Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (2)

2

Той мина покрай дългото мраморно гише на рецепцията на хотел „Ришмон“ и се запъти към витата стълба вляво. Направи го по навик — апартаментът му беше на втория етаж, а обкованите с мед и тапицирани с виненочервено кадифе асансьори бяха повече за украса, отколкото за бързина.

Не забелязваше нищо около себе си, беше напълно безчувствен. Всяка частица от ума и тялото му бе вцепенена, разпръсната в някакво безвъздушно пространство. Един човек, когото бе познавал като момче под едно име, години по-късно беше умрял в ръцете му под друго, а думите, които бе прошепнал в жестокия миг на смъртта, бяха колкото неразбираеми, толкова и смразяващи. „Аквитания“. Казаха, че е заради „Аквитания“… Къде беше разумът? Къде се криеше логиката? Какво означаваха тези думи и защо беше въвлечен в тяхното неуловимо значение? Знаеше, че е въвлечен и че цялата отвратителна история, в която неволно се бе забъркал, имаше своите корени нейде в него. Името на един човек му бе подействало като магнит. Джордж Маркъс Делавейн, палачът от Сайгон.

— Monsieur! — сподавеният вик долетя отдолу, той се обърна и видя официално облечения портиер да тича през фоайето нагоре по стъпалата. Името му беше Анри и се познаваха от близо пет години. Приятелството им надхвърляше отношенията между служител и гост на хотела — често бяха играли заедно комар в Дивон ле Бен, отвъд границата на Франция.

— Здравей, Анри.

— Mon Dieu, Джоел, добре ли си? Търсят те непрекъснато от службата ти в Ню Йорк. Чух по радиото, цяла Женева говори за това! La drogue! Наркотици, престъпления, оръжия… убийство! Вече нахлуват и тук!

— Това ли съобщиха?

— Съобщиха, че под ризата му са открили пакетчета с кокаин. Уважаван avocat international, подозиран, че е връзка…

— Това е лъжа! — прекъсна го Конвърс.

— Но така говорят по радиото, какво друго мога да кажа? Споменаха и твоето име, бил умрял в ръцете ти… Разбира се, не си замесен, бил си просто там заедно с другите. Чух името ти и ужасно се разтревожих! Къде беше досега?

— Отговарях в полицейския участък на редица въпроси, които нямат отговор.

Въпроси, на които нямаше отговор, но някой го имаше. Не той и не властите в Женева. Ейвъри Фаулър, не — Престън Холидей заслужаваше нещо по-добро. Едно доверие бе предложено и прието в смъртта.

— Божичко, ти си вир-вода! — възкликна разтревоженият Анри. — Ходил си под дъжда. Нямаше ли таксита?

— Не съм гледал. Исках да повървя.

— А, разбирам. Шокът. Ще ти изпратя малко хубав „Арманяк“. А за вечеря ще ти резервирам маса в ресторанта.

— Благодаря. Дай ми половин час и накарай телефонистката да ме свърже с Ню Йорк. Никога не мога да се свържа сам.

— Джоел?

— Какво?

— Мога ли да ти помогна? Има ли нещо, което да ми довериш? Спечелили сме и сме изгубили заедно прекалено много бутилки grand cru, за да те оставя сам в такъв момент. Познавам добре Женева, приятелю.

Джоел се вгледа в големите кафяви очи и набръчканото лице, замръзнало в тревога.

— Защо говориш така?

— Защото прекалено бързо отхвърли обвиненията на полицията, че е бил замесен в търговия с кокаин. Наблюдавах те. В думите ти се съдържаше нещо повече от това, което каза.

Джоел примигна и за миг стисна клепачи. Чувстваше остро напрежение в средата на челото си. Пое дълбоко дъх и отговори:

— Анри, направи ми услугата да не умуваш много. Просто ми помогни да се свържа с Ню Йорк. Става ли?

— Entendu, мосю — рече французинът. — Аз съм тук единствено за да обслужвам гостите на хотела. И, разбира се, специалните гости заслужават специално обслужване… Ако имаш нужда от мен, приятелю, ще бъда тук.

— Знам. Ако изтегля лоша карта, ще ти кажа.

— Ако изобщо ти се наложи да теглиш карти в Швейцария, обади ми се. Тестетата се менят с играчите.

— Ще го запомня. Значи маса след половин час и разговор с Ню Йорк.

— Certainement, monsieur.

 

Душът беше горещ, колкото можеше да понесе кожата му, парата изпълваше дробовете, та чак дъхът в гърлото му секваше. След това се насили да изтърпи леденостудените иглички, докато главата му потрепера. Реши, че шокът от двете крайности ще прочисти ума или най-малко ще понамали вцепенението му.

Излезе от банята с бяла хавлия, която попиваше остатъците от душа. Пъхна крака в чехлите, оставени до леглото в спалнята. Взе цигарите и запалката от писалището и отиде в хола. Загриженият Анри беше верен на думата си — на масичката за кафе имаше бутилка скъп „Арманяк“ с две чаши. Той седна на меките възглавници на дивана, наля си коняк и запали цигара. Отвън проливният августовски дъжд барабанеше по прозорците силно и неспирно. Погледна часовника си. Беше шест и няколко минути, значи малко след дванайсет в Ню Йорк. Джоел се зачуди дали Анри ще успее да му осигури чиста презокеанска връзка. Адвокатът в него държеше да чуе думите, изречени в Ню Йорк, думи, които щяха да потвърдят или опровергаят разкритията на един мъртвец. Бяха изминали двайсет и пет минути, откакто Анри го спря на стълбите. Щеше да изчака още пет и да се обади на телефонистката.

Телефонът иззвъня, резкият, вибриращ европейски звън застърга по нервите му. Посегна към слушалката. Беше задъхан, ръката му трепереше.

— Ало? Да?

— Търсят ви от Ню Йорк, господине — каза телефонистката на хотела. — От службата ви. Да отменя ли поръчания за шест и половина разговор?

— Да, моля. И благодаря.

— Господин Конвърс? — енергичният, писклив глас беше на секретарката на Лорънс Талбът.

— Здравей, Джейн.

— За Бога, мъчим се да се свържем с вас от десет часа! Тогава чухме новината, около десет. Какъв ужас! Добре ли сте?

— Добре съм, Джейн. Благодаря за загрижеността.

— Господин Талбът не е на себе си. Просто не може да повярва!

— Не вярвайте на това, което казват за Холидей. Не е вярно. Мога ли да поговоря с Лари?

— Ако разбере, че толкова време не ви свързвам, ще ме уволни.

— Няма, няма. Кой ще му пише писмата?

Секретарката помълча, а когато отново заговори, гласът й бе по-спокоен.

— Божичко, Джоел, ти си върхът. След всичко, което си преживял, намираш сили да се шегуваш.

— Така е по-лесно, Джейн. Ще ме свържеш ли с Бъба?

— Страхотен си!

Лорънс Талбът, старши съдружник в „Талбът, Брукс и Саймън“, беше много способен адвокат, но издигането му в тази област до голяма степен се дължеше на факта, че бе един от малкото известни в цяла Америка футболисти от отбора на Йейлския университет. Освен това беше и извънредно почтено човешко същество и това беше една от причините Джоел да постъпи във фирмата. Другата беше Нейтън Саймън — гигант като мъж и юрист. От него Конвърс беше научил повече за правото, отколкото от всеки друг капацитет.

Лорънс Талбът забуча по телефона.

— Велики Боже, съкрушен съм! Нямам думи! Какво мога да направя?

— Като начало забрави ония гадости за Холидей. Той е търгувал с наркотици колкото и Нейт Саймън.

— Значи не си чул? Оттеглили са това обвинение. Сега случката е грабеж с насилие. Оказал е съпротива и пакетчетата с кокаина са били натикани под ризата му след стрелбата. Струва ми се, че Джак Холидей е подпалил телефоните от Сан Франциско, като е заплашил със скандал цялото швейцарско правителство… Знаеш ли, той играеше в отбора на „Станфорд“.

— Невероятен си, Бъба.

— Никога не съм допускал, че толкова ще се радвам да чуя гласа ти.

— Ще ми обясниш ли едно нещо?

— Всичко каквото мога.

