Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (30)

30

Джоел влезе от ярката слънчева светлина в пещероподобната зала на гара „Сентраал“. Тъмният костюм и черната шапка му бяха по мярка, свещеническата яка и обувките го стискаха, но в рамките на поносимото, а куфарчето беше пречка, която можеше да захвърли по всяко време, въпреки че допълваше външността му. Вървеше предпазливо и отваряше очи за всяко внезапно движение, колкото и незначително да беше. Всеки момент очакваше да види срещу себе си тичащи мъже с преизпълнени от целеустременост и готовност за убийство очи.

Не се появиха, но дори и да бяха, щеше да изпита известна утеха при мисълта, че е направил всичко възможно. Беше написал най-подробния доклад в юридическата си кариера със старателно четлив почерк. Подреди материала, като приведе всички факти, които подкрепяха преценките и предположенията му. Беше си припомнил най-важното от досиетата, за да придаде достоверност на заключенията си. По отношение на личните си преживявания и преки наблюдения беше претеглил всяка дума и съкратил всичко, което можеше да прозвучи прекалено емоционално, а останалото беше оформил с хладнокръвната обективност на здрав юридически ум. Привърши писането преди един час и пъхна страниците в голям плик, предоставен му от стареца, който обеща, че ще го пусне в Дамрак, след като остави Конвърс на гарата. Адресира го до Нейтън Саймън.

— Пастор Уилкрайст! Нали сте вие?

Конвърс усети докосване по лакътя и се обърна. Видя, че пискливият поздрав идва от висока, леко прегърбена жена, наближаваща осемдесетте. Живи очи господстваха над мъдрото й лице, на главата си носеше монашеска шапка, слабото й тяло беше облечено в черна роба.

— Да — отвърна стреснат той. — Здравейте, сестро.

— Виждам, че не ме помните, отче — възкликна жената с тежък акцент. — Не, не се преструвайте, виждам, че нямате представа коя съм!

— Бих се сетил, ако говорите по-тихо, сестро — Джоел говореше меко, наклони се към нея и наложи усмивка на лицето си. — Привличате внимание, госпожо.

— Вярващите винаги се поздравяват така — рече доверително старицата с широко отворени и прями, прекалено прями очи. — Искат да изглеждат нормални.

— Дали да не отидем нататък и да не си поговорим тихичко? — Конвърс взе жената под ръка и я поведе през тълпата към една от вратите. — Имате ли нещо за мен?

— Откъде сте?

— Как откъде съм? Какво искате да кажете?

— Знаете правилата. Трябва да съм сигурна.

— В какво?

— Че вие сте мъжът, с когото трябва да установя връзка. Не мога да рискувам да попадна на подставено лице или на друг човек. Ние не сме глупаци, Meneer. И така, откъде сте? Отговаряйте бързо! Дори колебанието е лъжа.

— Почакайте малко! Казали са ви да се срещнете с мен тук, дали са ви описанието ми. Какво повече искате?

— Да разбера откъде сте.

— Колко загорели на слънцето свещеници очаквате да видите до информационното гише?

— Не са голяма рядкост. Казвали са ми, че някои свещеници плуват, други играят тенис. Самият папа някога е карал ски под планинското слънце! Виждате, че съм добра католичка, знам тези неща.

— Дали са ви описание! Отговарям ли на него?

— Всички сте еднакви. Миналата седмица отчето, при което се изповядах, не беше добър човек. Каза ми, че имам твърде много грехове за възрастта си и че го чакат други хора. Не беше търпелив Божи човек.

— И аз не съм.

— Всички сте еднакви.

— Моля ви — Джоел погледна дебелия, тесен плик в ръцете на жената, знаейки, че ако й го вземе насила, ще закрещи. — Знаете, че трябва да стигна до Оснабрюк!

— А, значи сте от Оснабрюк? — „монахинята“ притисна плика до гърдите си, тялото й се прегърби още повече в защита на святата вещ.

