Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (33)

33

Човекът на Лайфхелм отне пистолета на скования Джоел, след което се обърна към редицата сенилни бабички на столовете с високи облегалки. Говори по-малко от минута, после улови общия им трофей Конвърс над лакътя и го обърна с лице към Хермионе Гайнер, чийто затворник всъщност беше. Извършваше се някакъв мистичен ритуал, изплувал от далечното минало.

— Току-що обясних на тези храбри жени от нелегалната съпротива — рече немецът, загледан в Конвърс, — че са изобличили един предател на делото. Фрау Гайнер ще го потвърди, ja, meine Dame?

— Ja! — изплю думата напрегнатата старица с озарено от свирепа, победоносна радост лице. — Предателство! — изврещя тя.

— Установихме връзка по телефона и получихме нареждания — продължи боецът на Лайфхелм. — Тръгваме, Amerikaner. Не можеш да направиш нищо, тъй че не вдигай излишна врява.

— Щом сте организирали всичко така добре, защо изпратихте онези двамата във влака? — попита Джоел и кимна към мъжа с гипсираната ръка. Инстинктивно се мъчеше да печели време — адвокат, който отвлича вниманието на опонента си, като му дава възможност да се поизхвърли.

— Само те наблюдавахме — отвърна немецът. — Искахме да сме сигурни, че ще направиш всичко, което очаквахме от теб. Тук всички са съгласни с това, Stimmt das, Frau Geyner?

— Ja!

— Но другият е мъртъв — обади се Джоел.

— Загуба за делото, за която ще скърбим. Хайде! — немецът и двамата му другари се поклониха на дамите и поведоха Конвърс през големите двойни врати към изхода. Вън, на паянтовата веранда, ловецът на Лайфхелм връчи дебелия плик на човека с гипса и издаде някакви заповеди. Двамата кимнаха и тръгнаха бързо надолу по стъпалата. Раненият се опираше на разклатеното перило. Забързаха по дясната част на дългата дъга на алеята за коли. Близо до далечния изход към второстепенния път Джоел видя очертанията на голяма закрита кола.

Тримата тъмничари го изведоха от заграждението. Беше дълбока нощ и или го местеха в друг лагер, или щяха да го екзекутират в гъстата джунгла, която щеше да погълне предсмъртния му вик. Старшият тъмничар излая някаква заповед на двамата си подчинени, които се наведоха и хукнаха към пленен американски джип, паркиран на неколкостотин метра в мрака. Остана сам с тъмничаря и знаеше, че този момент няма да се повтори. Ако предприемеше нещо, трябваше да е сега. Обърна леко глава и насочи поглед към тъмния силует на оръжието в ръката на тъмничаря…

Ръката на немеца не трепваше, оръжието беше насочено право в гърдите му. В къщата стариците запяха, трогателно треперливите им гласчета се издигнаха в някакъв химн на победата, долитащ през високите прозорци, отворени за прохладния летен бриз. Конвърс бавно заопипва с десния си крак пода на верандата, като търсеше разхлабена дъска. Накрая усети една, която поддаваше. Стъпи отгоре й с цялата си тяжест и тя силно и остро изскърца. Немецът се стресна и се обърна към отекналия звук.

Сега. Джоел грабна дулото на пистолета и изви ръката си назад и по посока на часовниковата стрелка. Блъсна пазача си, вкопчил се с всичка сила в оръжието, удари го в стената. Продължи да извива пистолета, успя да го насочи към корема на противника си.

Изстрелът беше отчасти заглушен от дрехите, плътта, шума на включен двигател и въодушевената песен на сенилни гласове, долитаща от прозорците. Немецът се свлече на земята, главата му се отметна, очите му бяха изцъклени. Замириса на опърлен плат и вътрешности — беше мъртъв. Конвърс клекна, извърна се рязко да огледа дългата алея за коли и почти очакваше да види другите двама да тичат по нея с насочени пистолети. Вместо това в далечината проблеснаха светлините на кола, която влизаше от пътя в лявата част на алеята. След броени мигове щеше да спре пред верандата.

Джоел издърпа пистолета от ръката на немеца и изтегли трупа в сянката вдясно от стъпалата. Оставаха му няколко секунди.

Превземи джипа. Използвай джипа. Най-близкият контролен пункт е на километри надолу по пътя. Превземи джипа! Джипът!