— Анстет. Лукас Анстет.

— Говорихме с него. Нейтън и аз слушахме, а той беше страшно убедителен. Проявихме разбиране.

— Тъй ли?

— Е, подробности не пожела да ни каже. Но понеже знаем, че ти си най-добрият адвокат в тази област, не беше трудно да удовлетворим молбата му. „Талбът, Брукс и Саймън“ разполагат с най-доброто и когато съдия като Анстет го потвърди, можем само да се поздравим, нали?

— Заради влиянието му в съда ли го направихте?

— Не, за Бога! Той дори ни предупреди, че ако се съгласим, ще се отнася по-строго към нас в Апелативния съд. Когато иска да постигне своето, не се спира пред нищо. Направо заявява, че ако приемем предложението му, ще бъдем по-зле.

— Вярвате ли му?

— Е, Нейтън взе да разправя нещо за пръчове, белязани по особен невидим начин, чиито маркировки не могат да се премахнат, без да падне голямо врещене, та затова трябвало да се съгласим. Той винаги се изразява неясно, но обикновено излиза прав.

— Ако загубиш три часа да слушаш нещо, което може да се изрече за пет минути — отбеляза Конвърс.

— Той е мислещо същество, млади човече.

— Де да бях млад. Всичко е относително.

— Обади се жена ти… бившата.

— И?

— Чула името ти по радиото или телевизията и искаше да разбере какво е станало.

— Какво й каза?

— Че се мъчим да се свържем с теб. Че не знаем нищо повече от нея. Гласът й беше много разстроен.

— Моля те, обади й се и я успокой, че съм добре. Имаш ли телефона й?

— Джейн го има.

— Значи излизам в отпуск.

— И то платен — подчерта Талбът.

— Не е необходимо, Лари. Ще получа голяма сума, тъй че си спести парите. Ще се върна след три-четири седмици.

— Бих могъл да го направя, но няма — отсече старшият партньор. — Знам кога съм докопал най-доброто и възнамерявам да го запазя. Ще ти ги преведем в банката — Талбът помълча, след което заговори тихо и настойчиво. — Джоел, трябва да те попитам. Това, което се случи преди няколко часа, има ли нещо общо с работата на Анстет?

Конвърс стисна слушалката толкова силно, че пръстите го заболяха.

— Не, Лари — отвърна той. — Няма никаква връзка.

 

Миконос, пресушен от слънцето и белосан остров, лежеше насред Егейско море близо до обожавания Делос.

Конвърс взе първия самолет от Женева до Атина, където се прехвърли на малък „Олимпик“, и кацна на острова. Въпреки че загуби един час благодарение на часовата разлика, бе едва четири следобед, когато таксито спря пред входа на банката.

Джоел се беше обадил в банката от летището, без да знае работното й време. Разполагаше само с името на банкера, към когото трябваше да се обърне. Костас Ласкарис го поздрави предпазливо по телефона и му даде да разбере, че за да свършат работата, очаква да види не само паспорта му, а и оригинала на писмото от Е. Престън Холидей със саморъчния му подпис. Въпросният подпис щеше да бъде сравнен с помощта на скенер с подписа, оставен в банката лично от покойния Е. Престън Холидей.

— Чухме, че е бил убит в Женева. Голямо нещастие — заяви Ласкарис.

— Ще пиша на жена му и децата колко скърбите за него.

Конвърс плати на таксито и изкачи ниските бели стъпала с куфар и дипломатическо куфарче в ръка. Костас Ласкарис доста се различаваше от представата, която Джоел си беше създал от разговора по телефона. Беше приятен, оплешивяващ, към шейсетгодишен мъж с топли, тъмни очи и сравнително добър, но не съвършен английски. Посочи на Конвърс стола срещу срещу себе си и заговори доста по-меко, отколкото по телефона.

— Извинявам се за забележката си относно господин Холидей, която може би ви се е сторила коравосърдечна. При все това наистина е голямо нещастие и не знам как иначе да се изразя. Наистина е трудно да страдам за човек, когото никога не съм познавал.

— Аз реагирах прибързано. Моля да ме извините.

— Много сте любезен, но се опасявам, че не мога да заобиколя уговорката, направена от господин Холидей и неговия съдружник на Миконос. Бихте ли ми дал паспорта и писмото?

— Кой е той? — попита Джоел, докато бъркаше в джоба на сакото за паспорта си. В него беше сгънато писмото. — Имам предвид съдружника.

— Господине, вие сте адвокат и не може да не знаете, че няма да получите тази информация, докато не отстраним пречките.

— Естествено, просто реших да опитам.

Ласкарис вдигна слушалката и натисна едно копче. Заговори на гръцки и очевидно извика някого. След секунди вратата се отвори и влезе главозамайваща тъмнокоса жена с бронзов тен. Тръгна грациозно към писалището. Вдигна сведените си очи и хвърли поглед към Джоел, който усети, че банкерът го наблюдава внимателно. Трябваше най-дребен знак от страна на Конвърс, само да погледне Ласкарис — и запознанството щеше да стане, мълчаливо щеше да се постигне разбирателство и една доста важна информация щеше да постъпи в досиетата на банкера. Джоел не направи този знак, не искаше да става обект на подобни изводи. Не стига, че получаваше половин милион долара само за едно кимване с глава, оставаше да се полакоми и за премията. Това нямаше да е признак за стабилност, а за нещо съвсем друго.

Следващите десет минути минаха в общ разговор за полети, митници и всеобщото влошаване на условията при пътуване. След това паспортът и писмото бяха върнати, този път не от главозамайващата тъмнокоса жена, а от младо русо момче с балетна походка и външност на Адонис. Приятният Ласкарис не пропускаше нито една възможност и беше готов да предостави на богатия си посетител избор в зависимост от вкусовете му.

Конвърс погледна Ласкарис и се усмихна. Усмивката му прерасна в тих смях. Ласкарис сви рамене и освободи момчето.

— Аз съм главен директор на нашия клон, господине — заяви той, когато вратата се затвори, — но не определям цялостната политика на банката. В края на краищата намираме се на Миконос.

— През който минават много пари — добави Джоел. — На кой от двамата смятахте, че ще се спра?

— На нито единия — отговори Ласкарис и поклати глава. — Точно както и стана. В противен случай трябваше да сте глупак, а не ми се виждате такъв. Освен че съм главен директор, имам и много точен усет за хората.

— Затова ли ви избраха за посредник?

— Не, причината е друга. Аз съм приятел на тукашния съдружник на господин Холидей. Името му е Бийл. Доктор Едуард Бийл… Виждате, че всичко е наред.

— Доктор ли? — попита Конвърс, като се пресегна към писалището и прибра паспорта и писмото. — Значи е лекар?

— Не, не е доктор по медицина — обясни Ласкарис. — Той е учен, пенсиониран професор по история от САЩ. Има прилична пенсия и преди няколко месеца се премести тук от Родос. Много интересен човек, изключително ерудиран. Аз се грижа за финансовите му въпроси, с които не може да се справя сам. — Банкерът отново се усмихна и сви рамене.

— Радвам се, че е такъв човек — отбеляза Джоел. — Имаме да говорим за много неща.

— Е, това не е моя работа, господине. Да се заемем ли с разпределението на сумата? Как и къде искате да я получите?

— Голямата част да е в брой. В Женева си купих пояс за пари със сензорно устройство. Батериите му имат гаранция една година. Ако ми го свалят насила, започва да вие сирена, която спуква тъпанчетата. Искам ги в американска валута — както тези, които ще взема, така и другите.

— Тези пояси вършат работа, но не и ако сте в безсъзнание. Или ако няма кой да чуе сирената. Да ви предложа ли пътнически чекове?

— Вероятно ще сте прав, но предпочитам в брой. Може да се наложи да не оставям подписа си тук и там.

— Както желаете. В какви деноминации да са тези, които ще вземете със себе си? — попита Ласкарис с насочен към тефтера молив. — И къде бихте желали да преведем остатъка?

— Възможно ли е — бавно заговори Конвърс — да открия сметки не на мое име, но само аз да имам достъп до тях?

