Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (23)

23

Блъсна се в някакъв камък, отскочи и се търкулна между храстите. Потъна в коприва и остри клечки, които ожулиха ръцете и лицето му. Тялото му беше белег до белег, раната се беше овлажнила и смъдеше, но нямаше време дори да осъзнае болката. Трябваше да се маха, след минути целият район щеше да гъмжи от преследвачи, търсещи убиеца на офицер от Военновъздушните сили на Федералната република. Не му беше нужно особено въображение, за да си представи какво ще последва. Щяха да разпитат пътниците, включително и търговеца. Внезапно в нечии ръце щеше да се появи вестникът, щяха да разгледат снимката и да направят връзка. Лудият убиец, видян за последен път на уличка в покрайнините на Брюксел, не пътуваше за Париж, Лондон или Москва. Беше се качил на влак от Бон за Кьолн, Есен и Дюселдорф и бе убил отново в град Везел.

Внезапно чу писклива свирка. Погледна към върха на малкия хълм — влак, пътуващ на юг, набираше скорост от гарата, намираща се на неколкостотин метра. След това видя шапката си, беше по средата на хълма. Изпълзя от бодливите храсти, изправи се с мъка и се затича към нея, като отказа да се вслуша в онази част от разума си, която твърдеше, че едва ще може да ходи. Взе шапката и хукна надясно. Влакът на юг мина по хълма. Затича нагоре, пресече релсите и се устреми към стара, явно запустяла сграда. Там можеше да си поеме дъх, но не повече от няколко секунди. Сградата беше твърде очебийно скривалище. След десет-петнайсет минути щеше да е обградена от въоръжени мъже, прицелени във всички изходи и прозорци.

Опитваше се отчаяно да си спомни. Как го беше направил преди? Как беше избягал от патрула в джунглите на север от Фу Лок? Трябваше да намери такова място, откъдето да ги наблюдава, без да го видят! Но в джунглата имаше високи дървета, пък и той беше по-млад и силен и можеше да се катери по тях и да се скрие зад зелените покривки на яките клони. В покрайнините на железопътната гара нямаше подобно нещо… Наистина ли нямаше? Вдясно от сградата се намираше изкопано в земята сметище, тонове пръст и боклуци бяха струпани на пирамиди. Нямаше друг избор.

Завтече се към последната пирамида. Задъхваше се, ръцете и краката го боляха, раната му пламтеше. Стигна пирамидата, нагази в сметта и започна да се катери по задната й страна. Краката му затъваха в меката маса от пръст, дървета, хартии и боклуци. Отвратителната миризма отвлече вниманието му от болката. Продължи да пълзи нагоре, като забиваше крака в хлъзгавата смес. Ако се наложеше, щеше да се зарие във вонящата маса. Не съществуваха правила за оцеляване и ако затъването в смрадливия хълм му спестеше убийствените куршуми, нямаше да се поколебае.

Стигна върха и легна по корем до ръба на пирамидата, заобиколен от пръст и стърчащи отвсякъде боклуци. По лицето му струеше пот, драскотините смъдяха, ръцете и краката му тежаха от болка, дишаше на пресекулки от треперенето, причинено не само от мускулната треска, но и от страха. Погледна към края на гарата, а след това нагоре, към центъра й. Влакът беше спрял, а перонът се бе изпълнил със суетящо се объркани хора. Няколко униформени мъже крещяха заповеди и се опитваха да разделят пътниците — очевидно им трябваха само хората от двата вагона около местопроизшествието. На паркинга пред гарата имаше бяла полицейска кола със сини ивици, червеният буркан на покрива присвятваше. От разстояние се чу сирена и след няколко секунди дълга бяла линейка нахлу в паркинга, направи широк завой, тръгна на заден ход и спря до перона. Отвориха задните врати и отвътре изскочиха двама санитари с носилка в ръце. Полицаят на стъпалата им извика нещо и махна с ръка. Те се затичаха нагоре и го последваха.

