Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Aquitaine Progression, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

ЗАГОВОРЪТ „АКВИТАНИЯ“. 1999. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Савина МАНОЛОВА [The Aquitaine Progression / Robert LUDLUM]. Формат: 20 см. Страници: 703. Цена:: 7800.00 лв. ISBN: 954-733-055-1

редактор: Жечка Георгиева

художник: Буян Филчев

коректор: Станка Митрополитска

компютърен дизайн: Силвия Янева

печат: ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ООД

 

Първото издание е на изд. Колибри, София от 1993.

 

Robert Ludlum, The Aquitaine Progression

Bantam Books

Toronto New York London Sydney Auckland

История

  1. — Добавяне

35

Спаха голи, прегърнати, притиснали телата си, сякаш искаха да отблъснат света, срещу който трябваше да се изправят сутринта. Но поне няколко часа можеха да оставят за себе си — да дават и да получават един от друг, да знаят, че са съвсем сами, да си говорят шепнешком и да се опитат да проумеят какво и защо са загубили, да си обещаят, че никога няма да го загубят отново.

Когато утрото дойде, не искаха да го приемат, поне не веднага. Навън беше техният добре познат свят, но имаше и друг, който генералите от „Аквитания“ бяха готови да им наложат.

Поръчаха закуска и две канички кафе. Докато Вал разресваше косата си, Джоел отиде до прозореца и се загледа в цветния оживен Шамони. Навсякъде миеха с маркучи улиците. Шамони се подготвяше за нашествието на летните туристи и Конвърс реши, че са имали невероятен късмет, като намериха стая. Бяха обиколили три хотела, в първия едва се добраха до рецепцията. „За Бога, махни тази якичка!“ — беше изсъскала Валери. И трите бяха пълни, но в четвъртия — „Кроа Бланш“, някой току-що се беше отказал от резервацията си.

— След малко ще изляза да купя дрехи — обади се Валери зад гърба му.

— Колко ми липсваше всичко това — каза той, обърна се и обви ръце около нея. — Липсваше ми. Много.

— Нали се намерихме, мили. Това е единственото, което има значение.

На вратата се почука, вежливо чукане на сервитьор. Валери продължи:

— Сигурно носят кафето. Иди си измий зъбите с моята четка.

Седнаха един срещу друг на малката мраморна масичка до прозореца. Знаеха, че е време да започнат да мислят за външния свят. Джоел сложи лист и химикалка до кафето си.

— Още не мога да преглътна поведението на леля! — внезапно заговори Вал. — Как можах? Защо не ми мина през ума?

— И аз си задавах същите въпроси — нежно се усмихна Конвърс. — По отношение на теб.

— Чудя се как вчера не ме изхвърли от лифта.

— На два пъти ми мина през ума.

— Божичко, каква глупачка бях!

— Не, просто беше отчаяна — поправи я Джоел. — Също като леля си. Хващахте се за всяка сламка. Тя отчаяно се стреми да се върне в единствените пълноценни дни на живота си. Човек, обзет от такива чувства, може да бъде много убедителен. Говореше с нужните думи, със същите езотерични фрази, които си слушала от дете. Затова си й повярвала. Аз бих сторил същото.

— Ужасен си, когато искаш да утешиш някого, скъпи. По-кротко, още е сутрин.

— Разкажи ми за Сам Абът — рече той.

— Разбира се, но преди да започна, искам да знаеш, че не сме сами. В Париж има един инспектор от „Сюрте“, който знае, че не си убил Рьоне и че не би могъл да убиеш тъй наречения шофьор в „Жорж V“

Джоел сепнато се наведе над кафето си.

— Но аз го убих! Бог ми е свидетел, че не исках, стори ми се, че посяга за пистолет, но аз го пребих, блъсках главата му в стената. Умрял е от мозъчни травми.

— Не е. Убили са го в болницата. Бил е удушен. Прюдом каза, че това не е имало връзка с раните му. Както се изрази той, щом не си убил шофьора и Рьоне, колко души още не си убил? Смята, че всичко е инсценировка. Не разбира защо са укрили някои факти около смъртта на шофьора, а при Рьоне изведнъж се намират улики, които би трябвало да се оповестят много по-рано, ако наистина са съществували. Става дума за отпечатъци от пръстите ти в кабинета на Матилон. Прюдом иска да помогне, даде ми телефон, на който можем да го намерим.

— Не е ли опасно да му се доверим? — попита Джоел, докато записваше нещо на листа.

— Мисля, че не. Вчера сутринта направи нещо забележително, но ще стигна и до там.