Дългата кола спря пред верандата и мъжът с гипса излезе от дясната предна врата. Конвърс го наблюдаваше иззад дебелата ъглова подпора. Раненият немец застана на пътеката и погледна нагоре към сянката.

— Konig? — тихо и въпросително подвикна той. — Konig, was ist? — тръгна нагоре по стъпалата и несръчно бръкна под якето с лявата си ръка.

Джоел отскочи от колоната и се втурна надолу по овехтялото стълбище. Вкопчи се в гипса на ранения и опря дулото в основата на гърлото му. Завъртя го и го блъсна към колата. Заби главата му в покрива, приклекна и мушна пистолета в отворения прозорец на предната врата.

Смаяният шофьор се оказа с по-бърз рефлекс от пехотинеца и вече вадеше пистолета от невидим кобур. Стреля напосоки и разби на сол предното стъкло. Конвърс също стреля и половината глава на шофьора излетя през прозореца.

Завлечи труповете в джунглата! Не ги оставяй близо до ограждението! Всяка секунда е скъпа!

Джоел отскочи от колата, дръпна ранения немец и отвори предната врата.

— Ще ми помогнеш, както се полага на добър християнин! — прошепна той, като си припомни хленченето му в товарния вагон. — Ще правиш, каквото ти кажа, или отиваш при другарчетата си. Ясно ли е? Мърдай! Оня тъп гестаповец е на верандата! Донеси го тук. На задната седалка!

Вероятно след минута — Джоел беше изгубил всяка представа за времето — раненият седеше зад волана и едва-едва шофираше. Двата трупа лежаха на задната седалка. Бяха ужасна гледка, Конвърс с усилие надви пристъпа си на гадене. Наблюдаваше внимателно всеки белег в пейзажа наоколо и насочваше шофьора кога и накъде да завива. Тренираният му пилотски ум нямаше да забрави обратния път и без карта. Стигнаха каменисто пасище в основата на някаква планина и Конвърс нареди на немеца да отбие от пътя. Пропътуваха неколкостотин метра нагоре, докато опряха в стръмно нанагорнище, което свършваше с плътна стена от дървета. Заповяда на шофьора да излезе от колата.

— Слушай ме внимателно — заговори Джоел. — Във влака ми каза, че си нает, но не искаш да убиваш никого. Просто си бил безработен и си имал нужда от работа. Така ли беше?

— Ja! Аз не убивам! Само наблюдавам и следя!

— Добре. Ще престана да се прицелвам в теб и ще си тръгна. А ти върви, където щеш! Ясно?

— Ich verstehe! Да, разбира се!

Конвърс пъхна пистолета в колана си и се обърна, без да пуска дръжката му. Тръгна нагоре по баира. Пукот! Звук на камъчета, разместени от движение на крака! Хвърли се на колене точно в момента, в който немецът се метна върху него.

Стреля веднъж в тялото над главата си. Пехотинецът изрева, направи дъга във въздуха и се търкулна надолу.

Джоел тръгна отново с плика, адресиран до Нейтън Саймън, и прекоси каменистото пространство до пътя. Беше му ясно какво трябва да прави.

Криеше се навътре в храстите досами имота на Хермионе Гайнер, на трийсет метра от порутената къща и на двайсет от алеята за коли, изпъстрена с дупки и обградена от кафява, неокосена трева, изсъхнала от сушата. Не биваше да заспива, защото това, което очакваше, трябваше да стане скоро. Човешката природа не може да понася твърде дълго безпокойството, често бе залагал на това в адвокатската си кариера. Обезпокоените, паникьосани хора трябваше да получат отговор. Слънцето изгря, птиците кълвяха, каквото намерят, в ранната светлина, безброй звуци смениха мълчанието на нощта. Но къщата оставаше тиха; големите прозорци, през които само преди няколко часа гласовете на изкуфели бабички бяха помогнали да се приглушат изстрелите, бяха затворени. Голяма част от капаците им се бяха пропукали. И въпреки цялата тази лудница, въпреки хаоса от насилие той още носеше свещеническата якичка, все още притежаваше паспорта на духовник и писмото за религиозното поклонение. Следващите няколко часа щяха да му покажат дали имат някаква стойност.