На паркинга се появи втора полицейска кола и със свистене на гуми спря до линейката. От нея слязоха двама полицаи и тръгнаха нагоре по стълбата, а офицерът, който беше упътил санитарите, се присъедини към тях заедно с двама цивилни — мъж и жена. Петимата поговориха и след няколко секунди двамата дежурни полицаи се върнаха при колата си. Шофьорът потегли на заден ход, зави наляво, като форсираше двигателя, и се насочи към южния край на паркинга, точно срещу Конвърс. Колата отново спря, полицаите слязоха, този път с извадени оръжия, тичешком прекосиха релсите и се засилиха надолу по чакълестия хълм. Прекосиха асфалта и нагазиха в храстите. Ще се върнат след няколко минути, мислеше Джоел и безцелно впи пръсти в неравната повърхност около раменете си. Щяха да претърсят изоставената сграда, може би щяха да извикат и попълнения, но рано или късно щяха да започнат да проверяват големите купища смет.

Конвърс погледна зад гърба си — отзад се виеше черен път, набразден от гумите на тежки камиони. Той водеше към висока телена ограда, чиято врата бе затворена с дебела верига. Ако се затичаше по пътя и се опиташе да се прехвърли през оградата, неминуемо щеше да бъде забелязан. Трябваше да остане на мястото си, заровен в смрадливия боклук.

Нов звук прекъсна трескавите му размишления. Разнесе се от дясната му страна, откъм паркинга. По него се носеше трета полицейска кола и надуваше клаксона, но вместо да се насочи към линейката и първата кола до перона, зави наляво към синьо-бялата кола в южния край на паркинга. Двамата бяха извикали подкрепления по радиото и Джоел почувства, че затъва в тъпо отчаяние. Виждаше собствените си палачи. В новопристигналата кола имаше само шофьор. А може би така му се струваше? Дали полицаят не обърна глава назад да говори с някого? Не, просто се освобождаваше от нещо, вероятно от колана.

Униформен мъж с побеляла коса слезе от колата, огледа се и бързо тръгна към релсите. Прекоси ги, застана на върха на хълма и извика нещо на полицаите върху изгорената от слънцето кафява трева. Конвърс нямаше представа какво вика полицаят, но цялата сцена му изглеждаше странно нереална.

Двамата полицаи тичешком се появиха в полезрението му, пистолетите вече бяха прибрани в кобурите им. Последва кратък, разгорещен разговор. По-възрастният офицер сочеше на юг в далечината отвъд сметището. Ако се съдеше по високия му глас, нареждаше нещо. Джоел отново се вгледа в новодошлата кола. На предната й врата имаше знак, който отсъстваше от другите коли. Явно новодошлият имаше по-висок чин от останалите и издаваше заповеди.

По-младите полицаи хукнаха обратно през релсите към колата си, а началникът им ги последва, но без да тича. Те отвориха бързо вратите, буквално скочиха вътре и с форсиран двигател завиха надясно и изчезнаха от паркинга. По-възрастният също стигна до колата си, но дори не направи опит да отвори вратата. Вместо това заговори, поне устните му се раздвижиха, и след пет секунди задните врати се отвориха и отвътре излязоха двама мъже. Единият беше добре познат на Конвърс — носеше пистолета му в джоба си. Беше шофьорът на Лайфхелм, със залепени на челото и основата на носа марли. Извади пистолет и излая някаква команда към другия, в гласа му кънтеше яростната отмъстителност на опозорен в битка боец.

 

Питър Стоун излезе от хотела във Вашингтон. Беше обещал на младия флотски лейтенант и на малко по-възрастния армейски капитан да им се обади утре сутринта. Деца, мислеше той. Аматьорите идеалисти бяха най-опасни, защото убедеността в собствената им правота можеше да се сравни само с непрактичността на действията, които предприемаха. Детинското им отвращение от двуличието и лъжата пораждаше у тях остро неодобрение на факта, че за да се победят копелетата, често се изисква много злост и измама.

