Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (32)

32

Питър Стоун наблюдаваше как довереният лекар на ЦРУ прави трети и последен шев в ъгъла на устата на офицера, който напрегнато седеше на стола.

— Ще трябва да ви се поправи и мостът — заяви лекарят. — Имам човек в лабораторията, който ще го оправи за няколко часа, а зъболекарят на Седемдесет и втора улица ще свърши останалото. Ще ви се обадя, когато се разбера с тях.

— Кучи син! — изрева капитанът, доколкото можа с упоената си уста. — Беше истински танк, шибан, черен танк! Няма начин да работи за нея, беше най-обикновен шофьор на такси! Защо го направи, по дяволите?

— Може да си събудил звяра в него — рече Стоун и се отдалечи от него, като разглеждаше няколко страници с бележки. — Случва се.

— Какво се случва? — извика офицерът.

— Стига, капитане, ще отворите шевовете — лекарят вдигна иглата на спринцовката. Беше заплаха.

— Добре, добре — офицерът заговори по-тихо. — Какво значи „да събуди звяра“ на този твой езотеричен език?

— Това е най-чист английски — Стоун се обърна към лекаря. — Знаете ли, вече не съм на работа в Управлението, тъй че ще е най-добре да ви платя.

— Ще ме черпите една вечеря, когато сте в града. Но зъболекарят и зъботехникът са нещо друго. Предлагам да им платите в брой.

— Става.

— Какво?… — капитанът млъкна, защото видя, че Стоун незабелязано сложи ръка на гърдите си, което беше знак да не говори.

Лекарят прибра инструментите си в черната чанта и тръгна към вратата.

— Между другото, Стоун — обърна се той към бившия агент на ЦРУ, — благодаря ти за албанеца. Жена му харчи като луда за всяка болежка, на която мога да дам име.

— Болежката е мъжът й. Има апартамент във Вашингтон плюс доста странни сексуални навици, за които тя не подозира.

— Няма да го научи от мен.

Лекарят си тръгна и Стоун се обърна към капитана:

— В присъствието на такива хора ще говориш и питаш само това, което си длъжен. Те самите не искат да слушат и знаят.

— Съжалявам. Какво искаше да кажеш с това „събуди звяра“?

— Много просто. Една хубава жена е преследвана на улицата от офицер. Колко ли черни спомени има в главата му, да не говорим за липсата на всякаква привързаност към твоята раса.

— Раса ли? Никога не съм се приемал като представител на раса, но разбирам какво искаш да кажеш… Когато дойдох тук, говореше по телефона, а след това проведе още два разговора. Какво става? Получи ли информация за тая Конвърс?

— Не — Стоун отново погледна бележките си и зашумоля със страниците. — Можем да допуснем, че се е върнала в Щатите да се свърже с някого… с човек, на когото тя и бившият й съпруг вярват.

— Той има доста връзки във Вашингтон. Може би търси човек от Конгреса, дори от правителството или Държавния департамент.

— Едва ли. Ако познаваше подобни хора и смяташе, че може да разгласи историята си, преди да му пръснат черепа, щеше да изплува преди много дни. Не забравяй, че е съден, осъден и заклеймен. Можеш ли да се сетиш за човек във Вашингтон, който да не се отнесе с него по правилата? Той е заразен. Прекалено много „авторитетни източници“ го потвърдиха и дори поставиха диагноза на болестта.

— А той вече е научил това, което ние знаем от месеци. Че никой не е сигурен къде може да попадне на агент на „Аквитания“ и с кого разговаря в момента.

— Или кого са наели — допълни Стоун. — Или кого са изнудили да играе по свирката им, без да издават тайните си — седна срещу офицера. — Но някои неща все пак дойдоха по местата си. Вече имаме очертана тенденция плюс допълнителни имена. Ако успеем да изтеглим Конвърс и да комбинираме наученото от него с това, което имаме, може да се окаже достатъчно.

— Какво? — капитанът подскочи на стола.

— Спокойно. Говорих с някои хора, които отдавна ми дължат услуги, и ако успеем да сглобим всичко, има един-двама, на които все още мога да вярвам.

— Затова се обърнахме към теб — тихо рече офицерът. — Ти знаеш какво трябва да се направи, а ние — не… Какви са новините?

— Първо, чувал ли си за актьор на име Кейлъб Даулинг, всъщност се казва Калвин, но това е важно само за компютрите.