— Човекът от „Жорж V“ — тихо изрече Конвърс. — Помощникът на Бертолдие. Оттам започна бягството ми. Сякаш някой внезапно се е възползвал от момента, видял е възможната стратегия и не е искал да изпусне удобния случай. „Изкарайте го убиец, може би ще се окаже полезно в бъдеще. Цената е само един човешки живот.“ Боже мой! — Джоел драсна клечка кибрит и запали цигарата си. — Продължавай. Започни от началото. Какво стана със Сам?

Разказа му всичко, като започна от невероятната случка в „Сейнт Риджис“ в Ню Йорк — телефонния разговор, последван от енергичен млад мъж, хукнал нагоре по стълбите на хотела, а сетне за капитана, преследвал я по улицата.

— Най-странното в случая е — рече Джоел, — че хората, които са се обадили, може да са били на страната на закона.

— Как така? Единият приличаше на хитлеров младеж, а другият беше униформен!

— Повечето от униформените биха искали някой тайфун да отнесе генералите от „Аквитания“. Не забравяй, Фицпатрик заяви, че четирите досиета са се появили от най-дълбоките държавни архиви и съдейки по съдържанието им, Конъл беше уверен, че са подготвени с активното участие на военните. Може би тайнствените ми партньори във Вашингтон започват най-сетне да изпълзяват от скривалищата си. Извинявай. Продължавай.

Вал му описа срещата си със Сам в закусвалнята в Лас Вегас — женения Сам, баща на две момиченца. Джоел я слушаше с притворени очи, антените му се въртяха и ловяха всички нюанси на фразите й, всяко нещо, което би могло да има повече от едно значение, и отчаяно се мъчеше да открие някоя сламка, за която да се улови, за да изгради следващите си ходове. Протегна ръка, за да прекъсне Вал.

— Тримата ли щяхте да ходите във Вашингтон?

— Да.

— Ти, Сам и онзи човек, с когото е смятал да говори и който е знаел какво трябва да се направи.

— Да. И благодарение на когото убиха Сам. Той е бил единственият, с когото Сам е разговарял.

— Но Абът му се е доверявал. „Бих му поверил живота си“, нали така се е изразил?

— Да, но е сгрешил.

— Не е задължително. Сам беше сговорчив, но не и доверчив. Подбираше внимателно приятелите си, защото знаеше, че чинът му го прави уязвим.

— Но той не е говорил с никой друг…

— Сигурен съм в това, но на другия човек се е наложило. Знам едно-друго за съвещанията по кризисни въпроси във Вашингтон, а Сам е имал предвид точно това, когато е заявил, че тримата ще ходите във Вашингтон. Тези съвещания не се провеждат току-така. За да се отвори пътечка в бюрократичната неразбория, трябват няколко силни думи. Естествено, името на Сам е било назовано най-напред, може би след това е било споменато моето, твоето или името на Делавейн, всяко от които би било достатъчно — Конвърс взе химикалката. — Как се казваше този човек?

— Божичко! — възкликна Вал, затвори очи и заразтрива с пръсти челото си. — Чакай да помисля… Алън, малкото му име беше Алън… Алън Мецгър? Метланд?

— Имаше ли някакъв ранг?

— Не. Меткаф! Алън Меткаф, точно така.

Джоел записа името.

— Добре, да минем към Париж, към човека от „Сюрте“.

Тя започна с необичайното поведение на чиновниците по имиграцията, което доведе до странната среща с измъчения, смачкан Прюдом. Стигна до смайващите разкрития на французина. Повтаряше се, но и попълваше с подробности, които беше изпуснала при първия си разказ. Когато свърши, Джоел за втори път вдигна ръка, устата му беше зяпнала от смайване, очите му бяха оживени и разширени.

— Семейството на Татяна? — попита той, сякаш не вярваше на ушите си. — Сигурна ли си?

— Напълно. Питах го пак сутринта.

— Сутринта ли? Да, ти спомена, че сутринта бил направил нещо забележително. Какво стана?

— Прекарал е цялата нощ в колата пред хотела ми и когато малко след зазоряване тръгнах с такси за летището, той се блъсна в колата зад нас. Опитали са се да ме проследят. Каза ми да се махам веднага оттам. Тогава го накарах да повтори името. Беше Татяна.

— Рьоне ми каза да използвам това име пред Корт Торбеке в Амстердам. „Кажи, че си от семейството на Татяна.“ Това бяха инструкциите му.

— Какво значи това?

— Рьоне не ми даде подробности, но горе-долу се ориентирах. Очевидно това е някаква парола.

— Защо?

— Матилон ми обясни, че семейството на Татяна се ползва с доверието на най-подозрителните хора в света, които не могат да си позволят да правят грешки.

— Но кои са те?

— Руснаци. Кремълски комисари, които засипват с пари брокери на запад, за да ги инвестират.

— Прав си — реши Вал. — Шантава история.