Стоун седна в едно такси, остави колата си в подземния паркинг и даде на шофьора адрес на жилищен блок на авеню „Небраска“. Апартаментът беше хубав, но не негов. Беше го наел албански дипломат в ООН, който рядко се отбиваше там. Това беше естествено, тъй като работеше в Ню Йорк. Но бившият офицер от разузнаването преди няколко години положи много усилия и завербува албанеца не само поради трогателните идеологически призиви към съвестта на един учен, а и заради снимките на същия учен, погълнат от сексуални занимания с особена категория жени — жени над шейсет и седемдесетгодишна възраст, бедни старици, събирани от улицата, които, след като биваха изнасилвани, бяха подлагани и на жесток побой. Ученият-дипломат беше свикнал да се налага. Един психиатър в Ленгли беше разяснил на Стоун, че по този начин албанецът удовлетворявал желанието си за репресивно сексуално майцеубийство. Стоун не се нуждаеше от подобни дрънканици, разполагаше със снимките на мръсника садист. Но в момента мисълта му не беше заета от излишествата на един глупак, дал му достъп до луксозния си апартамент, далече надхвърлящ възможностите на неговата консултантска заплата.

Господи, какви деца! Бяха толкова прави, разумът им винаги ги насочваше право в целта, но не разбираха, че когато се разправят с хора като Джордж Маркъс Делавейн, трябва да водят възможно най-бруталната война на света, защото така се биеха противниците им. Правотата трябваше да се присъедини към решимостта, ако се наложеше, бяха длъжни да пълзят в калта без мисъл за награда, защото никой нямаше да им я даде. Наближаваше краят на този век и генералите искаха всичко. Не можеха да понесат повече безумието на омразата и безсилието си.

Стоун го предвиждаше от години, но бе минало времето, когато почти беше готов да ги посрещне с аплодисменти, да вдигне немощно ръце и да им продаде остатъка от душата си. Толкова стратегии се бяха сгромолясали, толкова хора бяха загинали благодарение на влудяващите бюрократични ограничения, които препращаха към закони и конституция, писани в други времена. Лудите делавейновци на планетата изтъкваха редица разумни доводи. Също като хората в Управлението, които преди години твърдяха прямо и категорично: „Бомбардирайте ядрените инсталации в Ташкент и Целиноград! Взривете Ченгду и Шенянг! Не ги оставяйте да започнат!“

Кой знае? Може би, ако ги бяха послушали, сега светът щеше да е по-добър.

Но на сутринта Питър се събуждаше и непродадената част от душата му възразяваше: „Не, не можем да го направим. Трябва да има и друг начин, без конфронтация и смърт за хиляди хора.“ Все още се придържаше към тази алтернатива, но не можеше да отпише делавейновците, поддръжници на мегабомбите. Как ли щеше да свърши всичко това?

Знаеше как. Затова се беше присъединил към децата. Правотата им беше оправдана, негодуванието им — основателно. Беше виждал достатъчно често такива неща на прекалено много места и винаги в крайностите на политическия спектър. Делавейновците на планетата щяха да превърнат всички в роботи. Дори смъртта беше по-хуманна.

Стоун отключи вратата на апартамента, затвори я, съблече си сакото и си сипа единственото питие, което щеше да си позволи тази вечер. Седна на кожения стол до телефона, пийна няколко глътки, вдигна слушалката и набра седем цифри, после още три и накрая още една. Слаб сигнал за свободна линия замени оригиналния. Всичко беше в ред. Разговорът бе прехвърлен с помощта на обезопасена дипломатическа линия на КГБ на югозапад от Нюфаундленд. Питър беше платил с шест негатива за услугата. Телефонът даде пет сигнала, преди да се обади мъжки глас от Берн, Швейцария.

— Ало?

— Обажда се стар приятел от Бахрейн.

— Виж ти! — отвърна човекът от Берн. — Доста назад в миналото се връщаш, друже.

— Тъй вярно.

— Чувам, че напоследък си станал лошо момче.

— Не ме обичат и не ми вярват, но ме ценят — рече Стоун. — Това е точната формулировка. Управлението не иска и да чуе за мен, но разпространява неодобрението си из целия град достатъчно високо, за да съм отрупан с поръчки за консултации. Не се оказах умен като теб и нямам сумички в безименни сметки по швейцарските банки.

