Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (4)

4

Конвърс отиде до барчето с алкохола, като през цялото време усещаше втренчения поглед на генерала. Чудеше се каква ли насока ще приеме разговорът. Беше странно спокоен, както често му се случваше преди важни преговори или предварителни разпити. Уверен беше, че знае неща, за които опонентите му нямат представа, скрита информация, изплувала на повърхността през дългите часове на упорит труд. В този случай работата не беше свършена от него, но резултатите бяха същите. Знаеше много факти за живата легенда, която се намираше в стаята му и се казваше Жак-Луи Бертолдие. С една дума, Джоел беше подготвен, а в течение на годините се беше научил да се доверява на инстинктите си, както им се доверяваше в небето преди толкова много време.

Освен това част от професията му беше да е на „ти“ с правните плетеници на операциите по внос и износ. Те бяха лабиринт от често несвързани взаимно пълномощия, които лесно ставаха неразбираеми за непосветените, и в следващите няколко минути смяташе да обърка този апостол на Джордж Маркъс Делавейн, палача от Сайгон, до такава степен, че следите от страх в очите му да станат доста по-забележими.

Разрешенията за доставки в чужбина бяха много по-разнообразни по форма и цвят от обикновените разрешения за износ и товарителниците за стоки с по-малко конкретни ограничения.

Това бяха мислите, които светкавично се носеха из главата на Конвърс, докато наливаше коняка. Беше готов. Обърна се и тръгна през стаята.

— Какво точно търсите, мосю Саймън? — запита Бертолдие и пое чашата от Конвърс.

— Информация, господин генерал.

— За какво?

— За световните пазари, които се разширяват и могат да послужат на клиента ми. — Джоел се върна при стола до прозореца и седна.

— А с какво се занимава той?

— Брокер е.

— На какво?

— На голям спектър от стоки — Конвърс вдигна чашата към устните си и отпи. — Струва ми се, че в общи линии ги споменах днес следобед във вашия клуб. Самолети, моторни превозни средства, плавателни съдове, муниции. В този спектър.

— Да, споменахте ги, но се опасявам, че не ми стана ясно.

— Моят клиент има достъп до източници на продукция и складове, който е далече по-голям от достъпа на всеки друг човек, когото познавам или за когото съм чувал.

— Много впечатляващо. И кой е той?

— Нямам право да ви кажа.

— Може да го познавам.

— Може, но не в това качество, в което ви го описах. В тази област е много малко известен, да не кажа никак.

— Значи няма да ми кажете кой е? — настоя Бертолдие.

— Това е поверителна информация.

— Тоест, според собствените ви думи, вие сте ме издирил, изпратил сте ми сигнал, на който съм отговорил, и сега твърдите, че търсите информация за разширяващите се пазари на разни стоки в Бон, Тел Авив и Йоханесбург. Но не желаете да огласите името на клиента си, който би спечелил, ако притежавам тази информация, което е малко вероятно. Не мога да допусна, че говорите сериозно.

— Вие разполагате с информацията и аз съм напълно сериозен. Но се опасявам, че си направихте погрешно заключение.

— Не се боя от подобно нещо. Английският ми е съвършен и чух какво казахте. Изниквате изневиделица, не знам нищо за вас, говорите неясно за този неназован влиятелен човек.

— Вие ме попитахте, господин генерал — твърдо го прекъсна Джоел, без да повишава тон, — какво търся.

— И вие отговорихте — информация.

— Да, но не съм казал, че я търся от вас.

— Моля?

— Много добре знам, че при съществуващите обстоятелства и поради причините, които току-що споменахте, никога не бихте ми я предоставил.

— Тогава какъв е смисълът от този, как да кажа, предизвикан разговор? Не обичам да ми губят времето, мосю.

— Това е последното нещо на света, което бихме… което бих направил.

— Уточнете се, моля.

— Моят клиент иска да получи доверието ви. Аз също. Но знаем, че няма да ни го дадете, докато не се уверите, че ще бъде оправдано. След няколко дни… най-много седмица, се надявам да ви докажа, че ще го оправдаем.

— Чрез пътуванията ви до Бон, Тел Авив и Йоханесбург?

— Честно казано, да.

— Защо?

— Казахте го преди малко — сигналът.

Бертолдие внезапно застана нащрек. Сви рамене някак прекалено непринудено. Оттегляше се.

— Казах го, защото фирмата ми има значителни инвестиции в тези области. Стори ми се, че е напълно правдоподобно да имате някакво предложение или предложения, които се отнасят до тези интереси.

— Така е.

— Моля ви, говорете конкретно — отсече генералът със сдържано раздразнение.

— Знаете, че не мога — отвърна Джоел. — Поне засега.

— А кога?

— Когато ви стане ясно на всички, че моят клиент, а и самият аз имаме силни мотиви да станем част от вас като едни от най-преданите хора.

— Част от фирмата ми „Жуно и Сие“?

— Извинете, господин генерал, но няма да си правя труда да отговарям на този въпрос.

Бертолдие погледна коняка в ръката си, после отново впи очи в Конвърс.

— Споменахте, че идвате от Сан Франциско.

— Не живея там — прекъсна го Джоел.

— Но идвате от Сан Франциско. В Париж. Защо бяхте там?

— Ще ви обясня, ако не за друго, за да разберете колко сме прецизни и колко по-прецизни са други хора. Проследихме, по-точно аз проследих, една презокеанска пратка до издаването на разрешението за износ, което е станало в Северна Калифорния. Разрешението е получено от неизвестни фирми с временни складове, представляващи четири набързо издигнати стени. Цялата сделка беше пълна бъркотия, която не водеше доникъде. Имена на несъществуващи хора на документите, самите документи изникнали от бюрократичните лабиринти и на практика невъзможни за проследяване до източника. Гумени печати, официални печати и подписи за упълномощаване, без изобщо да са давани пълномощия. Неосведомен среден персонал, инструктиран да ускори даването на разрешения от различните отдели. Това открих в Сан Франциско. Бъркотия от сложни и много съмнителни прехвърляния, които не биха издържали едно щателно проучване.

Бертолдие го гледаше с немигащ, прекалено спокоен поглед.

— Естествено, не бих могъл да знам нищо за тях — заяви той.