— Но върши работа, не виждаш ли? Почтени хора, които поради една или друга причина са се озовали в свят, който вероятно ненавиждат, и знаят на кого могат да се доверят. Да си от семейството на Татяна е нещо като препоръка. Не само сигнал за тревога, но и нещо повече. Означава, че сигналът е изпратен от свой човек. Обзалагам се, че кръгът е изключително тесен. А за нас е ключ, на който можем да се доверим.

— Представяш си, че си в съда, нали? — попита Вал и посегна през масата към свободната му ръка.

— Не мога иначе. Факти, имена, тактики… Някъде има пукнатина, път, по който можем да поемем. И то бързо.

— Аз бих започнала с Прюдом — отбеляза Валери.

— Ще се обърнем и към него, но не веднага. Да караме поред. В стаята има ли два телефона? Една бивша съпруга снощи ми попречи да забележа.

— Да, в банята.

— Искам да се обадиш на този Меткаф, Алън Меткаф в Лас Вегас. Ще вземем телефона му от информацията. Аз ще подслушвам.

— И какво да му кажа?

— Какво име използва, когато се свърза със Сам?

— Нали ти казах, Паркет.

— Кажи му само кой се обажда. Нищо повече. Нека той направи първата стъпка. Ако е грешна, ще разбера. И двамата ще разберем и аз ще затворя. Ти ще ме чуеш и също ще затвориш.

— Ами ако го няма? Ако ми се обади съпруга, приятелка или дете?

— Бързо остави името си и кажи, че ще се обадиш след един час.

 

Питър Стоун седеше на дивана, опрял крака на масичката за кафе. Срещу него в двете кресла се бяха разположили армейският капитан без униформа и младият флотски лейтенант, също цивилен.

— Разбрахме се — каза Стоун. — Ще опитаме с този Меткаф и ще стискаме палци. Ако сме сгрешили… ако аз съм сгрешил, ще ни проследят и не си правете илюзии, виждали са ни тук и могат да ни идентифицират. Но аз ви предупредих, че идва време, когато трябва да поемете рискове. Ще бъдете извън защитената си територия и ще искате час по-скоро да се върнете в нея. Не мога да ви обещая, че ще успеете. Този телефон е свързан с друг — в голям хотел на другия край на града, тъй че ако ни засекат, ще се забавят, докато проверят всички стаи в хотела. Когато свършат, всеки грамотен телефонен техник може да слезе в подземието и да открие връзката.

— Колко време ни дава това? — попита капитанът.

— Хотелът е един от най-големите в Ню Йорк — отвърна Стоун. — Ако имаме късмет — между двайсет и четири и трийсет и шест часа.

— Да действаме! — рече флотският.

— За Бога! — възкликна капитанът и прекара ръка през косата си. — Добре, опитай да говориш с него. Все пак не съм сигурен защо се налага.

— Налага го логиката. Информацията е била леснодостъпна. Абът е обявявал всеки ден програмите на полетите си и ги е изпълнявал точно. Освен това се набиват в очи честите му обеди насаме с Меткаф и семейните вечери по домовете им. Смятам, че той му е вярвал, а освен това е логично да се обърне към Меткаф, дългогодишния офицер от разузнаването. Има и нещо друго. Също като Конвърс, и двамата са били военнопленници във Виетнам.

— Да действаме! — призова отново флотският лейтенант.

— За, Бога, избери друга фраза — намръщи се капитанът.

 

— Телефонен секретар! — извика Вал, закрила с ръка слушалката.

Джоел излезе от банята.

— Един час — прошепна той.

— Един час — повтори тя. — Госпожица Паркет ще се обади повторно след един час — затвори телефона.

— И на всеки кръгъл час — допълни Конвърс, загледан в телефона. — Това не ми харесва. Там е един часът през нощта и ако има жена и деца, все някой трябваше да се обади.

— Сам не спомена нищо за жена и деца освен за своите.

— Не е имало защо да ти говори за семейството на Меткаф.

— Джоел, може да има поне десет обяснения.

— Надявам се, че не е това, за което си мисля.

— Нека се обадя на Прюдом — рече Валери. — Да използваме семейството на Татяна.

— Не още.

— Защо?

— Имаме нужда от друго, той има нужда от друго — погледът на Джоел се спря на дебелия плик, адресиран до Нейтън Саймън. Беше на писалището, под фалшивия му паспорт. — Боже мой, май разполагаме с каквото трябва. През цялото време е било под носа ни.

Вал проследи погледа му.

— Анализът, който си направил за Нейтън?

— Най-добрият доклад, който съм писал, макар че не е никакъв доклад. Не засяга никакви законови положения освен в най-общ смисъл, не съдържа доказателства, които да подкрепят обвинението, а само описание на извратените амбиции на властни мъже, които желаят да променят законите. Ако „компрометирам“ означава убивам, ако възнамеряват да извършат масови покушения, може и да го постигнат.

