Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (6)

6

Конвърс се втурна по пътеката, мина през металната врата и влезе в покрития с килим тунел. След двайсетина метра тесните стени се отвориха към чакалнята. Нямаше жива душа, всички други врати бяха затворени, а светлините угасени. От тавана висяха табели на немски, френски и английски, които насочваха пътниците към главната зала и лентата за багаж на долния етаж. Нямаше време да чака куфара, трябваше да бяга, час по-скоро да се измъкне незабелязан от летището. Но очевидното проблесна в ума му и той усети, че му прилошава. Бяха го видели, знаеха, че е в самолета от Хамбург. В момента, когато влезеше в главната зала, щяха да го разпознаят. Бяха го открили в Копенхаген, на жената й бяха наредили да се качи на самолета, за да са сигурни, че няма да остане в Хамбург или да вземе самолет в друга посока.

Но как? Как бяха успели?

Нямаше време да мисли, щеше да разсъждава по-късно, ако имаше по-късно. Мина под арките на неработещите детектори и черните ленти за проверка на ръчния багаж. Пред него, на не повече от двайсет и пет метра, бяха вратите на залата. Какво можеше да направи?

 

Nur fur hier Beschaftigte Manner

 

Джоел спря пред една врата. Надписът бе заповеден, немският внушаваше страхопочитание. И все пак беше виждал и преди тези думи. Къде? Кога?… В Цюрих! В някакъв магазин го присви стомахът. Помоли любезен продавач да го заведе до най-близката мъжка тоалетна. В един от моментите на облекчение, които се изпитват в такива случаи, той се бе втренчил в непознатите думи. Nur fur hier Beschaftigte. Manner.

Повече не му трябваше. Отвори вратата и влезе, без да знае какво да прави, освен да събере мислите си. В другия край на дългата редица умивалници стоеше мъж със зелена престилка. Решеше косата си и разглеждаше нещо на лицето си в огледалото. Конвърс отиде до писоарите, които бяха редом с умивалниците. Държеше се като висш служител на летището. Преструвката мина. Мъжът промърмори нещо вежливо и си тръгна. Вратата се затвори зад гърба му. Беше сам.

Джоел отстъпи от писоара и заразглежда облицованите с плочки стени. В този миг чу гласове… някъде вън, от другата страна… прозорците. На метър и нещо от пода имаше три прозореца с матови стъкла, боядисаните в бяло рамки се губеха в белотата на помещението. Обърка се. В тези дни на повишени мерки за сигурност на летищата и непрекъснато повтаряне на указанията за предотвратяване на тайно внасяне на оръжия и наркотици в самолетите нямаше да допуснат съществуването на подобно място за измъкване, преди да се мине през митницата. Тогава се сети. Беше очевидно. Та той излизаше от самолета, а не влизаше. Полетът от Хамбург беше по „Вътрешни линии“ и нямаше митница! Разбира се, че в подобно помещение щеше да има прозорци. Пътниците все пак минаваха под електронните арки, а ако властите искаха да заловят някой пътник, можеха просто да го причакат до съответната врата.

Но него не го чакаха. Той слезе последен… предпоследен от нощния самолет. На вратата нямаше никой, щеше да види ясно всеки седнал на пластмасовите столове или застанал пред гишетата човек. Следователно онези, които го наблюдаваха, не искаха да бъдат забелязани. Които и да бяха, те го причакваха в някое отдалечено ъгълче на залата. Имаше да чакат.

Отиде до десния прозорец и остави куфарчето на пода. Когато се изправи, прозорецът се оказа на няколко сантиметра над главата му. Посегна към големите бели дръжки и ги бутна. Прозорецът мазно се вдигна с няколко сантиметра. Промуши ръка през отвора. Нямаше решетка.

Зад гърба му се чу тракане — бързи удари на метал по дърво. Той се обърна и вратата се отвори. Влезе прегърбен възрастен мъж в бяла престилка, с кофа и парцал в ръка. Извади бавно джобен часовник, примижа към него, каза нещо на немски и зачака отговор. Джоел разбра, че не само трябва да отговори, но и че вероятно щяха да затварят мъжката тоалетна за персонала до сутринта. Трябваше да съобрази нещо, не можеше да си тръгне, единственият изход беше през залата. Ако имаше друг, той не го знаеше, а не искаше да се лута из почти празното летище. Патрулите на охраната можеха да го забележат.