— Естествено — съгласи се Конвърс. — Но фактът, че моят клиент знае, и допълнителният факт, че нито той, нито аз сме изразили желание да привлечем нечие внимание към тези факти, би трябвало да ви говори нещо.

— Честно казано, не ми говори нищо.

— Моля ви, господин генерал. Един от първите принципи на свободното предприемачество е да осакатиш конкурента си, да излезеш на преден план и да запълниш празнината.

Генералът отпи, стиснал чашата. След това свали ръката си и заговори:

— Защо дойдохте при мен?

— Защото бяхте там.

— Какво?

— Името ви фигурираше в онази бъркотия. Добре прикрито, но все пак го имаше.

Бертолдие изстреля думите:

— Невъзможно! Абсурд!

— Тогава защо съм тук? А вие защо сте тук? — Джоел остави чашата си на масата до стола с жеста на човек, който не е свършил да говори. — Опитайте се да ме разберете. Някои препоръки могат да се окажат полезни пред даден правителствен отдел. Вие не бихте си помръднал пръста за някой, който иска ходатайство пред „Жилищно настаняване и градоустройство“, но за „Контрол на мунициите“ в Държавния департамент или в Пентагона ще бъдете безценен.

— Никога не съм ходатайствал за искания към тях.

— Но други са го правили. Хора, чиято препоръка си тежи на мястото, но може би се е нуждаела от допълнителна тежест.

— Какво искате да кажете?

— Последно побутване към вземане на положително решение без очевидна лична намеса.

— Изключено. Такова нещо не може да се случи.

— Но се е случило — тихо настоя Конвърс. Знаеше, че сега е моментът да внесе реалност в абстрактните си разсъждения. Щеше да разбере за секунда дали Бийл е прав, дали тази легенда на Франция е причина за хаоса и кланетата в градовете и селата на пламналата от насилие Северна Ирландия. — Името ви се среща, не много често, но все пак достатъчно, за да го открия. Например в пратката от Билойт, щата Уискънсин, за Тел Авив. Естествено, пратката изобщо не е пристигнала там. Била е отклонена по някакъв начин към безумците от двете страни на барикадите в Белфаст. Питам се къде ли е станало това. В Монреал? В Париж? В Марсилия? Сепаратистите в Квебек положително биха се подчинили на заповедите ви, както и някои хора в Париж и Марсилия. Срамота е, че фирма на име „Солидер“ е трябвало да плати иска за застраховка. Ах, да, нали вие бяхте неин директор? Много е удобно застрахователите да имат достъп до стоката, която застраховат.

Бертолдие седеше втрещен на мястото си. Мускулите на лицето му пулсираха, очите бяха широко отворени и впити в Джоел.

— Не мога да повярвам на ушите си. Това е шокиращо и невероятно!

— Тогава защо съм тук?

— Само вие можете да отговорите на този въпрос, мосю — отсече Бертолдие и рязко се изправи с чашата в ръка. След това бавно, с военна педантичност се наведе и я остави на масичката за кафе. Жестът беше окончателен, разговорът бе свършил. — Очевидно съм допуснал глупава грешка — продължи той, изправи рамене и стегна врата си, но този път с напрегната и все пак странно убедителна усмивка. — Аз съм войник, а не бизнесмен, с това се заех напоследък. Войникът винаги се старае да вземе инициативата и точно това направих, само че инициатива нямаше… няма. Простете ми, днес следобед погрешно разтълкувах сигнала ви.

— Съвсем вярно го разтълкувахте, господин генерал.

— Нима бих допуснал един непознат… бих казал дори нечестен непознат, който урежда среща с фалшиви претенции, да продължава да настоява на нелепите си твърдения относно честта и поведението ми? Смятам, че не — Бертолдие тръгна с маршова стъпка към вратата. Джоел стана от стола си. — Не се тревожете, мосю, ще изляза сам. Вече се потрудихте достатъчно, въпреки че не знам с каква цел.

— Заминавам за Бон — каза Конвърс. — Кажете на приятелите си. Нека ме чакат. И моля ви, господин генерал, кажете им да не ме посрещат с подозрение. Говоря сериозно.

— Неясните ви забележки са извънредно досадни, лейтенанте. Лейтенант бяхте, нали? Ако и по този въпрос не сте измамили бедния Любок.

— Каквато и измама да съм употребил, за да се запозная с вас, е полезна за него. Предложих му да напиша юридическо мнение по делото му. На него може и да не му хареса, но ще му спести доста неприятности и пари. А вас не съм мамил.

— Въпрос на преценка — Бертолдие се обърна и посегна към огромната месингова топка.

— Бон — наблегна Джоел.

— Чух. Нямам и най-слаба представа за какво…

— Лайфхелм — тихо изрече Конвърс. — Ерих Лайфхелм.

Главата на воина бавно се извърна, очите му бяха затрупана жарава, готова да припламне от най-лекия полъх на вятъра.

— Името ми е познато, но не го познавам лично.

— Кажете му, че идвам.

— Лека нощ, мосю — отсече Бертолдие и отвори вратата с посивяло като пепел лице.

 

Джоел се втурна в спалнята, грабна куфара си и го метна на поставката. Трябваше веднага да напусне Париж. След часове, може би минути, Бертолдие щеше да го постави под наблюдение и ако го проследяха до летището, паспортът му щеше да покаже, че името Саймън е измислица. Не искаше това да се случи, поне засега.

Всичко беше непознато и тревожно. Досега не му се беше налагало да напуска набързо хотел и не знаеше как да го стори. Знаеше само, че трябва. Подмяната на регистрационната карта беше извършил инстинктивно, но това бе нещо съвсем различно, по-точно ненормално. Беше казал на Бийл, че ще се превърне в човек, какъвто не е. Лесно се обещава, трудно се изпълнява.

Опакова куфара, провери батериите на електрическата самобръсначка, разсеяно я включи и я задвижи по брадичката си, докато се отправяше към телефона до леглото. Когато започна да набира номера, я изключи. Не беше сигурен какво трябва да каже на нощния администратор, но инстинктивно се ориентира към деловия подход. След първите учтиви фрази думите му дойдоха сами.

— Получи се крайно деликатно положение и фирмата ми настоява да тръгна веднага за Лондон, и то възможно най-дискретно. Честно казано, бих предпочел да не ме виждат, като плащам и напускам хотела.