— Казаха ми, че си имал проблеми с бутилката.

— Големи проблеми, но ги оправих.

— Не искай нищо от хора, стоящи по-долу от теб, ако алкохолът в дъха ти е повече от изискванията на пътната полиция. Трябва да ги плашиш, а не да ги разсмиваш.

— Разбрах това. Подочух, че напоследък и ти даваш консултации.

— В съвсем ограничен кръг и само на хора без имена. Придържам се към този принцип. Иначе „бум-бум“ и белият господар ще легне в гроб студен.

— А аз отговарям ли на условията? Давам ти честната си дума, че работя с добри хора. Те са млади, натъкнали са се на нещо и не познават лошите мисли, което при съществуващите обстоятелства не е препоръка. Но не мога да ти кажа нищо съществено в името на твоята, моята и тяхната сигурност. Това достатъчно ли е?

— Напълно е достатъчно и ти го знаеш. Спасявал си три пъти задника на Джони Реб. На Дарданелите и в Лисабон ме измъкна, преди оръжията да пристигнат. В Бахрейн преписа цял доклад, с което вероятно ми спести пет години в Ливънуърт.

— Беше прекалено ценен, за да си позволя да те загубя за някакви дребни нарушения. Освен това ти не беше единственият, просто теб те хванаха.

— Все пак Джони Реб ти е задължен. Какъв е проблемът?

Стоун посегна към чашата и отпи. Заговори, като внимателно подбираше думите.

— Един от нашите офицери е изчезнал. Проблемът е на флотската база в Сан Диего и хората, с които работя, държат да не се разгласява. На този етап работим без Вашингтон.

— Което е част от онова, което не можеш да ми кажеш. Сан Диего сочи на запад.

— Да, но в случая не това е същественото. Изчезналият е, или вече може би трябва да се каже е бил, старши юридически офицер на базата. Ако сегашното време още е валидно, ако е жив, трябва да се намира по-близо до теб, отколкото до мен. Аз не мога да се кача на самолет, защото компютрите на границите направо ще задимят, а така не се върши работа.

— Което също е част от онова, което не можеш да ми кажеш.

— Горе-долу.

— А какво можеш да ми кажеш?

— Запознат ли си с посолството ни в Бон?

— Знам, че имат неприятности. Както и тайните служби в Брюксел. Оня психопат не си поплюва. Та какво искаше да ми кажеш?

— Всичко е свързано с Бон. Капитанът ни е видян за последен път там.

— Да няма нещо общо със случая „Конвърс“?

Стоун помълча.

— Вероятно ще успееш да отгатнеш повече неща, отколкото е полезно и за двама ни, но скелетът на сценария е следният. Нашият капитан беше силно разтревожен. Зет му, който между другото е бил най-добрият му приятел, бил убит в Женева…

— На две крачки оттук — прекъсна го бившият му сънародник от Берн. — Американският адвокат, убит от Конвърс, поне така прочетох.

— Така е смятал и нашият капитан. Никой не знае как или от кого е получил тази информация, но очевидно е разбрал, че Конвърс е в Бон. Взел си отпуск и тръгнал подир него.

— Похвално, но тъпо — заяви южнякът. — Да го линчува с голи ръце?

— Не. С помощта на прости уравнения можем да приемем, че е отишъл в посолството или се е срещнал с човек от посолството, за да му обясни защо е там, а може би и да ги предупреди, кой знае? Останалото е достатъчно красноречиво. Конвърс нанася удар и нашият капитан изчезва. Бихме желали да научим къде е и дали е жив.

Дойде ред на южняка да направи пауза, но дишането му се чуваше ясно в слушалката. Накрая рече:

— Братко, ще трябва да сложиш малко месо върху костите на скелета.

— Такова е намерението ми, генерал Лий.

— Много съм ти задължен, янки.

— Всичко е свързано. Ако ти беше капитан от флотата на САЩ и искаше да се свържеш с някого от посолството в Бон, към кого щеше да се обърнеш?

— Към военния аташе, разбира се.