Най-напред се чу ревът на двигател, а след това се появи черен мерцедес, който зави от пътя в алеята. Профуча до верандата и спря толкова рязко, че избуксува. От него изскочиха двама мъже. Шофьорът тичешком заобиколи багажника и се присъедини към другаря си. За секунда спряха, огледаха верандата и затворените прозорци, след това се обърнаха и се втренчиха в земята. Тръгнаха към колата на Хермионе Гайнер и надникнаха вътре. Шофьорът кимна и извади изпод сакото си пистолет. Върнаха се при стълбите, изкачиха ги бързо и минаха през верандата към вратата. Като не откри звънец, единият грубо и продължително заблъска с юмрук, а с другата ръка безуспешно въртеше топката на бравата.

От вътре се разнесоха гърлени звуци и ядосаната фрау Гайнер, облечена в извехтял халат, рязко отвори вратата. Тонът й наподобяваше гласа на заядлива учителка, която хока двама ученици за преписване. Щом някой от мъжете се опитваше да се обади, гласът й се повишаваше още повече. Мъжът с пистолета смутено го прибра, но другият сграбчи лелята на Валери за раменете и заговори бързо и грубо, като я принуди да слуша.

Хермионе Гайнер наистина се заслуша, но отговорите й не отстъпваха по грубост и властност. Посочи към обраслата алея и описа това, на което бе станала очевидка в тъмните часове преди зазоряване и което бе и нейно дело. Мъжете се спогледаха, в очите им имаше недоверие и страх, но неверието не беше породено от думите на старицата, а от онова, което не можеше да им каже. Хукнаха през верандата към колата. Шофьорът тъй рязко включи двигателя, че мерцедесът издаде висок, пронизителен писък. Профуча напред покрай колата на фрау Гайнер, занесе се върху плъзналата по земята лозница и се блъсна в разпадащата се каменна порта. Силни ругатни изпълниха утринния въздух, сетне мерцедесът продължи рязко напред. Зави наляво и забърза по второстепенния път, а Хермионе Гайнер тръшна вратата.

Всяко нещо е риск, мислеше Джоел, докато изпълзяваше от храсталаците, но сега рискът е доста по-малък. „Аквитания“ беше използвала фрау Гайнер и нямаше какво повече да научи от нея. Връщането при лудата старица беше доста рисковано за тях. Стиснал плика в ръка, прекоси алеята, качи се по скърцащите стъпала и мина през паянтовата веранда. Почука на вратата и след десет секунди Хермионе Гайнер я отвори с пронизителен крясък. Тогава той направи нещо толкова непредсказуемо, толкова нетипично, че сам не повярва, когато се поддаде на внезапния си импулс.

Удари старицата с юмрук в долната челюст. Започваха най-дългите осем часа в живота му.

 

Смаяните служители от охраната на грандхотел „Метро Голдуин Майер“ неохотно отклониха предложението на Валери да им заплати, макар че тя вдигна цената от петдесет на сто долара, съобразявайки се с икономиката на Лас Вегас, която доста се различава от тази в Ню Йорк и особено от икономиката на нос Ан. Бяха я разкарвали с кола по улиците на стария и новия град почти четирийсет и пет минути, сигурни, че никой не ги следи. Освен това бяха обещали да оставят специален човек на деветия етаж да залови мъжа, който я преследваше и се беше опитал да нахлуе в стаята й. Особено огорчени останаха, че нае стая в хотел срещу техния — „Дворецът на Цезар“.

Валери даде бакшиш на хопа, взе пътната чанта от ръцете му, затвори вратата и изтича към телефона на масичката до леглото.

* * *

— Трябва да отида в тоалетната! — кресна Хермионе Гайнер. Старицата крепеше торбичка с лед под брадичката си.

— Пак ли? — попита Конвърс, който едва държеше очите си отворени, седнал срещу старицата с пистолета и плика в скута.

— Притеснена съм и ме е страх от теб. Ти ме удари.

— Ти също ми нанесе удар снощи, и то много по-тежък — отвърна Джоел, стана от стола и пъхна пистолета в колана си. Взе плика в ръка.

— Ще те видя на бесилката! Предател! Колко часа минаха? Да не мислиш, че хората от Untergrund няма да се заинтересуват какво става с мен?

— Струва ми се, че хранят гълъбите в парка и си гукат с тях. Тръгвай, ще вървя след теб.

Телефонът иззвъня. Конвърс хвана старицата за врата и я завъртя към антикварното писалище и телефона.

— Точно както се уговорихме — изсъска той и я стисна за врата. — Хайде!

— Ja? — обади се Хермионе Гайнер. Джоел бе прилепил ухо до нейното.