— Мосю, дискретността тук е на почит, а бързината е ежедневие. Ще се кача и лично ще ви представя сметката. След десет минути удобно ли е?

— Имам само един куфар. Ще го нося сам, но имам нужда от такси. Не пред централния вход.

— Разбира се. Вземете товарния асансьор, мосю. Най-долу ще се озовете в коридора, по който внасяме продуктите. Ще уредя всичко необходимо.

 

— Уредих всичко! — каза пресипнало Бертолдие в подвижния телефон на лимузината. Стъклената преграда между него и шофьора беше спусната. — Един човек остава в галерията и ще наблюдава асансьорите, друг ще слезе в мазето, където внасят продуктите за хотела. Ако се опита да изчезне през нощта, това е единственият му резервен вариант. Самият аз съм го използвал няколко пъти.

— Това… е трудно за проумяване — гласът в телефона звучеше със сдържан британски акцент, говорещият очевидно бе поразен, дишането му се чуваше като на внезапно уплашен човек. — Сигурен ли сте? Не би ли могло да става дума за нещо друго?

— Идиот! Повтарям. Знаеше за пратката с муниции от Билойт! Знаеше маршрута и дори начина на кражбата. Стигна дотам, че назова „Солидер“ и моя пост като член на Управителния съвет! Каза името на съдружника ни в Бон! А след това Тел Авив… Йоханесбург! За какво друго би могло да става дума?

— Може би за корпоративни интереси. Човек не бива да ги изключва. Многонационални дъщерни фирми, инвестиции в оръжие, нашият съдружник в Германия също участва в няколко управителни съвета… А що се отнася до местата — парите просто се изливат в тях.

— За Бога, какво мислиш, че се мъча да ти кажа? Сега не мога да говоря повече, но това, което ти съобщих, мое английско цвете, означава най-лошото!

В Лондон настъпи кратко мълчание.

— Разбирам — обади се гласът с интонация на нахокан подчинен.

— Дано. Свържи се с Ню Йорк. Името му е Саймън. Хенри Саймън. Адвокат от Чикаго. Имам и адреса, взех го от регистрацията на хотела — Бертолдие присви очи под блясъка на лампата за четене и колебливо дешифрира номера на къщата и номерираната улица, преписани от помощник-началника на пиколата, солидно възнаграден от един от хората на генерала да влезе в канцеларията и да ги снабди с информация за обитателя на апартамент двеста трийсет и пет. — Записа ли?

— Да — гласът се беше изострил, подчиненият се готвеше да изрази загриженост. — Дали сте постъпил умно, като сте получил информацията по този начин? Приятел или алчен подчинен може да го предупреди, че някой разпитва за него.

— Тъй ли, британско нарцисче? Безобиден пиколо, който проверява регистъра, за да върне загубена дреха на притежателя й?

Последва ново кратко мълчание.

— Да, разбирам. Знаете ли, Жак, работим за велика кауза, която, естествено, носи и приходи, но е по-важна за всеки от нас, точно както преди години. Непрекъснато трябва да си го напомням, иначе не бих могъл да понасям обидите ви.

— И какво обезщетение би искал, англичанино?

— Да отрежа наглите ти жабарски ташаци насред площад „Трафалгар“ и да ги натъпча в устата на лъва. Няма нужда да е широко отворена, тесен процеп ще стигне. Ще ти се обадя след около час — последва изщракване и телефонът занемя.

Генералът свали ръката със слушалката и по устните му бавно се плъзна усмивка. Наистина бяха най-добрите! Те бяха надеждата, единствената надежда на този болен, болен свят.

Усмивката угасна, кръвта отново се свлече от лицето му и арогантността се смени със страх. Какво ли искаше всъщност този Хенри Саймън? Кой беше неизвестният човек с достъп до необичайни ресурси — самолети, коли, оръжие? И какво, за Бога, искаха?

 

Тапицираният асансьор слизаше бавно. Нощният администратор стоеше до Джоел с приятно, безизразно лице. В дясната си ръка държеше кожена папка с копие от сметката на Конвърс и франковете, които я покриваха, плюс значителен бакшиш за любезността на французина.

Лек свистящ звук предупреди, че асансьорът спира и тежките врати се разделиха.

— Само ми посочете откъде да мина — каза Джоел, който не желаеше да привлича вниманието на суетящия се наоколо нощен персонал върху присъствието на нощния администратор редом с него. — И без това ви отнех доста време.

— Merci. Този коридор ще ви отведе до служебния изход. Пазачът е на поста си и е уведомен за излизането ви. По алеята вдясно ще излезете на улицата, където ви чака таксито.

— Много съм ви задължен. Както ви обясних горе, няма нищо тайнствено или необикновено, просто възникна деликатно положение.

Безизразното лице на хотелиера не помръдна, само очите му загледаха по-остро.

— Това няма значение, мосю, не е нужно да ми давате обяснения. Не съм ги искал и, извинете за съвета, не сте длъжен да ги предлагате. Au revoir, мосю Саймън.

— Да, разбира се — каза Конвърс. Запази спокойствие, но вътрешно се почувства като ученик, когото са скастрили, че се обажда, без да го питат. — Довиждане до следващото ми посещение в Париж.

— Очакваме го, monsieur. Bon soir.

Джоел бързо се обърна и си запробива път по коридора между униформената навалица, като се извиняваше всеки път, когато докоснеше някого с куфара. Току-що му бяха дали урок, който би трябвало отдавна да е усвоил от съдебните зали и масите за преговори. Никога не предлагай обяснения, които не си длъжен да даваш. Мълчи. Но това не беше съдебна зала. Внезапно се сети, че е бягство и този факт леко го плашеше. Думата „бягство“ фигурираше в речника и в опита му. Вече го беше опитал три пъти в живота си, преди много години. Тогава наоколо бродеше смъртта. Изби тази мисъл от главата си и продължи да върви по коридора към голямата метална врата в далечината.

Забави крачки. Нещо не беше в ред. Отпред до гишето мъж със светло пардесю разговаряше с пазача. Джоел го беше виждал някъде, но не се сещаше къде. След малко мъжът помръдна и Конвърс започна да си спомня, пред очите му се появи образ. Друг човек се движеше по същия начин… Да! Той беше придружил Бертолдие до входа на ресторанта в „Л’Еталон Блан“. Сега изпълняваше заповед на същия началник.

