Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (21)

21

Конвърс излезе бързо от магазина за дрехи на оживената улица „Борнхаймер“ и се огледа във витрината. Преценяваше цялостния ефект на покупките си не като клиент пред огледало, който гледа дали дрехите му отиват, а като минаващ по тротоара пешеходец. Остана доволен — нищо в облеклото му не привличаше вниманието. Снимката му във вестниците беше направена преди около година, когато го интервюира „Ройтерс“. На нея се виждаха само главата и раменете му, носеше тъмен адвокатски костюм с жилетка, бяла риза и раирана вратовръзка, както подобава на специалист по международно право. Такава беше и представата на всички, прочели вестниците, и тъй като тя нямаше да се промени от вечерните издания, трябваше да се промени той.

Освен това не можеше да си позволи да остане със същите дрехи, с които беше в банката. Загубилият ума и дума Лахман без съмнение щеше да даде пълно описание на полицията, но дори паниката да му затвореше устата, все пак го беше видял с тъмно сако, бяла риза и раирана вратовръзка. Подсъзнателно или не, мислеше Джоел, съм търсил патината на почтеността. Може би го правеха всички, които спасяваха живота си с бягство, защото им бе отнето човешкото достойнство.

Външността, която искаше да постигне, беше на професор по история, когото познаваше от колежа. Всичките му дрехи се връзваха една с друга. Саката му бяха от туид с кожени кръпки на лактите, панталоните — сиви, от мек вълнен плат, ризите му без изключение бяха сини, памучни. Над очилата с рогови рамки и дебели стъкла носеше небрежно накривена мека ирландска шапка със спусната над челото и тила периферия. Където и да се появеше този човек, веднага се разбираше, че принадлежи към академичния свят на Нова Англия.

Конвърс беше успял да възпроизведе външността му по памет. Трябваше само да смени огледалните очила с рогови. Мина покрай голям универсален магазин. Вътре не можеше да няма щанд с разнообразни по размер и форма очила, някои със слаб диоптър, други — от обикновено стъкло.

По причини, които още не се бяха очертали ясно в съзнанието му, очилата му се струваха жизненоважни. После разбра. Беше погълнат от това, което знаеше, че идва на първо място — промяната на външността. Протакаше я, защото не беше сигурен какво трябва да прави след това, не беше уверен, че ще може да предприеме каквото и да било.

Огледа се в овалното огледало на универсалния магазин и отново остана доволен от видяното. Очилата с дебели, уж рогови рамки бяха с плътни стъкла без диоптър и му придаваха вид на учен „бухал“. Вече не беше човекът от снимката във вестниците. Но бе постигнал и друг важен резултат — съсредоточаването върху външността бе избистрило главата му. Можеше отново да мисли, само трябваше да седне някъде. Имаше нужда и да хапне и пийне нещо.

Кафенето беше претъпкано, огледалните витрини превръщаха блясъка на слънчевата светлина в сини и червени коридори. Настаниха го на маса до тапицираната с черна кожа стена и управителят го увери, че е достатъчно да поиска меню на английски. На континента думата уиски обикновено се тълкуваше като „скоч“. Поръча двойно и извади бележника и химикалката, които беше купил в универсалния магазин. Донесоха напитката му и той започна да пише.

Конъл Фицпатрик?

Куфарчето?

Над 93 000 долара.

Посолството отпада.

Никакъв Лари Талбът и т.н.

Бийл отпада.

Анстет отпада.

Човекът от Сан Франциско отпада.

Хората във Вашингтон. Кои са?

Кейлъб Даулинг? Не.

Хикмън от флотата, Сан Диего? Възможно.

… Матилон?

Рьоне! Защо досега не се беше сетил за Рьоне? Разбираше защо французинът, цитиран анонимно във вестника, беше направил онези забележки. Рьоне се мъчеше да го предпази. Ако нямаше друг начин за защита пред съда или доводите в негова полза бяха прекалено неубедителни, винаги можеше да пледира временна невменяемост. Джоел загради с кръгче името на Матилон, написа отляво цифрата 1 и загради и нея. На улицата щеше да намери международен телефон с телефонистка, предназначен за загубени туристи, и щеше да се обади на Рьоне в Париж. Пийна две глътки уиски, отпусна се под въздействието на топлината, плъзнала по тялото му, и се върна към списъка, като започна от началото.