— Знам кой е. Играе бащата в телевизионния сериал „Санта Фе“. Не го разгласявай, но ние с жена ми го следим. Та какво за него?

Стоун погледна часовника си.

— Ще дойде тук след няколко минути.

— Сериозно? Впечатлен съм.

— Може да останеш още по-впечатлен, след като поговориш с него.

— Кажи ми де!

— Това е една от странните случайности, които непрекъснато очакваме и които идват от най-неочаквани места. Даулинг е снимал филм в Бон и се сближил с Перигрин. Освен това в самолета се запознал с Конвърс и му предложил да го уреди в хотела си, защото стаи трудно се намирали. И което е най-важното: Даулинг е организирал първата среща между Перигрин и Конвърс, която не се е състояла, защото се намесил Фицпатрик.

— И?

— Когато Перигрин беше убит, Даулинг се обаждал неколкократно в посолството и се опитвал да се срещне с шарже д’афера, но все го отпращали. Накрая изпратил бележка на секретарката на Перигрин, че иска да се срещне с нея по важен въпрос. Секретарката отишла и Даулинг пуснал бомбата. Очевидно той и Перигрин се били договорили, ако Конвърс се обади в посолството и се съгласи да говори с посланика, Даулинг да присъства. И бил сигурен, че Перигрин няма да се отметне от обещанието си. На второ място: Перигрин споделил с Даулинг, че в посолството има нещо гнило, някои хора се държали извънредно странно. Самият Даулинг бил свидетел на един инцидент. Казал, че прекалено много неща нямат обяснение — от разумните и разбираеми думи на Конвърс до факта, че той, Даулинг, не е бил официално разпитан и сякаш е бил избягван, въпреки че бил един от последните хора, срещали се с Конвърс. И всичко това, защото не вярвал, че Конвърс има нещо общо с убийството на Перигрин. Секретарката едва не припаднала, но му казала, че ще бъде потърсен. Познавала шефа на Управлението в Бон и му се обадила. Същото направих и аз преди два дни под предлог, че се занимавам с тази работа от името на държавата.

— Той потвърди ли?

— Да. Извикал Даулинг, изслушал го и се поровил сам в нещата. Добрал се до някои имена, едно от които знаем, но ще има и други. Когато ти влезе, говорих с него по телефона. Даулинг е пристигнал вчера, отседнал е в „Пиер“ и ще бъде тук към единайсет и половина.

— Нещата се раздвижват — кимна капитанът. — Друго има ли?

— Има. Помниш колко се объркахме, когато убиха съдията Анстет с убедителни доказателства, че е дело на мафията. Дори не бяхме сигурни защо Холидей се е обърнал най-напред към него. Е, момчетата пред компютрите с данни за армията получиха отговора. Той лежи в миналото, всичко е започнало през октомври 1944 година. Анстет е бил юридически офицер в Първа армия на Брадли, а Делавейн заемал длъжността дивизионен командир. Делавейн предал на военен съд един сержант, който се уплашил. Обвинението било дезертьорство по време на битка и полковник Делавейн искал да го разстрелят за назидание както на собствените му войници, така и на немците. Неговите войници трябвало да знаят, че ги ръководи железен човек, а противниковите — че се бият с такъв. Решението било виновен, присъдата — смърт.

— Боже мой — възкликна офицерът. — Също като случая Словик.

— Точно така. С изключение на факта, че неизвестен лейтенант на име Анстет чул за него и се намесил в битката с всички оръжия на закона. С помощта на психиатричните оценки той не само изпратил сержанта обратно в къщи за лечение, но буквално преобърнал процеса на сто и осемдесет градуса и дал самия Делавейн под съд. Използвал отново психиатричните оценки, най-вече за стресовото състояние, и поставил под въпрос способността на Делавейн да бъде командир. Това почти сринало живописната му военна кариера и щяло да стане, ако не били приятелите на полковника във Военния департамент. Завели документите под другото име на Делавейн и ги укрили така добре, че изникнали едва при компютъризацията на досиетата през шейсетте години.

— Страхотно обяснение, Стоун.

— Това е само част от истината. Тя не дава обяснение за убийството на Анстет. Освен това не си прави илюзии, че в него не е участвала мафията, включително и с убиеца — Стоун замълча и обърна една страница. — Значи трябва някъде да има връзка, може би погребана назад в годините. Момчетата с дискетите се задълбаха и мисля, че я открихме. Познай кой е бил главен адютант на полковник Делавейн в Първа армия. Капитан Парели, Марио Алберто Парели.