— Накъде биеш, Джоел?

— Ако ще подготвям материали за съдебен процес, най-добре да го направя по единствения начин, по който мога — всичко да е основано на писмени декларации и показания под клетва. Ще започна с моите и ще свърша с разпитите преди процеса.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Обяснявам ти закона, госпожо Конвърс — отвърна Джоел и взе плика. — И каква е целта му. Мога да използвам голяма част от написаното тук, но под друга форма. Естествено, ще ми трябват клетвени декларации и колкото повече, толкова по-добре. Едва тогава ще включим Прюдом и семейството на Татяна. След това се надявам да се свържем с Меткаф, вероятно ще има какво да ни каже… И накрая ще искам да разпитам лично поне двама от обвиняемите — Лайфхелм и Абрамс, а може и самия Делавейн.

— Ти си луд! — извика Валери.

— Не, не съм — простичко рече Конвърс. — Знам, че ще имам нужда от помощ. Но имам достатъчно пари да наема два взвода негодяи. Предстои ни много работа, Вал. Всички съдилища обичат безупречните документи. Трябва ни юридическа стенографка. Постарай се да намериш някоя, която ще склони да стои тук цял ден и половината нощ, ако се наложи. Предложи три пъти по-високо заплащане от нормалното.

— Да предположим, че открия такава — каза Вал. — Какво смяташ да й диктуваш?

Джоел се намръщи и отиде до прозореца.

— Роман — отсече той и се обърна. — Пишем роман. Първите двайсет-трийсет страници се развиват в съдебна зала.

— И в него участват истински личности, за които всички са чували?

— Това е нов жанр, но все пак е само роман. Нищо повече.

 

В Ню Йорк разсъмна и Стоун отново беше сам. Флотският лейтенант и капитанът се бяха върнали в кабинетите си във Вашингтон. Така бе по-добре, и без това не можеха да му помогнат, а колкото по-рядко ги виждаха около апартамента, толкова по-лесно можеха да се изплъзнат от разпознаване, ако паднеше гилотината. А тя щеше да падне. Стоун не се съмняваше. Беше ясно, както беше ясен и фактът, че полковник Алън Меткаф е струната, с която щяха да започнат музиката. „Без него — би казал Джони Реб в доброто старо време — мелодията няма да излезе от цигулката.“ „Но дали ще се появи?“ — питаше се бившият оперативен работник от ЦРУ. Очевидно беше изчезнал, така му казаха в Нелис, и тези, които разследваха изчезването му, не се правеха, че разбират или одобряват отсъствието му. И това му казаха, при това доста грубичко.

Но Стоун разбираше. Меткаф вече знаеше и ако имаше капка мозък, нямаше да играе по правилата. Стига да беше жив. Но бившият агент разбираше и други неща, свързани с телефонните секретари и служителите от разузнаването. Оборудването беше усъвършенствано и можеше да се настройва за различни операции. Меткаф също щеше да го използва, ако беше жив и имаше ум в главата. Щеше дистанционно да го програмира и препрограмира, щеше да чуе всичко, което иска, да изтрие всичко, което иска, и да остави някаква заблуждаваща информация. Щеше да има и кодирано съобщение, вероятно подменяно всеки ден, и ако не му се отговореше правилно, с микровълни щеше да унищожи лентата. Ако имаше ум в главата. Ако беше жив.

Стоун разчиташе и на двете. Затова беше оставил съобщение на телефонния секретар на Меткаф преди един час — в шест и трийсет и пет. Беше избрал името, под което бившата съпруга на Конвърс трябваше да се свърже с покойния Самюъл Абът. Марк Аврелий се появи. Отговори и изтрий. След това Стоун беше продиктувал телефона, който, ако беше засечен, щеше да отведе търсачите в хотел „Хилтън“ на Петдесет и трета улица.

Имаше още един човек, с когото Стоун би желал да се свърже, но той беше „в отпуск, няма начин да го открием“. Думите бяха безспорна лъжа. Човекът бе Дерек Билейми, началник на „Тайни операции“ в британската МИ-6 и един от малкото истински приятели на Стоун по време на работата му в ЦРУ. Билейми му беше толкова близък, че когато Питър заемаше длъжността главен представител на ЦРУ в Лондон, англичанинът му бе казал в очите да напусне, преди уискито да го прикове на алкохолния кръст. „Имам близък лекар, който ще ти даде документ за леко психическо разстройство, Питър. Имам вила за гости в Кент. Остани там и се оправяй, старче.“

Стоун отказа и това се оказа най-саморазрушителното решение, което беше взимал. Останалото бе пиянският кошмар, предречен от Билейми.