— Tante! Ich bin’s Valerie!

— Вал! — извика Конвърс и отблъсна старицата. — Аз съм! Не съм сигурен дали не подслушват телефона, леля ти работи за тях, вкараха ме в капан! Бързо! Кажи на Сам, че съм сгрешил, смятам, че съм сгрешил! Броенето преди старта включва покушения навсякъде!

— Той го разбра! — отговори нервно Валери. — Сам е мъртъв, Джоел! Мъртъв е! Те го убиха!

— Господи! Няма време, Вал, няма време! Телефонът!

— Ела при мен! — изкрещя бившата госпожа Конвърс.

— Къде? Кажи къде!

Последва пауза от няколко секунди, която им се стори цяла вечност.

— Където започна всичко, мили! — проплака Валери. — Където започна и все пак не в самото начало… Облаците, мили! Кръпката и облаците!

Където започна. Женева. Но не. Облаци, кръпка. Кръпка!

— Да, знам!

— Утре! Вдругиден! Ще бъда там!

— Трябва да се махна оттук, Вал… Толкова те обичам!

— Облаците, мили, единствен мой! Само остани жив!

 

Джоел изскубна телефона от стената. В същия момент Хермионе Гайнер се втурна към него, размахала тежък ръжен с медни дръжки. Желязната кука мина на милиметър от бузата му, той я хвана за ръката и й кресна:

— Нямам време за теб, шантава кучко! Клиентът ми няма време! — завъртя я и я побутна напред, като взе плика от масата. — Не помниш ли, че беше тръгнала към банята?

В хола Конвърс видя онова, което се надяваше да види. В червената лакирана купа на масата лежаха ключовете от колата, както ги беше захвърлила снощи старицата. Вратата на банята се отваряше навън и това му подсказа решението. Когато тя се озова вътре, той придърпа тежък стол и затъкна масивната му облегалка под топката на бравата. С ритници заби краката на стола в пода. Тя чу шума и се опита да отвори вратата, но не успя. Колкото повече я натискаше, толкова по-здраво се наместваха краката на стола.

— Тази вечер пак имаме сбирка! — изрева тя. — Ще изпратим по дирите ти най-добрите си хора! Най-добрите!

— Бог да е на помощ на Айзенхауер, когато се срещнете — промърмори Конвърс с вътрешно облекчение. Ако „Аквитания“ не подслушваше телефона й, щяха да минат часове, преди да открият старицата. С плика под мишницата взе ключовете от купата и измъкна пистолета от колана. Изтича до входната врата и предпазливо я отвори. Нямаше никой, само колата на Хермионе Гайнер стоеше на затлачената алея. Излезе, тръшна силно вратата, но я остави отключена и се затича надолу по стъпалата към колата. Включи двигателя, половината резервоар беше пълен и щеше да му стигне до Оснабрюк. Докато намереше карта, щеше да кара на юг, като се ориентира по слънцето.

 

Валери уреди всичко в пътническото бюро в „Дворецът на Цезар“. Плащаше в брой и използваше моминското име на майка си, може би хранеше надежда, че то ще й помогне да придобие някои от качествата на тази изключителна жена, които й бяха помагали през войната. В шест следобед имаше самолет от Лос Анжелис за Париж. Щеше да го вземе, а едночасовия полет до Лос Анжелис щеше да направи с взет под наем самолет, до стълбичката на който щяха да я закарат с кола и по този начин щеше да избегне минаването през залата на летище „Маккарън“. Подобни удобства често се осигуряваха за знаменитости и хора, спечелили големи суми в казината. Нямаше да има проблеми с чуждото име в списъка на пътниците на „Ер Франс“, лесно можеше да го обясни. Бившият й съпруг, вече чужд за нея, беше покрит с печална известност и издирван, затова предпочиташе анонимността. До пристигането на граничния пункт в Париж никой нямаше да й поиска паспорта, а когато минеше през него, можеше да пътува където си иска под всякакво име, защото не възнамеряваше да напуска Франция. По тази причина се беше сетила за Шамони.

Седеше на стола, гледаше през прозореца и мислеше за онези далечни дни в Шамони. Беше придружила Джоел до Женева, където той трябваше да води преговори, но след това щяха да отидат за пет дни на ски на Монблан като награда от Джон Брукс, един от партньорите в „Талбът, Брукс и Саймън“. И двамата бяха щастливи. Заедно. Може би защото и двамата бяха добри скиори.