— За него става дума. Между другото, той е лъжец, но няма да се впускам в подробности. Според нас капитанът е говорил с него и той не му е обърнал внимание, защото му се е сторил леко откачен, вероятно дори не му е уредил среща с посланик Перигрин. А когато е станала белята… Е, много хора правят всичко, за да спасят задника и кариерата си.

— Странна история.

— Но твърдо я поддържам — заяви цивилният.

— Добре, как се казва?

— Уошбърн. Той е…

— Норман Уошбърн? Майор Норман Антъни Уошбърн?

— Точно той.

— Продължавай да поддържаш тезата си. Ти се оттегли от оперативна работа твърде рано. Уошбърн беше в Бейрут, после в Атина и след това в Мадрид. Навсякъде даваше неограничени права на най-големите тъпаци от Управлението! Готов беше да продаде и супербогатата си майка, за да получи добра оценка в някой доклад. Надява се, като стане на четирийсет и пет, да го вземат в Генералния щаб и упорито работи за това.

— На четирийсет и пет години ли?

— От доста време не съм го виждал, но трябва да е на не повече от трийсет и шест, трийсет и седем години. Последното, което чух за него, беше, че се сили да прескочи подполковнишкия и полковнишкия чин и да стане направо генерал, а малко след това — бригаден генерал. Всички мно-о-ого си падат по него, янки!

— Освен това е и лъжец — допълни цивилният в слабо осветения апартамент на авеню „Небраска“.

— Без съмнение, но никога не съм очаквал нещо толкова радикално. Трябва здравата да е загазил, за да стигне дотам.

— Продължавам да поддържам тезата си — повтори цивилният и отпи от чашата си.

— Което значи, че знаеш, а не предполагаш.

— Горе-долу.

— Но не можеш да говориш.

Това беше твърдение.

— Пак горе-долу.

— Сигурен ли си?

— Няма място за грешки. Той знае къде е капитанът, стига да е жив.

— Велики Боже! Какви ги бъркате вие, северняците?

— Ще се заемеш ли? Срокът ти е вчера.

— С удоволствие, янки. Какво изпълнение предпочиташ?

— В зоната на здрача. Само думи, вследствие на боцкане, това е много важно. Трябва, като се събуди, да остане с впечатлението, че е ял развалено месо.

— А жени?

— Не знам. Вероятно ти имаш по-добър поглед. Би ли рискувал репутацията си?

— Познавам две-три госпожички в Бон, заради които и йезуитите биха рискували папството. Дай ми името на капитана.

— Фицпатрик. Капитан трети ранг Конъл Фицпатрик. Слушай, каквото и да чуеш след боцкането, ще го кажеш единствено на мен. На никой друг. На никой!

— Свързано е с последната част от това, което не можеш да ми кажеш, нали?

— Горе-долу.

— Планът ми е ясен. Един обект с една цел. Никакви отклонения, никакво любопитство, само касетофон.

Стоун отново замълча и запълни тишината със замислен шепот.

— Касетофон?… — след малко продължи: — Идеята не е лоша. Само ако е мини-микро.

— Естествено. Толкова са ситни, че можеш да ги скриеш на най-смущаващи места. Къде да те намеря? Готов съм да записвам.

— Телефонният код на града е осем нула четири — бившият служител на ЦРУ продиктува на бившия си сънародник в Берн телефонен номер в Шарлот, щата Северна Каролина. — Ще ти се обади жена. Кажи й, че си от семейството на Татяна и й остави телефона си.

Сбогуваха се набързо и Питър затвори телефона. Стана и отиде с чашата до прозореца. Беше гореща, притихнала вашингтонска нощ, въздухът едва потрепваше, предвестник на приближаващата лятна буря. Ако дъждовете се изсипеха, щяха да измият улиците и изчистят поне част от мръсотията.