Очите му се заковаха на металната кофа и отчаяно осъзна какво трябва да направи, но не знаеше дали ще може. С внезапна гримаса на болка той простена, хвана се за гърдите и падна на колене. Лицето му се сгърчи и той се строполи на пода.

— Доктор, доктор… доктор! — заповтаря той.

Старецът изпусна парцала и кофата и с гърлен поток панически думи се приближи към него. Конвърс се търкулна надясно до стената, като се бореше да поеме въздух и гледаше немеца с празен и див поглед.

— Доктор! — прошепна той.

Старецът потрепера и отстъпи към вратата, обърна се, отвори я и изтича навън, като пискливо викаше за помощ.

Имаше на разположение само няколко секунди! Изходът беше на не повече от осемдесет метра вляво, а входът към залата — вероятно на трийсет метра вдясно. Джоел бързо се изправи, хукна към кофата, обърна я и я отнесе до прозореца. Сложи я на пода, стъпи върху нея с един крак и опря длани на перваза. Бутна стъклото, то се вдигна с десетина сантиметра и спря. Бутна отново с всичката сила, която можа да събере в тази неудобна поза. Прозорецът не помръдна. Разгледа го задъхан и втренченият му поглед се спря на два стоманени предмета, които в никакъв случай не би искал да види, но те бяха все пак там. Две защитни скоби бяха завинтени на срещуположните рамки и пречеха на прозорците да се отварят повече от десет сантиметра. Летището може и да не беше международно и оборудвано с разни сложни устройства, но не беше оставено и съвсем без внимание.

От другата страна на вратата долетяха далечни викове, старецът беше открил някого. По лицето на Конвърс струеше пот, когато слезе от кофата и посегна към куфарчето на пода. Действието и решението дойдоха едновременно, само инстинктът му подсъзнателно ги управляваше. Взе коженото куфарче, пристъпи напред и няколко пъти го блъсна в прозореца. Стъклото се счупи, а долната рамка най-сетне изхвръкна. Стъпи пак на кофата и погледна навън. Под прозореца имаше циментирана пътека, обградена с железни перила. В далечината светеха лампи, наоколо нямаше жива душа. Метна куфарчето през прозореца и се вдигна на мускули. Лявото му коляно се закачи в някакво стъкло и в разбитата рамка. Взе несръчно да се провира през отвора с главата и раменете напред. Когато тупна на земята, чу отвътре викове, които се засилваха — хаотична смес от удивление и гняв. Побягна.

След няколко минути при един неочакван завой на циментираната пътека видя ярко осветения вход на летището и редица таксита, очакващи пътниците на полет 817 от Хамбург да приберат багажа си, за да ги обръснат с раздутите нощни тарифи до Бон и Кьолн. Имаше еднопосочни платна към входа и от изхода, събиращи се в платформа, пресечена от пешеходни зебри, а отвъд платформата се простираше огромен паркинг с няколко осветени будки, очакващи пристигащите собственици на коли да си ги приберат. Конвърс прескочи железните перила и се затича през тревната площ към първото платно. Гмурна се в сянката под ослепителното око на прожектора, осветяващ входа. Трябваше да се добере до такси с говорещ английски шофьор, не можеше да остане без превоз… Продължи да се движи под сянката, докато направи пълен полукръг. Беше зад последното от наредените таксита. Приближи се до него.

— Английски? Говорите ли английски?

— Englisch? Nein.

Вторият шофьор също отговори отрицателно, но третият откликна.

— Както казвате вие, американците, само един задник би се заел да кара такси, без да говори английски. Нали така?

— И още как — рече Джоел и отвори вратата.

— Nein! Не може!

— Какво не може?

— Да седнете в таксито.

— Защо?

— Има опашка. Трябва да спазвате реда.

Конвърс бръкна в джоба на сакото си и извади сгъната пачка германски марки.

— Аз съм щедър.

— Освен това сте тежко болен. Качвайте се, mein Herr.

Таксито потегли и се понесе към изхода.

— Бон или Кьолн? — запита шофьорът.

— Бон — отговори Конвърс, — но не още. Искам най-напред да тръгнете по онази алея и да спрете пред паркинга.