Но Джоел не можа да се порадва на ските. На втория ден падна и си изкълчи глезена. Отокът беше огромен, а болката цепеше еднакво крака и главата му. Тя се мъчеше да обърне всичко на шега. Тогава беше поискал своя „Хералд Трибюн“ рано сутринта и съвсем по детски отказа да закуси, докато не го получи. Още по-детински постъпи, когато започна да се прави на великомъченик, защото тя тръгна сама да се пързаля. Беше заявила, че не й се ходи без него, но с това само влоши работата. Упрекна я, че се прави на светица. Щял да прекара много добре сам — имал какво да чете, нещо, което художниците не разбирали. Не разбирали от четене.

Господи, какво малко момче беше, мислеше Вал. Но през нощта беше друго, той ставаше съвсем различен. Превръщаше се в любящ и нежен мъж, едновременно великодушен лъв и чувствително агънце. Правеха любов часове наред, лунната светлина върху снега отвън се сменяше с розовото сияние на изгрева над планините. Едва тогава едновременно потъваха в изтощен сън.

Последния ден, преди да отпътуват за Женева, за да се качат на самолета за Ню Йорк, тя го изненада. Вместо да отиде на ски, слезе в магазините на хотела и му купи пуловер, на чийто ръкав заши кръпка с голям надпис: ШАМПИОН ПО СПУСКАНЕ — ШАМОНИ. Връчи му го, докато носачът чакаше пред вратата с инвалидния стол. Заведоха ги до центъра на Шамони, откъдето тръгваше лифтът, който се изкачваше четири километра нагоре, до Монблан. Струваше им се, че се изкачват през облаците до покрива на света. Когато стигнаха връхната точка, откъдето се разкриваше главозамайваща гледка, Джоел се обърна към нея с безизразния неискрен поглед, който противоречеше на всичко, което представляваше като човек, и на всичко, преживяно от него, и както винаги се опита да й се отблагодари по свой начин.

— Стига сме гледали тези глупости — каза той. — Събличай се. Не е толкова студено.

Пиха горещо кафе, седнали на една пейка, обгърнати от величието на природата. Държаха се за ръце и беше изпитала такава любов към него, че едва сдържа сълзите си.

В момента изпитваше същата любов и стана от стола, за да отпъди нахлулите чувства. Не беше време за това. Трябваше да прекоси половината свят и да избегне Бог знае колко хора, които я търсеха.

Беше й казал, че „толкова“ я обича. Любов ли беше или нужда от опора? Беше му отвърнала с думите „мили“, не, беше казала много повече, беше много по-конкретна. Беше казала „мили, единствен мой“. Дали този отговор беше рожба единствено на паниката й?

 

Няма нищо по-лошо от неизвестността, мислеше Джоел, докато разчиташе в светлината на фаровете надписите по пътя. Караше вече седем часа без прекъсване, след като в град Хаген си купи карта, докато пълнеше резервоара. Седем часа, а според картата още беше далече от граничния пункт, който беше избрал. Причината бе в незнанието му, в липсата на информация дали колата на Хермионе Гайнер е обект на издирване през първите часове, след като напусна Оснабрюк. В момента несъмнено я търсеха официално от полицията, но в началото на пътуването можеше да си спести няколко часа по магистралите, които не се осмели да използва, в случай че „Аквитания“ се е втурнала към къщата на Гайнер след разговора му с Вал. Пътуваше по криволичещи второстепенни пътища, пилотският му поглед не изпускаше слънцето и неотменно следваше южната посока, докато стигна Хаген. С напредване на времето второстепенните пътища станаха неизбежни. Хермионе Гайнер и откачената й банда вече се бяха оплакали в полицията за откраднатата кола. Джоел нямаше представа дали щяха да успеят да убедят полицаите, че лелята на Валери е ощетената страна, но открадната кола си е открадната, независимо дали я кара свети Франциск Асизки или Джак Изкормвача. Трябваше да остане на второстепенните пътища.