— Разбира се, господине. Честно казано, това е честа практика на Миконос, както и на Крит, Родос, в Атина, Истанбул и голяма част от Европа. Телеграфически се изпраща вашето описание заедно с образци от почерка ви и друго име или цифри. Един мой познат използваше детски стихчета. След това се сравняват. Разбира се, трябва да използвате банка със съответна апаратура.

— Разбира се. Назовете ми няколко такива.

— Къде?

— В Лондон, Париж, Бон, може би и в Тел Авив — отвърна Джоел, като си припомни думите на Холидей.

— В Бон е най-трудно, там са толкова неповратливи. Един грешен апостроф, и веднага викат полиция. В Тел Авив е просто, парите се въртят безкрайно в спирала като Кнесета им. Лондон и Париж са стандартни и лакомията им е всепоглъщаща. Ще ви искат огромни такси за преводи в други банки, защото знаят, че няма да вдигнете шум около тайните си сметки. Напълно почтено, користолюбиво кожодерство.

— Май знаете всичко за банките?

— Имам опит, господине. Е, как ще разпределим сумата?

— Искам сто хиляди за себе си в банкноти не по-големи от петстотин долара. Можете да разделите остатъка и да ми обясните как да тегля парите, ако имам нужда.

— Не е никак трудно. Трябва да започнем да пишем имена, цифри или детски стихчета.

— Цифри — отсече Конвърс. — Аз съм адвокат. Имената и детските стихчета са категории, за които не искам да мисля в момента.

— Както желаете — заяви гъркът и посегна към тефтера. — Това е телефонът на доктор Бийл. Като свършим, ще можете да му се обадите. А може и да не му се обаждате. Това не е моя работа.

 

Доктор Едуард Бийл, жител на Миконос, говореше по телефона бавно, с премерени думи. Обмислена реч на учен. Нищо не биваше да става прибързано, всичко трябваше да се обмисли.

— На около седем километра от пристанището има един плаж с повече скали, отколкото пясък, който нощем е пуст. Отидете пеша до него. Тръгнете по крайбрежния път в западна посока, докато видите светлините на няколко шамандури. Застанете до водата. Аз ще ви намеря.

 

Нощните облаци се носеха по небето, гонени от високия вятър. Луната често надничаше зад тях и спорадично осветяваше пустия малък плаж, където беше срещата. Далече навътре в морето червените лампички на четири шамандури подскачаха по вълните. Джоел се изкатери на скалите и се спусна по мекия пясък към водата. Запали цигара, защото реши, че пламъчето ще оповести присъствието му. Така и стана. След няколко секунди от мрака зад него се чу глас, но поздравът беше съвсем необичаен за възрастен, уважаван учен.

— Стой на място и не мърдай! — беше първата команда, изречена властно. — Сложете цигарата в устата и дръпнете, след това вдигнете ръце и ги дръжте протегнати пред себе си… Добре. Сега пушете, искам да видя дима.

— Господи, задушавам се! — извика Джоел, кашляйки. Океанският бриз върна дима в лицето и му залютя на очите. Внезапно усети острите и бързи движения на ръка, която потупваше дрехите му. — Какво правите? — кресна той и без да иска, изплю цигарата.

— Не носите оръжие — установи гласът.

— Разбира се, че не нося!

— А аз нося. Можете да свалите ръцете си и да се обърнете.

Конвърс се завъртя, като продължаваше да кашля и да търка насълзените си очи.

— Вие сте луд!

— Цигарите са лош навик. На ваше място щях да ги откажа. Освен злото, което причиняват на тялото ви, могат да се използват срещу вас и по много други начини, както се убедихте.

Джоел примигна и се втренчи пред себе си. Човекът, който му държа тази проповед, беше слабичък побелял старец със среден ръст, изправена стойка и костюм от нещо, което приличаше на бял брезент. Лицето му, доколкото можеше да се види на непостоянната лунна светлина, беше силно набръчкано, а на устните му играеше бегла усмивка. В ръката си уверено държеше пистолет, насочен към главата на Конвърс.

— Вие ли сте Бийл? — запита Конвърс. — Доктор Едуард Бийл?

— Да. Успокоихте ли се вече?

— Ако говорите за шока от милото ви приветствие, горе-долу.

— Добре. Тогава мога да сваля това — ученият коленичи на пясъка до брезентова торба, мушна вътре оръжието и се изправи. — Съжалявам, но трябваше да съм сигурен.

— В какво? Да не съм командос?

— Холидей е мъртъв. Биха могли да изпратят на ваше място друг човек. Някой, който да види сметката на стареца от Миконос. Ако беше така, той непременно би носил оръжие.

— Защо?

— Защото нямаше да знае, че съм старец. Бих могъл аз да съм командосът.

— Знаете ли, че беше възможно, макар и малко вероятно, и аз да съм въоръжен. Щяхте ли да ми пръснете черепа?

— Почтен адвокат, който идва за първи път на острова и току-що е минал през контрола на летище Женева? Откъде щяхте да го вземете? Кого познавате на Миконос?

— Бих могъл да уредя нещо — неубедително запротестира Конвърс.

— Следя ви от момента, в който пристигнахте. Отидохте направо в банката, след това в хотел „Кунени“, където седнахте в градината и пихте една чашка, преди да се качите в стаята си. Не сте говорил с никого освен с моя приятел Костас, с шофьора на таксито, с чиновника на рецепцията и със сервитьорите в градината. Ако наистина се окажехте Джоел Конвърс, нямаше от какво да се опасявам.

— Говорите повече като наемен убиец от Детройт, отколкото като кабинетен учен.

— Не винаги съм бил член на академичната общност и проявих най-обикновена предпазливост. Когато насреща ти стои Джордж Маркъс Делавейн, това е единствената разумна стратегия.

— Разумна стратегия?

— Подход, ако предпочитате — Бийл бръкна между раздалечените копчета на сакото си и извади сгънат лист хартия. — Това са имената — рече той и го подаде на Джоел. — В операцията на Делавейн има пет ключови фигури. По един от Франция, Западна Германия, Израел, Южна Африка и Англия. Успяхме да идентифицираме четирима — първите четири, но не можем да разберем кой е англичанинът.

— Как се добрахте до тях?

— Всичко тръгна от бележките, които Холидей намерил между книжата на Делавейн, докато му бил клиент.

— Това ли е случайността, за която спомена? Каза, че е било случайност, която няма да се повтори.

— Аз, естествено, не знам какво ви е казал, но положително беше случайност. Слаба памет от страна на Делавейн, злочестина, която, лично мога да ви уверя, често навестява стареещите хора. Генералът просто забравил, че има среща с Холидей, и когато Престън отишъл, секретарят му го пуснал в кабинета. Престън видял на писалището една папка. Той я знаел, съдържала материали, до които имал достъп. Седнал и започнал да работи, без да се замисля. Открил имената и тъй като последните пътувания на Делавейн в Европа и Африка му били известни, изведнъж всичко започнало да си идва на мястото, и то по твърде застрашителен начин. За всеки политически грамотен човек тези четири имена са плашещи, защото събуждат страшни спомени.

— Делавейн разбрал ли е, че Холидей ги е открил?

— Едва ли е бил сигурен. Холидей ги записал и ги оставил на мястото им, преди генералът да се върне. Но, от друга страна, Женева навява по-различни мисли, нали?

— Че Делавейн е разбрал — мрачно изрече Конвърс.

— Или че не смята да допуска излишни рискове, особено ако има програма за действие, в което сме убедени. Вече е започнало броенето преди старта.

— Стартът на кое?

— От тенденцията на операциите им, така както ние сме ги сглобили от разпокъсаната информация, става ясно че ще има продължителен период на масови, дирижирани размирици, предназначени да излязат изпод контрола на правителствата и да ги дестабилизират.

— Това е сложна работа. И как ще стане?

— Разполагаме единствено с догадки — намръщи се ученият. — Вероятно широко разпространени, координирани безредици, навсякъде ръководени от терористи, терористи, финансирани от Делавейн и хората му. Когато хаосът стане непоносим, това ще е тяхното оправдание да застанат начело на военните и да поемат властта. Като начало ще въведат военно положение.

— Това вече е ставало — отбеляза Джоел. — Финансиране и въоръжаване на предполагаем противник, след това изпращане на провокатори…

— Със значителни суми пари и материали.