Човекът вдигна глава и моментално го позна. Отлепи гръб от стената, изправи се в цял ръст и ръката му бавно се устреми към гънките на пардесюто. Конвърс се вцепени. Нима посягаше за оръжие? С въоръжен пазач на три метра от себе си? Това беше лудост! Джоел спря, помисли дали да не се затича обратно към асансьорите, но разбра, че е безсмислено. Щом Бертолдие е поставил наблюдател в подземния етаж, горе по коридорите и във фоайето положително имаше други. Не можеше да побегне назад, нямаше къде да се скрие. Затова продължи да върви, ускори ход и се насочи право към мъжа в светлокафявото пардесю. Умът му бе объркан, гърлото свито.

— Ето къде си бил! — извика високо той. Не беше сигурен, че думите са негови. — Генералът ми нареди да те намеря!

Мъжът остана неподвижен — шокиран и занемял.

— Le général? — почти прошепна той. — Той… ти е казал?

Английският му не беше добър и това беше чудесно. Можеше да разбира, но не много добре. Бързо изречени с убедителен тон думи можеха да го изведат през вратата. Джоел се обърна към пазача, докато побутваше с дипломатическото си куфарче мъжа по гърба.

— Името ми е Саймън. Администраторът ви е предупредил за мен.

Сащисаният пазач погледна книжата си и кимна.

— Oui, monsieur. Le concierge…

— Хайде! — Конвърс бутна мъжа с пардесюто с дипломатическото си куфарче и го обърна към изхода. — Генералът ни чака вън. Да вървим! Побързай!

— Le général?… — ръцете на мъжа инстинктивно блъснаха вратата и след по-малко от пет секунди двамата с Джоел се озоваха сами на алеята. — Que se passe-t-il? Où est le général?^[1]… Къде?

— Тук е! Каза да го чакаш тук. Трябва да го чакаш тук! Ici!^[2]

— Arrétez!^[3] — мъжът започваше да се съвзема. Усети се на своя почва. Протегна лявата си ръка и блъсна Конвърс към стената. С дясната бръкна във вътрешния джоб на пардесюто.

— Недей! — Джоел изпусна дипломатическото куфарче, улови с две ръце куфара и го изпречи пред себе си, готов да се втурне напред. Но мъжът не извади пистолет, а тънък правоъгълен предмет, от чийто плосък връх стърчеше дълга метална игла. Антена… радио!

Мислите на Конвърс се замъглиха, но знаеше, че трябва да действа незабавно. Не можеше да допусне мъжът да използва радиото и да вдигне на крак хората на генерала, намиращи се някъде в хотела. С внезапен прилив на сила той го трясна с куфара по коленете, с лявата си ръка изтръгна радиото от ръката му и го заудря по рамото с дясната. Французинът се завъртя, а той обви със сгъната в лакътя ръка врата му. След това, без да разсъждава, го блъсна напред, двамата политнаха към стената и Конвърс заби главата на французина в камъка. Бликна кръв, изцапа косата му и се застича по лицето на тъмночервени струйки. Джоел не можеше да мисли, не можеше да си позволи да мисли. Ако го стореше, щеше да повърне, той го знаеше. Действие и само действие!

Тялото на мъжа омекна. Конвърс го улови за раменете, обърна го, като го опираше на стената, отстрани го от металната врата и го пусна. Наведе се и взе радиото. Изскубна антената и го мушна в джоба си. Изправи се. Беше объркан и уплашен, помъчи се да се ориентира. След това грабна куфара и дипломатическото куфарче и задъхан се втурна към дъното на алеята. Знаеше, че лицето му е изцапано с кръв. Таксито стоеше на ъгъла, шофьорът пушеше цигара в мрака, неподозиращ насилието, извършено само на трийсет метра от него.

— Летище „Дьо Гол“! — извика Джоел, докато отваряше вратата и мяташе вътре багажа си. — Моля ви, страшно бързам!

Хвърли се запъхтян на седалката, опря врата си на меката облегалка и жадно загълта въздуха, който не стигаше до дробовете му.

Пробягващи светлини и сенки нахлуваха в таксито и му помагаха да не мисли, бясното сърцебиене започна да се успокоява, а въздухът — да прониква в дробовете му и бавно да изсушава потта от слепоочието и врата му. Наведе се напред да запали цигара, но се уплаши, че ще повърне от дима. Стисна толкова плътно очи, че хиляди точици бяла светлина заиграха в мрака на мозъка му. Усещаше, че му е лошо, и знаеше, че не само страхът е причина за това. Беше нещо друго, само по себе си не по-малко парализиращо. Беше извършил акт на върховно насилие, който едновременно го шокира и отврати. Беше нападнал физически човек. Искаше да го осакати, дори да го убие, което вероятно бе направил. Може би беше убил човешко същество, каквато и да бе причината! Оправдаваше ли го наличието на радио в ръката му? Беше ли самоотбрана? По дяволите, та той бе човек на думите, на логиката, а не на кръвопролитието! Никога вече кръв! Това беше в тъй далечното и болезнено минало.

Тези спомени принадлежаха на друго време, на една нецивилизована епоха, когато хората се превръщаха в нещо чуждо на природата си, само и само да оцелеят. Конвърс не желаеше да се обръща назад. Най-вече защото беше обещал на самия себе си, че няма да го прави, обещание, което си даде, когато ужасът и насилието вилнееха около него с пълна сила. Спомняше си така живо и с такава болка последните часове преди третото си бягство и кроткия, великодушен човек, в чиято компания го бяха оставили да умре на седем метра под земята в дупка, предназначена за размирници.

Полковник Сам Абът от Военновъздушните сили на САЩ завинаги щеше да остане част от живота му, независимо колко години ги разделяха. С риск да бъде изтезаван и убит, Сам бе изпълзял през нощта и бе метнал грубо скалъпен метален клин в „наказателната яма“. Това примитивно оръжие даде възможност на Джоел да издълбае стъпала в пръстта и скалите, които го изведоха към свободата. Двамата с Абът бяха прекарали последните двайсет и седем месеца в един и същ лагер, като полагаха отчаяни усилия да запазят остатъците от здравия си разум. Сам разбираше огъня, който изгаряше сърцето на Джоел, и беше останал в лагера. През онези последни часове преди бягството Джоел бе разяждан от мисълта какво ли ще стане с приятеля му.

