Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (38)

38

Първата светлина озари тъмното небе над дърветата в Сентръл Парк. Нейтън Саймън седеше в кабинета си и наблюдаваше раждането на новия ден от голямото меко кожено кресло, обърнато към големия прозорец. Наричаше го място за мислене. Напоследък обаче го използваше по-често за дрямка. Но тази нощ не можа да мигне. Главата му гореше, налагаше се да обмисля и преобмисля варианти, да простира границите на въображението си до опасностите, съдържащи се във всеки от тях. Изборът на погрешен вариант означаваше да вдигне тревога, която щеше да принуди генералите да минат към незабавни действия, а веднъж започнали, събитията бързо щяха да излязат вън от контрол, по-точно контролът навсякъде щеше да е в ръцете на генералите. Разбира се, те можеха и без това да решат да започнат кръвопролитията след броени часове, но Нейтън смяташе, че тази вероятност не е голяма, те не бяха глупаци. Всеки хаос има своето видимо начало, първични размирици, които трябва да обосноват следващото ги насилие. Най-малкото трябваше да се създаде някакво объркване, докато играчите заемат незабавно местата си. Концепцията за военен контрол над правителствата беше изтъркана идея от времето на фараоните. Недоволството поражда насилие, а насилието води до преврат, независимо дали става дума за революция, възпламенена от стотици хиляди потискани руснаци, или за задушаващата несправедливост на Версайския договор.

В това се криеше слабостта на генералската стратегия: преди да избухне насилието, трябваше да има силно брожение. То изискваше тълпи от недоволни хора, обикновени хора, които да бъдат доведени до изстъпления, но за да се случи това, най-напред трябваше да излязат тълпите. И сега народното недоволство щеше да е признакът, преизподнята, но къде? Кога? И какво можеше да направи той, какви действия имаше възможност да предприеме, без да бъде забелязан от информаторите на Делавейн? Беше работодател и приятел на Джоел Конвърс, „убиеца психопат“, създаден от генералите. Трябваше да допусне, че е под наблюдение и че най-дребният му публичен акт е преценяван и ако изглежда подозрителен, с него е свършено. Животът му не беше важен. В известен смисъл се намираше в капан, както вече му се беше случвало — на него и на много други — на плажовете на Анцио по време на Втората световна война. Бяха осъзнали, че дюните им дават известна сигурност и че ако се покажат, ще се изправят срещу картечен огън. Но знаеха също, че ако останат там, няма да постигнат нищо.

Обратно на това, което беше казал на Питър Стоун, знаеше с кого трябва да се срещне — не с един, а с трима души. Президентът, председателят на Камарата и главният прокурор. Не си струваше да търси по-ниското равнище, а за предпочитане бе да се срещне с тримата едновременно. Трябваше да се срещне с тях и тук именно се криеше дилемата му, тук бе заложен капанът. Човек не може току-така да вдигне телефона и да си определи среща с такива хора. Имаше процедури, формалности и проверки на основателността на искането. Хора с техните отговорности не можеха да си губят времето. Капанът. В момента, в който споменеше името си, щеше да се разчуе. След няколко часа, ако не и минути, щеше да го научи и самият Делавейн.

Въпреки безкористните и твърде съмнителни твърдения на Джоел пред Питър Стоун не му беше лесно да се добере до влиятелни фигури от управлението. Не можеше и безпроблемно да накара някой съдия да издаде решение за закрит процес и като с магическа пръчка юридически да гарантира извънредна охрана на всички тези хора, без да бъде информиран целият апарат на службите за сигурност защо тази охрана бе от жизненоважно значение. Смешно! Такива заповеди бяха логични по отношение на някой заплашван свидетел преди съдебен процес, а дори и след него, но трудно можеше да се приложи към Белия дом, Конгреса или Департамента на правосъдието. Джоел беше направил юридическа маневра, беше я раздул невероятно и я беше пуснал в орбита, умишлено, разбира се. Стоун и колегите му бяха дали показания под клетва.