— Велики Боже! Сенаторът? — произнесе капитанът тихо и се облегна на стола. — Дебела работа.

— Да. Всичко съвпада. През шейсет и втора и шейсет и трета по време на карибската криза Парели е бил чест гост на Белия дом по покана на братята Кенеди.

— Значи дори в Сената…

— И докато стоиш с отворена уста, нека ти кажа последната новост. Открихме капитан Фицпатрик.

— Какво?

— Поне знаем къде е — довърши Стоун. — А дали можем да го измъкнем оттам или поне да опитаме, е съвсем друг въпрос.

 

Валери взе такси на летище „Маккарън“ в Лас Вегас и даде на шофьора адреса на ресторанта на шосе 93, който Сам Абът й беше повторил два пъти по телефона. Шофьорът повдигна вежди и я погледна в огледалцето. Вал беше свикнала с мъжките погледи и вече нито се ласкаеше, нито се притесняваше от тях. Беше й омръзнала детинщината на големи мъже, които се отдаваха на пубертетни фантазии с помощта на очите си.

— Сигурна ли сте, госпожице? — попита шофьорът.

— Моля?

— Това не е ресторант, искам да кажа истински ресторант, а закусвалня за шофьори на камиони.

— Въпреки това искам да отида там — отсече Валери.

— Да, да, разбира се.

Таксито се вля в потока от коли.

Шофьорът се оказа прав. Петдесет метра асфалт ограждаха дълга, ниска, Г-образна закусвалня. Десетина огромни камиона караха колите, паркирали на почтително разстояние от застрашителните чудовища, да изглеждат като джуджета. Вал плати на шофьора и влезе в закусвалнята. Огледа се, мина бързо покрай касиерката и се отправи към Г-образната част. Сам й беше казал, че ще бъде в едно от сепаретата.

И наистина я чакаше в дъното на втората пътека между масите. Докато се приближаваше към него, Валери се вглеждаше в човека, когото не беше виждала от седем години. Не беше много променен — кестенявата коса бе леко посребрена около слепоочията, но силното спокойно лице не беше много различно, може би само очите бяха леко хлътнали и обградени с повече бръчки, а скулите се очертаваха по-ясно. Сега е по-подходящ за портрет, помисли тя, характерът му е започнал да изплува на повърхността. Погледите им се срещнаха и бригадният генерал излезе от сепарето, дрехите му с нищо не издаваха професията и чина му. Носеше разкопчана на врата спортна риза, бежов летен панталон и тъмни маратонки. Беше съвсем малко по-нисък от Джоел. Сините му очи подсказваха, че му е приятно да я види.

— Вал! — Абът бързо я прегърна, очевидно не искаше да привлича внимание към тях.

— Добре изглеждаш, Сам — рече тя, седна срещу него и остави чантата до себе си.

— А ти си направо страхотна — Абът се усмихна. — Често идвам тук, защото никой не ми обръща внимание, което за мен е най-доброто.

— И аз имам нужда от дискретност.

— Ако някой ме познае сега, ще ми трябва алиби, защото ще тръгнат слухове, че генералът кръшка.

— Женен ли си, Сам?

— От пет години. Късен брак, но с всички необходими атрибути — хубава жена и две чаровни дъщери.

— Радвам се за теб. Надявам се, че ще мога някой ден да се запозная с тях, но няма да е сега.

Абът замълча и я погледна в очите с леко тъжен поглед.

— Благодаря за разбирането — каза той.

— Няма нищо за разбиране или по-точно — за неразбиране. Фактът, че се съгласи да се срещнеш с мен, е повече, отколкото имахме право да очакваме. И Джоел, и аз знаем риска, на който се излагаш, най-вече юридически, в качеството си на генерал, и ако имахме друг избор, нямаше да те замесваме. Но след като чуеш това, което имам да ти кажа, ще разбереш защо не можем да чакаме и защо Джоел ми разреши да се срещна с теб… Аз се сетих за теб, Сам, но Джоел не би се съгласил, ако не чувстваше, че е необходимо. Не заради него, той се е отписал. Той ми го каза и е убеден в това.

Сервитьорката им поднесе кафе и Абът й благодари.