— Was?…

— Другата алея. Искам да наблюдавам входа на паркинга. Стори ми се, че в самолета от Хамбург имаше моя позната.

— Много хора вече си тръгнаха. Само онези с багажа…

— Тя не е излязла — настоя Джоел. — Моля ви, направете каквото ви казвам.

— Тя?… Аа, госпожица. Вие плащате, господине.

Шофьорът отклони таксито по отбивка, която водеше към паркинга. Спря в сянката на втората будка. Вратите на залата останаха вляво, на не повече от сто метра. Конвърс наблюдаваше как уморените пътници, натоварени с куфари, торби за голф и вечните фотоапарати, започнаха да се тълпят на изхода. Повечето от тях вдигаха ръце за такси, други тръгнаха да пресичат зебрата към паркинга.

Изминаха дванайсет минути, а жената от Копенхаген не се появяваше. Едва ли носеше багаж, значи закъснението й беше умишлено или по нареждане. Шофьорът прие ролята на незаинтересуван. Изгаси светлините и главата му клюмна, сякаш бе задрямал. Тишина…

Внезапно тя се появи, но не сама. От двете й страни вървяха двама мъже, а зад гърба й се появи трети. И четиримата излязоха бавно и непринудено от автоматичната стъклена врата. Тръгнаха с постепенно забързващи се крачки наляво, докато стигнаха най-неосветената част под козирката. Там тримата мъже застанаха пред жената, сякаш издигнаха защитна стена. Главите им се въртяха, заговориха през рамо, докато разглеждаха тълпата. Разговорът им стана оживен, но сдържан, гневът им се примесваше с объркване. Мъжът най-вдясно се отдели от групата, отиде към ъгъла на сградата и потъна в сянката. Извади нещо от вътрешния си джоб и го поднесе към устата си. Говореше по радиото с някой недалеч от летището.

Само след няколко секунди лъчите на мощни фарове избухнаха зад дясното рамо на Конвърс и осветиха вътрешността на таксито. Той се притисна към седалката с извърната глава. Лицето му надникна под ръба на задното стъкло. От другата страна, до изхода на паркинга, беше спряла тъмночервена лимузина. Шофьорът й беше протегнал ръка и подаваше банкноти на пазача. Той взе парите, обърна се да вземе дребни, но огромната кола потегли напред и остави пазача със зяпнала уста. Заобиколи почти на две колела таксито и се понесе към завоя на платното към входа на летището. Времето беше точно измерено, осъществена бе радиовръзка и Джоел заговори на шофьора:

— Казах ви, че съм щедър. Но мога да стана още по-щедър, ако правите каквото ви кажа.

— Аз съм почтен човек — отвърна немецът с несигурен глас, като гледаше Джоел в огледалцето.

— Аз също — успокои го Конвърс. — Но съм и любопитен, а в това няма нищо лошо. Виждате ли тъмночервената кола там, до ъгъла на сградата?

— Ja.

— Смятате ли, че ще можете да я проследите, без да ви забележат? Ще трябва да карате доста зад нея, но без да я изпускате от поглед. Ще можете ли?

— Молбата ви е необичайна. Колко е щедър американецът?

— Двеста марки над таксата.

— Наистина сте щедър, а аз съм изключителен шофьор.

Немецът не беше надценил дарбите си на волана. Умело и незабелязано провря таксито през колоната от коли и рязко зави наляво към успоредния път от летището, като заобиколи главния вход.

— Какво правите? — обърка се Джоел. — Искам да проследите…

— Това е единственият изход — прекъсна го шофьорът и погледна назад към платформата, като поддържаше умерена скорост. — Ще го оставя да ме задмине. Поредното с нищо незабележително такси на магистралата.

Конвърс се облегна с извърната към прозорците глава.

— Разумно разсъждение.

— Превъзходно разсъждение, mein Herr — шофьорът отново хвърли бърз поглед зад гърба си и се съсредоточи върху пътя и огледалото за обратно виждане. Секунди по-късно едва забележимо увеличи скоростта.

— Надявам се, че знаете какво правите — измърмори Джоел.

Не се наложи шофьорът да отговаря, защото тъмночервената кола профуча от лявата му страна.

— Точно пред нас пътят се разделя — каза шофьорът. — Едната посока е за Кьолн, другата — за Бон. Вие отивате в Бон, но какво ще правим, ако приятелят ви тръгне за Кьолн?