И все пак, мислеше Саймън, в неуместните преувеличения на Конвърс има някаква странна логика. Не в смисъла, който си представяше Джоел, а по отношение на начина, по който можеше да се свърже с тези хора. „Един съд, един съдия…“, беше казал Конвърс на Стоун. Това бе логиката, останалото беше безсмислено. Върховният съд, някой съдия от Върховния съд. Не искане от Нейтън Саймън, който подлежеше на щателна проверка, а нетърпящо отлагане съобщение до президента от изтъкнат съдия от Върховния съд! Никой не би се осмелил да задава въпроси на такъв човек, ако обявеше, че проблемът ще се решава на четири очи. Президентите с пълно основание отделяха много повече внимание на Върховния съд, отколкото на Конгреса. Конгресът беше политическо бойно поле, а съдът — арена на морални оценки. Нейтън Саймън знаеше на кого да се обади и с кого да иска среща — със съдия, наближаващ осемдесетте години. Съдът беше във ваканция, от октомври ги делеше цял месец. Съдията беше някъде в Нова Англия и Нейтън имаше в службата си домашния му телефон.

Нейтън примигна и вдигна ръка да засенчи очите си. За секунда огненото кълбо на ранното слънце хвърли ослепителен лъч през геометричния лабиринт от стъкло и стомана от другата страна на парка и надникна през прозореца му, преди да се скрие зад далечен небостъргач. И внезапно, в краткия миг на слепота, видя отговора на ужасните въпроси къде и кога щяха да започнат безредиците, които да послужат за прелюдия към изблиците на насилие. Из цяла Европа, Канада и САЩ се готвеше международно запланувана седмица на антиядрени протести. Милиони загрижени хора щяха да се уловят за ръце и да блокират движението по улиците на най-големите градове и столици, за да се чуе гласът им. По паркове, площади и пред правителствени сгради щяха да се провеждат митинги. Политици и държавници, както винаги печелещи от такива събирания, бяха обещали да говорят пред тълпите навсякъде — в Париж и Бон, в Рим и Мадрид, в Брюксел и Лондон, Торонто, Отава, Ню Йорк и Вашингтон. И пак както винаги и искрените защитници, и позиращите лицемери в политиката щяха да търсят вината за липсата на напредък в контрола над въоръжаването у лошите си противници, а не в собствената си некадърност. Убедените и симулантите щяха да вървят ръка за ръка по множество подиуми, без да са сигурни в истинските помисли на колегите си.

Навсякъде тълпите щяха да изразяват дълбоко изповядвани и напълно различни мнения — поддръжниците на всеобщото ограничаване на въоръжаването щяха да бъдат подигравани от вярващите в чистата сила, чийто глас положително щеше да се чуе. Никой не си въобразяваше, че ще мине без инциденти, и все пак докъде можеха да стигнат тези дребни сблъсъци, ако самите инциденти станеха масови? Групи от терористи фанатици, анонимно финансирани, убедени в мисията си, щяха да се смесят с хората и да започнат да внасят безредие, нямащо нищо общо с протестите, и да създадат предварителен хаос, защото тълпите не са от тяхното тесто или не споделят възгледите им. Навсякъде тълпи. Орди от хора, които можеха за секунда да бъдат подлудени от внезапното насилие. Това щеше да е прелюдията. Навсякъде.

Демонстрациите трябваше да започнат след три дни.

 

Питър Стоун вървеше по широката пътека към езерото зад Г-образната къща някъде в Долен Ню Хемпшър. Не знаеше къде точно, знаеше само, че е на двайсет минути път от летището. Започваше да се здрачава, настъпваше краят на един ден, пълен с изненади, но очевидно не и краят на изненадите. Преди десет часа се беше обадил на швейцарските авиолинии от стаята си в „Алгонкин“ да разбере дали полетът от Женева е навреме. Казаха му, че ще кацне трийсет и четири минути по-рано и като се вземат предвид формалностите след приземяването, пътниците ще излязат с половин час по-рано. Това беше първата и най-несъществена изненада. Но втората не беше такава. Пристигна на летище „Кенеди“ малко преди два часа и след няколко минути чу повикване по високоговорителя за „господин Лакланд“ — името, което беше дал на Нейтън Саймън.