— Ще поръчаме обяд по-късно — добави той, втренчен във Валери. — Нали ти е ясно, че трябва да се довериш на преценките ми?

— Да, защото ти вярвам.

— Когато не можах да се свържа с теб, поговорих с някои хора, с които работих преди години във Вашингтон. Те се занимават само с такива неща и разполагат с отговорите много преди ние да научим въпросите.

— Това ли са хората, с които Джоел иска да се свържеш? — прекъсна го Вал. — Преди години сте се виждали и си спал при него в хотела, не помниш ли? Каза, че и двамата сте попрекалили.

— Така беше — съгласи се Сам. — И приказвахме повече, отколкото трябваше.

— Ти си оценявал самолети, „оборудване“, както го нарече Джоел, със специалисти от различни разузнавателни отдели.

— Точно така.

— С тях трябва да говори Джоел! Трябва да ги види, да им обясни, да им разкаже всичко, което знае! Знам, че избързвам, Сам, но Джоел смята, че тези хора е трябвало да се намесят от самото начало… от момента, когато се е включил и той. Разбира защо е бил избран и колкото и да е невероятно, не ги упреква за решението им. Но те също би трябвало да участват!

— Наистина много избързваш.

— Ще започна отначало.

— Нека първо аз да довърша. Говорих с тях и им казах, че не вярвам на това, което чета и чувам, че това не е Конвърс, когото познавам, но всички до един ми заявиха да не се намесвам. Било безнадеждно, а можело и да пострадам. Това наистина не бил онзи Конвърс, когото познавам. Бил напълно откачил и в общи линии бил друг човек. Разполагаха с множество доказателства в подкрепа на твърденията си.

— Но ти реши да говориш с мен. Защо?

— Поради две причини. Първата е очевидна — познавам Джоел, преживели сме заедно много неща и цялата тази история ми се струва лишена от смисъл. Втората причина е много по-обективна. Винаги познавам, когато ме лъжат, когато ми говорят нещо, което не може да е истина, а онези хора ме излъгаха, точно както са били излъгани и те — Абът пийна кафе и сякаш реши да говори по-бавно и по-ясно. — Говорих с трима души, които познавам и на които вярвам. И тримата направиха проверка от собствени източници. И тримата ми се обадиха и ми казаха едно и също нещо, но на различен език, от различна гледна точка, в зависимост от приоритетите им. Така стават нещата при тях. Но имаше едно нещо, което ми казаха дословно по еднакъв начин, и това беше лъжата. Етикетът е наркотици. Опиати.

— Джоел?

— На практика думите им не се различаваха. „От Ню Йорк, Женева и Париж се сипят доказателства, че Конвърс е солиден купувач.“ Това беше едната фраза. Другата гласеше: „По мнение на лекарите най-накрая спринцовката го е довършила.“

— Това е лудост! Не може да бъде! — извика Валери и Абът я хвана за ръка да говори по-тихо. — Извинявай, но това е нечувана лъжа — зашепна тя. — Ти не знаеш…

— Не, Вал, знам. Джоел беше напомпван пет-шест пъти в лагерите и никой не се съпротивляваше и не мразеше наркотиците като него. Единствените химикали, които след това допускаше да влязат в организма му, бяха тютюн и алкохол. Виждал съм го при тежък махмурлук и докато аз бях готов да ограбя някоя аптека за аспирин, той не се докосваше до подобни неща.

— Когато се налагаше да отиде на лекар, трябваше да изпие по четири мартинита за кураж — отбеляза Валери. — Кой, за Бога, би разпространил такъв слух?

— Когато се опитах да разбера, ми заявиха, че дори аз не мога да разполагам с тази информация.

Бившата госпожа Конвърс се втренчи в бригадния генерал.

— Трябва да разбереш, Сам, знаеш го, нали?

— Обясни ми защо, Вал. Разкажи ми всичко.

— Всичко е започнало в Женева и за Джоел името, което го е задвижило, е Джордж Маркъс Делавейн.

Абът трепна и затвори очи. Лицето му внезапно остаря.

 

Мяукането на котка над замръзналото езеро прерасна в писък, когато мъжът в инвалидната количка падна на пода. Двете пънчета, останали от краката му, бясно заритаха във въздуха, но без полза. Повдигна от килима торса си, опрян на силните си ръце.

— Адютант! Адютант! — изрева генерал Джордж Маркъс Делавейн, докато тъмночервеният телефон продължаваше да звъни на писалището под картата.