— Не, не съм от Оснабрюк! — Конвърс се опита да си спомни думите на Вал. Свещеник на поклонение… в Аушвиц и Берген-Белзен… от… — … от Лос Анжелис! — прошепна прегракнало той.

— Ja, goed! От коя държава!

— Боже мой!

— Wat?

— Съединените американски щати.

— Goed! Заповядайте, Meneer — старицата му подаде плика с мила усмивка. — Трябва да вършим работата си добре. Вървете с Бога, сподвижнико… Харесва ми да нося този костюм. Бях актриса, знаете. Не мисля да го връщам. Всички ми се усмихват, а един господин спря и ми даде петдесет гулдена.

Старицата се отдалечи, обърна се, усмихна се отново и дискретно му показа шише с уиски, което измъкна изпод монашеските си одежди.

Не знаеше дали перонът е същият, но страховете му не бяха се променили отпреди двайсет и четири часа, когато пристигна в Амстердам. Появи се в града като неугледен работник с брада и бледо, изподрано и насинено лице. Напускаше го като свещеник — изправен, гладко избръснат и загорял. Човек, подходящо облечен за поклонение. Яростният адвокат от Женева и заловеният будала от Бон бяха изчезнали. Останал бе преследваният звяр, който, за да оцелее, трябваше да надуши ловците, преди те да го забележат. Беше научил този урок още преди осемнайсет години, когато зрението му беше по-остро, а тялото — по-издръжливо. Сега трябваше да ги компенсира с други качества, които беше развил, а всички те се свеждаха до способността да се съсредоточава, без да му личи. Затова именно забеляза мъжа.

Стоеше до бетонната колона на перона и четеше в мъждивата светлина неразгърнато разписание на влаковете. Конвърс го обхвана с поглед, точно както обхващаше почти всички наоколо, но след секунди го погледна повторно. Имаше нещо странно и противоречиво. Човек можеше по редица причини да отиде встрани от добре осветения вагон, за да прочете разписанието, но едва ли можеше да разчете дребния шрифт, без да присвие очи, като небрежно го държи ниско, до кръста си. Все едно да четеше телефонния указател в кола, спряла поради задръстване в тунела „Линкълн“.

Конвърс продължи по перона и се приближи до двете отворени врати, които обозначаваха, че единият вагон свършва и започва следващият. Умишлено закачи куфара си в щръкнала дръжка на прозорец, препъна се и се извини на двойката, която вървеше зад гърба му. Вежливо им даде път, а те, като видяха якичката му, се усмихнаха и кимнаха. Но докато стоеше с лице към тях, очите му не се отделяха от мъжа до колоната. Още стискаше разписанието, но беше започнал да се съсредоточава върху Джоел. Това му стигаше.

Конвърс влезе през втората врата, походката му отново стана спокойна, но в момента, в който се скри от очите на мъжа до колоната, се втурна към вътрешността на вагона. Спъна се, падна на пода до първата седалка и отново се извини на хората зад гърба си — духовник, несвикнал да носи багаж. Погледна през прозореца покрай пътниците, които най-напред обърнаха внимание на якичката му, а после го погледнаха в лицето.

Човекът до колоната беше хвърлил разписанието и бясно ръкомахаше. След секунди към него се присъедини още един, размениха си набързо няколко думи и се разделиха. Единият отиде към предната врата на вагона, а другият — към вратата, от която се качи Джоел.

Откриха го. Намираше се в капан.

 

Валери плати на шофьора, излезе от таксито и благодари на портиера, който я поздрави. В продължение на два часа беше направила две хотелски резервации, за да прикрие следите си. Беше взела такси от летище „Кенеди“ до летище „Ла Гуардия“, купи си билет до Бостън за сутрешната совалка и се регистрира в мотела до летището под името Шарпантие. Половин час по-късно напусна мотела. Беше платила предварително на шофьора да я прибере от страничния изход, след коте се бе обадила в един хотел в Манхатън да разбере дали може да направи резервация по това време. Можеше. Хотел „Сейнт Риджис“ щеше да запази стая за госпожа Де Пина, пристигнала по спешна работа от Тълса, щата Оклахома.