— И когато те се вдигнат — продължи Конвърс, — ще им дръпнат килимчето под краката, ще ги разгромят и ще вземат властта. Гражданите благодарят и наричат спасителите си герои, докато те маршируват под ударите на барабаните си. Но как те могат да го постигнат?

— Това е най-главният въпрос. Какви са мишените им? Къде са, кои са? Нямаме представа. Ако разполагахме дори с най-малък намек, можехме да подходим от тази позиция, но нямаме, а не можем да губим време в дирене на неизвестното. Трябва да тръгнем оттам, откъдето знаем нещо.

— Пак опираме до времето — намеси се Конвърс. — Защо сте толкова сигурен, че броенето преди старта е започнало?

— Навсякъде се забелязва засилена активност, в някои случаи бих я нарекъл дори трескава. Оръжейни пратки, тръгнали незаконно от Щатите, се разпределят от складове в Англия, Ирландия, Франция и Германия между бунтовнически групи в районите на напрежение. Дочухме такива слухове от Мюнхен, Средиземноморието и арабските държави. Говори се за последни приготовления, но май никой не знае точно каква е целта им. Просто трябва да са в готовност. Има сигнали, че групи като „Баадер-Майнхоф“, „Червените бригади“, ООП и „Червените легиони“ на Париж и Мадрид са започнали да се съревновават, но никой не знае за какво. Известен е само моментът на старта.

— И кога е той?

— Сведенията ни са различни, но времето съвпада. След три до пет седмици.

— Боже мой — внезапно се сети Джоел. — Ейвъри, тоест Холидей, ми прошепна нещо точно преди да умре. Думи, които чул от своите убийци. „Аквитания“… Казаха, че е заради „Аквитания“. Това беше. Какво означава това, Бийл?

Възрастният учен помълча, очите му се оживиха в лунната светлина. Бавно извърна глава и се загледа във водата.

— Това е лудост — промърмори той.

— Такова обяснение не ми говори нищо.

— Естествено — изрече Били с извинение в гласа. — Поредно доказателство за обхвата на идеята им. Просто невероятно.

— Пак не разбирам.

— Аквитания, както я е нарекъл Юлий Цезар, е била обширна област в Югозападна Франция, която в първите векове след новата ера била разширена от Атлантическия океан през Пиренеите до Средиземно море, на север до устието на Лоара, на запад от Париж по брега на…

— Чувал съм за това — прекъсна го Джоел, прекалено нетърпелив да слуша академични речи.

— Ако наистина сте чувал, заслужавате поздравления. Повечето хора знаят по нещо само за по-късните векове, например от осми нататък, когато Карл Велики е завоювал областта и е образувал кралство Аквитания, което завещал на сина си Луи и на неговите синове Пипин I и II. Този факт и следващите триста години са най-важните.

— За какво?

— За легендата Аквитания, господин Конвърс. Подобно на много други амбициозни генерали, Делавейн се вижда като познавач на историята в духа на традициите на Цезар, Наполеон и дори на Патън. Криво или право, аз минавам за учен, но той си остава ученик и така трябва да бъде. Учените не могат да си позволят никакви волности, без да разполагат с достатъчно доказателства, или поне не би трябвало, докато студентите могат и го правят.

— Какво имате предвид?

— Спираловидното развитие на легендата за Аквитания. Например синдромът „А какво щеше да бъде сега, ако…“ до такава степен взема връх над фактите, че ги деформира. Историята на Аквитания е пълна с внезапни големи разширявания и резки свивания на територията, разбирате ли? Просто казано, един студент по история с по-богато въображение би могъл да заяви, че ако Карл Велики не е бил допуснал никакви политически, брачни и военни грешки, че ако синовете му, двамата Пипиновци, а по-късно и френският крал Луи VII и английският Хенри II, които един след друг са били женени за забележителната Елеонора, също са били безпогрешни, то днес кралство Аквитания би обхващало почти цяла Европа — Бийл замълча. — Започвате ли да разбирате? — попита след малко.

— Да — рече Джоел. — Май започвам.

— И това не е всичко — продължи ученият. — Тъй като за известен период Аквитания е била смятана за законна английска територия, тя е можела да се разпростре и върху чуждестранните й колонии, включително тринайсетте отвъд Атлантическия океан, които по-късно се нарекоха Съединени американски щати… Естествено, със или без грешки на Карл Велики и наследниците му това не би могло да се случи поради основния закон на западната цивилизация, валиден от времето на Ромул Августул и падането на Римската империя. Не може да съсипеш, а след това насилствено да обединиш и да управляваш отчаяни народи и техните култури, а направиш ли го, няма да е за дълго.

— Сега обаче някой се опитва — каза Конвърс. — Джордж Маркъс Делавейн.

— Да. В представите си той е изградил Аквитания, която никога не е съществувала и не би могла да съществува. И това е ужасяващо.

— Но защо? Нали казахте, че не би могло да се случи?

— Така е според старите правила — не би могло да стане в периода след разпадането на Римската империя. Но не бива да забравяте, че в историята никога не е имало време като днешното. Не са съществували такива оръжия, такова напрежение. Делавейн и хората му го знаят и ще заложат на тези оръжия и това напрежение — старецът посочи листа хартия в ръката на Джоел. — Имате кибрит. Запалете една клечка и прочетете имената.

Конвърс разгъна листа, бръкна в джоба си и извади запалката. Щракна я и когато пламъкът освети листа, прочете имената.

— Исусе Христе! — възкликна той и се намръщи. — Лика-прилика са на Делавейн. Войнолюбието ги обединява, ако са хората, за които мисля — Джоел удължи пламъка.

— Те са — отвърна Бийл. — Като започнете с генерал Жак-Луи Бертолдие във Франция — забележителен, изключителен човек. През войната е бил в Съпротивата, получил е чин майор, преди да навърши двайсет години, но по-късно станал фанатично предан член на Салановата ОАС. Бил в основата на покушението срещу генерал Дьо Гол през август шейсет и втора и се стягал за пръв ръководител на страната. За малко да успее. Вярвал е, както вярва и досега, че алжирските генерали са спасението на отслабената Франция. Оцелял е не само защото е легендарен, но и защото не е сам, при това е доста по-убедителен от останалите. Особено по отношение на елитните многообещаващи млади командири — възпитаници на „Сен Сир“. С две думи, той е фашист, но фанатикът се крие зад паравана на почтеността.

— А мъжът на име Абрамс — рече Конвърс — е силният човек на Израел, който организира кресливи протестни митинги пред Кнесета и по стадионите и открито заявява, че в Юдея и Самария ще се пролее много кръв, ако синовете на Авраам бъдат низвергнати. Дори израелците не могат да го озаптят.

— Много хора се боят от него, започнал е да наелектризира тълпите като светкавица. Превърнал се е в символ. Хаим Абрамс и последователите му карат режима на Бегин да прилича на сдържано, самообезличаващо се управление. Той е сабра^[1] и е толериран от европейските евреи, защото е изключителен воин, доказал се в две войни. Радва се на уважението на всеки министър на отбраната от времето на Голда Меир. Никога не знаят кога ще им дотрябва на бойното поле.

— А този Ван Хедмер — рече Конвърс, като отново прибягна до запалката — е южноафриканец, нали? „Униформения палач“ или нещо подобно.

— Ян ван Хедмер, „Касапина на Совето“, както го наричат чернокожите. Екзекутира „нарушителите“ с тревожеща честота и с подкрепата на правителството. Произхожда от семейство на стари африканери, като първите генерали от рода му са се проявили още в Бурската война. Не желае Претория да живее според стандартите на този век. Между другото е близък приятел на Абрамс и често прескача до Тел Авив. Освен това е един от най-ерудираните и обаятелни военачалници, които някога са присъствали на дипломатически конференции. Обноските му са в пълно противоречие с репутацията му.

— Лайфхелм — прочете Конвърс последното от чуждестранните имена. — Сложна личност, ако не греша. Говори се, че е великолепен военен, който е изпълнявал прекалено разностранни заповеди, но все пак е уважаван. Най-малко съм чувал за него.