Мина през Лененщат и Крайцтал, при Бендорф прекоси Рейн и по западния бряг стигна до Кобленц, Обервезел и Бинген, зави на юг към Нойщат, на изток към Шпрайер и отново към Рейн. Пое пак на юг през граничните градове на Елзас и Лотарингия и се озова в Кел. Там смяташе да се прехвърли във Франция. Решението му се основаваше на факта, че преди няколко години Джон Брукс го изпрати в Страсбург, френския град отвъд реката, на някакви извънредно скучни преговори, в резултат на които Джоел се разходи из града и излезе с кола извън него. Остана очарован от природните красоти. Няколко пъти пропътува с лодка нагоре-надолу по Рейн и сега се сети за фериботите, които кръстосваха реката между кейовете на Германия и Франция. И най-вече си спомни за тълпите в Страсбург. Тълпите винаги му бяха помагали, а сега особено се нуждаеше от тях.

Оставаха му още три-четири часа път, но трябваше да спре и да подремне. Беше крайно изтощен, не помнеше откога не е спал. А пред него бяха Шамони и Вал. Беше й казал, че я обича. След толкова години успя да го изрече и усещаше невероятна лекота. „Мили, единствен мой.“ Дали беше искрена? Или просто го подкрепяше?

„Аквитания“! Не мисли за нищо друго и влез във Франция!

 

Полетът от Лос Анжелис до Париж над Северния полюс мина без сътресения. Осветените от луната ледени пейзажи на най-северната част на света бяха хипнотично спокойни и навяваха мисълта за вечна безкрайност. Всичко друго изглеждаше без значение за Вал, когато гледаше надолу от стратосферата. Но спокойствието не можеше да продължи вечно и самолетът кацна в Париж.

— По работа или за почивка идвате в Париж, мадам? — попита служителят на контролно-пропусквателния пункт, като взе паспорта и въведе името й в компютъра.

— Un peu de l’un et de l’autre.

— Vous parlez français?

— C’est ma langue préférée. Mes parents étaient parisiens^[1] — обясни Вал и продължи на френски: — Художничка съм и ще преговарям с някои галерии. Естествено, ще искам и да попътувам… — спря, защото забеляза, че очите на служителя се вдигнаха от монитора и започнаха да я изучават. — Какво има? — попита тя.

— Нищо тревожно, мадам — отвърна той, вдигна телефона и тихо каза няколко думи, които тя не можа да долови поради шума в голямата зала на митницата. — Един човек желае да разговаря с вас.

— Това за мен е извънредно тревожно — възрази уплашена Вал. — Пътувам под друго име поради основателни причини, които, предполагам, компютърът ви е разкрил, и не желая да ставам обект на непристойни разпити от страна на пресата! Казала съм всичко, което съм имала да казвам. Моля ви, свържете ме с американското посолство.

— Няма нужда, мадам — рече мъжът и затвори телефона. — Не става въпрос за разпит и никой от пресата няма да разбере, че сте в Париж, освен ако сама не им кажете. А и в компютъра ми няма нищо освен името, номера на паспорта ви и една молба.

Втори униформен служител забързано влезе в оградения коридор откъм близък кабинет и вежливо й се поклони.

— Моля ви, мадам, последвайте ме — заговори на английски той, очевидно забелязал страха и колебанието в очите й. — Разбира се, можете да откажете, тъй като това не е официално искане, но се надявам, че няма да го сторите. Просто правя услуга на един приятел.

— Кой сте вие?

— Главен имиграционен инспектор, мадам.

— А кой иска да говори с мен?

— Той сам ще реши дали да ви го каже. Но ме е упълномощил да спомена друго име. Матилон. Заяви, че сте били стари приятели.

— Матилон?

— Ще бъдете ли така любезна да изчакате в кабинета ми? Лично ще се погрижа за багажа ви.

— Това е багажът ми — отговори Вал, замислена кой ли би споменал името на Рьоне. — Искам наблизо да стои полицай и да наблюдава разговора през стъклена врата.

— Pourquoi?… Защо, мадам?

— Une mésure de sыrété — отвърна Валери.

— Qui, bien sur, mais ce n’est pas nécessaire.

— J’insiste ou je pars.

— D’accord^[2].

Обясниха й, че човекът, който желае да разговаря с нея, е на път към летище „Шарл дьо Гол“ от центъра и това ще му отнеме около трийсет и пет минути. Докато чакаше, й поднесоха сандвич и чашка калвадос. Мъжът отвори вратата на кабинета. Излизаше от средната си възраст и дрехите му бяха намачкани, сякаш външният вид вече беше без значение. Лицето му бе набръчкано колкото от възрастта, толкова и от изтощение. Заговори с уморен, но делови глас.

— Ще ви отнема само няколко минути, мадам. Сигурен съм, че бързате да стигнете някъде и да се видите с някои хора.