Вал беше купила от денонощния магазин на летище „Схипхол“ пътна чанта, която напълни с тоалетни принадлежности и някои леки дрехи. Беше разгарът на лятото и щяха да й свършат работа. Освен това щеше да има багаж, който да покаже на митницата.

Регистрира се на рецепцията, като даде адрес „Чериуд Лейн“, но без номер, припомни си го от детството си в Сейнт Луис. И името Де Пина — така се казваше една съседка, изплува оттам.

В стаята включи радиото на новините и започна да разопакова багажа. Съблече се, взе душ, изпра бельото си и се намъкна в огромна тениска. И това й беше навик, тениските отдавна бяха заменили хавлиите и нощниците в къщата на нос Ан.

Устоя на изкушението да поръча чай в стаята — в три часа през нощта положително щеше да привлече вниманието към жената в стая 714. Седна на стола и разсеяно се загледа през прозореца. Съжали, че беше спряла да пуши — една цигара щеше да я накара да върши нещо, докато мислеше, а имаше какво да обмисля. Трябваше и да си почине, но не преди да организира действията си. Огледа стаята и спря очи на чантата, оставена на нощната масичка. Поне беше богата. Джоел настоя да рискува да пренесе през границата повече от разрешените пет хиляди долара. Беше навила на руло двайсет петстотиндоларови банкноти и ги беше мушнала в сутиена си. Беше прав, не можеше да използва кредитните си карти или нещо друго на нейно име.

На лавицата под масичката видя два телефонни указателя. Седна на крайчеца на леглото и ги взе. На корицата на единия пишеше „Град Ню Йорк. Служебни телефони“, а на другия — „Манхатън“. В левия горен ъгъл имаше отпечатана синя диагонална ивица, която гласеше: „За правителствените учреждения вижте сините страници.“ Имаше откъде да започне. Върна тома със служебните телефони на мястото му и отнесе манхатънския до писалището. Седна, отвори сините страници и намери „Департамент на Военновъздушните сили… Командване“. Адресът беше на улица „Йорк“ 800, Денвър, Колорадо. Ако не беше това, което търсеше, оттам щяха да я упътят. Записа телефона на бележника на хотела.

Вал изведнъж чу думите. Извърна рязко глава и прикова очи в скалата на радиото.

… А сега последните новини за издирването на американския адвокат Джоел Конвърс, едно от най-трагичните събития на десетилетието. Бившият военноморски летец навремето е бил честван за изключителната си храброст във Виетнамската война. Неговото драматично бягство от плен наелектризира нацията, а тактическите му доклади шокираха военните и според редица мнения доведоха до основни промени в политиката на Вашингтон в Югоизточна Азия. Конвърс още се намира на свобода и го търсят не заради човека, който е бил, а заради маниакалния убиец, в който се е превърнал. Сведенията са, че може би е още в Париж. По непотвърдени данни, получени от неназовани авторитетни източници, близки до „Сюрте“, отпечатъците от пръсти, намерени в кантората, където беше убит френският адвокат Рьоне Матилон, определено принадлежат на Конвърс, като по този начин се потвърждава убеждението на властите, че Конвърс е убил френския си приятел, защото е сътрудничил на Интерпол и „Сюрте“. Издирването се разпространява извън Париж и нашата станция ще ви…

Валери скочи от стола, изтича и ядосано натисна няколко бутона, докато радиото млъкна. Постоя, разтреперана от гняв и страх. И от нещо друго, което не можа да определи, не смееше да назове. То я разкъсваше, а трябваше да действа хладнокръвно.