Но Питър искаше да се свърже с него не заради приятелската му загриженост, а заради прозорливостта му, скрита зад приятна и дори прозаична външност. А увереността, че Дерек Билейми носи пулса на Европа в главата си, го караше да вярва, че с помощта на основната информация, която щеше да му предостави, ще надуши операцията на Делавейн. Всъщност, мислеше с надежда Стоун, той вероятно я надушва в момента в Ирландия, където вероятно се намираше. Рано или късно, дано да беше по-рано, Билейми щеше да отговори на обаждането му. А когато го направеше, Питър щеше да му опише подробно прехвърлянето на оръжие от Уисконсин. Дерек Билейми ненавиждаше делавейновците. Старият приятел щеше да му стане съюзник срещу генералите.

Телефонът иззвъня, Стоун го погледна и изчака да звънне втори път. Меткаф? Посегна и вдигна слушалката.

— Ало?

— Аврелий?

— Подозирах, че ще се обадите, полковник.

— Кой сте вие, по дяволите?

— Името ми е Стоун и сме от една и съща страна на барикадата, поне така смятам. Но вие носите униформа, а аз — не, тъй че имам нужда да повиша доверието си към вас. Разбирате ли ме?

— Вие сте едно от копелетата във Вашингтон, които го изпратиха сам!

— Да, полковник, аз съм едно от тези копелета. Какво се случи с генерал Абът?

— Убиха го, кучи сине! Надявам се, че телефонът ти е чист.

— Най-малко двайсет и четири часа ще е чист. Тогава всички се покриваме, както се покрихте вие.

— Нямате ли съвест? Не се ли упреквате? Знаете ли какво направихте?

— Нямаме време за това, полковник. Може би по-късно, ако има по-късно… Хайде, войниче, казвай! Дълги години съм живял с всичко това! Казвай! Къде ще се срещнем? Къде се намираш?

— Добре, добре — отговори очевидно изтощеният офицер. — Смених около дванайсет полета. Намирам се… къде, по дяволите, се намирам? В Ноксвил, Тенеси. След двайсет минути излитам за Вашингтон.

— Защо?

— За да взривя тази шибана работа, защо иначе?

— Да не си посмял, ако искаш да останеш жив! Би трябвало вече да си го разбрал. Значи си сглобил нещо от информацията, която Абът ти е дал?

— Да.

— И него го гръмнаха във въздуха, нали?

— Млъкни, по дяволите!

— Би трябвало да си го научил вече. Те са навсякъде — невидими и неуловими. Една неуместна дума, и ще те открият.

— Знам! — кресна Меткаф. — Но аз се занимавам с тази работа от двайсет години. Трябва да има поне един човек, на когото да вярвам.

— Полковник, нека поговорим спокойно. Сложете кръст на Вашингтон и вземете самолета за Ню Йорк. Ще ви резервирам стая в „Алгонкин“, дори вече съм я резервирал.

— На чие име?

— Маркъс, естествено.

— Добре. Щом вече сме затънали така здраво, трябва да ти го кажа. Жената се мъчи да ме открие от един часа през нощта.

— Съпругата на Конвърс?

— Да.

— Тя ни трябва. И той също.

— Ще препрограмирам апарата. Значи в „Алгонкин“?

— Точно така.

— Той е нюйоркчанин, нали?

— Да. Живял е тук много години.

— Дано е умен. Много умен.

— Никой от двамата нямаше да е жив, ако не бяха много умни, полковник.

— Ще се видим след няколко часа, Стоун.

Цивилният затвори телефона, ръцете му трепереха, очите се спряха на бутилката с бърбън в другия край на стаята. Не! Никакво пиене. Стана от стола и отиде до леглото, където зееше малкият му куфар. Напълни го, като остави бутилката на масата, излезе и тръгна по коридора към асансьорите.

 

Аз, Джоел Харисън Конвърс, адвокат, получил право на практика от комисията на щата Ню Йорк и служител във фирмата „Талбът, Брукс и Саймън“ с адрес Пето авеню номер 666, Ню Йорк, пристигнах в Женева, Швейцария, на 9 август за юридически преговори от името на „Ком Тек Корпорейшън“, клиент на фирмата, в която работя, с цел оформяне на сделка, свързана с бъдещото обединение на фирмите „Ком Тек“ и „Берн“. Сутринта на 10 август, около осем часа, бях потърсен от главния юридически съветник на „Берн“ — господин Ейвъри Престън Холидей от Сан Франциско, Калифорния. Тъй като беше американец, отскоро работещ с швейцарска фирма, аз се съгласих да се срещна с него, за да му изясня съществуващите спорни точки и позицията на моята фирма. Когато отидох в кафенето на „Ке дю Монблан“, познах в господин Холидей мой съученик от училище „Тафт“ в Уотъртаун, Кънектикът. Тогава името му беше Ейвъри П. Фаулър. Господин Холидей с готовност потвърди, че е същият човек, и ми обясни, че фамилното му име е било сменено след смъртта на баща му и повторния брак на майка му с Джон Холидей от Сан Франциско. Обяснението му беше приемливо, но не и обстоятелствата. Господин Холидей имаше възможност предварително да ме запознае със самоличността си, но не се възползва от нея. Това не бе безпричинно. Сутринта на 10 август господин Холидей е поискал да проведе поверителна среща с долуподписания по въпрос, нямащ нищо общо със сливането на „Ком Тек“ и „Берн“. Тази среща е била основната причина за пребиваването му в Женева и беше първото от много смущаващи разкрития…