— Напълно разбираемо — кимна Бийл. — В известен смисъл неговата история е най-странната, но и най-чудовищната. Истината непрекъснато се замазва, за да могат да го използват, без да се смущават от общественото мнение. Фелдмаршал Ерих Лайфхелм е най-младият генерал, произведен от Хитлер. Предугадил рухването на Третия райх и бързо се е пребоядисал. От брутален убиец и фанатичен свръхариец се е превърнал в разкаян професионалист, ужасен от престъпленията на нацизма, когато „чул“ за тях. Успял да заблуди всички и бил изцяло оневинен. Кракът му не е стъпвал в съдебната зала в Нюрнберг. По време на „студената война“ съюзниците широко се ползвали от неговите услуги, като му предоставили и пълен достъп до поверителната информация, а по-късно, през петдесетте години, когато били сформирани немските дивизии за НАТО, успял да си осигури поста техен главнокомандващ.

— Преди няколко години, ако не се лъжа, вестниците писаха доста за него. Имаше няколко сблъсъка с Хелмут Шмид, нали?

— Точно така — потвърди ученият. Но във вестниците всичко беше смекчено и недокрай изречено. Цитираха Лайфхелм, който заявил, че не могат да очакват от немския народ да прехвърля бремето на вината от миналото в бъдещите поколения. На това трябвало да се сложи край. Гордостта трябвало да се възстанови като част от наследството на нацията. Имаше и малко дрънкане на оръжия срещу Съветския съюз, но нищо повече.

— А каква част е премълчана? — запита Конвърс.

— Настоявал за пълно премахване на ограниченията, наложени на Бундестага, върху размера на въоръжените сили, отстоявал разширяването на разузнавателните служби, изградени по образец на Абвера, включително и оправдателни присъди за политическите смутители. Поискал основна преработка на немските учебници за училищата. „Гордостта трябва да се възроди“, повтарял непрекъснато и всичките му изказвания били подчинени на злостен антикомунизъм.

— Точно това е била общата първоначална стратегия на Третия райх, когато Хитлер дошъл на власт.

— Прав сте, Хелмут Шмид е бил наясно относно Лайфхелм и е знаел, че ако допусне нещата да тръгнат в исканата посока, ще настъпи хаос, а Лайфхелм имаше голямо влияние. Бон не можеше да си позволи да буди призрака на болезнените спомени. Шмид принуди Лайфхелм да подаде оставка и буквално запуши устата му по всички правителствени въпроси.

— Но той продължи да говори.

— Не открито. Все пак той е богат и не загуби приятелите и връзките си.

— Между които са Делавейн и хората му.

— В момента на първо място.

Джоел още веднъж щракна със запалката и разгледа долната част на страницата. Имаше две колони с имена. Над лявата пишеше „Държавен департамент“, а над дясната — „Пентагон“. Бяха общо към двайсет и пет.

— Кои са тези американци? — пусна лостчето, пламъкът угасна и той прибра запалката в джоба си. — Имената не ми говорят нищо.

— Някои би трябвало, но това е без значение — рече Бийл. — Важното е, че сред тях са апостолите на Джордж Делавейн. Изпълняват неговите заповеди. Трудно е да се каже точно колко са, но са поне по няколко от всяка група. Тези имена са на хора, които вземат решения или които не се противопоставят на дадени решения. Без тях Делавейн и последователите му щяха да бъдат спрени и издирени.

— Обяснете ми по-ясно.

— Имената отляво са на ключови фигури в Отдела за контрол на търговията с оръжие в Държавния департамент. Те определят кой да получи разрешение за износ, кой може да получава оръжия и технологии, забранени за други под предлог „националните интереси“. От дясната страна са имената на висши офицери от Пентагона, по чието нареждане се харчат милиони за въоръжаване. Те вземат решенията. Част от тези решения вече са предизвикали въпроси, кои открити, кои на ухо, от страна на някои дипломати и военни. Поне това научихме…

— Въпроси ли? Защо? — прекъсна го Конвърс.

— Разнесоха се слухове, а слухове винаги има, за големи пратки оръжие с нередовни разрешения за износ. Освен това налице е излишък от военно оборудване, свръхдоставки, изчезнали при прехвърлянето им от складове и отдалечени депа. Излишъците от оборудване лесно минават неотчетени. В днешното време на огромни бюджетни преразходи те само създават проблеми. Отървават се от тях, без да дават подробни отчети. А колко ли са удобни тези случаи, ако по случайност се появи някой от членовете на „Аквитания“ с предложение да ги купи, при това с готови документи. Съдържанието на цели складове се изпраща на места, където не би трябвало да отива.

— Либийска връзка?

— Без съмнение. Плюс още много връзки.

— Холидей спомена, а и вие преди малко го казахте. Нарушени закони — оръжие, оборудване и технологична информация, изпратени на хора, които не би трябвало да ги получат. Резултатът е безредици, тероризъм…

— Които ще оправдаят намесата на военните — прекъсна го старият Бийл. — Това е част от концепцията на Делавейн. Оправдана ескалация на военната мощ, военни начело на държавите, безпомощни граждани, които ще са принудени да ги слушат и да им се подчиняват.

— Но вие току-що споменахте, че вече се задават някои въпроси.

— На които се отговаря с изтъркани фрази от рода на „национална сигурност“ и „контрадезинформация“, за да се успокоят и отстранят любопитните.

— Но това е измама. Не могат ли да бъдат обвинени в измама?

— От кого? Как?

— По дяволите, самите въпроси го подсказват! — отвърна Конвърс. — Тези неправомерно дадени разрешения за износ, прехвърляне на изчезващи оръжия, търговия, която не може да бъде проследена…

— Въпросите се задават от хора, които нито имат достъп до този род информация, нито са достатъчно компетентни да разберат механизмите на издаване на разрешения за износ.

— Това е несъстоятелно — настоя Конвърс. — Казахте, че някои от тези въпроси се задават от дипломати, от военни, от хора, които положително имат и достъпа, и компетентността.

— И които изведнъж, сякаш с махване на вълшебна пръчица, спират да ги задават. Разбира се, много от тях вероятно са били убедени, че въпросите наистина са извън законните им компетенции, други може да са били прекалено уплашени, за да задълбаят, да не би да се окажат въвлечени в нещо неприятно. Трети са били направо принудени да млъкнат чрез откровени заплахи. Освен всичко това зад цялата работа стоят хора, които са много убедителни и броят им непрекъснато нараства във всички страни.

— Божичко, но това е цяла мрежа — изрече тихо Конвърс.

Ученият сурово го загледа, нощната светлина, отразена във водата, играеше по строгото му набръчкано лице.

— Да, господин Конвърс, „мрежа“. Тази дума ми бе подшушната от човек, който ме смяташе за един от тях. „Мрежата, заяви той, мрежата ще се погрижи за вас.“ Говореше за Делавейн и хората му.

— Защо е мислел, че сте от тях?

Старецът замълча. Хвърли бърз поглед към трепкащото Егейско море и спря очи на Конвърс.

— Защото смяташе, че е логично. Преди трийсет години свалих униформата и я смених с костюма от туид и разрошената коса на университетски професор. Малко от колегите ми можаха да ме разберат, защото бях от елитната, малко по-късна американска версия на Ерих Лайфхелм — на трийсет и осем години станах бригаден генерал, чакаше ме назначение в Генералния щаб. Но докато падането на Берлин и „Gotterdammerung“^[2] в бункера имаха едно въздействие върху Лайфхелм, евакуацията от Корея и харакирито при Панмънджом ми въздействаха по съвсем различен начин. Виждах само загубите, а не каузата, която навремето ме вдъхновяваше. Само безсмислици на мястото на онова, което преди ми се струваше уважителна причина. Видях смъртта, господин Конвърс, не героична смърт срещу озверели орди или нелепа смърт следобед в Испания под възгласите „Оле!“, а голата смърт. Грозна, разтърсваща. И разбрах, че повече не мога да бъда част от стратегията, която я причиняваше… Ако бях вярващ, щях да стана свещеник.

— Но вашите колеги не са ви разбрали — отбеляза Джоел, хипнотизиран от думите на Бийл, които го върнаха към част от собственото му минало. — Помислили са, че е нещо друго.