— Ще го последваме.

Лимузината пое по пътя за Бон и Конвърс запали цигара. Мислите му бяха заети с факта, че го бяха открили, което значеше, че са научили името му от списъка на пътниците. Тъй да бъде. Би предпочел това да не става, но след като установи връзката с Бертолдие, нямаше голямо значение. Можеше да работи от собствено име, дори миналото му можеше да се окаже в негова полза. Освен това в сегашното положение можеше да открие и положителни моменти. Хората, които го преследваха, не представляваха властите, не бяха свързани с немската или френската полиция, нито с координиращия ги Интерпол. Иначе щяха да го арестуват още в самолета или на слизане от него. Значи Джоел Конвърс не беше издирван за нападението или, пази Боже, за убийството в Париж. А това го насочваше към трета вероятност — яростното кърваво стълкновение в алеята е било потулено. Жак-Луи Бертолдие не искаше да рискува името му да бъде свързано с богатия чужденец в хотела, направил твърде тревожни инсинуации. Защитата на „Аквитания“ стоеше над всичко.

Имаше и четвърта вероятност — толкова реална, че можеше да се приеме за факт. Мъжете в тъмночервената лимузина също бяха част от „Аквитания“, подчинени на Ерих Лайфхелм, ръководителя на организацията в Германия. През последните пет часа Бертолдие беше научил името на фалшивия Хенри Саймън, вероятно чрез управата на „Жорж V“, и се беше свързал с Лайфхелм. Тогава, разтревожени, че в списъка на пътниците в самолета Париж — Бон няма американец на име Конвърс, бяха проверили другите полети и бяха открили, че ще лети до Копенхаген. Веднага са били тревога. Защо в Копенхаген? Беше заявил, че отива в Бон. Защо този неизвестен човек, пълен с необичайна информация, отиваше в Копенхаген? Кои са връзките му, с кого щеше да се срещне? Открийте го! Открийте ги! Провели са още един телефонен разговор, дали са описанието му и една жена го беше разглеждала втренчено в кафенето на летище „Каструп“. Работата беше съвсем прозрачна.

Отиде в Дания с една цел, а постигна друга. Бяха го открили, но бяха издали и собствената си паника. Изнервени посрещачи, радиовръзка с невидима кола, паркирана едва на неколкостотин метра, бясно носеща се лимузина — това бяха признаци на безпокойство. Врагът бе объркан и адвокатът у Конвърс изпита задоволство. В този момент врагът беше на половин километър пред него и се носеше към Бон, без да подозира, че го следва едно такси, умело управлявано от шофьор, който не го изпускаше от поглед.

— Mein Herr! — извика шофьорът. — Поемат по пътя към Бад Годесберг. Das Diplomatenviertel.

— Какво значи това?

— Посолствата са там. Имат Polizeistreifen! Патрули. Могат да ни… как се казва… да ни познаят.

— Засекат — поправи го Джоел. — Няма значение. Продължавайте така, справяте се отлично. Ако трябва, спрете. После продължете. Вече спечелихте триста марки над таксата. Искам да разбера къде отиват.

След шест минути този въпрос намери отговор и Конвърс бе поразен. Каквото и да беше си мислил, където и да го водеше въображението му, не беше подготвен за думите на шофьора.

— Това е американското посолство, mein Herr.

Джоел се опита да събере мислите си.

— Закарайте ме в хотел „Кьонигсхоф“ — нареди той, защото не знаеше какво друго да каже.

 

— Да, струва ми се, че хер Даулинг остави бележка в този смисъл — заяви чиновникът на рецепцията и посегна под гишето.

— Тъй ли? — Конвърс беше смаян. Спомена името на актьора с бледата надежда, че ще му обърнат повече внимание. Не очакваше нищо повече.

— Ето я — чиновникът измъкна две листчета от купчината бележки. — Вие сте Джоел Конвърс, американски адвокат.

— В общи линии, да.

— Хер Даулинг ни уведоми, че може би ще се затрудните да намерите хотел в Бон. Пожела, ако дойдете тази вечер в „Кьонигсхоф“, да направим всичко възможно да ви настаним. Възможно е, Herr Конвърс. Хер Даулинг е много известен човек.

— Заслужава го — отбеляза Джоел.