Легна и се втренчи в тавана, в отблясъците светлина откъм улицата, и се заслуша в звуците на града. Нито един не беше успокояващ. В самолета не успя да заспи, задрямваше и почти веднага се стряскаше от кошмари, вероятно предизвикани от друсането на самолета над океана. Сега се нуждаеше от сън… нуждаеше се от Джоел. Сънят се смили и дойде. Джоел беше много далече.

Стресна я оглушителен звук, придружен от ярка слънчева светлина, която я заслепи. Скочи от леглото, като изрита чаршафа. Беше телефонът. Телефонът? Погледна си часовника. Седем и двайсет и пет. Телефонът отново иззвъня и проби мъглата от сън, но не я разпръсна. Телефонът? Как? Защо? Вдигна слушалката и с всичка сила я стисна с две ръце. Мъчеше се да дойде на себе си, преди да заговори.

— Ало?

— Госпожа Де Пина? — беше мъжки глас.

— Да.

— Надяваме се, че сте доволна.

— Винаги ли будите гостите си в седем сутринта, за да ги питате дали са доволни?

— Много съжалявам, но се тревожехме за вас. Нали разговарям с госпожа Де Пина от Тълса, Оклахома?

— Да.

— Търсим ви цяла нощ… след кацането на самолета от Амстердам в един и половина.

— Кой сте вие? — попита вцепенена Вал и хвана китката на ръката си под слушалката.

— Човек, който иска да ви помогне, госпожо Конвърс — рече гласът, вече спокойно и приятелски. — Отворихте ни доста работа. Трябва да сме събудили около сто и петдесет жени, настанили се в хотели след два през нощта… Споменах „кацането на самолета от Амстердам“, а вие не ми зададохте въпроса какво говоря. Повярвайте, госпожо Конвърс, искам да ви помогна. И двамата имаме една цел.

— Кой сте вие?

— Засега е достатъчно да ви кажа, че съм представител на правителството на САЩ. Стойте там. Ще бъда при вас след петнайсет минути.

Да, да, достатъчно!, помисли Валери разтреперана и затвори телефона. Представителите на правителството на САЩ имаха по-добри начини да се идентифицират… Трябваше да се маха! Какво ли значеше след петнайсет минути? Дали не беше капан? Дали долу вече не чакаха да видят дали ще избяга? Нямаше избор!

Изтича до банята, като пътем грабна пътната чанта от стола и започна да пъха вътре нещата си. Облече се за секунди. Грабна ключа от стаята от писалището и хукна към вратата, но спря. Божичко, бележникът с телефона на Военновъздушните сили! Втурна се обратно, откъсна страницата до отворения указател и я сложи в чантата си. Огледа се за още нещо. Беше прибрала всичко. Излезе и тръгна бързо по коридора към асансьорите.

Асансьорът й скъса нервите, защото спираше на всеки етаж и се пълнеше с мъже и жени. Повечето мъже бяха с торбички под очите, а някои от жените изглеждаха изтощени. Някои очевидно се познаваха, други си кимаха разсеяно, погледите се стрелкаха към табелките с имена, закачени на гърдите. Вал разбра, че в хотела се провежда някаква конференция.

Вратите се отвориха към гъмжилото пред асансьорите, натруфеното фоайе вдясно беше пълно с хора, чуваха се гласове, които подвикваха поздрави, задаваха въпроси и даваха указания. Вал предпазливо се приближи към позлатената арка на външното фоайе и със сдържана паника се обърна да провери дали някой не я гледа. На стената имаше надпис в златна рамка: ДОБРЕ ДОШЛИ, ДИСТРИБУТОРИ НА „МИКМАК“. Следваше разписание.

Закуска 7,30 — 8,30 ч. Регионални конференции 8,45 — 10,00 ч. Симпозиум по рекламата 10,15 — 11,00 ч. Записване за обиколка на града.

— Здравей, сладур — обади се едър мъж със зачервени очи, застанал до Вал. — Не така.

— Моля?