— Качете се на самолета до Манчестър в щата Ню Хемпшър — нареди му адвокатът. — Имате резервация за самолета в три и петнайсет на името Лакланд. Ще успеете ли?

— Няма проблеми. Полетът от Женева е подранил. От „Ла Гуардия“ ли излита?

— Да. В Манчестър ще ви посрещне червенокос мъж. Дал съм му вашето описание. Ще се видим към пет и половина.

Манчестър, Ню Хемпшър? Стоун беше толкова сигурен, че Саймън ще му каже да лети за Вашингтон, че дори не беше взел четка за зъби.

Изненада номер три се оказа куриерът от Женева. Висока, слаба, глътнала бастун англичанка с лице от безцветен гранит и най-необщителния поглед, който беше виждал извън площад „Дзержински“. Срещнаха се според уговорката във фоайето на швейцарските авиолинии „Суисеър“. Носеше в лявата си ръка списание „Икономист“. След като разгледа обратната страна на картата му от ЦРУ с изтекъл срок, тя му връчи куфарчето и с висок фалцет направи следното изявление: „Не харесвам Ню Йорк, никога не съм го харесвала. Не обичам и да летя, но всички бяха толкова мили. Уредиха ми връщане със следващия самолет в Женева. Липсват ми моите планини. Те имат нужда от мен и аз се старая да им се отдам изцяло.“

След това неразбираемо изявление се усмихна бегло и с леко несигурна походка тръгна към ескалатора. Едва тогава Стоун започна да разбира. Очите на жената не издаваха състоянието й, но личността й като цяло — да. Беше пияна, дори мъртвопияна, явно преодоляваше страха си от летенето с помощта на течен окуражител. Странен куриер е избрал Конвърс, помисли Стоун, но моментално промени мнението си. Кой би изглеждал по-малко подозрителен?

Четвъртата изненада го сполетя на летището в Манчестър. Темпераментен червенокос мъж на средна възраст го посрещна като отдавна невиждан събрат от университетски клуб на Средния запад в края на трийсетте години, когато връзките между членовете са се смятали за по-дълбоки от кръвните. Беше толкова възторжен, че Стоун се притесни тази демонстрация на дружба да не привлече вниманието към тях. Но щом влязоха в колата на паркинга, червенокосият внезапно го блъсна във вратата и притисна дулото на пистолет към врата му, докато с другата ръка претърси дрехите му за оръжие.

— По дяволите, не бих поел риска да мина през детектора за метални предмети с оръжие! — запротестира бившият агент на ЦРУ.

— Искам да съм сигурен. Имал съм си работа с много задници, да не мислиш, че си по-различен? Бях федерален.

— Което обяснява много неща — искрено отбеляза Стоун.

— Ти ще караш.

— Това заповед ли е?

— Заповед. Балъците винаги карат колите — отвърна червенокосият.

Изненада номер пет дойде в колата, докато Стоун вземаше завоите под командата на червенокосия, който небрежно пъхна оръжието в кобура под якето си.

— Извинявай, че те направих на маймуна — рече той с малко по-дружелюбен глас от онзи на паркинга, но далече от фалшивия възторг на летището. — Трябваше да бъда внимателен, да те ядосам, да видя как се държиш, знаеш какво имам предвид. И никога не съм бил федерален, мразех ония пуяци. Винаги ти натриват в носа, че са по-добри от теб, само защото идват от Вашингтон. Бях ченге в Кливланд, казвам се Гари Фрейзиър. А ти?

— Бил съм на по-мек стол. Къде отиваме?

— Съжалявам. Ако той иска да знаеш, ще ти каже сам.

Шестата изненада очакваше Стоун, когато докара колата през високите хълмове на Ню Хемпшър до изолирана Г-образна къща от дърво и стъкло, заобиколена от гора. Двата й етажа гледаха във всички посоки към гората и езерото. Нейтън Саймън чакаше на каменните стъпала пред входа.

— Донесе ли го? — запита той.