Конъл? Допускането, че е убит, беше неизбежно, но не и задължително. Ако беше жив, значи го държаха някъде, за да изпомпат информацията, с която разполагаше. Като старши юридически офицер на най-голямата и могъща военноморска база на Западното крайбрежие и човек, срещал се нееднократно със Службата за контрол над въоръжаването към Държавния департамент и със съответните служби в Пентагона, Фицпатрик можеше да се окаже находка за хората на „Аквитания“. И все пак, да насочи сега вниманието върху него значеше да предизвика екзекуцията му, ако вече не бяха я извършили. Ако още беше жив, единственият начин да го спаси бе да го открие, но не по законен път, а тайно. Конъл трябваше да бъде спасен безшумно.

Внезапно Джоел забеляза човек в униформа на армията на САЩ, който говореше с двама цивилни на бара. Не го познаваше, но униформата привлече вниманието му. Подсети го за военния аташе на посолството, този тъй услужливо наблюдателен дипломат, видял на моста мъж, намиращ се на километри от него. Лъжец на „Аквитания“, който го идентифицираше с лъжите си. Ако този лъжец не знаеше къде се намира Фицпатрик, можеше да бъде принуден да научи местонахождението му. Конвърс тегли черта от дясната страна на листа и свърза името на Конъл Фицпатрик с това на адмирал Хикмън от Сан Диего. Не сложи номер, имаше да обмисля още много неща.

Куфарчето? Все още беше убеден, че хората на Лайфхелм не са го намерили. Ако генералите на „Аквитания“ разполагаха с него, щяха да му дадат да разбере това. Значи Конъл го беше скрил някъде. Дали в „Das Rektorat“? Струваше си да опита. Джоел огради „Куфарчето“ и го номерира с 2.

— Speisekarte, mein Herr? — заговори сервитьорът и Конвърс се стресна.

— На английски, моля.

— Разбира се, господине — сервитьорът разпери менютата като огромно тесте карти, избра едно и го връчи на Джоел. — Специалитетът ни за днес е Wienerschnitzel — виенски шницел.

— Чудесно. Няма нужда от меню. Донесете ми един.

— Danke.

Човекът изчезна, преди Джоел да си поръча второ уиски. Толкова по-добре.

Над деветдесет и три хиляди долара. Нямаше какво да допълни, неудобната издутина около кръста му напомняше непрестанно за себе си. Разполагаше с необходимите средства.

Посолството отпада… Никакъв Лари Талбът и т.н… Бийл отпада… Анстет отпада… Човекът от Сан Франциско отпада. Докато се хранеше, обмисляше всяка точка, всяко изявление и се питаше как можа да се случи всичко това. Всяка стъпка беше внимателно обмислена, фактите запомнени, досиетата — запаметени, предпазливостта — неимоверна. Ала всичко рухна поради усложнения, далече надхвърлящи простите факти, представени му от Престън Холидей в Женева.

Изгради само две-три дела, свързани с Делавейн, макар и непряко, и ще бъде достатъчно.

В светлината на разкритията, направени на Миконос, а сетне в Париж, Копенхаген и Бон, простотата на тази забележка беше направо престъпна. Холидей би останал поразен от мащабите на влиянието, упражнявано от легионите на Делавейн, от проникването им в най-висшите сфери на армията, полицията, Интерпол и очевидно между хората, контролиращи информационния поток, тъй наречените авторитетни източници в западните правителства.

Конвърс бързо провери препускащите си мисли. Внезапно осъзна, че мисли за Холидей в контекста на човек, видял само две светещи очи в нощта на джунглата, без да предполага колко е кръвожаден звярът. Това бе грешка. Холидей бе запознат с материалите, дадени му от Бийл на егейския остров, знаел е за връзките между Париж, Бон, Тел Авив и Йоханесбург, знаел е за хората на отговорни постове в Държавния департамент и Пентагона, знаел е всичко! Беше се срещал с непознатите във Вашингтон! Холидей го бе излъгал в Женева. Калифорнийският борец, с когото бе дружил в училище преди двайсет години и който се казваше тогава Ейвъри Фаулър, се бе оказал манипулатор и го бе излъгал под името Престън Холидей.

Къде се бяха сврели тези подземни мъже във Вашингтон, които имаха смелост да дадат половин милион долара за невероятния хазарт, но бяха твърде уплашени, за да излязат наяве? Що за хора бяха? Какво представляваха?

Въпросите дотолкова разтревожиха Конвърс, че реши да ги зареже. Щяха да го доведат до състояние на ярост, която щеше да замъгли мисълта му. Имаше нужда от здрав разум и най-вече от силата, която идваше с осведомеността.