 

Ако материалът, който почтената и сдържана секретарка англичанка стенографираше и преписваше на машина, представляваше дори минимален интерес за нея, тя с нищо не го показа. Работеше като картечница, без да отпуска тънките си стиснати устни и да помръдва глава, на чийто връх беше кацнало строго стегнато кокче побеляла коса. Предпазливото обяснение на Валери, че съпругът й е американски писател, впечатлен от някои последни събития в Европа, беше посрещнато с хладен поглед и ненужната информация, че юридическата секретарка никога не гледа телевизия и рядко чете вестници. Беше членка на Френско-италианското алпийско дружество, чиято цел бе да съхранява природата от разрушителната човешка дейност. Работата в дружеството отнемала цялото й време и енергия, когато не печелела средства, които да й позволят да остане сред любимите си планини. Приличаше на автомат, някой можеше да й продиктува Библията, без да разбере какво пише.

Изтичаше седмият час, а на телефона на Меткаф в Лас Вегас още не се обаждаше никой. Само телефонният секретар. Беше време за осмото обаждане.

— Ако и сега не го намерим — мрачно заяви Конвърс, — ще се обадиш на Прюдом. Исках първо да говоря с Меткаф, но може би… няма да е възможно.

— Каква е разликата с кого ще говориш най-напред? Имаш нужда от спешна помощ, а той иска да помогне.

— Разликата е там, че знам за Прюдом, ти ми го обясни. Имам представа какво може и какво не може да направи, но не знам нищо за Меткаф, освен че Сам го е задействал. Трябва да направя специално изявление пред този, с когото ще говоря най-напред, ще хвърля обвинения, от които ще му се завие свят. Това са сериозни неща, Вал, и трябва да започна с най-силните си аргументи… Опитай пак Меткаф — Джоел се обърна и тръгна към телефона в банята, докато Валери набираше международния код за Лас Вегас, Невада.

— Трето обаждане, съобщението прието. Моля представете се повторно и бройте бавно до десет. Не затваряйте телефона.

Джоел остави слушалката на ръба на умивалника и се втурна към спалнята. Тръгна към Вал с вдигната ръка, взе молива и написа: „Говори. Бъди спокойна. Това е АПС.“

— На телефона е госпожица Паркет. Едно, две, три, четири…

Конвърс се върна в банята, взе слушалката и започна да слуша.

— … осем, девет, десет.

Тишина. Последваха две резки прещраквания и металният глас отново заговори.

— Потвърдено. Благодаря. Слушате втора лента, която ще се унищожи с микровълни, когато свърша. Слушайте внимателно. На един остров има място, добре известно с племенните си нощи. Кралят ще бъде на стола си. Това е. Унищожавам записа.

Джоел затвори телефона и се втренчи в едва четливите думи, които беше надраскал със сапун върху огледалото над умивалника. Вратата се отвори и влезе Валери с листче в ръка.

— Записах го — рече тя и му го подаде.

— И аз го записах, но твоето може да се чете. Божичко, това е истинска главоломка!

— Също като тази, която ми зададе ти. Какво, за Бога, е АПС?

— Анализатор на психологически стрес — отвърна Конвърс и се облегна на стената, зачетен в съобщението на Меткаф. Вдигна поглед. — Скенер на гласове, който може да се включи към телефон или телефонен секретар и трябва да каже дали човекът, с когото говориш, лъже, или казва истината. Лари Талбът имаше по едно време, но го заряза, защото не можел да намери нито един човек, който да не го лъже, включително деветдесет и две годишната му майка.

— Може ли да му се вярва?

— Твърдят, че е много по-точен от детектора на лъжата, стига да знаеш как да разчиташ резултатите и как да боравиш с него. В твоя случай стана. Гласът ти е бил сравнен с другите ти обаждания, което значи, че този Меткаф разполага с доста съвършена техника. Скенерът е включил втората касета и всичко е направено с дистанционно управление от друг телефон. В противен случай, след предаване на съобщението щеше да се обади той лично.