— Не се тревожи за мен, моряче. Само не губи малкото ум, който ти е останал, и се отърви от клина.

— Пази се, Сам.

— Ти се пази. Това е последната ти възможност.

— Знам.

Джоел отвори прозореца на таксито с още няколко сантиметра, за да улесни достъпа на въздух. Божичко, как се нуждаеше сега от кротката обективност на Сам! Умът му на адвокат настояваше да се вземе в ръце, трябваше да мисли, а мислите щяха да стимулират цялото му въображение. Първо най-важното. Мисли! Радиото, трябва да се отърве от радиото. Но не на летището, там можеха да го открият. То беше улика и дори нещо по-лошо — средство да се доберат до него. Смъкна още прозореца и го изхвърли. Шофьорът го погледна, видя кръвта по лицето му, но не показа никаква тревога. Джоел пое дълбоко въздух и вдигна стъклото. Мисли. Трябваше да мисли! Бертолдие очакваше от него да отиде в Бон и когато откриеха човека с бежовото палто, а той без съмнение вече беше открит, всички полети до Бон щяха да се наблюдават, независимо дали човекът бе жив или мъртъв.

Щеше да си купи билет до друго място, където има редовна връзка с Кьолн и Бон. Докато въздушната струя охлаждаше лицето му, се сети да извади носна кърпа и да изтрие влажната кръв от дясната буза и брадичката си.

— Скандинавски линии — каза на шофьора и повиши глас. — SAS. Разбирате ли… comprends?

— Напълно, мосю — отговори мъжът на прекрасен английски. — Закъде имате резервация, за Стокхолм, Осло или Копенхаген? Вратите са различни.

— Не съм… не съм сигурен.

— Имаме време, мосю. Най-малко петнайсет минути.

 

Гласът на телефона от Лондон беше леден, думите и тонът преливаха от упрек.

— В Чикаго няма адвокат с такова име на адреса, който ми дадохте. Всъщност такъв адрес не съществува. Можете ли да ми предложите нещо друго, или да припишем случката на параноидните ви фантазии, mon general?

— Ти си глупак, l’Anglais, и разсъждаваш като изплашен заек. Чух това, което чух!

— От кого? От несъществуващ човек?

— От несъществуващ човек, който изпрати помощника ми в болница! Със счупен череп, голяма загуба на кръв и тежки увреждания на мозъка. Може и да не оживее, а ако прескочи трапа, ще води безмозъчно съществуване. Не ми говори за фантазии, нарцисче. Човекът съществува.

— Сериозно ли говорите?

— Обади се в болница „Сен Жером“. Нека лекарите да ти кажат.

— Добре, добре, успокойте се. Трябва да помислим.

— Аз съм напълно спокоен — заяви Бертолдие, стана от писалището и понесе телефона към прозореца. Жицата се повлече като змия по пода. Погледна навън. Беше започнало да вали, светлината на уличната лампа се размазваше върху мокрото стъкло. — Той е на път за Бон — продължи генералът. — Това е следващата спирка, беше категоричен.

— Пресрещнете го. Обадете се в Бон, свържете се и с Кьолн, дайте им описанието му. Колко полета има от Париж с американец на борда? Хванете го на летището.

Бертолдие шумно въздъхна в слушалката, тонът му беше хладен, граничещ с отвращение.

— Никога не съм имал намерение да го хващам. Това е безсмислено и вероятно ще ни отреже пътя към това, което трябва да научим. Искам да го следят, да знам къде ходи, на кого се обажда, с кого се среща. Това трябва да научим.

— Казахте, че е споменал името на нашия съдружник, че ще се свърже с него.

— Не говори за нашите хора, а за неговите.

— Ще повторя — настоя гласът от Лондон. — Обадете се в Бон, свържете се и с Кьолн. Изслушайте ме, Жак, има начин да го открием, а щом го открием, ще можем и да го проследим.

— Добре, добре, ще направя каквото казваш, но може да не се окаже толкова лесно, колкото си го представяш. Преди три часа сигурно и аз щях да мисля като теб, но тогава не знаех на какво е способен. Човек, способен да блъска нечия глава в каменна стена с всичка сила, е или животно, или фанатик, който няма да се спре пред нищо. Според мен е второто. Каза, че това било негово задължение, а се четеше и в очите му. Вероятно е и умен, вече го доказа.

— Преди три часа ли казахте?

— Да.

— Значи може вече да е в Бон.

— Знам.

— Свързахте ли се със съдружника ни?

— Да, но го няма у дома, а прислужницата не можа да ми даде телефон, на който да го намеря. Не знае къде е и кога ще се върне.

— Вероятно сутринта.

— Не се и съмнявам… Attendez!^[4] В клуба имаше още един човек с Любок и тоя Саймън, дето въобще не е Саймън. Той го беше запознал с Любок! Довиждане, l’Anglais. Ще те държа в течение.

 

Рьоне Матилон отвори очи. Ивиците светлина по тавана сякаш трептяха, безброй малки точици избухваха върху тях. След това чу трополенето по стъклата и разбра. Беше го събудил дъждът. Той и може би тежестта на ръката на жена му, сложена между краката му. Тя помръдна и той се усмихна, докато се питаше дали ще събере сила да посегне към нея. Накрая се реши.

Внезапно чу и друг звук освен дъжда и макар че още беше замаян от съня, го позна. Бързо отдръпна ръка и се отстрани от жена си. Беше го чул и преди малко, всъщност той го бе събудил — настойчив звън, който нарушаваше равномерния ритъм на пороя: камбанките на звънеца.

Матилон стана от леглото колкото можеше по-внимателно, посегна към хавлията на близкия стол и мушна крака в чехлите. Излезе от спалнята и тихичко затвори вратата. Напипа ключа за осветлението в хола и погледна часовника над камината — наближаваше два и половина. Кой би могъл да ги търси по това време? Пристегна хавлията около кръста си и отиде до вратата.

— Кой е?

— „Сюрте“^[5], господине. Инспектор Прюдом. Номерът на документа ми за самоличност е нула, пет, седем, две, нула — мъжът не говореше с парижко, а с гасконско произношение. Често се твърдеше, че гасконците стават най-добрите полицаи. — Ще изчакам да се обадите в участъка, мосю. Телефонният номер е…

— Няма нужда — отговори разтревожен Матилон и отключи вратата. Разбра, че човекът казва истината не само поради съобщената информация, но и защото всеки от „Сюрте“, който го търсеше по това време, би знаел, че е адвокат. Там не пропускаха такива неща.