— Виждам също, че ви е оставил бележка.

Чиновникът се извърна и измъкна запечатан плик от кутия за поща зад гърба си. Подаде го на Конвърс и той го отвори.

 

Здрасти, друже!

 

Ако не получиш това писмо, ще си го прибера сутринта. Извинявай, но говореше като голяма част от по-малко щастливите ми колеги, които казват „не“, когато искат да кажат „да“. Те го правят от наранена гордост — или смятат, че им предлагам милостиня, или не искат да се срещнат с някого. Съдейки по вида ти, изключих първата причина и реших да се придържам към втората. Тук, в Бон, има човек, с когото не искаш да се видиш и не си длъжен да го правиш. Погрижил съм се за стаята ти, която е на мое име. Ако искаш, регистрирай я на свое, но не спори за сметката. Дължа ти хонорар, адвокате, а аз винаги плащам задълженията си. Поне през последните четири години.

Впрочем, не ставаш за актьор. Паузите ти не са убедителни.

Татко Рачет

 

Джоел мушна бележката в плика и се пребори с изкушението да вдигне телефона и да се обади на Даулинг. Но актьорът щеше да има съвсем малко време да поспи преди снимките. Благодарностите можеха да почакат до сутринта. Или до вечерта.

— Хер Даулинг е уредил всичко много щедро и задоволително — заяви той на чиновника. — Той е напълно прав: ако клиентите ми научат, че съм дошъл в Бон един ден по-рано, няма да мога да се порадвам на красивия ви град.

— Анонимността ви ще бъде осигурена, господине. Хер Даулинг е много предвидлив. Вероятно багажът ви е отвън в таксито?

— Не, тъкмо затова закъснях. В Хамбург погрешка са го качили на друг самолет и ще пристигне едва сутринта. Поне така ме увериха на летището.

— О, много неприятна, но до болка позната история. Желаете ли нещо специално?

— Не, благодаря — отговори Конвърс и вдигна куфарчето си. — Всичко най-необходимо е тук… Да, има нещо. Ще мога ли да си поръчам едно питие?

— Разбира се.

 

Джоел седна в леглото с досието до себе си и чаша в ръка. Имаше нужда да помисли няколко минути, преди да се върне в света на фелдмаршал Ерих Лайфхелм. С помощта на телефонистката се беше свързал с денонощния телефон на „Луфтханза“ и оттам го успокоиха, че ще пазят куфара му на летището. Не даде други обяснения, освен че е пътувал два дни и две нощи и не е бил в състояние да изчака багажа. Служителката можеше да разбира думите му както си иска, пет пари не даваше. Умът му бе зает с друго.

Американското посолство! Най-силно го ужасяваше истината в думите на стария Бийл… Зад всичко това стоят хората, чиято професия е да убеждават, и техният брой расте навсякъде… Вече е започнало броенето преди старта… разполагате с три до пет седмици… Всичко е истина и наближава. Джоел не беше подготвен за такава реалност. Можеше да го допусне за Делавейн, Бертолдие и, естествено, за Лайфхелм, но шокът от факта, че обикновеният персонал на посолството, на американското посолство, получава заповеди от мрежата на Делавейн, беше смразяващ. Докъде се разпростираше „Аквитания“? Колко бяха последователите й, какво бе тяхното влияние? Беше ли тазвечерното му откритие ужасяващият отговор и на двата въпроса? Сутринта щеше да премисли всичко. Най-напред трябваше да се подготви за човека, с когото бе дошъл да се срещне в Бон. Когато посегна към досието, си спомни за дълбоката паника в очите на Ейвъри Фаулър… в очите на Престън Холидей. Откога знаеше? Какво знаеше той?

