваше да функционира. Досието се плъзна встрани, той затвори очи и заспа.

 

Падаше в някаква подземна яма, обградена от всички страни с назъбени черни скали. Под него се разстилаше непрогледна тъмнина. Неравните каменни стени яростно пищяха към него като свличащи се безформени готически фигури с остри клюнове и наточени нокти, насочени към тялото му. Истеричният крясък беше непоносим. Къде изчезна тишината? Защо падаше в нищото?

Отвори стреснато очи, челото му беше покрито с пот, задъхваше се. Телефонът до главата му звънеше, натрапчивият звън беше дразнещо фалшив. Опита да се отърси от съня и страха, възникнал в полусъзнателното му състояние. Посегна към гърмящия апарат и погледна часовника си. Беше дванайсет и петнайсет, слънцето струеше през прозореца на хотела.

— Да? Ало?

— Джо? Джоел?

— Да.

— Кейл Даулинг е. Нашето момче се обади.

— Какво? Кой?

— Онзи Фаулър. Ейвъри Фаулър.

— Божичко!

Връщаше се, всичко се връщаше. Отново седеше на масата в „Ша Боте“ на „Ке дю Монблан“, отраженията на слънцето в металните парапети на езерния булевард пронизваха очите му. Не… не беше в Женева. Намираше се в хотелска стая в Бон и само преди няколко часа това име го хвърли в бездната на лудостта.

— Да — проговори задавено Джоел и пое дъх. — Взе ли телефона му?

— Каза, че не е време за такива игрички и освен това нямал телефон. Трябва да се срещнеш с него на източната стена на Алтер Цол колкото може по-скоро. Разхождай се наоколо, той ще те открие.

— Не съм съгласен! — извика Конвърс. — Не и след Париж! Не и след летището снощи! Не съм такъв глупак!

— Не останах с впечатлението, че те смята за глупак — отвърна актьорът. — Каза ми да ти предам нещо, което би могло да те убеди.

— Какво?

— Надявам се, че няма да сбъркам, не ми харесва дори да го произнеса… Каза да ти предам, че снощи в Ню Йорк е убит съдия на име Анстет. Смята, че връзките ти са прекъснати.