На вратата стояха двама мъже в мокри от поройния дъжд мушами, с подгизнали шапки. Единият беше по-възрастен и по-нисък от другия. Държаха отворени служебни карти, тъй че Рьоне да може да ги види. Той махна с ръка към картите и направи жест да влязат, като добави:

— Доста необичайно време за посещения, господа. Работата ви трябва да е особено спешна.

— Така е, мосю — каза по-възрастният и влезе пръв. Той именно беше говорил през вратата. Представи се като инспектор Прюдом. Очевидно бе по-старшият от двамата. — Разбира се, извиняваме се за безпокойството.

Двамата полицаи почтително свалиха шапки.

— Няма нищо. Мога ли да взема мушамите ви?

— Не е необходимо, мосю. Ако ни помогнете, ще останем само няколко минути.

— Изгарям от любопитство да разбера как бих могъл да помогна на „Сюрте“ по това време на нощта.

— Става дума за идентификация, господине. Мосю Серж Антоан Любок според данните ни е ваш клиент. Така ли е?

— Божичко, да не би нещо да се е случило на Серж? Бяхме заедно едва днес следобед!

— Мосю Любок се намира в отлично здраве. Напуснахме извънградската му къща преди по-малко от час. Интересува ни тъкмо срещата ви с него вчера следобед.

— В какъв смисъл?

— На масата ви е имало трети човек. Адвокат като вас, представен на мосю Любок като Саймън. Хенри Саймън, американец.

— И летец — предпазливо добави Матилон. — Със значителен опит в областта на жалбите към самолетостроителите. Вярвам, че Любок ви е обяснил, че точно затова го поканих да обядва с нас. Мосю Любок е ищец по такъв процес. Разбирате, че това е единственото, което мога да ви кажа по въпроса.

— Не този въпрос интересува „Сюрте“.

— А кой?

— В град Чикаго, щата Илинойс, САЩ, няма адвокат на име Хенри Саймън.

— Трудно ми е да повярвам.

— Името е фалшиво. Най-малкото не е негово. Адресът, който е оставил в хотела, не съществува.

— Адреса, който е оставил в хотела? — запита смаян Рьоне. На Джоел не се налагаше да оставя адрес в „Жорж V“, там го познаваха добре, всъщност познаваха много добре и фирмата „Талбът, Брукс и Саймън“.

— Със собствения му почерк, мосю — добави сковано по-младият.

— Управата на хотела потвърди ли го?

— Да — заяви Прюдом. — Нощният администратор не се поколеба да ни помогне. Каза, че е придружил мосю Саймън в служебния асансьор до подземния етаж.

— Подземния етаж?

— Мосю Саймън е пожелал да напусне хотела незабелязано. Платил е сметката в стаята си.

— Момент, моля — каза обърканият Матилон. Размаха ръце и безцелно се заразхожда около едно кресло. Спря и се улови с ръце за облегалката. — Какво точно искате от мен?

— Искаме да ни помогнете — отвърна Прюдом. — Смятаме, че знаете кой е той. Вие сте го представил на мосю Любок.

— По поверителен въпрос, свързан с даването на юридическо мнение. Той се съгласи да изслуша и прецени ситуацията, при условие че идентичността му ще остане скрита. Това не е нещо необичайно при търсенето на експертиза, ако човек има работа с богат и темпераментен човек като мосю Любок. Вие сте говорили с него. Нямам какво да добавя.

— По този въпрос наистина няма какво да се добави — рече по-възрастният служител на „Сюрте“ и си позволи да се усмихне. — Смята, че всички държавни служители работят за Москва. Във вестибюла му бяхме обградени от кучета, на които буквално им течаха лигите.

— Тогава можете да разберете защо американският ми колега предпочита да остане неназован. Познавам го добре, той е прекрасен човек.

— Кой е той? И знаете ли къде можем да го открием?

— Защо?

— Искаме да го разпитаме за инцидент, станал в хотела.

— Съжалявам. Както Любок ми е клиент, така и Саймън в случая попада под закрилата на адвокатската тайна.

— Това не е приемлив довод при съществуващите обстоятелства, мосю.

— Опасявам се, че ще трябва да го приемете, макар и за няколко часа. Утре ще се опитам да се свържа с него чрез службата му в… в Съединените американски щати и съм сигурен, че той сам ще ви потърси.

— Едва ли.

— Защо?

Прюдом погледна към застаналия като гипсиран свой колега и сви рамене.

— Има вероятност да е извършил убийство — деловито изрече той.

Матилон загледа недоверчиво офицера от „Сюрте“.

— Какво?

— Нападението е било извършено с особена жестокост, мосю. Главата на човека е била блъсната в каменна стена. Има значителни увреждания на мозъка и очакванията за благополучен изход не са особено големи. В полунощ състоянието му беше критично, а възможността за възстановяване — под петдесет процента. Може вече да е умрял, но лекарят заяви, че това ще е избавление за него.

— Не… Има някаква грешка! Сбъркали сте! — ръцете на адвоката се вкопчиха в облегалката на креслото. — Допусната е ужасна грешка!

— Няма грешка. Идентифицирането беше недвусмислено, мосю Саймън беше посочен като последния човек, видян с пребития. Избутал го в алеята, имало е звуци от боричкане и след няколко минути са открили жертвата полумъртва, със счупен череп и тежък кръвоизлив.

— Това е невъзможно! Вие не го познавате! Това, което твърдите, е недопустимо. Той не би могъл да го извърши!

— Да не искате да кажете, че е сакат или физически неспособен да нападне човек?

— Не — Матилон поклати глава. Внезапно застина. — Да — продължи замислено той. Очите му бяха тъжни. Кимна и бързо продължи: — Да, той е неспособен, но не физически. Психически. В този смисъл е сакат. Не е в състояние да направи това, което описахте.

— Да няма психически отклонения?

— Пази Боже! Той е един от най-чистите хора, които познавам. Трябва да го разберете. Преживял е дълъг период на краен физически тормоз и психическо натоварване. Няма трайни увреждания, но спомените му са незаличими. Подобно на много други хора, които са били обект на подобно отношение, той избягва всякакво физическо насилие или сблъсък. Отвращават го.