 

Няма смисъл да се спираме подробно на действията на Ерих Лайфхелм в началото и до средата на войната. Ще споменем само, че репутацията му се стабилизира, и най-важното, че е един от малкото висши офицери, издигнали се от редовете на нацистката партия, приемани добре и от старата гвардия генерали. Не само приемани, но и търсени. Хора като Рундщед и Фон Валкенхаузен, Ромел и Фон Тресков по едно или друго време се ползват от услугите на Лайфхелм. Той безспорно е блестящ стратег и храбър офицер, но има и нещо друго. Тези генерали са аристократи, част от управляващата класа на предвоенна Германия, и те до голяма степен ненавиждат националсоциалистите, които са за тях негодници, ексхибиционисти и непрофесионалисти. Не е трудно да си представим сред тях Лайфхелм, син на видния мюнхенски хирург доктор Хайнрих Лайфхелм, вече покойник, оставил му в наследство значително състояние. Няма нужда да правим догадки докъде е стигал с хвалбите си, но следващият абзац е откъс от интервю с генерал Ролф Винтер, командир на секторите в Саар:

„Обикновено се събирахме на кафе след вечеря и водехме потискащи разговори. Знаехме, че войната е изгубена. Ненормалните заповеди от Берлин, за които почти всички бяхме съгласни, че не бива да се изпълняват, гарантираха масова касапница на войници и цивилни. Беше лудост, национално самоубийство. А младият Лайфхелм винаги казваше нещо като: «Може би ония глупаци ще ме послушат. Те ме имат за свой човек още от първите дни в Мюнхен…» А ние се чудехме. Би ли могъл да внесе малко здрав разум на рухващия ни фронт? Беше добър, уважаван офицер и син на известен лекар, както не спираше да ни напомня. В края на краищата тогава главите на всички млади мъже бяха обърнати нататък, към пещерните, разтърсващи душата ревове Sieg heil, към фанатизираните тълпи, към знамената и барабаните, към шествията под хиляди факли в нощта. Беше толкова мелодраматично, толкова вагнеровско. Но Лайфхелм беше различен, не беше част от ония бандити. Патриот — да, но не и лумпен… Тъй че ние пращахме по него известия до най-близките ни съратници в Берлин, известия, които биха ни изправили пред взвода за разстрел, ако попаднеха не там, където трябва. Казваха ни, че полага много усилия, но не може да вразуми хората, които ежедневно се тресяха от страх, че ще станат жертва на слухове и клюки. А той неизменно запазваше здравия разум и лоялността си. Бяхме информирани от един от адютантите му, обърнете внимание, не от самия него, че е влязъл в конфликт с някакъв полковник от SS, който го проследил на улицата и поискал да претърси чантата му. Той отказал и когато бил заплашен с незабавен арест, застрелял есесовеца, за да не ни издаде. Беше един от нас. Пое благороден риск и само нощната бомбардировка спаси собствения му живот.“

Ясно какво е вършил Лайфхелм, както е ясно, че съобщенията въобще не са били предавани, нито пък е имало застрелян полковник от SS по време на нощна бомбардировка. Според Винтер съобщенията са имали толкова експлозивен характер, че все някой щеше да си ги спомни. Такъв не се намери. За пореден път Лайфхелм вижда изгодния случай. Войната е загубена, а нацистите са на път да се превърнат в престъпниците на двайсетия век. Но това не се отнася до елитния генералски корпус — там съществува разлика. Изпира отново досието си и се присъединява към „прусаците“. Извършил го е тъй успешно, че се споменава между участниците в заговора за убийството на Адолф Хитлер във „Вълчата бърлога“ и е поканен да участва в делегацията на Дьониц, която подписва капитулацията.

По време на „студената война“ централното командване на съюзническите войски го кани да се присъедини към други ключови елементи от офицерския корпус на Вермахта в Bundesgrenzschutz. Става високоценен военен консултант с достъп до всички секретни материали. Един зрял убиец е оцелял, а историята с помощта на Кремъл се погрижва за останалото.

През май 1949 г. се създава Федералната република, а следващия септември окупацията на съюзниците официално се вдига. С ескалацията на „студената война“ Западна Германия започва забележителното си възстановяване. Силите на НАТО започват да търсят материална помощ и персонал сред бившите си врагове. Под командването на бившия фелдмаршал Ерих Лайфхелм се сформират нови германски дивизии.

Никой не поставя под въпрос съмнителните решения на мюнхенските съдилища отпреди двайсет години. Оцелели свидетели няма, а услугите му са поискани от победителите. По време на следвоенното възстановяване, когато безброй документи и законови решения се издирват по юридическите лабиринти из цяла Германия, той тихомълком възвръща всичките си имоти, получени преди войната, включително и някои ценни недвижими имоти в Мюнхен. Така свършва третата фаза от живота на Ерих Лайфхелм. За четвъртата фаза, която най-много ни интересува, знаем най-малко. Единственото сигурно е, че е толкова дълбоко затънал в операцията на генерал Делавейн, колкото и останалите от списъка.