— Но щом гласът ми е потвърден, защо е тази гатанка?

Какъв е този остров с племенни нощи?

— На всяка машина може да се противодейства с друга. Затова не ги приемат за доказателство в съда. Меткаф е поел риск, но го е ограничил — Конвърс се върна към написаното от Вал.

— Остров — бавно издума Вал, зачетена в написаното със сапун върху огледалото. — Племена… Карибски племена, има ги навсякъде. Или на Ямайка — племенни нощи, ритуали на Обея, вуду ритуали в Хаити. Дори на Бахамските острови индианците лукая имат ритуали при настъпване на пубертета.

— Впечатляваш ме. Откъде знаеш?

— От курсовете по рисуване — отвърна тя. — Но не намирам смисъла.

— Защо? Може да значи в Карибско море, в някой широко рекламиран курорт. Кралят е император и това сигурно значи Делавейн… Лудия Маркъс — като в „Марк Аврелий“. Трябва да е Маркъс, никой не се казва Аврелий!… Всички тези телевизионни и вестникарски реклами, снимки на хора, които играят лимбо под светлината на факли пред благосклонните усмивки на костюмирани негри… Но на кой остров?

— Прекалено е разтегливо. Вероятно е нещо по-близко, по-познато и на двама ни, нещо, което можем да разпознаем.

Вал му взе листчето.

— Манхатън е остров — тихо рече тя, без да спре да се мръщи над написаното.

— Ако там има факли и племенни ритуали, не са в моята част на града.

— Не става дума за племенни ритуали, а за племенни нощи — поправи го Вал. — Племенни, но не на чернокожи, а на червенокожи. „Кралят ще бъде на стола си.“ Стол — маса. Неговата маса. Племенни… нощи. Нощи! Тук бъркаме. Нощи!

— Как иначе можеш да го прочетеш?

— Като рицари![1]

— И маса — прекъсна я Конвърс. — Рицарите на кръглата маса.

— Но не от легендата за крал Артур, не за Камелот. Нещо по-близко, много по-близко. Племена… американско коренно население. Американски индианци.

— Алгонкин[2]. Кръглата маса!

— Хотел „Алгонкин“ — извика Валери. — Това е, това е искал да каже!

— Ще разберем след минути — каза Джоел. — Иди поръчай разговор.

Чакането беше непоносимо и безкрайно. Конвърс се оглеждаше в огледалото, по лицето му бе избила пот, солта дразнеше белезите и очите му. Още по-показателно беше, че ръцете му трепереха и не му достигаше въздух. Обади се телефонистката на „Алгонкин“ и Вал поиска да я свържат с господин Маркъс. Настъпи тишина и когато телефонистката се обади повторно, Джоел едва се сдържа да не запрати слушалката в огледалото.

— Имаме регистрирани двама гости с името Маркъс, госпожо. С кой от двамата желаете да разговаряте?

— Какъв скапан ден! — избухна Вал и стресна Конвърс с думите си. — Оня нещастник, шефът ми, ми нареди веднага да се обадя на господин Маркъс в „Алгонкин“ и да му предам покана за обяд. А сега изчезна на някаква среща и ме остави да се оправям сама. Извинете, не исках да си го изкарвам на вас.

— Няма нищо, миличка, и при нас има такива.

— Не бихте ли ми помогнала? Кажете ми малките имена и фирмите, в които работят двамата. Може би те ще ми подскажат нещо.

— Разбира се. Само да погледна в регистъра. А, ето ги. Маркъс, Майрън, „Шугърманс Ориджинал Репликас“, Лос Анжелис. И Маркъс, Питър… май няма почти нищо повече, сладурче. Пише само Джорджтаун, Вашингтон.

— Този е. Питър. Сигурна съм. Благодаря, мила.

— Радвам се, че ти помогнах. Сега ще му звънна.

 

Опрял прегънатия „Ню Йорк Таймс“ на коляното си, Питър Стоун запълни последните две думи от кръстословицата и погледна часовника си. Телефонът иззвъня. Стоун се вторачи в него, пулсът му се ускори, а гърлото пресъхна. Никой не знаеше, че се е настанил в „Алгонкин“ под името Маркъс. Никой!… Не, имаше един човек, но той в момента се намираше във въздуха и летеше от Ноксвил, Тенеси. Какво се беше объркало? Или той беше сгрешил по отношение на Меткаф? Дали уж разгневеният офицер от Военновъздушното разузнаване не бе от онези? Дали инстинктът му, изострен от години ровене и сортиране на боклуци, не беше му изневерил? Стана от стола и бавно, обзет от страх, тръгна към нощната масичка. Вдигна настойчиво звънящия телефон.

— Да?

— Алън Меткаф? — тихо, но твърдо попита женски глас.