Едър мускулест мъж на средна възраст в пълна военна униформа влетя през вратата и се втурна към началника си.

— Разрешете да ви помогна, господине — рече отчетливо той и изтегли инвалидния стол по-близо.

— Не на мен! — кресна Делавейн. — Телефонът! Вдигни телефона! Кажи, че веднага ще се обадя! — и старият воин сърцераздирателно запълзя към писалището.

— Момент, моля — каза адютантът в слушалката. — Генералът ще се обади веднага — подполковникът я остави на писалището и се затича първо към стола, а после към Делавейн. — Моля, господине, разрешете да ви помогна.

Получовекът се остави да го нагласят в стола. Избута се напред и посегна към слушалката.

— „Пало Интернешънъл“. Кажете днешната парола.

— „Чаринг Крос“ — отговори гласът с доловим британски акцент.

— Какво има, Англия?

— Радиосъобщение от Оснабрюк. В ръцете ни е.

— Убийте го!

 

Хаим Абрамс седеше в кухнята и тропаше с пръсти по масата. Мъчеше се да не гледа непрекъснато телефона и часовника на стената. Течеше четвъртият период, уговорен за връзка, а още нямаше вест от Ню Йорк. Заповедите бяха ясни: връзката трябваше да се осъществява на трийсетминутни периоди всеки шест часа, считано от едно денонощие насам — времето на пристигането на полета от Амстердам. Двайсет и четири часа и още нищо! Първият пропуснат период не го разтревожи особено, презокеанските полети рядко кацаха навреме. През втория мислеше рационално — ако жената не остане в Ню Йорк, а реши да продължи нанякъде с кола или самолет, преследвачът можеше да се затрудни да се свърже веднага с Израел. Третото пропускане вече бе неприемливо, а четвъртото — нетърпимо. Кога, за Бога, щяха да се обадят?

Телефонът зазвъня. Абрамс подскочи от стола и се обади.

— Да?

— Изгубихме я — беше безапелационното изявление.

— Какво сте направили?

— Взе такси до летище „Ла Гуардия“ и си купи билет за сутрешния полет до Бостън. Регистрира се в мотел и трябва да го е напуснала минути по-късно.

— Къде бяха нашите хора?

— Един стоеше в кола отпред, друг — в стая на същия етаж. Нямахме причини да подозираме, че ще избяга. Имаше билет за Бостън.

— Идиоти!

— Ще ги накажем. Нашите хора в Бостън провериха всеки полет и всеки влак. Няма я.

— Какво ви кара да смятате, че ще се появи там?

— Билетът. Не разполагахме с нищо друго.

— Кретени!

 

Валери свърши разказа си, нямаше какво повече да добави. Погледна Сам Абът, който за един час направо се беше състарил.

— Има толкова въпроси — рече бригадният генерал. — Толкова въпроси, които искам да задам на Джоел. Лошото е, че нямам нужната квалификация, но познавам човек, който я има. Ще говоря довечера с него, а утре тримата ще отлетим за Вашингтон. Сутринта имам ранен полет, но до десет ще съм свършил. Ще поискам отпуск до края на деня, ще кажа, че едно от децата е болно. Алън ще знае към кого да се обърнем, на кого можем да вярваме.

— А ти вярваш ли му?

— На Меткаф? Бих му поверил живота си.

— Джоел каза, че трябва да внимаваш. Предупреждава те, че са навсякъде и особено там, където най-малко ги очакваш.

— Но списъкът все трябва да се е появил отнякъде. Отнякъде.

— Делавейн? Сан Франциско?

— Едва ли. Прекалено просто и опасно е. Там е първото място, където някой ще започне да рови и той го е взел предвид… Значи Джоел смята, че това броене преди старта е свързано с масови бунтове в различни градове и столици, така ли?

— В огромен мащаб, ще бъдат по-големи и по-брутални от всичко, което можем да си представим. Взривове на насилие, пълна дестабилизация, финансирана от същите хора, които ще бъдат повикани да внесат ред.

Абът поклати глава.

— Не звучи добре. Прекалено сложно е, а и има твърде много начини за контрол на подобна ситуация. Полицията и войските на Националната гвардия са под различно командване. Веригата все някъде ще се скъса.

— Казах ти в какво е убеден той. Сигурен е, че могат да го направят. Убеден е, че навсякъде разполагат със складове, пълни с експлозиви, оръжия и дори бронетранспортьори и самолети, разположени на отдалечени летища.