 

На вратата се почука. Джоел скочи от леглото и досието на Лайфхелм се разпиля по пода. Уплашен и смутен погледна часовника си. Наближаваше четири часът. Кой би могъл да го търси по това време? Божичко! Досието! Куфарчето!

— Джо? Джо, буден ли си? — гласът беше едновременно шепот и вик — sotto voce на актьор. — Аз съм, Кейл Даулинг.

Конвърс изтича до вратата и я отвори. Дишаше тежко. Даулинг беше напълно облечен и вдигна ръце да го предупреди да пази тишина. Огледа коридора в двете посоки. Удовлетворен от резултата, влезе бързо вътре, като избута Джоел и затвори вратата.

— Съжалявам, Кейл — рече Конвърс. — Бях заспал. Предполагам, че чукането ме е стреснало.

— Винаги ли спиш с панталон и при запалена лампа? — тихо попита актьорът. — Не говори високо.

— Исках да ти се обадя, да ти благодаря…

— Стига — прекъсна го Даулинг със сериозно изражение. — Имам на разположение само две минути. Долу ме чака лимузина да ме откара на снимачната площадка, която е на един час път оттук. Не исках да излизам от стаята си по-рано — не знаех дали някой не се навърта наоколо, а не ти се обадих по телефона, защото телефонистката може да бъде наблюдавана или подкупена. За рецепцията съм по-спокоен — там не си падат по нашите хора — актьорът въздъхна. — Когато се прибрах в стаята си, единственото, което исках, беше сън, а получих гост. Аз съм надолу по коридора и през цялото време се молих, ако дойдеш при мен, да не те види.

— Гост ли?

— От посолството. От американското посолство. Кажи ми, Джо…

— Джоел — прекъсна го Конвърс. — Не че има значение.

— Извинявай, чувам зле с лявото ухо, но и това няма значение. Прекара при мен почти двайсет и пет минути и през цялото време ме разпитва за теб. Каза, че сме били забелязани да говорим в самолета. А сега ми обясни, адвокате, в ред ли е всичко около теб, или интуицията ми съвсем се е скапала?

Джоел издържа нетрепващия поглед на Даунинг.

— Интуицията ти е превъзходна — равно изрече той. — Да не би човекът от посолството да е твърдял нещо в обратен смисъл?

— Не съвсем. Всъщност той не каза почти нищо. Само че искали да поговорят с теб, да разберат защо си дошъл в Бон и къде си отседнал.

— Но са знаели, че съм бил в самолета.

— Да, спомена, че си излетял от Париж.

— Значи са знаели, че съм бил в самолета?

— Нали току-що ти предадох думите му?

— Тогава защо не са ме посрещнали на вратата и не са ме попитали сами?

Лицето на Даулинг се сбръчка още повече, очите му се свиха между гънките на бронзовата плът.

— Защо наистина? — запита се той.

— Обясни ли ти?

— Не, защото спомена за Париж чак когато си тръгваше.

— По-точно?

— Държеше се, сякаш крия нещо от него, което, разбира се, беше самата истина. Много съм добър в професията си, Джо… Джоел.

— Освен това си поел риск — добави Конвърс, но се сети, че говори с роден търсач на рискове.

— Не, презастраховах се. Специално се поинтересувах дали срещу теб има повдигнати обвинения или нещо подобно. Каза, че няма.

— И все пак…

— Освен това не ми хареса. Беше от ония нагли, надути чиновници. Непрекъснато повтаряше едно и също и когато не можа да измисли нищо друго, изтърси: „Знаем, че е излетял от Париж“, сякаш ме предизвикваше. Аз му отвърнах: „Вие сте знаели, но аз не съм.“

— Нямаме много време, но не можеш ли да ми повториш какво друго те пита?

— Казах ти, искаше да знае всичко, което сме си казали в самолета. Обясних му, че не съм носил магнетофон, че е бил общ разговор, какъвто провеждам непрекъснато с хора по самолетите. За сериала, за работата ми. Но той не остана доволен, непрекъснато се опитваше да ме притисне, та и аз по едно време избухнах.

— Как?