— Кой? — Стоун беше толкова смаян от името, което чу, че не можа да се съсредоточи и да помисли!

— Извинете. Вероятно са ме свързали с друга стая.

— Чакайте! Не затваряйте! Меткаф е на път за тук.

— Съжалявам.

— Моля ви, за Бога! Бях уморен, бях заспал. Денонощно сме на крак… Меткаф. Говорих с него преди два часа, каза ми, че ще препрограмира телефонния си секретар, че някой се опитва да се свърже с него от един часа през нощта. Трябваше да се махне оттам. Беше убит един летец. Не беше злополука! Разбирате ли ме?

— Защо трябва да разговарям с вас? — попита жената. — За да засечете откъде се обаждам ли?

— Изслушайте ме — започна отново Стоун с вече напълно контролиран глас. — Дори да исках да… а аз не искам… това е хотел, не е частен телефон и за да ви засека, ми трябват най-малко трима души при кабелите и още един на централата. И дори при такава организация ще им трябват поне четири минути да изолират жицата и да изпратят сигнал в засичащото устройство, което в началото ще ни даде само областта, в която се намирате, а не номера на телефона ви. Ако се обаждате от чужбина, ще ни трябва още един човек, но само ако останете на телефона над шест минути… А сега, за Бога, дайте ми поне две!

— Говорете. Бързо.

— Вие сте умна жена, госпожо Де Пина, но направихте малък пропуск.

— Де Пина?

— Да. Бяхте забравила телефонния указател отворен на сините страници с правителствени телефони. Когато стана инцидентът в Невада, направих проста връзка и преди два часа разбрах, че съм бил прав. Меткаф се озова на обаждането ми от автомат на летището. Един генерал е разговарял с него надълго и нашироко и той се присъединява към нас. Избягахте не от когото трябва, госпожо Де Пина. Но ако разсъждавам правилно, човекът, при когото отивахте, сега слуша разговора ни.

— Тук няма никой!

— Моля ви, не ме прекъсвайте, трябва да използвам всяка секунда — гласът на Стоун внезапно укрепна. — Лайфхелм, Бертолдие, Ван Хедмер, Абрамс. И пети човек, който не можахме да идентифицираме, англичанин, който се е покрил дълбоко. Не знаем кой е, но той съществува, използва складове в Ирландия, товарни кораби и отдавна забравени летища за транспортиране на материали, които не би трябвало да напускат страната. Ние подготвихме досиетата, Конвърс! Ние ви ги изпратихме! Вие сте адвокат и знаете, че щом споменах името ви, се самообвинявам или върша самоубийство, ако някой записва разговора ни. Но да продължа. Включихме ви чрез Престън Холидей в Женева. Изпратихме ви да съберете материали за съдебен процес, за да успеем да ги провалим с минимални загуби. Но сгрешихме! Оказа се, че са много по-напреднали, отколкото подозирахме ние. Да, ние, но не и Бийл. Беше абсолютно прав и поради тази причина е мъртъв! Между другото, той беше „човекът от Сан Франциско“. Петстотинте хиляди долара бяха негови, той е от богато семейство, което освен пари му е оставило в наследство и съвест. Спомнете си за Миконос! Какво ви каза там за смисъла на живота. От прославен военен стана учен, а после убиец. Това сигурно е убило и част от него… Спомена, че сте го притиснал за няколко неща, които не е възнамерявал да ви казва. Мнението му беше, че сте добър юрист и че изборът ни е сполучлив. Престън Холидей беше негов студент в „Бъркли“ и когато преди година и половина започна всичко, когато Холидей разбра какво прави Делавейн и как използват самия него, отиде при Бийл. За останалото можете да се сетите сам.

Женският глас го прекъсна.

— Кажете това, което искам да чуя. Кажете го!

— Разбира се! Конвърс не е убил Перигрин и главнокомандващия на НАТО. И двамата са били жертвани от Делавейн. За другите не знам… не знам какво сте преживели, но успяхме да пречупим един лъжец от Бад Годесберг, майора от посолството, който постави вас, Конвърс, на моста „Аденауер“! Той не го знае, но ние го обработихме с химикали и научихме нещо. Смятаме, че знаем къде е Конъл Фицпатрик. Смятаме, че е жив!

Намеси се мъжки глас.

— Копелета! — рече Джоел Конвърс.

— Слава Богу! — възкликна цивилният и седна на леглото. — Сега можем да поговорим. Кажете ми всичко. Телефонът е чист.

След двайсет минути Питър Стоун затвори телефона с треперещи ръце.

Бележки

[1] На английски думите „нощ“ и „рицар“ се произнасят по един и същи начин. — Бел. пр.

[2] Северноамериканско индианско племе. — Бел. пр.