Валери спря да диша, втренчи се в мъжа и стисна дръжките на чантата, готова да я хвърли в лицето му и да побегне към стъклените врати.

— Нямам представа за какво говорите.

— Името, принцесо! Къде е духът на „Микмак“? Как мога да те поканя на закуска, ако не знам името ти?

— А… табелката с името. Съжалявам.

— Кой е регионът ти, красавице?

— Регионът? — Валери се озадачи, но само за секунда и внезапно се усмихна. — Всъщност аз съм нова, постъпих вчера. Казаха ми, че ще ме упътят на регистрацията, но има толкова хора, че никога няма да се добера дотам. Но може би с помощта на вашите рамене ще успея да стигна, преди да са ме уволнили.

— Давай, принцесо! Тези рамене са играли американски футбол.

Озова се на рецепцията, скрита зад широкия гръб на юначагата. Той изръмжа блажено — като лъв, доволен от плячката.

— Хей, приятел! Дамата се нуждае от услугите ти. Всичко ли ти стана ясно? — търговският пътник прибра корема си и се усмихна широко на Вал.

— Да, господине… да, госпожо — рече обърканият чиновник, който въобще не беше зает. Хората просто се събираха пред рецепцията.

Валери се наведе, уж да надвие шума. Остави ключа, отвори чантата си и извади три петдесетдоларови банкноти.

— Това ще стигне за стаята, имам една нощувка и нямам други разходи. Остатъкът е за вас.

— Благодаря, госпожо.

— Имам нужда от една услуга.

— Разбира се!

— Името ми е госпожа Де Пина.

— Какво желаете, госпожо?

— Дошла съм да видя една приятелка, която току-що претърпя операция. Бихте ли ми казал къде е болницата „Ливан“?

— „Ливан“? Мисля, че е в Бронкс. Някъде на „Гранд Конкорс“. Всеки шофьор на такси ще ви обясни, госпожо.

— Госпожа Де Пина.

— Да, госпожо Де Пина. Благодаря.

Валери се обърна към огромния търговски пътник със зачервените очи и се усмихна.

— Съжалявам. Очевидно съм сбъркала хотела и конференцията е на друга фирма, представяте ли си? Щеше да ми бъде приятно. Благодаря за помощта — обърна се и бързо си запробива път през навалицата към въртящата се врата.

Улицата едва започваше да се събужда. Валери тръгна бързо по тротоара, но почти веднага спря пред малка, елегантна книжарница и реши да изчака във входа. От разказите за войната, които беше слушала цял живот, знаеше колко е важно не само да оставиш заблуждаваща информация, но и да познаваш външния вид на врага. Често това се оказваше решаващо.

Към „Сейнт Риджис“ се зададе такси и задната врата се отвори още преди да е спряло напълно. Видя ясно пътника, който плащаше набързо на шофьора, без да посегне за ресто. Изскочи от колата и хукна към стъклените врати. Беше без шапка, с разчорлена руса коса, памучно яке и светлосини летни джинси. Врагът. Валери го усети и прие. Това, което се оказа трудно да възприеме, беше младостта му. Нямаше и трийсет години, изглеждаше почти момче. Но лицето му бе сурово и гневно, а очите — студени, със стоманени отблясъци. Wie ein Hitlerjunge, помисли Вал и излезе от книжарницата.

Покрай нея профуча кола. След секунди чу свистене на гуми и зачака да последва трясък. Заедно с другите пешеходци се обърна да погледне. Кафявата закрита кола беше спряла на двайсетина метра от нея. На вратите й беше изписано с ясни черни букви АРМИЯ НА САЩ. Униформен офицер бързо слезе с впит в нея поглед.

Валери побягна.