— Естествено. Бях похвален в донесенията на самия свещен генерал Макартър. Имах дори прякор: Червената лисица от Инчон — тогава косата ми беше рижа. Заповедите ми се отличаваха с решителни настъпления и контранастъпления, всички сравнително добре обмислени и изпълнени. И един ден на юг от Чънчон ми наредиха да завзема три съседни хълма, които се състояха от гола издигната земя, която не можеше да послужи за стратегически цели. Заявих по радиото, че целта е безполезна и че загубите, които бихме понесли, ще са безсмислени. Поисках допълнителни разяснения — по този начин фронтовите офицери изразяваха мнението: „Ако вие сте луди, аз не съм.“ Отговорът се получи след по-малко от петнайсет минути: „Трябва да ги завземете, защото ги има, генерале.“ И това беше всичко. „Защото ги има.“ Трябваше да се спечели червена точка в нечия полза или да се постигне ново повишение в Сеул… Завзех хълмовете, но загубих над триста души и за усилията си бях възнаграден с още един „Кръст за изключителни заслуги“.

— Тогава ли напуснахте?

— Не. Бях твърде объркан, главата ми беше пламнала. Краят настъпи, когато наблюдавах Панмънджом. Накрая ме върнаха у дома съвсем неочаквано след току-що получените награди… Във всеки случай едно малко издигане ми беше отказано — не говорех езика на важна европейска страна, в която трябваше да заема пост. Но вече ми беше прекипяло — използвах повода, тихомълком подадох оставка и поех по пътя си.

Беше ред на Джоел да замълчи и да разгледа стареца на нощната светлина.

— Никога не съм чувал за вас — най-сетне проговори той. — Защо?

— Не познавате и имената в долната част на страницата, нали? „Кои са тези американци? Имената не ми говорят нищо.“ Това бяха думите ви, господин Конвърс.

— Те не са били произведени в генералски чин съвсем млади за изключителни заслуги, не са герои от войната.

— Не е вярно, някои от тях бяха герои — прекъсна го Бийл, — и то в няколко войни. И те са имали своите звездни мигове, но след това са били забравени и са били единствените хора, които са помнели тези мигове и са търсели утеха в тях. Непрекъснато.

— Говорите, сякаш ги оправдавате.

— Разбира се, че ги оправдавам! Да не мислите, че не им съчувствам? На личности като Хаим Абрамс, Бертолдие, дори Лайфхелм? Ние ги призоваваме, когато барикадите са завзети, възхваляваме ги за дела, които са отвъд нашите възможности…

— Това не се отнася до вас. Вие самият сте ги вършил.

— Прав сте и точно затова ги разбирам. Когато барикадите се възстановят, ние ги обричаме на забрава. Нещо повече, принуждаваме ги да наблюдават как неумели цивилни поемат лостовете на властта и с помощта на лукавите си думи поставят експлозивите, които отново ще ги разрушат. А когато рухнат, призоваваме командирите си.

— Исусе, на чия страна сте?

Бийл стисна очи и напомни на Джоел за начина, по който и той затваряше своите, когато го налягаха някои спомени.

— На вашата, нещастнико — тихо изрече ученият. — Защото знам на какво са способни. Не се отричам от нито една своя дума. В историята досега не е имало време като днешното. Много по-добре е уплашени цивилни да продължават да дърдорят и да търсят начини, отколкото един от нас… извинете, един от тях…

Откъм морето полъхна вятър, пясъкът се завихри около краката им.

— Онзи човек — каза Конвърс, — който ви е успокоил, че мрежата ще се погрижи за вас. Защо го е направил?

— Смяташе, че могат да ме използват. Беше фронтови командир в Корея със сходни на моите възгледи. Дойде при мен на острова, не знам защо, може да е бил на почивка, може и да е искал специално да ме посети. Намери ме на пристанището. Тъкмо се канех да изляза с лодката в открито море, и той внезапно изникна — висок, с изправена стойка в светлината на утринното слънце. „Трябва да поговорим“, заяви със същата настойчивост, с която говорехме на бойното поле. Поканих го на борда и бавно отплавахме извън залива. На няколко километра от брега той ми представи своята кауза, тяхната кауза. Каузата на Делавейн.

— И какво стана после?

Ученият направи пауза от две секунди и простичко отговори:

— Убих го. С ножа, с който кормех рибата. Изхвърлих тялото му при стадо акули отвъд рифовете на Стефанос.

Смаяният Джоел се втренчи в стареца — неравномерната лунна светлина сякаш подчертаваше силата на това зловещо признание.

— Просто така?

— Бях научен на това, господин Конвърс. Нима не бях Червената лисица от Инчон? Никога не съм се колебал да завзема някоя територия или да унищожа противник.

— Вие го убихте?

— Това беше наложително решение, а не безсмислено отнемане на човешки живот. Беше дошъл да ме вербува, а отговорът ми се отразяваше в очите, в мълчаливата ми ярост. Той го забеляза и аз разбрах това. Не можеше да си позволи да ме остави жив след всичко, което ми каза. Един от нас трябваше да умре и аз просто реагирах по-бързо от него. Вие сте адвокат, всеки ден се сблъсквате с алтернативи. Какъв избор имах?

Джоел поклати глава, но не в отговор, а от изумление.

— Как ви откри Холидей?

— Открихме се взаимно. Никога не сме се срещали, не сме разговаряли, но имаме общ приятел.

— В Сан Франциско?

— Често ходи там.

— Кой е той.

— Съжалявам, но отказвам да обсъждам тази тема.

— Защо? Защо е тази тайнственост?

— Той предпочита така. При съществуващите обстоятелства, смятам, че е прав.

— По каква логика? Обяснете ми логиката във всичко това! Холидей се свързва с някакъв човек в Сан Франциско, който случайно се познава с вас, бивш генерал, намиращ се на някакъв гръцки остров, отдалечен на хиляди километри, който случайно е бил потърсен от човек на Делавейн. Съвпадението е неоспоримо, но логиката липсва!

— Не си блъскайте повече главата. Приемете нещата, каквито са.

— Вие бихте ли го направили на мое място?

— Като имам предвид обстоятелствата — да. Не разбирате ли, че нямате избор?

— Как да нямам? Мога да си тръгна оттук с половин милион, получен от неизвестен непознат, който може да ме преследва само ако излезе наяве.

— Да, но няма да го направите. Бяхте избран много внимателно.

— Защото имам мотив ли? Така каза Холидей.

— Честно казано, да.

— Вие сте луди, всички сте луди!

— Един от нас е мъртъв. Вие сте последният човек, с когото е разговарял.

Джоел отново усети прилив на гняв, очите на умиращия човек изгаряха паметта му.

— „Аквитания“ — тихо изрече той. — Делавейн… Добре, бил съм внимателно избран. Откъде да започна?

— Вие сте адвокат, всичко трябва да се извърши по законен ред.

— Точно така, аз съм адвокат, а не полицай или детектив.

— Нито една полиция в страните, където живеят тези четирима мъже, не може да постигне това, което можете вие, дори ако се съгласят, в което искрено се съмнявам. Нещо повече, полицията би уведомила мрежата на Делавейн.

— Добре, ще опитам — заяви Конвърс, сгъна листа с имената и го сложи във вътрешния джоб на сакото си. — Ще започна от първия, в Париж. Бертолдие.

— Жак-Луи Бертолдие — допълни старият човек, бръкна в брезентовата чанта в краката си и извади дебел плик. — Това е последното, което можем да ви дадем. Тук се съдържа всичко, което успяхме да научим за четиримата. Може да ви бъде полезно. Адреси, коли, делови връзки, кафенета и ресторанти, които често посещават, сексуални предпочитания, ако представляват слабо място… всичко, което може да ви помогне да се заловите за нещо. Използвайте информацията, използвайте каквото можете. Просто ни изпращайте доклади за нарушаване на законите, за компрометиране и най-вече доказателства, че не са солидните почтени граждани, които изглеждат благодарение на начина си на живот. Злепоставяне, господин Конвърс, злепоставяне и излагане. Това поражда насмешка у околните. Престън Холидей беше напълно прав по този въпрос. Присмехът на обществото е първата стъпка.

Джоел отвори уста да отговори, да се съгласи, но млъкна. Очите му се заковаха върху Бийл.

— Не съм ви казвал, че Холидей е споменавал нещо за насмешка.