Бившият дълбоко засекретен агент мечтаеше за някакъв земен или небесен балсам, който да измие ръцете и да пречисти тази част от душата му, която не беше извадил за продан, а за известен разрушителен период бе скрил в бутилката с бърбън. Съзнаваше, че е забил още един гвоздей в ковчега на Конвърс, беше прибавил още една частица достоверност към измислицата, описваща го като нещо, което не беше. Беше затвърдил представата, че Конвърс е убиецът психопат, описан от международния печат. И нещо още по-лошо — беше приписал тази представа на един честен, изчезнал човек, флотски офицер, който вероятно беше мъртъв. Тази лъжа имаше две оправдания, като едното беше едва приемливо, а другото вероятно представляваше единственият резултатен ход, който можеше да предприеме. Първото оправдание допускаше, че Фицпатрик е жив, макар че това беше слаб довод. Но ако беше мъртъв, изчезналият офицер му даваше основание да се обади на човек, който отдавна му беше задължен и да тръгне по следите на военния аташе Уошбърн, при това без да споменава името на Джордж Маркъс Делавейн. Дори Джони Реб да паднеше в ръцете им, а всеки човек, провеждащ от полусекретна до строго секретна операция, беше длъжен да държи сметка за тази възможност, той нямаше да спомене нищо за международната конспирация на генералите… Майор Норман Уошбърн може и да не знаеше нищо за съдбата на Конъл Фицпатрик, но всичко, което щеше да каже под действието на инжекцията, особено за капитана, щеше да е много ценно.

Стоун беше най-силно учуден от поведението на самия Конвърс по въпроса за лъжите на военния аташе. Ако Конвърс беше на свобода, а не затворен някъде, не можеше да не е научил за лъжите, които го обричаха. Защо в такъв случай не предприемаше нищо? Лъжата на майора беше най-слабото звено във веригата, можеше да я разкъса с минимално усилие, като заяви: „Той лъже. Бях еди къде си или навсякъде другаде освен на мястото, на което ме поставя в дадения час.“ Стоун отпи малка глътчица. Знаеше, че тези размисли са безплодни, защото отговорът му беше известен. Конвърс не беше в състояние да направи каквото и да било. Беше или в капан, или в затвор. Никой не можеше да му помогне. Беше мъртвец, жертва в пълния смисъл на думата, предаден дори от своите.

Странно, помисли цивилният, не съм ползвал семейството на Татяна от години.

 

От върха на пирамидата Джоел наблюдаваше как шофьорът на Лайфхелм и придружителят му се приближават към запустялата сграда. И двамата бяха опитни — единият притичваше пред другия, криеха се зад камъните и празните варели. Стигнаха до две различни врати почти едновременно. И двете врати бяха с откачени панти и висяха под ъгъл. Шофьорът направи знак с пистолета и двамата изчезнаха вътре.

Конвърс отново погледна зад гърба си. Оградата беше на около двеста метра. Би ли могъл да се свлече от смрадливия хълм, да изтича до мрежата и да се прехвърли през нея, преди палачите му да излязат от рушащата се сграда? Защо не? Можеше да опита! Надигна се, ръцете му потънаха в отпадъците, обърна се на дясната си страна и се хвърли надолу.

От разстояние долетя трясък, последван от вик. Обърна се по корем и изпълзя обратно. Шофьорът изхвръкна от вратата и зави зад ъгъла към другата врата с вдигнат, готов за стрелба пистолет. Приближи се предпазливо, забеляза нещо и когато влезе в сянката, започна ядосано да крещи. След няколко секунди изникна от сянката, помъкнал другия — очевидно някаква стълба или дъска се беше сгромолясала под краката му. Държеше се за крака и куцаше.

Две пронизителни изсвирвания прозвучаха откъм гарата. Перонът беше празен, суетящите се пътници се бяха прибрали във влака. Паниката беше затихнала и влакът щеше да предприеме тевтонско усилие да навакса закъснението. Последната полицейска кола и линейката бяха заминали.

Под него шофьорът бясно разтърсваше придружителя си и накрая го тръшна по гръб на земята. Той се изправи, размаха ръце, очевидно го молеше да спре. Шофьорът се смили и го нагласи така, че да вижда сградата, сметището и оградата. След това се върна в сградата.