 

Конвърс седеше на мястото до пътеката, приблизително в средата на вагона. Дланите му се потяха, докато прелистваше страниците на малкия черен молитвеник, който намери в плика заедно с паспорта, писмото и напечатан лист с инструкции, които включваха и някои основни факти за отец Уилям Уилкрайст, ако се наложеше да дава обяснения. Най-отдолу на страницата имаше последна заповед: „Запомни, скъсай листа, хвърли го в тоалетната чиния и пусни водата преди границата.“

Инструкциите бяха ненужни. Беше съвсем просто — трябваше да се разходи из вагоните двайсет минути след потеглянето от гара Рейн, като оставеше куфарчето на седалката, сякаш има намерение да се върне, и да слезе в Оснабрюк. Подробностите за предполагаемата смяна на влака в Хановер по посока Сел и пътуването на следващата сутрин за Берген-Белзен можеха да се съберат в едно изречение вместо в отделни подточки. Но фактите за отец Уилям Уилкрайст бяха сбити и ги запомни след второто прочитане. Както беше отбелязала Валери, ако започнеха да го разпитват за повече подробности, значи го бяха разкрили.

Но аз всъщност съм разкрит, каза си Джоел, загледан в тила на мъжа в предната част на вагона — същият, който отиде при онзи до колоната на гарата в Амстердам. Той пък без съмнение се взира в моя тил от някоя задна седалка, разсъждаваше Джоел, докато прелисти още една страница от молитвеника. На пръв поглед всички шансове бяха против него, но под повърхността се криеха един факт и един фактор. Фактът беше, че знае кои са палачите му, без те да подозират това. Факторът беше вътрешната настройка, извлечена от миналото.

Влакът пътуваше на север, после зави на изток. Преди Олдензаал имаше две спирки, след това трябваше да прекосят Рейн и да влязат в Германия. Бяха отминали гара Девентер, значи оставаше още една — Хенгело. Съобщението прозвуча и Джоел стана от мястото си преди редовните пътници за Хенгело. Обърна се и тръгна към задната част на вагона. Когато мина покрай мъжа, който беше стоял до колоната, видя, че изпратеният от „Аквитания“ ловец гледа право пред себе си, тялото му беше така сковано, че едва помръдваше от клатушкането на влака. Конвърс често беше виждал такива пози в съдебните зали. Типична стойка на несигурните свидетели. Човекът беше напрегнат, вероятно се страхуваше да не провали поръчението си или се боеше от хората, които го бяха изпратили в Амстердам. Безпокойството му бе очевидно и Джоел щеше да се възползва от него.

Тоалетната беше свободна. Отвори вратата, влезе вътре и извади листа с инструкциите. Накъса го на ситни парченца, пусна ги в чинията и натисна бутона с крака си. Водата ги отнесе. Обърна се към вратата и зачака.

Високоговорителите обявиха второто съобщение и влакът намали ход, после спря, Джоел усети вибрацията на движещите се тела. Забързаните жители на градчето мислеха за домовете си и за холандския вариант на чаша мартини. Вибрациите спряха и звуците утихнаха. Конвърс отвори вратата не повече от сантиметър. Напрегнатият ловец не беше на мястото си. Сега.

Джоел се плъзна през вратата и бързо отиде на откритата платформа между вагоните, извини се на слизащите от задния вагон, влезе бързо в него и тръгна по пътеката към дъното. Когато наближи края на вагона, забеляза две празни места с лице към платформата и се настани до прозореца. Прикри лице с ръка и занаднича през пръстите си.

Ловецът на „Аквитания“ тичаше напред-назад по перона, беше достатъчно агресивен да спре трима души, които се отдалечаваха с гръб към него. Последваха бързи извинения. Изчерпа възможностите със слезлите пътници и с угрижено лице се качи във влака.

Още трябва, мислеше Конвърс. Искам да те видя обезумял като патрулите преди теб. Докато не можеш повече да понасяш напрежението.