— Както вече обясних — започна Вал, твърдо втренчена във французина, — идвам в Париж да преговарям с някои галерии…

— Това не ме засяга — прекъсна я той и вдигна ръце. — Извинете, но не искам да слушам. Не искам да чуя нищо освен това, което сама пожелаете да ми кажете, след като ме изслушате.

— Защо използвахте името на Матилон?

— Вместо представяне. Били сте приятели. Мога ли да се върна към събитията преди убийството на мосю Матилон?

— На всяка цена.

— Името ми е Прюдом. Работя в „Сюрте“. Преди няколко седмици тук, в Париж, в една болница умря човек. Говори се, че бившият ви съпруг, мосю Конвърс, е отговорен за смъртта му.

— Знам.

— Но това е невъзможно — спокойно рече французинът, седна и извади цигара. — Не се бойте, този кабинет не се подслушва. Ние с главния инспектор сме приятели от времето на Съпротивата.

— Онзи човек е умрял след жестоко сбиване с бившия ми съпруг — предпазливо рече Валери. — Прочетох го във вестниците, чух го по радиото. А вие твърдите, че той не е отговорен за смъртта му. Как така?

— Човекът наистина е умрял в болницата, бил е убит. Между два и петнайсет и два и четирийсет и пет през нощта. По това време съпругът ви е бил в самолета от Копенхаген за Хамбург. Установено е.

— Сигурен ли сте?

— Информацията ми е неофициална, мадам. Отстраниха ме от следствието и на мое място сложиха човек с малък опит в полицията, бивш военен, и то от Чуждестранния легион. Аз бях пренасочен към „по-важни задачи“. Започнах да задавам въпроси. Няма да ви отегчавам с подробности, но човекът в болницата е умрял от белодробна недостатъчност, внезапна травма, несвързана с раните му. Задушил се е. Но в официалния доклад това го няма, махнато е.

Вал се владееше добре, гласът й бе хладен и безстрастен въпреки безпокойството, което я изгаряше.

— А какво общо има Матилон? Моят приятел Матилон?

— Отпечатъци от пръсти — обясни уморено французинът. — Откриха ги изведнъж, дванайсет часа след като участъковата полиция, която между другото е много добра, беше направила оглед на кабинета му. Освен това същия ден има смъртен случай във Везел, Германия. И там е описана външността на бившия ви съпруг и идентичността му е била потвърдена. Следва една старица, открита мъртва във влака за Амстердам с пистолет в ръка, и отново се дава неговото описание. Да не би този Конвърс да има криле? Дали не прехвръква незабелязано през границите? И в този случай отговорът е: невъзможно.

— Какво искате да кажете, мосю Прюдом?

Човекът от „Сюрте“ вдъхна цигарения дим, откъсна страница от бележника си и записа нещо.

— Не съм съвсем сигурен, мадам, тъй като не съм свързан официално със случаите. Но ако бившият ви съпруг не е причинил смъртта на човека в Париж и не е могъл да застреля стария ви приятел Матилон, питам се още колко хора не е убил, включително американския посланик в Бон и главнокомандващия на НАТО. И кои са тези хора, които нареждат на правителствени източници да потвърдят това или онова, които сменят задачите на старши полицейски служители в зависимост от прищевките си и които променят медицински заключения, като отстраняват и прикриват улики? Има неща, които не разбирам, мадам, и съм убеден, че не е трябвало да ги разбера. Затова ви давам този телефон. Домашен е. Жена ми ще знае къде да ме намери. Само запомнете — ако възникне нещо спешно, кажете, че сте от семейството на Татяна.

 

Стоун седеше зад писалището с неизбежната слушалка в ръка. Беше сам, когато от Шарлот, Северна Каролина, му се обади жената, в която преди години, като оперативен работник, бе дълбоко влюбен. Беше се отказала от „ужасната игра“, както я нарече, а той остана. Любовта им не се оказа достатъчно силна.

Установи връзка с Куксхавен, Германия, с телефон, за който беше сигурен, че е стерилен. Тази сигурност беше едно от удоволствията да работи с Джони Реб.

— Тук „Пърженото пиле“ на Боби-Джо! — прозвуча вместо приветствие. — На вашите услуги.

— Надявам се. Стоун е на телефона.

— Бас държа, че се обаждаш чрез Татяна! — възкликна южнякът. — Някой ден трябва да ме осветлиш за семейните си връзки, братко.