— Ето — Стоун му подаде куфарчето през отворения прозорец. — Къде сме? С кого имаш среща?

— Това е нерегистрирана частна резиденция. Ако всичко е наред, ще те извикаме. При пристана за лодки на езерото има къща за гости. Защо не се освежиш след пътуването? Шофьорът ще ти покаже пътя. Ако ни потрябваш за нещо, ще ти се обадим по телефона. Номерът е различен от този в къщата, тъй че спокойно можеш да се обадиш.

И сега Питър Стоун вървеше по широката пътека към пристана за лодки на езерото и чувстваше, че го следят зорки очи. Изненада номер шест: не знаеше къде се намира и Саймън възнамеряваше да му каже само ако „всичко е наред“, каквото и да значеше това.

Къщата за гости се оказа бунгало с три стаи и врата към пристана, на който беше закотвена малка моторница и някакъв катамаран. Стоун се опита да намери някоя сламка, чрез която да открие името на собственика, но не успя. Дори имената на лодките бяха неутрални, но не без чувство за хумор. Кроткият унил катамаран се наричаше „Ястреб“, а агресивната на вид моторница — „Гълъбица“.

Бившият дълбоко засекретен офицер от разузнаването седеше на верандата и гледаше спокойната вода на езерото и притъмняващите хълмове на Ню Хемпшър. Всичко излъчваше покой. Дори писъците на гмурците сякаш подчертаваха вечното спокойствие на това особено място. Усети киселини в стомаха и си припомни думите, които Джони Реб обичаше да повтаря по време на акция. „Вярвай на стомаха си, братко, вярвай на жлъчката си. Те никога не лъжат.“ Попита се какво ли прави Ребъл, какво ли беше научил.

Телефонът в бунгалото иззвъня, придружен от пронизващ тъпанчетата и нервите звънец на верандата. Стоун подскочи като ударен от ток, блъсна вратата и се затича през стаята към телефона.

— Моля те, ела в къщата — рече Нейтън Саймън и добави: — Ако си бил на верандата, извинявай, че не те предупредих за звънеца.

— Приемам извинението, бях точно там.

— Той е за гости, които може да са с лодките по езерото.

— Идвам веднага.

Стоун се изкачи по пътеката и видя Саймън, застанал до врата с мрежа против комари, която вероятно беше страничен вход. Отправи се към него, готов за изненада номер седем.

Съдията от Върховния съд, Негово превъзходителство Андрю Уелфлийт седеше зад голямо писалище в библиотеката. Рядката му чорлава побеляла коса падаше на кичури над високото чело. Пред него лежеше дебелата декларация на Конвърс, а лампион вляво хвърляше светлина върху страниците. Мина известно време, преди да вдигне очи и да свали очилата си. Погледът му беше суров и неодобрителен, подхождаше на прякора, получен преди двайсет години, когато го избраха във Върховния съд. „Сприхавия Анди“. Така го наричаха чиновниците, но никой не оспорваше респектиращата му интелигентност, справедливостта му и привързаността му към закона. В общи линии изненада номер седем можеше да мине и за шок.

— Прочетохте ли това? — попита Уелфлийт, без да му протегне ръка или да му предложи стол.

— Да, господине — отвърна Стоун. — В самолета. Съдържа всичко, което ми каза по телефона, но, разбира се, много по-подробно. Декларацията на французина Прюдом се явява като неочаквана подкрепа. Описва как действат те, как са способни да действат.

— И какво, по дяволите, си въобразихте, че можете да направите с всичко това? — възрастният съдия махна с ръка към писалището, по което бяха разпръснати другите декларации. — Да се молите на съдилищата тук и в Европа да бъдат така любезни да издадат решение, с което да ограничат действията на всички военни над определен чин поради нищожната вероятност да са част от този заговор?

— Аз не съм адвокат, господине, и никога не съм мислил, че това може да се реши чрез съд. Но бях уверен, че думите на Конвърс заедно с това, което знаем ние, ще бъдат достатъчни да получим достъп до хора от висшите ешелони на властта, които биха могли да направят нещо. Очевидно Конвърс се е надявал на същото, защото искаше да се свърже с господин Саймън и, простете, Ваше превъзходителство, но вие сте стигнал точно до тази страница.