— Искате да кажете, че не би защитил себе си или нещо свое? Че ще подложи и другата буза, ако той, жена му или децата му бъдат нападнати?

— Разбира се, че не, но вие не споменахте такова нещо. Казахте, че е извършил „нападение с особена жестокост“ и внушихте представата за нещо съвсем различно. Ако беше обратното, ако той е бил заплашен или нападнат, никога няма да избяга от местопроизшествието. Прекалено добър адвокат е — Матилон замълча. — Такъв ли е случаят? Това ли искате да кажете? Да не би раненият да ви е известен от полицейските досиета? Да не би…

— Той е шофьор на лимузина — прекъсна го Прюдом. — Невъоръжен човек, който е чакал да закара клиента си.

— В подземния етаж?

— Честа практика. Тези фирми са дискретни. Тази изпратила друг шофьор да замести пребития, преди да се заинтересува от състоянието на служителя си. Клиентът едва ли е разбрал какво е станало.

— И какво точно е станало?

— Според очевидец, пазач в хотела от осемнайсет години, този господин Саймън се приближил, като викал нещо на английски. Пазачът смята, че е бил сърдит, макар че не разбира езика. После Саймън изблъскал човека навън.

— Пазачът греши! Сигурно става дума за някой друг.

— Саймън се е идентифицирал. Администраторът дал разрешение за излизането му оттам. Описанието съвпада, той е човекът, който се е наричал Саймън.

— Но защо? Трябва да има някаква причина!

— Точно това бихме искали да научим, мосю.

Рьоне поклати недоумяващо глава, не виждаше смисъл в цялата история. Разбира се, всеки може да се регистрира в който си иска хотел под чуждо име, но нали съществуват сметки и кредитни карти. Фалшивото име беше безсмислица. Особено в хотел, където лично познаваха човека, а ако го познаваха и е искал да пътува инкогнито, фалшивото му име щеше да бъде разкрито на рецепцията пред „Сюрте“.

— Инспекторе, длъжен съм да ви попитам отново, направихте ли щателна проверка в хотела?

— Лично аз — не, мосю — отвърна Прюдом и погледна към сътрудника си. — Аз разпитвах хората, намиращи се в близост до мястото на произшествието.

— А аз говорих лично с администратора, мосю — рече по-младият и по-висок мъж с глас на програмиран робот. — Естествено, в хотела не желаят инцидентът да се разгласява, но управата ни помогна. Нощният администратор е назначен отскоро, работил е в хотел „Мьорис“ и държи да омаловажи случая, но лично ми показа регистрационната му карта.

— Разбирам — и Матилон наистина разбра, поне що се отнасяше до самоличността на Джоел. Стотици гости в огромния хотел и притеснен администратор, загрижен да опази доброто име на новата си месторабота. Без съмнение сутринта, с появата на по-осведомени служители, истината щеше да излезе наяве. Но това бе единственото, което Рьоне разбра. Имаше нужда от малко време да помисли и да се опита да проумее всичко. — Любопитен съм — започна той, като внимателно подбираше думите си. — В най-лошия случай това е нападение с тежки последствия, но все пак нападение. Защо с него не се занимава полицията? Защо е извикана „Сюрте“?

— Това беше и моят първи въпрос, мосю — рече откровеният Прюдом. — Обясниха ни, че инцидентът засяга богат чужденец. В наши дни не се знае докъде може да доведе подобно нещо. Все пак ние в „Сюрте“ разполагаме с повече възможности от участъковата полиция.

— Разбирам.

— В такъв случай ми остава само да ви напомня, че като адвокат сте длъжен да оказвате всякакво сътрудничество на съда и закона. Моля ви, мосю, кой е Хенри Саймън?

— Но аз имам и други задължения, инспекторе. Пред дадената дума, пред клиента си, пред старото приятелство…

— Над закона ли ги поставяте?

— Само защото знам, че грешите.

— Тогава какво ви пречи? Ако грешим, ще открием този Саймън на летището и той сам ще ни обясни всичко. Но ако сме прави, може да имаме работа с тежко болен човек, който се нуждае от помощ. Преди да нарани още хора. Не съм психиатър, мосю, но вие описахте силно травмиран човек, поне в миналото.

Матилон се почувства неловко от грубоватата логика на инспектора и от нещо друго, което не можа да определи. Дали не беше Джоел? Дали не беше мъглата в очите на стария му приятел, несъзнателното изпускане на фразата за камъка, който не съответствал на почвата? Рьоне отново погледна часовника над камината, хрумна му нещо. В Ню Йорк беше девет без осемнайсет минути.

— Инспекторе, ще ви помоля да почакате да отида в кабинета си и да проведа един телефонен разговор по личния си телефон. Между другото, той не е свързан с този на масата.

— Това беше излишно, мосю.

— Тогава се извинявам.

Матилон бързо мина през вратата в отсрещния край на хола, отвори я и влезе в кабинета. Отиде до писалището, седна и отвори телефонен азбучник, подвързан с червена кожа. Прескочи страниците до буквата Т и плъзна пръст по имената, докато стигна до „Талбът, Брукс и Саймън“. Имаше служебните и домашните им телефони. Последните му трябваха, защото съдилищата в Париж работеха, преди източното крайбрежие на Америка да се събуди. Ако не успееше да открие Талбът, щеше да потърси Нейт Саймън, а накрая, ако се наложеше, и Брукс. Последните два варианта отпаднаха. Лорънс Талбът вдигна слушалката.

— Не може да бъде! Как си, Рьоне? В Ню Йорк ли си?

— Не, от Париж се обаждам.

— Звучиш, сякаш се обаждаш от улицата под прозореца ми.

— Ти също. Винаги се стряскам.

— Ако се не лъжа, в Париж е доста късничко.

— Дори много, Лари. Обаждам ти се, защото май имаме проблем.

— Проблем ли? Дори не знаех, че в момента имаме обща работа. Какъв е проблемът?

— Вашата тайна мисия.

— Какво?

— Бертолдие. Приятелите му.

— Кой, кой?

— Жак-Луи Бертолдие.

— Кой е той? Името ми е познато, но не мога да се сетя откъде.

— Не можеш… да се сетиш?

— Съжалявам.

— Видях се с Джоел. Аз уредих срещата му.