Стигнаха и отминаха Одензаал. Влакът прекоси Рейн. Релсите на моста кънтяха като барабани. Ловецът отвори с трясък предната врата, прекалено паникьосан, за да направи нещо друго, освен да хвърли бърз поглед и да се върне бързо при другаря си или при изоставеното куфарче. Лицето на Джоел беше прикрито зад облегалката на предната седалка. След няколко минути влязоха граничарите и усилено заразглеждаха всички мъже с неопределена външност, десетки униформени мъже прекосиха влака. Бяха вежливи естествено, но напомняха за грозни дири на едно отминало време. Конвърс показа паспорта и писмото, адресирано на немски към съвестта на немците. Полицаят направи тъжна гримаса, кимна и отмина към следващата седалка. Униформените изчезнаха, минутите се натрупаха до четвърт час. Двамата ловци се срещнаха няколко реда зад мястото, което бе заемал. Разделиха се отново. Единият тръгна напред, другият — назад. Сега.

Джоел се изправи и застана на пътеката, като се правеше, че проверява разписанието. Наведе се напред да погледне през тъмния прозорец. Щеше да стои така, докато го забележи единият от ловците. Забеляза го след по-малко от десет секунди. Конвърс се наведе напред уж да види надписа, който прелетя покрай прозореца, и зад стъклената горна част на предната врата зърна приближаваща фигура. Изправи се. Човекът зад стъклото се обърна и изчезна. Това беше сигналът, който чакаше, сега бе моментът да действа бързо.

Обърна се, отиде към задната част на вагона, отвори вратата, пресече тъмното тракащо пространство и мина в следващия вагон. Бързо продължи по пътеката отново към задната врата и мина в съседния. На тъмната платформа се обърна и видя това, което очакваше, което искаше да види. Мъжът го преследваше.

Докато претича през вагона, няколко пътници изгледаха любопитно бягащия свещеник. Повечето се заоглеждаха дали не се е случило нещо необичайно и като не видяха нищо, поклатиха озадачено глави. Стигна до вратата, отвори я, стъпи в сянката и се стресна от това, което видя. Пред него вместо вратата на следващия вагон имаше стена от здраво дърво, на която над голяма желязна топка беше написано FRACHT. Тогава чу високоговорителите да обявяват:

— Benthelm! Nächste Station, Benthelm!^[1]

Влакът отново намаляваше скорост за първата от двете спирки преди Оснабрюк. Джоел се върна по тъмната платформа към вратата, през която беше минал, и надникна през стъклото. Това, което видя, го обърка. Противно на очакванията му във вагона цареше покой. Ловецът не се приближаваше към вратата. Вместо това спокойно беше седнал с лице към движението. Влакът спря, пътниците, които щяха да слизат, оформиха опашка на предната врата… само на предната.

Над задната врата имаше надпис, който той не беше разбрал, преди да мине през нея. Загледа се във вратите към перона — бяха без дръжки. Очевидно надписът информираше приближилите се до вратата, че няма изход. Ако преди го грозеше клопка, сега беше в клетка, в стоманена клетка, която отново се раздвижи, когато колелата затракаха по релсите. Подвижен затвор, от който не можеше да избяга. Конвърс бръкна в джоба и извади цигарите. Трябваше да мисли!

Дръжка? Ключ? Резе? Тежката дървена врата с надписа FRACHT се отвори и от нея изникна фигурата на дебел мъж, предхождан от шкембето си.

— Ein Zigarette fur Sei, wahrend ich zum Pinkeln gehe! — заяви със смях служителят от охраната на влака и прекоси късото тъмно коридорче към вратата. — Dann ein Whisky, ja?

Немецът отиваше да пийне нещо и въпреки че почти изцяло бе затворил вратата на царството си, можеше да се влезе. Беше безгрижен пазач, който знае, че няма какво да пази. Джоел бутна тежката врата и влезе. Знаеше какво ще последва, какво трябва да последва в момента, когато пазачът мине покрай ловеца на път за своето „ein Whisky“.