— Тъй ли? — ученият примигна няколко пъти на бледата светлина, за миг несигурен в себе си, попаднал в изненадващ капан.

— Но ние, естествено, сме обсъждали…

— Нали никога не сте се виждали, никога не сте разговаряли! — прекъсна го Конвърс.

— … с посредничеството на нашия общ приятел стратегиите, които да следваме — завърши старецът. Погледът му вече се беше втвърдил. — Присмехът е крайъгълният камък. Разбира се, че сме го обсъждали.

— Защо тогава се поколебахте?

— Сепнахте ме с безсмисленото си изявление. Реакциите ми вече не са както едно време.

— Били са достатъчно бързи в лодката отвъд Стефанос — поправи го Джоел.

— Тогава положението го изискваше, господин Конвърс. Само един от нас можеше да остане в лодката. А от този плаж ще си тръгнат двама.

— Добре, може и да съм мнителен. И вие на мое място щяхте да реагирате по същия начин — Конвърс извади пакет цигари от джоба на ризата си, изтръска нервно една към устните си и извади запалката. — Човек, когото познавах като дете под едно име, изведнъж след много години ме търси под друго — Джоел щракна запалката, поднесе я под цигарата и вдъхна дима. — Разказва ми някаква нелепа история, която е толкова убедителна, колкото да не я отхвърля веднага. Стръвта е безумец на име Делавейн. Твърди, че мога да помогна да бъде спрян, и ми предлага куп пари, предоставени от човек в Сан Франциско, който трябва да остане неизвестен. Парите получавам от бивш генерал на модния егейски остров Миконос. И за всички положени усилия — мъжът, когото познавам под две имена, е убит посред бял ден, надупчен от дванайсет куршума в асансьора и умира в ръцете ми с думата „Аквитания“ на уста. След което бившият военен, ученият, докторът, ми разказва друга история, която свършва с изпращането на вербовчик от Делавейн, убит с рибарски нож и изхвърлен през борда на стадо акули. Наистина съм мнителен, господин Бийл, професор Бийл или генерал Бийл! Много ми се събра през последните два дни! Вече не вярвам на никого. Чувствам се в непознати води, объркан, неподготвен и силно уплашен.

— Не преувеличавайте сложността на нещата — заяви Бийл. — Често съм повтарял това и на студентите си. Съветвах ги да не гледат целостта, а да подхождат крачка по крачка, да тръгнат от различни краища, докато се срещнат. Крачка по крачка, господин Конвърс.

— Страхотен лектор сте. Бих зарязал всичко още на първата крачка.

— Вече не го обяснявам добре. Когато преподаваш история, нишките от различните краища са особено важни.

— А когато практикуваш право, те са всичко.

— Тогава тръгнете по тях, следвайте ги една по една. Аз не съм адвокат, но не можете ли да подходите към всичко това като защитник, чийто клиент се намира под ударите на сили, които биха потъпкали правата му, осакатили живота му, отнели търсенето му за мирно съществуване?

— Не е същото — отвърна Джоел. — Имам клиент, който не желае да разговаря с мен, не желае да се срещнем и дори не ми казва името си.

— Не този клиент имах предвид.

— А кой? Нали парите са негови?

— Той само ви свързва с истинския ви клиент.

— И кой е той?

— Може би това, което е останало от цивилизования свят.

Джоел заразглежда учения в трепкащата светлина.

— Добре, вече знам какво да търся. Нишка по нишка, докато се срещнат и съвпаднат и картината се очертае така, че всички да я видят. Ще се съсредоточа върху разрешенията за износ и кой ги контролира, след това ще свържа три-четири имена и ще ги проследя до Делавейн в Калифорния. Тогава ще можем да ги взривим юридически, без да създаваме мъченици, без каузи, без храбреци с военна кариера, разпнати от предатели. Ще се видят само голите гробни печалбари, които са се писали патриоти, докато през цялото време са пълнили непатриотичните си гушки. Правил съм го десетки пъти по време на корпоративни преговори. Но този път ще направя още една крачка. Досега съм действал като всеки друг адвокат. Опитвам се да отгатна какво ще иска колегата от другата страна и защо. Не само какво искам аз, а какво иска и той. Какво си мисли. Разбирате ли, докторе, старая се да мисля като него, поставям се на негово място и не допускам той да го забрави дори за секунда. Много е изнервящо. Но този път ще бъде по-различно. Няма да търся опоненти, а съюзници на тяхната кауза. Ще започна в Париж, после в Бон или Тел Авив и накрая в Йоханесбург. А когато ги открия, няма да се старая да мисля като тях. Ще бъда един от тях.

— Извънредно смела стратегия. Поздравявам ви.

— Ако говорим за алтернативи, това е единствената. Освен това разполагам с много пари, които ще пръскам наляво и надясно не като разсипник, а ефективно, според желанието на незнайния ми клиент. Неизвестен, в сянка, но винаги присъстващ — Джоел млъкна. Осени го нова мисъл. — Знаете ли, доктор Бийл, вземам си думите назад. Не искам да знам кой е клиентът ми. Ще създам мой собствен, а ако го познавам, това ще изкриви образа, който рисува въображението ми. Можете да го уведомите, че ще получа пълен отчет на разходите ми, а остатъка ще му върна по същия начин, по който получих парите. Чрез приятеля ви Ласкарис в тукашната банка.

— Вие вече ги приехте — възрази Бийл. — Няма причина да…

— Исках да разбера дали наистина съществува. Той съществува и много добре знае какво върши. Ще ми трябват много пари, защото смятам да се превърна в човек, какъвто не съм, а парите са най-убедителното средство. Не, докторе, не, целта ми не са парите на приятеля ви, а Делавейн. Искам възмездие за касапина от Сайгон. Затова ще използвам парите му и самия него, като го създам според собствените си цели. За да вляза в мрежата.

— Ако Париж е първата ви спирка и се срещнете най-напред с Бертолдие, има някои директни прехвърляния на оръжия, свързани с него. Може би си струва да опитате. Ако излезем прави, ще разкрием умаления модел на това, което смятат да извършат и другаде.

— Данните тук ли са? — Конвърс потупа плика с досиетата.

— Не, излязоха на бял свят едва рано тази сутрин. Изглежда, не сте слушали новините по радиото.

— Не говоря други езици освен английски. Дори да слушам новини, няма да ги схвана. Какво се е случило?

— Цяла Северна Ирландия е в пламъци, избухнали са най-тежките бунтове и масови убийства от петнайсет години насам. В Белфаст и Боликер, Дромър и планините Морн разярени главорези и от двете страни вилнеят по улици и хълмове, палят наред, избиват в яростта си всичко живо. Хаосът е пълен. Правителството в Ълстър е в паника, парламентът е объркан и с вързани ръце, всички се мъчат да намерят изход. Изходът може да се окаже масирано нахлуване на войски.

— Какво общо има това с Бертолдие?

— Слушайте внимателно — рече ученият и направи крачка напред. — Преди осем дни пратка от триста сандъка с ръчни гранати и две хиляди кашона с експлозиви е била изпратена по въздуха от Билойт, щата Уискънсин, за Тел Авив през Монреал, Париж и Марсилия. Пратката така и не пристигнала и една израелска следа, включваща Мосад, показва, че в Марсилия са пристигнали само документите. Пратката е изчезнала или в Монреал, или в Париж и ние сме убедени, че е била отклонена за подпомагане на екстремистите от двете страни в Северна Ирландия.

— Защо мислите така?

— Първите жертви, над триста мъже, жени и деца, са били разкъсани от ръчни гранати. Такава смърт не е приятна, но раните са много по-страшни — гранатите късат цели части от тялото. Ълстър е в истерия, неконтролируем, правителството е парализирано, и то само за един ден, един-единствен ден, господин Конвърс!

— Доказват на самите себе си, че могат да го направят — тихо отбеляза Джоел със свито от страх гърло.

— Точно така. Това е проба, умален модел на пълномащабния ужас, който могат да причинят.

Конвърс се намръщи.

— Какво свързва Бертолдие с тази пратка освен факта, че живее в Париж?