— Вал, това е лудост, извинявай, лошо избрах думата. Дислокацията и придвижването на войски не е проста работа.

— Нюарк, Маями. И те не бяха проста работа.

— Тогава беше различно. Вълненията там бяха предимно расови и социални.

— Градовете бяха в пламъци, Сам. Загинаха хора и редът беше възстановен с помощта на оръжията. Представи си, че имаше повече оръжие, много повече, отколкото бихме могли да преброим. При това в ръцете на двете страни. Ще стане като това, което в момента се извършва в Северна Ирландия.

— В Ирландия? Кланетата в Белфаст? Това е война, която никой не може да прекрати.

— Това е тяхна война! Те са я организирали! Джоел я нарече тест, проба!

— Не може да бъде — отсече летецът.

— „Натрупване, бързо ускоряване.“ Това са думи, които Абрамс е произнесъл в Бон. Джоел се е опитал да вникне в тях. Не е повярвал на тълкуването на Лайфхелм, че се отнасят до изнудване и принуда. Така не може да стане, повтаряше той.

— Принуда? — Абът се намръщи. — Не си спомням да си споменала подобно нещо.

— Не съм, защото и Джоел не вярва в това. Лайфхелм го е питал какво мисли за компрометирането на влиятелни фигури в различните правителства и Джоел отговори, че вероятно няма да се получи. Почти сигурно компрометираните щели да докажат чистотата си и отрицателната реакция щяла да бъде светкавична.

— Компрометиране? — Сам Абът се наведе към нея. — Компрометиране ли, Вал?

— Да.

— Боже мой!

— Какво има?

— Какво има ли? „Компрометиране“ е дума с повече от едно значение. Като „неутрализиране“, „очистване“ и още кой знае колко.

— Не те разбирам, Сам.

— Едно от значенията на „компрометирам“ е „убивам“. Чисто и просто убийство. Покушение.

 

Валери се регистрира в грандхотел „Метро Голдуин Майер“ и предплати на смаяния чиновник за три дни в брой, като се оправда с липсата на кредитна карта. Качи се в асансьора до деветия етаж с ключ в ръка и се озова в стая, чийто крещящ разкош можеше да се срещне само в Лас Вегас. Постоя на балкона, погледа оранжевото залязващо слънце и мислеше колко е ненормално всичко. Първата й работа на следващата сутрин беше да се обади на Джоел в Оснабрюк.

Поръча храна в стаята, хапна колкото можа и в продължение на час и нещо гледа невероятно тъпа телевизия. Накрая си легна. Милият Сам, мислеше тя, колко е прям и прозрачен. Ако някой знаеше какво трябва да се направи, това бе Сам, а ако и той не знаеше, щеше да го измисли. За първи път от дни насам Вал изпита леко облекчение. Сънят дойде, този път без кошмари.

Събуди се и видя ранното слънце, осветяващо планините в далечината. В продължение на минута-две, преди да изплува напълно от дрямката, й се струваше, че е на нос Ан.

Стана от огромното легло и се отправи към банята, като по пътя пусна радиото. Посегна към дръжката на вратата и внезапно спря, вкопчи се в рамката и в главата й заизбухваха хиляди експлозии, очите и гърлото й пламнаха.

Можеше само да крещи, да крещи, да крещи, докато се свлече на пода.

 

Питър Стоун включи радиото в нюйоркския си апартамент и отиде бързо до масата, на която имаше отворен телефонен указател със сини страници, взет от стаята на госпожа Де Пина в хотел „Сейнт Риджис“. Стоун слушаше новините, докато прелистваше сините страници с правителствени институции.

— … Вече е потвърдено, че ранните съобщения за катастрофата на реактивния самолет F-18 от военновъздушната база Нелис в Невада са точни. Злополуката е станала тази сутрин в седем и четирийсет и две минути тихоокеанско време при утринни маневри над пустинята, на петдесет и пет километра северозападно от летището на Нелис. Летецът, бригаден генерал Самюъл Абът, е бил началник-отдел „Тактически операции“. Той има репутацията на един от най-добрите пилоти във Военновъздушните сили и е считан за великолепен въздушен тактик. Началникът на пресцентъра на Нелис съобщи, че ще се проведе пълно разследване, но заяви, че според другите летци самолетът-водач на ескадрилата, управляван от генерал Абът, се е забил в земята след изпълнение на маневра от сравнително малка височина. Експлозията се е чула чак в Лас Вегас. Началникът на пресцентъра говори прочувствено за загиналия летец. „Смъртта на генерал Абът е трагична загуба за Военновъздушните сили и нацията“, заяви той пред журналисти. Преди няколко минути президентът…

— Това е — каза Стоун и се обърна към капитана. — Там е отивала… Затвори проклетото радио. Познавах Абът. Работих с него преди няколко години, когато бях в Ленгли.