— Някой ден може.

— Май си спомням, че чувах това име в края на шейсетте години, но не знам какво значи.

— Вярвай на този, който го употреби.

— А защо?

— Защото е доверен човек на най-кръвожадните съдии в света.

— Те пък кои са?

— Враговете, Ребъл.

— Ако това е иносказание, янки, не го разбрах.

— Друг път, Джони, не сега. Какво имаш за мен?

— Започвам. Видях най-дяволски малкото островче, което можеш да си представиш. Не е на двайсет мили от брега, близо до устието на Елба, както се предполага. Намира се в залива Хелголанд, както му викат тук, и е част от Северно море.

— Шархьорн — заяви Стоун. — Открил си го.

— Не беше трудно, май всички знаят за него, но никой не припарва до югозападния му бряг. През Втората световна война там е имало станция за зареждане на подводници с гориво. Бил е така строго охраняван, че дори голяма част от немското Висше командване не е знаело за него, а съюзниците изобщо не са го чували. Старите бетонни постройки още си стоят и се предполага, че е пуст с изключение на един-двама спасители, които да те извадят от водата, ако лодката ти се разбие в някой от старите пристани за подводници — Джони Реб помълча и тихо продължи: — Снощи бях там и видях светлини, прекалено много светлини на прекалено много места. В старата база има хора, не само един-двама спасители, и можеш да заложиш задника си, че твоят капитан е там. Освен това към два часа през нощта, когато светлините угаснаха, изникна най-дългата сателитна антена, която съм виждал, и разцъфна като слънчоглед. Искаш ли да събера екип? При тази безработица не е проблем. И разходите ще са минимални, защото колкото повече мисля, толкова по-високо оценявам, че тогава ме измъкна от Дарданелите. Това беше по-важно от случая в Бахрейн.

— Благодаря, но не още. Ако сега тръгнем да го търсим, ще разкрием карти, които трябва да останат скрити.

— Колко време имаш за чакане? Не забравяй, че аз записах оня надут Уошбърн.

— И какво разбра от приказките му?

— Честно казано, повече, отколкото умът ми побира. Но не повече, отколкото може да възприеме. Това се гласи отдавна, нали? Ястребите смятат, че могат да хванат проклетите врабчета. „И ще превърнат всички във врабчета…“ Знаеш ли, Стоун, може би не бива да ти го казвам, защото с напредването на възрастта си станал по-мек от мен, но ако те вземат властта, много хора по света вероятно ще се изтегнат в хамаците си и ще кажат: по дяволите, нека оправят нещата — да приберат наркоманите с техните пищови и сгъваеми ножове от улиците и парковете. Да дадат на ония петролни юнаци с чаршафите да разберат, че номерата им вече не ни минават. Тези военни са храбри и въоръжени, корпорациите и конгломератите са в ръцете им, тъй че какво ни пука? Какво ще се промени за мен, ще каже Джо в хамака, освен за по-добро?

— Няма да е за по-добро — ледено заяви Стоун. — Тези хора ще бъдат превърнати в роботи. И ние също, ако останем живи. Не го ли разбираш?

— Разбирам го — отвърна Джони Реб. — Мисля, че винаги съм го разбирал. Аз живях като свободен човек в Берн, докато ти драскаше доклади във Вашингтон. Да, стари приятелю, разбирам го. Може би по-добре от теб. Стига за това, включвам се като доброволец. Но какво, за Бога, ще правиш с онзи Конвърс? Не смятам, че ще се измъкне.

— Трябва да се измъкне. Според нас всички отговори са у него, отговори от първа ръка, които ще ни дадат доказателства.

— Ако питаш мен, той е мъртъв — рече южнякът. — Може още и да не е, но скоро… скоро ще го спипат.

— Трябва да го открием преди тях. Можеш ли да помогнеш?

— Започнах да помагам през нощта, когато набоцках майор Уошбърн. Ти разполагаш с компютри, а аз познавам улиците, където се продават неща, които ти не бива да купуваш. Засега не се е появило нищо.

— Опитай да се добереш до нещо, защото преди малко беше прав — нямаме много време. Джони, имаш ли същото усещане за остров Шархьорн, каквото имам и аз?

— Заседнал е в гърлото ми. Надушвам нещо, братко, и поради това няколко дни ще пообикалям наоколо. Натъкнахме се на кошер, момче, и търтеите са неспокойни, усещам го.