— Това не е достатъчно — заяви съдията от Върховния съд. — И можем да пратим съдилищата по дяволите, няма защо да го казвам на вас, господин бивш разузнавач. Имате нужда от имена, от много повече имена, а не само от петима генерали, трима от които са в запаса, а тъй нареченият вдъхновител преди няколко месеца претърпя тежка операция, след която остана без крака.

— Делавейн? — попита Саймън и се отдалечи от прозореца.

— Точно така — отсече Уелфлийт. — Трогателно, нали? Не съвпада с представата за надвиснала опасност.

— Това може да го доведе до състояние, което ще представлява извънредно голяма опасност.

— Не го отричам, Нейт. Просто гледам колекцията ви. Абрамс? Всеки в Израел ще ви каже, че той е наперен, бомбастичен самохвалко, блестящ войник, но не е съвсем наред в главата. Освен това той се интересува само от Израел. Ван Хедмер? Реликва от миналия век, борави чевръсто с въжето за бесене, но гласът му не значи нищо за никого извън Южна Африка.

— Ваше превъзходителство — заговори Стоун по-твърдо отпреди, — да не намеквате, че сме сгрешили? Защото, ако е така, разполагаме и с други имена, и то не само на един-двама аташета от посолството в Бон, а на хора, които са убити, защото са искали да получат отговор.

— Не ме слушате внимателно! — ядоса се Уелфлийт. — Току-що казах на Нейт, че не отричам нищо. Как бих могъл? Недоказуем незаконен износ за четирийсет и пет милиона! Апарат, който може да диктува на новинарите тук и в Европа, да корумпира правителствени институции и както се изрази Нейт, „да създаде убиец психопат“, за да се добере до вас или да ви накара да се откажете. Не, господине, не казвам, че грешите. Казвам ви да направите това, за което се твърди, че сте много добър, и да го направите бързо. Отвлечете онзи Уошбърн и всички други, до които можете да се доберете в Бон, натъпчете ги с наркотици или каквото там използвате и ми дайте имена! А ако някога споменете пред някого, че аз съм ви предложил тези порочни методи, нарушаващи най-свещените човешки права, вие сте лайно. Поговорете с Нейт. Няма време за любезности.

— Нямаме и ресурси — отвърна Стоун. — Както вече обясних на господин Саймън, имам някои приятели, към които мога да се обърна за информация, но нищо от рода на това, което предложихте, тоест, не предложихте. Просто нямам нужната опорна точка, нямам хора и оборудване. Дори вече не работя за правителството.

— Тук мога да ви помогна — Уелфлийт си записа нещо. — Ще получите всичко необходимо.

— Има и друг проблем — продължи Стоун. — Колкото и внимателно да пипаме, ще задействаме някой алармен сигнал. Тези хора вярват в идеята си, не са безмозъчни екстремисти. Те са дирижирани, имат раздадени роли и всеки знае какво точно трябва да върши. Това е една прогресия, логическо капитализиране на следствията, докато всички бъдем принудени да ги приемем, да приемем неприемливото, продължаването на насилието, на всеобщите бунтове, на убийствата.

— Много добре, господине. И какво смятате да правите? Нищо?

— Разбира се, че не. Прав или не, аз повярвах на Конвърс, когато ми каза за важността на декларациите и на всички данни, с които го снабдихме. Господин Саймън има достъп до хора, до които ние нямаме. Защо да не му повярвам? Та той повтори това, което мислех и аз, само че вместо Нейтън Саймън си представях Конвърс. Но моят вариант е по-дълъг. Предпазните мерки трябва да са много по-сложни, но все пак това може да се осъществи. Свързваме се с нужните хора и минаваме в контранастъпление.

— Кого имате предвид? — остро попита Уелфлийт.