Офицерът затвори радиото и се втренчи в цивилния.

— Чуваш ли се какво говориш? — попита той.

— Това е — повтори Стоун и посочи в долния край на страницата на дебелия указател. Тринайсета синя страница, три страници преди края. „Правителствени служби на САЩ. Военновъздушни сили, отдел…“

— Там има десетки други имена, включително и на бившите ти работодатели. „Централно разузнавателно… нюйоркски отдел“. Защо да не са те? По-логично е.

— Той не може да тръгне по този път и го знае.

— Той не е тръгвал — поправи го капитанът. — Изпратил е нея.

— Не пасва на това, което знаем за него. Не, тя се е върнала да намери определен човек, а не безлик отдел, сектор или управление. Човек, когото и двамата са познавали и на когото са вярвали. Абът. Тя го е открила, казала му е всичко, което е научила от Конвърс, а той е информирал други хора, очевидно не тези, които е трябвало. По дяволите!

— Как можеш да си толкова сигурен? — настоя военният.

— Господи, капитане, какво искаш, да ти покажа диаграма? Сам Абът е свален над залива Тонкин. Бил е военнопленник като Конвърс. Мисля, че ако прекараме името му през компютрите, ще разберем, че са се познавали. Толкова съм сигурен в това, че няма да гърмя патроните си за проверка.

— Знаеш ли — започна офицерът, — никога не съм те виждал да губиш самообладание. Вярвам ти.

Бившият офицер от разузнаването изгледа настойчиво капитана и когато заговори, гласът му бе безизразен и студен.

— Абът беше достоен, дори изключителен човек, като се вземе предвид, че носеше униформа. Но, капитане, не си прави илюзии, че е убит, и то защото това, което му казала жената, е толкова убедително, че е трябвало да бъде компрометиран само часове след това.

— Компрометиран?

— Разгадай го… Да, прав си, ядосан съм от смъртта на Сам. Но още по-ядосан съм, че изпуснахме жената. Освен всичко останало, с нас тя щеше да има шанс да оживее, а сега почти го няма и не ми се иска да тежи на съвестта ми, доколкото имам такава.

— Но ако си прав, тя е някъде около Нелис, най-вероятно в Лас Вегас.

— Без съмнение е в Лас Вегас и докато намерим някой, който да я потърси, ще се е запътила кой знае накъде… Не бих искал сега да съм на нейно място. Единственият й път беше преграден. Към кого може да се обърне? Къде може да отиде? Вчера Даулинг ни обясни нещо, което не е казал на секретарката на Перигрин. Нашият човек се е боял от персонала на посолството повече от всичко друго. Никога не би се съгласил да отиде на среща с Перигрин, защото е знаел, че ще бъде капан, и следователно не може да го е убил. Но е бил поставен в такова положение, че накъдето и да тръгне, да попадне в клопка, която да го кара да продължава да бяга и да се крие — цивилният помълча и добави твърдо: — С жената е свършено, капитане. Тя е в края на тежкия си път… на техния път. И може би тъкмо това е най-хубавото. Ако изпадне в паника, може да я намерим. Но ще трябва да поемем някои рискове. Как е вратът ти? Написа ли си завещанието?

 

Валери тихичко плачеше до стъклената врата над пищния Лас Вегас. Сълзите й не бяха само за Сам Абът, жена му и децата му, бяха и за нея и Джоел. Беше й позволено да поплаче при така стеклите се обстоятелства, а не искаше да се самозалъгва. Нямаше представа какво да прави. Към когото и да се обърнеше, отговорът щеше да е един и същ. Кажи му да престане да се крие и ще го изслушам. А в минутата, в която се появеше, щеше да е мъртъв. Ако пък въпреки всички бюрократични бариери успееше да се срещне с някой от силните на деня, щеше ли да бъде убедителна каузата й? Какви думи би могла да използва?