— Казах му: „Да, говорихме и за други неща, но те бяха лични и не ви влизат в работата.“ Той се смути и това ме ядоса още повече. Разменихме няколко реплики, но неговите не бяха особено остри, беше прекалено напрегнат. Тогава ме попита за десети път казал ли си нещо за Бон и най-вече къде смяташ да отседнеш. А аз за десети път му казах истината — поне каквото ти ми каза в самолета. Че си адвокат, че пристигаш при клиент и че не знам къде си. Нали тогава не знаех, че си тук?

— Чудесно.

— Тъй ли? Интуицията е хубаво нещо като първа реакция, адвокате, но след това човек започва да си задава въпроси. Един досаден възпитаник на елитен университет, в момента правителствен чиновник, размахващ дипломатически паспорт, макар и с противно поведение, което демонстрира посред нощ, все пак е представител на Държавния департамент. За какво, по дяволите, става дума?

Джоел се обърна, тръгна към леглото и погледна досието на Лайфхелм на пода. Обърна се отново и заговори ясно, като чуваше изтощението в гласа си.

— За нещо, в което не бих искал да те намесвам при никакви обстоятелства. Но за твое сведение интуицията ти не те е измамила.

— Честно казано — отвърна актьорът и бистрите му очи развеселено надникнаха иззад бръчките, — и аз си помислих същото. Заявих на онова копеле, че ако се сетя за нещо друго, ще се обадя на Уолтър… забравих му второто име.

— Кой?

— Посланикът ни в Бон. Представяш ли си, при всичките неприятности, които имат тук, дипломатическите марионетки са организирали обяд в моя чест — нищо и никакъв телевизионен актьор. Но предложението ми да се обадя на посланика разстрои нашия приятел повече от всичко друго. Не го очакваше. Доколкото си спомням, три пъти ми повтори, че посланикът не бива да бъде безпокоен по този въпрос. Не бил толкова важен, а пък имал и други грижи и всъщност дори не знаел нищо. И слушай внимателно, господин адвокат. Заяви, че си супертаен агент на Държавния департамент. Май тогава му казах: „Дрън-дрън.“

— Благодаря — рече Конвърс. Не му хрумна нищо друго, но знаеше какво иска да научи.

— Тогава разбрах, че интуицията ми не е чак толкова слаба — Даулинг погледна часовника си, след това се взря в Конвърс с пронизващ поглед. — Не съм страхливец, но не съм и знаменосец, друже. Въпреки това знамето ми допада. Не бих живял под друго.

— Аз също.

— Тогава се изясни. За знамето ли работиш?

— Да, но по единствения начин, по който мога, и това е всичко, което ще ти кажа.

— Разследваш ли нещо в Бон? Затова ли не искаше да те виждат с мен? Затова ли в Хамбург седна толкова далече и дори не слезе сам от самолета в Бон?

— Да.

— А оня кучи син не искаше да се обаждам на посланика…

— Разбира се, че няма да иска. Не може да си го позволи. И, моля те, наистина не се обаждай.

— Да не си… Боже Господи! Да не си от онези тайни агенти, за които съм чел? В самолета се запознавам с човек, който не иска да го видят как слиза на летището.

— Не е толкова мелодраматично. Аз съм адвокат и просто разследвам някои нередности. Приеми тази теза. И много ти благодаря за всичко, което направи за мен. Новак съм в тия работи.

— Но не ти трепва окото, друже. Бива си те — Даулинг се обърна и тръгна към вратата. Спря и погледна пак Конвърс. — Може и да съм луд — заговори той. — На моята възраст това е позволено, но у теб има нещо едновременно насърчаващо и възпиращо. Забелязах го, когато ти разказвах за жена си. Женен ли си?

— Бях.

— Кой не е бил? Женен, искам да кажа. Съжалявам.

— А аз — не. И двамата не съжаляваме.

— А кой тогава? Още веднъж съжалявам. Интуицията не ме подведе. Ти си свястно момче — Даулинг посегна към топката на вратата.

— Кейл?

— Да?

— Трябва да знам. Много е важно. Кой беше човекът от посолството? Сигурно се е представил.

— Да — потвърди актьорът. — Размаха картата си под носа ми, когато му отворих вратата, но бях без очила. Затова, когато си тръгваше, настоях да разбера кой е.

— И кой беше?

— Каза, че името му е Фаулър. Ейвъри Фаулър.