— На първо място президента. След това държавния секретар, защото имаме работа с много други държави. Веднага започва процес на проверка под най-строга тайна, несъмнено включващ и химикалите, за които не споменахме, докато намерим необвързани с тях хора — мъже и жени, в които да сме напълно сигурни. Създаваме групи, командни постове тук и в чужбина. Между другото, има един човек, който може страшно да ни помогне, казва се Билейми, от британската МИ-6, работил съм с него и е най-добрият. Занимавал се е и преди с подобни неща. Когато организираме, изпратим и засекретим групите, отвличаме Уошбърн и най-малко още двама, които познаваме от описанията в Бон. Прюдом може да ни даде имената на хората в „Сюрте“, които са одобрили сделките с оръжията и които са осигурили несъществуващите показания срещу Конвърс. И както знаете от собствената ми декларация, остров Шархьорн се държи под наблюдение. Смятаме, че е важен център. С помощта на подходящо оборудване бихме могли да го подслушваме. Въпросът е, че така разширяваме кръга на информираните. Когато познавате стратегията, можете да изградите контрастратегия, без да вдигате тревога — Стоун млъкна и погледна двамата мъже. — Ваше превъзходителство, господин Саймън, бил съм главен представител на ЦРУ на пет важни поста във Великобритания и на континента. Знам какво трябва да се направи.

— Не се и съмнявам — обади се Нейтън Саймън. — Колко време ще ти отнеме?

— Ако Негово превъзходителство може да ми осигури помощта и оборудването, от които се нуждая, с хората, които ще подбера тук и в чужбина, двамата с Дерек Билейми можем да сглобим ударна програма. Ще бъдем готови да започнем до осем-десет дни.

Саймън погледна към съдията от Върховния съд и обратно към Стоун.

— Не разполагаме с осем-десет дни — рече той. — Останаха по-малко от три.

Питър Стоун зяпна високия елегантен адвокат с тъжните проницателни очи. Усети, че кръвта се оттича от лицето му.

 

Писъкът на котката бе задавен от ярост. Генерал Джордж Маркъс Делавейн бавно остави слушалката. Осакатеното тяло се намираше на инвалиден стол, кръстът му беше привързан към стоманените пръти, тежките като дъха му ръце бяха къси, вените по врата — изхвръкнали. Събра длани, преплете пръсти и така ги стисна, че побеляха. Вдигна едрата си глава, сърдитите студени очи се свиха, когато погледна нагоре към униформения адютант, застанал пред писалището.

— Изчезнали са — рече той с леден, но контролиран писклив глас. — Лайфхелм е отвлечен от ресторанта в Бон. Казват, че някаква линейка отпътувала с голяма скорост в неизвестна посока. Пазачите на Абрамс са били упоени и заменени с други. Откраднали са го в собствената му кола, като са го взели пред някаква синагога. Бертолдие не слязъл от апартамента на „Монтан“ и затова шофьорът се качил да му напомни дискретно за времето. Заварил жената вързана гола за леглото, а на гърдите й било написано с червило „курва“. Казала, че двама мъже са го извели с пистолет в гърба. Говорели са за някакъв самолет.

— А Ван Хедмер? — попита адютантът.

— Нищо. Нашият чаровен и разсеян африканер вечеря във Военния клуб в Йоханесбург и обеща да усили охраната си. Но той не е част от орбитата, прекалено далече е, за да бъде важен.

— Какво искате да кажете, генерале? Какво се е случило?

— Какво се е случило ли? Оня Конвърс се е случил! Сами създадохме най-съвършения си враг, полковник, и не мога да отрека, че бяхме предупредени. Хаим ни каза, изясни го и нашият човек в Мосад. Виетнамците са създали чудовище, по думите на Мосад, а ние създадохме още по-голямо. Трябваше да го убият още в Париж и задължително в Бон.

— Тогава не можехме да издадем подобна заповед — поклати глава адютантът. — Трябваше да разберете откъде идва, а ако не успеехте, бяхте длъжен да го изолирате, да го превърнете в… как се казва… парий, така че никой да не се обади, че го е изпратил. Стратегията беше непоклатима, генерале. И още е непоклатима. Никой не се появява на повърхността. Държите ги под водата и вече е прекалено късно да направят нещо.