Вътре имаше пет-шест запечатани сандъка и десетина клетки с животни — предимно кучета и котки. Единственото осветление идваше от гола крушка, люшкаща се на дебела жица, увиснала от тавана над още една клетка, само че за човек, изградена от метална мрежа. Конвърс се скри зад един сандък близо до вратата. Бръкна под свещеническото сако и извади пистолета със заглушителя.

Вратата се отвори — предпазливо, милиметър по милиметър, оръжието се появи преди ръката. Накрая се показа човекът на „Аквитания“

Джоел стреля два пъти, защото не се доверяваше на умението си да улучи от първия път. Ръката отскочи и се удари в ръба на полуотворената врата, пистолетът излетя, от китката на палача бликна струя кръв. Конвърс изскочи иззад сандъка, хвърли се върху човека на пода, хвана го за гърлото и притисна гърдите му с коляно. Едно продължително извиване на врата и боецът на „Аквитания“ щеше да е мъртъв. Държеше дулото на пистолета опряно в слепоочието му.

— Говориш ли английски?

— Ja — изкашля немецът. — Говоря… английски.

— Какви са заповедите ти?

— Да те проследя. Само да те проследя. Не стреляй! Аз съм Angestellte! Нищо не знам.

— Какъв си?

— Наемник!

— На „Аквитания“!

— Какво?

Човекът не лъжеше, беше прекалено уплашен. Конвърс вдигна пистолета и натисна с дулото лявото око на немеца, перфорираният заглушител се заби в орбитата му.

— Ще ми повториш точно какво са ти наредили! Истината… ще позная, ако ме излъжеш… Говори!

— Да те проследя!

— И?

— Ако слезеш от влака, да се обадим в полицията. Където и да е. След това… заповедта ни беше да те убием, преди полицията да дойде. Но аз не бих го направил! Кълна се в Бога, че никога не бих го направил! Аз съм добър християнин. Обичам дори евреите! Безработен съм!

Джоел го удари с пистолета по главата, издърпа го зад един сандък и зачака. Не знаеше колко дълго стоя така, беше изгубил представа за времето. Пазачът се върна по-скоро пиян, отколкото трезвен, и се скри в своята клетка-канцелария под голата крушка.

Обитателите на другите клетки не бяха толкова спокойни. Миризмата на човешка кръв възбуди кучетата. За няколко минути вагонът се превърна в същинска лудница. Кучетата ръмжаха и лаеха, започнаха да се мятат върху стените на клетките. Котките, предизвикани от кучетата, засъскаха и замяукаха. Извиха гърбове с настръхнала козина. Пазачът се обърка и уплаши. Сви се в стола зад металната мрежа и надигна бутилката с уиски. На два пъти погледна към поставения зад стъклото лост на стената на няколко сантиметра над писалището му. Трябваше само да вдигне стъклото и да го дръпне.

— Rheine! Nächste Station, Rheine!^[2]

Последната спирка преди Оснабрюк. Не след дълго немецът щеше да дойде в съзнание и ако Джоел не го гледаше в този момент, щеше да закрещи и аварийният лост щеше да бъде дръпнат. Освен това във влака имаше още един човек, нает да го проследи и убие. Да остане още малко там, където беше, значеше да се затвори в капан. Трябваше да слезе.

Влакът спря и Конвърс се хвърли към дръжката на вратата, движението му предизвика гняв и объркване у затворените животни. Отмести резето, отвори тежката врата и се втурна в предния вагон. Затича по пътеката — може би свещеникът бързаше към нечий смъртен одър; извиняваше се, докато разблъскваше слизащите пътници, мислеше само за това, че трябва да слезе, преди изпадналият в безсъзнание мъж да бъде открит, да бъде дръпнат лоста и във влака да прозвучи тревога. Стигна до изхода и скочи от второто стъпало на перона, огледа се и се втурна към сянката на гарата.

Беше свободен. Беше жив. Но се намираше на километри от старицата, която чакаше своя пастор.