Минутите течаха, залязващото слънце, засенчено от ниски облаци, струпани на запад, хвърляше дълги сенки в края на гарата. Най-сетне шофьорът се появи, беше излязъл от невидим вход от другата страна на сградата. Постоя неподвижно, загледан на запад оттатък релсите, към дивата трева и блатистата местност зад нея. Обърна се, вгледа се в пирамидите на сметището и взе решение.

— Rechts über Ihnen!^[1] — изкрещя той на придружителя си и посочи към втората пирамида. — Hinter Ihnen! Er schießt!^[2]

Джоел приклекна и се втурна надолу по сметта като подплашен рак по пясък. По средата на купчината нещо се закачи за лявата му ръка, той я издърпа и я освободи. Канеше се да го захвърли, когато забеляза, че е доста дълъг електрически кабел. Сви го в шепа и трескаво продължи надолу. На три метра от земята се хвърли по корем и започна да рови с ръце и крака в пръстта и сметта, докато тялото му потъна в нея. Загреба още смет и покри главата си. Вонята беше непоносима и почувства, че в дрехите му пропълзяват насекоми и започват да лазят по кожата му. Но беше скрит, поне това беше сигурно. Започна да разбира какво му подсказваха обърканите му мисли. Беше отново в джунглата, готов да се нахвърли върху разузнавача.

Прелюдията започна. Видя куцукащия мъж, който надничаше нагоре към сметището и примижаваше срещу последните слънчеви лъчи. Беше протегнал ръката с пистолета, готов да стреля. Придвижваше се странично и предпазливо, нащрек за нещо, което не можеше да види. Мина точно пред Джоел, пистолетът беше на не повече от метър и половина от лицето му. Още една крачка и видимостта щеше да бъде пълна.

Сега! Джоел се метна напред, улови дулото на пистолета и бързо и силно го завъртя по посока на часовниковата стрелка и надолу. Докато немецът падаше по очи, Конвърс заби коляно в хрущяла на носа му и той загуби съзнание, преди да успее да извика. Пистолетът отхвръкна в сметта. Човекът потрепера и отвори уста да изкрещи, но Джоел отново се хвърли върху него, хванал кабела с две ръце. Уви го около врата на разузнавача и дръпна с всичка сила.

Тялото му омекна и Конвърс се наведе над него, готов да го търкулне към основата на сметището и да го скрие, но внезапно спря. Трябваше да има и друг начин, защото съществуваха две възможности, едната от които беше използвал преди цяла вечност в джунглата. Огледа се и на трийсетина метра вдясно видя купчина нехайно захвърлени стари железопътни релси, които образуваха ниска стена. Стена.

Беше рисковано. Ако шофьорът на Лайфхелм беше прегледал първата пирамида и бе тръгнал към втората, щеше да го види. Бяха го изпратили тук по две причини — познаваше лично жертвата, а тя го бе опозорила. Трупът на Джоел щеше да измие срама. За разлика от Конвърс той беше експерт в боравенето с оръжия. Какво имаше да мисли! След Женева всичко беше риск, надпревара със смъртта.

Хвана тялото на немеца под мишниците и запъхтян тръгна заднишком, като по незнайни причини си броеше „Едно, две, три“.

Стигна до релсите и заобиколи с трупа от другата страна на стената, токовете на убития очертаха дъги в прахта. Скри го в основата на стената и чисто инстинктивно, без да мисли, направи това, което му се искаше през последния час. Прикрит от релсите, съблече сакото и ризата си и се затъркаля по земята като пълно с бълхи куче, за да махне насекомите. Чешеше се по главата, изскубваше ги от косата и ги хвърляше далече от лицето си. Беше единственото, което можеше да стори в момента. Пропълзя в купчината релси и се намести в пространството между два различни железни пръта.

— Werner! Wo sind Sie?^[3]

Виковете предшестваха появата на шофьора на Лайфхелм в далечния край на втората купчина. Движеше се бавно, с вдигнат пистолет. Крачките му бяха предпазливи, въртеше глава във всички посоки, личеше си опитният разузнавач. Конвърс си мислеше колко по-хубав би бил животът, ако беше добър стрелец. Но не беше. При обучението си за летец беше минал задължителния курс по стрелба, но рядко улучваше мишената от осем метра разстояние. Вторият войник на „Аквитания“ трябваше да бъде привлечен по-близо.