Очите на Делавейн се разшириха, докато се вглеждаше в лицето на полковника.

— Винаги сте бил безупречен адютант, Пол. Тактично напомняте на началника си, че въпреки периодичните неуспехи решенията му са основани на непоклатима логика, която ще надделее.

— Проявявал съм и несъгласие, когато съм мислил, че е необходимо, генерале, защото всичко, което знам, съм научил от вас. И сега, в този момент, съм прав. Значи и вие сте прав.

— Да, прав бях… прав съм. Нещата вече не могат да се променят. Всичко е задействано и нищо не може да го спре. Този Конвърс, този храбър и изобретателен враг, също бе държан под повърхността, защото го принудихме да бяга. А сега и той закъсня. Във всеки случай хората, които са в ръцете му, са по-скоро символи, магнити, с които привличахме другите. Това е красотата на ясната стратегия, полковник. Когато се задвижи, нараства като океанска вълна. Подмолната сила е невидима, но неумолима. Събитията ще се диктуват само от приемливи решения. Това е моят завет, полковник.

 

Нейтън Саймън почти привършваше обяснението си. Беше му отнело по-малко от три минути, през които Питър Стоун остана неподвижен, приковал очи в по-възрастния мъж. Лицето му беше пепеляво, вкусът в устата — непоносим.

— Виждате тенденцията, нали? — приключи адвокатът. Протестите ще започнат в Близкия изток и ще следват слънцето и часовия пояс през Средиземноморието, Европа и ще стигнат кулминационната си точка в Канада и САЩ. Началото ще се даде от движението „За мир сега“ в Йерусалим, Бейрут, Рим, Бон, Лондон, Торонто, Вашингтон, Ню Йорк, Чикаго и тъй нататък. Огромни митинги в големите градове и столиците, с участници от всички страни и правителства. Ще дойдат и хората на Делавейн. Ще възникне сблъсък, първоначално ще започнат безредици, които ще прераснат в широкомащабен хаос, вдъхновен от терористичните групи. Колите и подземната канализация ще бъдат заредени с бомби, други ще бъдат хвърлени направо на улицата, сред тълпата, и ще вдигнат втората вълна на още по-голямо насилие. Всичко това ще доведе до масово объркване и безредици, които ще поставят водещите играчи по местата им. Или по-точно в положението, което ще им позволи да изпълнят задачите си.

— Ще започнат последните нападения — тихо продума Стоун. — Добре подбрани покушения.

— Хаос — съгласи се Саймън. — Ръководителите по света са убити едновременно, падналите мантии на властта са опасни, прекалено много хора протестират, бият се помежду си, обвиняват се взаимно за случилото се. Пълен хаос.

— Шархьорн! — каза бившият офицер от разузнаването. — Вече нямаме друг избор. Трябва да проникнем там! Мога ли да използвам телефона ви, Ваше превъзходителство? — без да изчака отговора, Стоун отиде до писалището на Уелфлийт, извади портфейл и измъкна от него листчето с телефона в Куксхавен, Германия. Обърна телефона към себе си под неприязнения поглед на съдията от Върховния съд, вдигна слушалката и набра. Прещракванията на презокеанската връзка бяха непоносимо многобройни. Накрая чу сигнала.

— Ребъл?

Експлозията от думи в другия край на света се чу дори от Саймън и Уелфлийт. Стоун го прекъсна:

— Стига, Джони! Не съм припарвал до хотела часове наред и нямам време за това!… Какво си направил? — човекът от ЦРУ слушаше, без да диша, очите му се разшириха. Покри слушалката с ръка и се обърна към Нейтън Саймън. — Божичко, направихме пробив! — прошепна той. — Снимки. Инфрачервени, направени миналата нощ и проявени тази сутрин, всички са станали. Деветдесет и седем души от Шархьорн слизат от моторница и тръгват към летища и гари. Той смята, че това са убийците.

— Накарай го да занесе снимките в Брюксел и да ги изпрати във Вашингтон с най-бързия военен транспорт, който можеш да намериш! — нареди достопочтеният съдия от Върховния съд.