Кой би й повярвал?

Кажи му да спре да се крие и ще го изслушам.

Не може! Ще го убият!… Ти ще го убиеш!

Телефонът иззвъня и за миг я парализира. Гледаше го ужасена, но се насили да овладее чувствата си. Сам Абът беше мъртъв, а й беше казал, че ще се обади само той. Боже мой, помисли Вал, открили са ме, точно както ме откриха в Ню Йорк. Само че нямаше да повторят грешките си. Трябваше да запази спокойствие, да помисли и да ги надхитри. Звъненето спря. Отиде до телефона, вдигна слушалката и набра нулата.

— Обаждам се от стая деветстотин и четиринайсет. Моля ви, изпратете ми веднага някой от охраната на хотела. Спешно е.

Трябваше да действа бързо и да бъде напълно готова за тръгване, когато човекът от охраната дойде. Налагаше се да напусне хотела и да намери сигурен телефон. Беше слушала толкова разкази, знаеше какво да предприеме. Необходимо бе да се свърже с Джоел в Оснабрюк.

 

Полковник Алън Меткаф, старши офицер на разузнаването във военновъздушната база Нелис, излезе от телефонната кабина и огледа магазина, в който се намираше. Ръката му не помръдна от джоба на спортното яке, стиснала малкия пистолет. Погледна часовника си. Жена му и трите им деца скоро щяха да кацнат в Лос Анжелис, а късно следобед щяха да са в Кливланд. Четиримата щяха да останат при родителите й до второ нареждане. Така беше най-добре, тъй като нямаше представа как ще се развият нещата.

Знаеше само, че Сам Абът беше правил онази маневра хиляди пъти, познаваше самолета като петте си пръста и никога не излиташе без електронна проверка на машината. Да се припише катастрофата на пилотска грешка беше нелепо. Някой го беше излъгал, че самолетът е в ред. Сам беше убит, защото приятелят му Меткаф беше допуснал ужасна грешка. След като разговаря с Абът близо пет часа, Меткаф се беше обадил на един човек във Вашингтон и му каза да подготви за следобеда на следващия ден съвещание на високо равнище с по двама представители на Националната служба за сигурност, Г-2 и флотското разузнаване. Причината му съобщи неофициално: бригаден генерал Сам Абът разполагаше с невероятно важна и неочаквана информация за беглеца Джоел Конвърс относно убийствата на американския посланик в Бон и на главнокомандващия на НАТО.

Щом толкова лесно и безпроблемно можеха да убият човека с информацията, посредникът също нямаше да ги затрудни. Най-добре беше Дорис и децата да постоят в Кливланд. Трябваше да свърши много работа и да върне ужасния си дълг.

И тази Конвърс! Защо бе постъпила така, защо бе избягала толкова бързо? Естествено, той го очакваше, но все пак хранеше някаква отчаяна надежда, че ще й се обади навреме. Но най-напред трябваше да уреди Дорис и децата — да направи резервации за билетите им, да се обади на родителите й. Трябваше да се махнат веднага, може би следващият убит щеше да е той. Следваше набег до военното летище с пистолета на седалката до него, претърсване на кабинета на Сам в качеството му на офицер от разузнаването — особено отвратителна задача, но в дадения случай жизненоважна, разпит на разстроената секретарка на Абът. Научи едно име: Паркет.

— Аз ще я взема — беше казал снощи Сам. — Отседнала е в грандхотела и обещах да я търся само аз. Тя е хладнокръвна жена, но едва не е попаднала в капана им в Ню Йорк. Иска да чуе познат глас и не мога да я упрекна.

Хладнокръвна госпожо, мислеше Алън Меткаф, докато сядаше в колата си, току-що направи най-грубата грешка в съкратения си живот. С мен имаше шанс евентуално да оцелееш, но сега, както казват в тази част на Невада, зарът е срещу теб.

Въпреки това ще ми тежи на съвестта, разсъждаваше офицерът от разузнаването, докато натискаше педала на газта към шосе 15 на юг.

Съвест. Зачуди се дали Джоел Конвърс щеше да тежи на колективната съвест на ония потайни копелета във Вашингтон. Бяха изпратили човек на бойното поле и го бяха изоставили, без дори да проявят великодушието да му осигурят бърза и немъчителна смърт. Учителите на камикадзе бяха светци в сравнение с тях.

Конвърс. Къде ли беше сега?