— Werner! Antworten Sie doch!^[4]

Мълчание.

Шофьорът се разтревожи. Тръгна заднишком, приклекнал, и започна внимателно да разглежда хълма от смет. Подритваше предметите, които попадаха в краката му и въртеше глава. Джоел знаеше какво трябва да направи, беше го правил и преди. Да отклони вниманието на убиеца, да го привлече по-близо до мястото на срещата и да се отдалечи.

— Ох! — простена Конвърс и добави на ясен английски: — Боже мой!

В същия миг изпълзя до далечния край на стената от релси и надникна от другата й страна. Главата му остана скрита в сянката.

— Werner! Wo sind!… — немецът се изправи, очите му се насочиха към мястото, от което чу звуците. Внезапно се затича с насочен пред себе си пистолет като човек, тръгнал да притисне в ъгъла ненавистна твар. Английските думи го водеха към омразния враг.

Шофьорът се прехвърли направо над релсите, беше нащрек, оръжието бе насочено напред. Стреля в трупа и придружи гърмежите с отмъстителен крясък.

Джоел застана на колене, прицели се и два пъти натисна спусъка. Немецът отскочи от релсите и се завъртя, от гърдите му изригна кръв.

— Някои печелят — прошепна Конвърс, докато се изправяше. Беше си припомнил думите на човека във влака за Емерих.

 

Намираше се в блатото, а дрехите държеше над главата си, вдигнал ръка. Беше пропълзял през железопътната линия надолу по гъстата трева към блатистата влага. Там имаше вода, а това беше единственото нещо, което го интересуваше. Водата беше благодат независимо дали осигуряваше път за бягство, или пречистваше изтощеното тяло. И това бяха уроци, научени преди години. Седеше гол на наклонения бряг на блатото и сваляше пояса с парите, като се чудеше дали банкнотите вътре не бяха се намокрили, но нямаше сили да го отвори и провери.

Все пак пребърка всички джобове на дрехите, които беше съблякъл от палачите на Лайфхелм. Не беше сигурен дали нещата са ценни или не. Парите бяха без значение с изключение на дребните банкноти. Шофьорските книжки бяха със снимки, в пластмасови калъфки, не си струваше риска да ги използва. Имаше зловещ на вид нож, дългото му острие изскачаше при докосване на бутон в дръжката. Запази го. Намери и евтина запалка-еднодневка, гребенче и два спрея за освежаване на дъха след повече пийване. Оставаха личните вещи — ключове, медальон във формата на четирилистна детелина, снимки. Не пожела да ги погледне. Смъртта си беше смърт и в нея приятел и враг се изравняваха. Интересуваше се единствено от дрехите. Те бяха втората възможност, която бе използвал в джунглата преди цяла вечност. Беше се напъхал в изтърканата униформа на разузнавача и на два пъти враговете не бяха стреляли по него. Вместо това му бяха помахали.

Избра дрехите, които му подхождаха най-добре, и ги облече, а останалите хвърли в блатото. Както и да изглеждаше, приликата с академичния учен в туид, която беше пробвал в Бон, беше нищожна. Сега можеше да мине за човек, работещ на Рейн, член на екипажа на някой шлеп. Беше се спрял на сакото на шофьора — тъмно, от груб вълнен плат, с шлицове отстрани, отдолу облече синята му джинсова риза, като преди това изпра кръвта около дупките от куршумите. Панталоните бяха на помощник-палача, от кафяво кадифе, без ръбове, леко разкроени над глезените. Нито единият нямаше шапка, а неговата беше някъде в сметището. Налагаше се да купи или да открадне. Без шапка, с която да закрива част от лицето си, се чувстваше гол, като без дрехи.

Легна на сухата гъста трева, вперил очи в небето. Слънцето изчезваше зад невидимия хоризонт.