— С Джоел? Как е той? В Париж ли е?

— Не знаеш ли?

— Когато преди два дни говорих с него, беше в Женева… след онзи ужасен случай с Холидей. Каза ми, че е добре, но беше потресен.

— Чакай, чакай, Лари. Джоел не е ли в Париж по работа на „Талбът, Брукс и Саймън“?

Лорънс Талбът помълча, преди да отговори.

— Не, не е — тихо изрече старшият съдружник. — Да не ти е казал обратното?

— Може би аз го допуснах.

Талбът отново замълча.

— Не мисля. Но смятам, че трябва да накараш Джоел да ми се обади.

— Това е част от проблема, Лари. Не знам къде е. Каза, че ще вземе самолета за Лондон в пет часа, но не е. Напуснал е „Жорж V“ доста по-късно, и то при много странни обстоятелства.

— Какво искаш да кажеш?

— Регистрацията му в хотела е била сменена с карта на друго име, което между другото му предложих аз, защото не искаше да използва собственото си. А след това настойчиво пожелал да напусне хотела през служебния вход в мазето.

— Много странно.

— Опасявам се, че това е най-малката от странностите му. Твърдят, че е нападнал някакъв човек и едва не го е убил.

— Исусе!

— Естествено, аз не го вярвам — бързо изрече Матилон. — Не би могъл…

— Надявам се, че не.

— Да не би да мислиш…

— Не знам какво да мисля — прекъсна го Талбът. — Когато говорих с него от Женева, го попитах има ли някаква връзка между смъртта на Холидей и това, с което се заема. Отрече, но звучеше като отнесен. Гласът му беше кух.

— Но с какво се е заел? Какво прави?

— Не знам. Дори не съм сигурен дали мога да науча, но ще направя всичко възможно. Честно казано, разтревожен съм. Случило му се е нещо. Намери го, Рьоне. Направи каквото можеш. Обади ми се, ще зарежа всичко и ще пристигна веднага. Той страда ужасно.

— Ще направя всичко възможно.

Матилон излезе от кабинета си и погледна двамата полицаи.

— Името му е Конвърс. Джоел Конвърс — започна той.

 

— Името му е Конвърс, малко име — Джоел — говореше в телефонната слушалка от кабина на булевард „Распай“ по-младият и по-висок служител на „Сюрте“, докато дъждът барабанеше по покрива. — Работи в юридическа фирма в Ню Йорк: „Талбът, Брукс и Саймън“. Адресът й е на Пето авеню. Очевидно името Саймън, което е възприел, е било за удобство и няма връзка с фирмата.

— Не разбирам.

— В каквото и да е забъркан този Конвърс, то няма нищо общо с работодателите му. Матилон се е свързал с един от съдружниците в Ню Йорк и той му го е казал. И двамата са силно загрижени и разтревожени, искат да ги държим в течение. Ако Конвърс бъде открит, Матилон настоява да получи незабавен достъп до него в качеството си на официален адвокат. Може и да крие нещо, но според мен е искрено объркан. Дори шокиран. Не знае нищо по същество. Ако знаеше, щеше да проличи.

— Въпреки това той крие нещо. Името Саймън е било измислено заради мен, за да не науча самоличността на този Конвърс. Матилон знае това, той беше в клуба, те са приятели и го е запознал с Любок.

— Значи е бил манипулиран, господин генерал. Въобще не спомена вашето име.

— Може и да го спомене при допълнително разпитване. Не бива да бъда замесен в никакъв случай.

— Разбира се.

— Как беше името на началника ви? Онзи, комуто възложиха случая?

— Прюдом. Старши инспектор Прюдом.

— Откровен ли е с вас?

— Да. Има ме за бивш войник, чиито инстинкти значително надминават интелекта му, но вижда, че искам да се уча. Споделя с мен.

— Още известно време ще останете с него. Ако реши повторно да разпита Матилон, веднага ме уведомете. Може би ще се наложи Париж да се лиши от един известен адвокат. Името ми не бива да изплува на повърхността.

— Ще се върне при Матилон само ако открием Конвърс. А ако в „Сюрте“ получим някакви сведения за местонахождението му, веднага ще ви се обадя.

— Може да има и друга причина, полковник, която да накара един упорит човек да прегледа всичко извършено досега или пропуските в него въпреки получените нареждания в обратен смисъл.

— Нареждания в обратен смисъл ли?

— Ще бъдат издадени. Този Конвърс вече е единствено наша грижа. Трябваше ни само името му. Знаем къде отива. Ще го открием.

— Не разбирам, господин генерал.

— Получихме новини от болницата. Състоянието на шофьора ни се подобрява.

— Наистина добра новина.

— Дано. Жертването на дори един войник е непоносима мисъл за всеки фронтови командир, но трябва да гледаме в бъдещето и да се съобразяваме с него. Съгласен ли сте?

— Да, разбира се.

— Шофьорът ни не бива да се възстанови. Това изисква дългосрочната стратегия.

— Ако той умре, усилията да се открие Конвърс ще станат по-интензивни. А ако сте прав, Прюдом ще прегледа всичко още веднъж, включително и адвоката Матилон.

— Ще бъдат дадени нареждания в обратен смисъл. Но все пак го дръжте под око.

— Тъй вярно.

— А сега ни трябва вашият опит, полковник. Говоря за таланта, който проявихте блестящо по време на службата си в Легиона, преди да се върнете в цивилизацията.

— Благодарността ми не е само на думи. Ще дам всичко от себе си.

— Можете ли да влезете незабелязано в болницата „Сен Жером“?

— Никой няма да ме усети. От четирите страни на сградата има пожарни стълби, а нощта е тъмна и дъждовна. Дори полицаите са се изпокрили. Ще бъде детска игра.

— Но мъжка работа. Трябва да се направи. Може би блокиране на кислородния маркуч и конвулсия на гърлото.

— Самопричинена травма на пациента… Но не трябва да се забравя, господин генерал, че ще претърсят Париж, а след това ще предприемат общонационално дирене. Предполага се, че убиецът е богат американец — апетитна стръв за „Сюрте“.

— Няма да има издирване. Поне засега. Ако има, то ще е по-късно и тогава в мрежата ще попадне трупът на виновника… Погрижете се за шофьора, полковник.

— Смятайте го за мъртъв — рапортува мъжът в слушалката и затвори телефона.