— За времепребиваването на самолета на френска територия застраховката му е била направена от фирма, чийто директор е той. Кой би могъл да събуди по-малко подозрения от фирмата, която трябва да плати загубите? Фирма, която между другото има и достъп до стоката, която застрахова? Загубите надхвърлят четири милиона франка. Сумата не е толкова голяма, че да се появи по първите страници, но достатъчна, за да отклони всяко подозрение.

— Как се казва застрахователната фирма?

— „Компани Солидер“. Това е една от изходните точки, наред с Билойт и Белфаст.

— Да се надяваме, че ще успея да притисна Бертолдие до стената. Сутринта ще взема самолета от Атина.

— Разполагате с три до пет седмици, преди всичко да се разпадне. Каквото и да е, където и да е, ще е хиляди пъти по-страшно от Северна Ирландия. Това е реалност, която се приближава.

 

Валери Шарпантие внезапно се събуди и с широко отворени очи и вкаменено изражение се заслуша напрегнато в звуците, които бяха нарушили безмълвния мрак около нея и плисъка на вълните в далечината. Всяка секунда очакваше да чуе пронизителния звън на алармената инсталация на всички прозорци и врати на къщата.

Това не стана, но все пак имаше други шумове, проникнали в съня й. Отви се и стана от леглото, тръгна бавно и предпазливо към стъклените балконски врати на спалнята, които гледаха към скалистия плаж, моторницата и Атлантическия океан.

Отново бяха там. Подскачащите по вълните мъждиви светлинки несъмнено бяха същите. Осветяваха яхта, пуснала котва на същото място. Два дни беше кръстосвала нагоре-надолу по крайбрежието, винаги видима, винаги без цел, освен този конкретен отрязък от брега на Масачузетс. Привечер на втория ден беше пуснала котва на същото място, на около четиристотин метра от къщата й. Сега се беше върнала. Три дни по-късно отново бе пред дома й.

Преди три нощи се беше обадила в полицията, която на свой ред се обърна към Бреговата охрана на нос Ан. Дадоха й обяснение повече разбираемо, отколкото задоволително. Яхтата била регистрирана в Мериленд, собственикът бил американски офицер и нямали никакви подозрителни придвижвания, които да налагат предприемането на съответни действия.

— На мен ми се струват твърде подозрителни — твърдо заяви Вал. — Неизвестна яхта два дни поред се носи напред-назад, а сетне пуска котва толкова близо до къщата ми, че ако викаме, ще се чуем.

— Правата върху водното пространство на къщата, която сте наела, не надхвърлят седемдесет метра, госпожо — беше официалният отговор. — Нищо не можем да направим.

Но при първата светлина на утрото Валери разбра, че трябва да се направи нещо. Фокусира бинокъла си върху яхтата и веднага ахна и се отдръпна от стъклените врати. На палубата стояха двама мъже, също с бинокли, но много по-мощни от нейния, и гледаха къщата, по-точно спалнята й на горния етаж. Гледаха нея.

Съседката й надолу по плажа наскоро си беше инсталирала алармена система. И тя беше разведена, но бившият й съпруг беше враждебно настроен. Вал завъртя два телефона и се свърза със собственика на фирмата. Инсталираха й временна система още същия ден и обещаха, че ще проектират постоянна.

Прозвуча звънец — не висок, а по-скоро игрив. Беше тихото подрънкване на корабна камбана, което се смесваше с плисъка на вълните. Точно този звук я беше събудил и тя усети облекчение, примесено със странно безпокойство. Мъже, които плуваха през нощта и имаха лоши намерения, не оповестяваха присъствието си по този начин. От друга страна, същите хора се бяха върнали пред къщата й, яхтата беше само на неколкостотин метра от брега. Бяха дошли по тъмно, луната се криеше зад плътни облаци, а лунната светлина не можеше да им покаже мястото. Сякаш искаха да знае, че са там и я наблюдават. Чакаха.

Но какво? Какво ставаше с нея? Преди една седмица телефонът й блокира за цели седем часа и когато се обади от съседката на „Повреди“, й казаха, че при тях няма данни за повреда. Линията била в ред.

— За вас може и да е в ред, но за мен не е, а не вие плащате сметките.

Върна се в къщи. Телефонът още беше мъртъв. При второто по-гневно обаждане получи същия отговор. Повреда няма. След два часа, съвсем необяснимо, телефонът заработи. Отдаде случая на някаква неуредица в местната телефонна централа, която не разполагаше със съвременно оборудване. Но не знаеше как да си обясни яхтата, която призрачно подскачаше върху водата пред къщата.

Внезапно в мъждивата светлина видя на палубата да се изкачва фигура. За една-две секунди остана скрита в сянката, след което проблесна ярък пламък. Кибритена клечка. Цигара. Мъжът стоеше неподвижно на палубата и пушеше. Беше обърнат с лице към къщата, сякаш я изучаваше. Чакаше.

Вал довлече тежък стол до вратата, но встрани от стъклото. Взе лекото одеяло от леглото, седна и се зави с него, без да сваля очи от водата, яхтата и човека. Ако той или яхтата направеха дори най-малък опит да се приближат до брега, щеше да натисне бутона, както я бяха инструктирали да прави в спешни случаи. Големите кръгли алармени звънци вътре и вън от къщата щяха пронизително да задрънчат, да се слеят в концерт и да удавят звука на прибоя и вълните, които се блъскаха в моторницата. Щяха да се чуят на триста метра разстояние — единствен плашещ и всепоглъщащ звук на плажа. Запита се дали щеше да й се наложи да ги задейства тази нощ… тази сутрин.

Не искаше да изпада в паника. Джоел я беше научил да не изпада в паника дори когато смяташе, че един своевременен писък би свършил работа по тъмните улици на Манхатън. От време на време неизбежното се случваше. Бяха пресрещани от наркомани или пънкове, но Джоел оставаше спокоен, ледено спокоен. Придръпваше я до някоя стена и им предлагаше евтиния резервен портфейл с няколкото долара, които носеше в задния си джоб. Божичко, беше същинска буца лед! Може би затова никой не ги беше нападал истински, не знаеха какво се крие зад хладния, зареян поглед.

— Трябваше да изпищя! — нервно извика тя веднъж.

— Не — отвърна той. — Щеше да го паникьосаш. Точно тогава тия копелета стават опасни.

Беше ли човекът на яхтата опасен? Всички ли бяха убийци? Или просто новаци, които се придържаха близо до брега? Дали мъжът, който пушеше цигара на палубата, беше млад офицер, който се учеше на корабоплаване и се чувстваше по-спокоен, пуснал котва в непознати води, далече от големите дълбочини? Всичко беше възможно, а летните нощи носеха със себе си особен вид самота, която пораждаше страшни представи. Човек се разхождаше по плажа и мислеше какво ли не.

Джоел щеше да й се подиграе и да каже, че из артистичната й глава се носят демони в търсене на логика. И без съмнение щеше да е прав. Мъжете на яхтата може би бяха по-напрегнати и от нея. В известен смисъл те бяха натрапници, които търсеха убежище сред враждебни туземци. Допитването до Бреговата охрана го доказваше. Ако сега Джоел беше с нея, тя знаеше точно какво щеше да направи. Щеше да слезе на плажа, да викне на временните си съседи и да ги покани на чашка.

Милият Джоел, глупавият Джоел, леденостуденият Джоел. Имаше време, когато ми беше утеха, когато и ти се чувстваше добре. И беше забавен, много забавен, дори когато не се чувстваше добре. В известен смисъл ми липсваш, скъпи. Но, слава Богу, не достатъчно.

Но защо все пак това чувство, а може би инстинкт, упорстваше? Малката яхта над водата й действаше като магнит, пращаше я там, където не искаше да отиде.

Глупости! Демони, търсещи логика. Тя беше глупава… глупавият Джоел, леденостуденият Джоел… спри, за Бога! Бъди разумна!

Отново потрепера. Новаците не плават нощем край непознати брегове.

Магнитът продължи да я привлича, докато очите й натежаха и тя потъна в неспокоен сън.

Събуди се отново, стресната от ярката слънчева светлина, която струеше през стъклените врати. Топлината й я обгръщаше. Погледна към водата. Яхтата беше изчезнала и за миг се усъмни дали наистина е била там.

Да, беше. Но вече я нямаше.