Беше време да намери телефон и да се свърже с Матилон в Париж. Рьоне щеше да му повярва, Рьоне щеше да му помогне. Немислимо беше стар приятел като него да постъпи по друг начин.

* * *

Цивилният мълчаливо се приближи до прозореца на хотела. Знаеше, че от него се очаква да произнесе думи, които да сложат началото на едно чудо, не на решение, а на чудо. Но в работата, която познаваше толкова добре, чудеса не ставаха. Питър Стоун беше същинска реликва, преминал през немислими премеждия изгнаник, чиято личност накрая се бе разпаднала. Алкохолът беше изместил храбростта и го бе превърнал в професионален мутант, част от който не спираше да се гордее с постигнатите в миналото успехи, но едновременно с това се отвращаваше от загубите и от съсипаните човешки съдби. Моралът бе запокитен на гигантското сметище на колективната липса на съвест.

И все пак така и не забрави, че навремето беше най-добрият. Осъзнаваше, че всичко е свършено и че се самоубива с излишъци от уиски и самосъжаление. Преодоля и това, но не преди да предизвика враждебността на бившите си началници от ЦРУ не толкова с критиките, които изричаше на висок глас, а поради факта, че им казваше на четири очи какво представляват. За щастие, след като спря да пие, научи, че въпросните бивши началници имат и други врагове във Вашингтон, които нямаха нищо общо с чуждестранните им връзки и конкуренти. Бяха обикновени мъже и жени, които искаха да научат какво, за Бога, става, когато ЦРУ отказва да им дава информация. Беше оцелял, не, още оцеляваше. Мислеше за тези неща, докато двамата мъже в стаята смятаха, че се е съсредоточил върху непосредствените проблеми.

Но такива нямаше. Папката беше закрита и отгоре й имаше черна лента. Двамата му съюзници бяха толкова млади, че щяха да се ужасят от тази истина. Едва си спомняше времето, когато подобно заключение би отвратило и него. Беше преди четирийсет години, но сега наближаваше шейсетте и беше чувал подобни заключения прекалено често, за да рони сълзи от съжаление. Ясната оценка беше по-важна от всичко.

Стоун се обърна и рече тихо и властно:

— Не можем да направим нищо.

Армейският капитан и флотският лейтенант видимо се разтревожиха. Питър Стоун продължи:

— Прекарал съм двайсет и три години в тези лабиринти и ви казвам, че просто нищо не можем да направим. Трябва да го оставим да се спасява сам.

— Защото не можем да си го позволим ли? — попита хапливо флотският офицер. — Нали това заявихте, когато убиха Холидей в Женева? Не можем да си го позволим!

— Не можем. Те просто ни изпревариха с маневрите си.

— Но той е жив човек — настоя лейтенантът. — Ние го пуснахме сред тях…

— И те го вкараха в капан — прекъсна го цивилният със спокоен глас. В очите му се четеше тъжно познаване на обстоятелствата. — Все едно че е мъртъв. Ще трябва да започнем да търсим друг вариант.

— Но защо? — попита армейският капитан. — Защо все едно че е мъртъв?

— Вече е ясно, че имат прекалено много лостове за контрол. Дори да не е заключен в килия, те прекрасно знаят къде е. Който го види пръв, ще го убие. Ще представят надупчения труп на един луд убиец и всички ще въздъхнат с облекчение. Такъв е сценарият.

— И най-коравосърдечният анализ на убийство, който съм чувал! Убийство, незаконна екзекуция!

— Вижте, лейтенант — започна Стоун и се отдалечи от прозореца, — помолихте ме да се присъединя към вас, убедихте ме, че трябва, защото ви е нужен опитен човек. Но с опита идва и възможността в даден момент да признаеш, че си победен. Това не значи, че всичко е свършено, а че си проснат на ринга. Нокаутираха ни и в бъдещите стълкновения също ни чакат тежки удари.

— Може би… — продума неуверено капитанът. — Може би трябва да се обърнем към Управлението, да им кажем всичко, което смятаме, че знаем, и какво сме направили досега. Това може да спаси Конвърс.

— Съжалявам — възрази бившият служител на ЦРУ. — Те искат главата му и ще я получат. Нямаше да положат толкова усилия, ако не бяха залепили надписа „мъртъв“ на челото му. Той е открил нещо или те са открили нещо за него. Така стават тези работи.

— В какъв свят живеете? — попита тихо флотският офицер и поклати глава.

— Вече не живея в него, лейтенант. Смятам, че това е една от причините да се обърнете към мен. Правил съм това, което вие двамата и другите с вас правите сега — привлякох общественото внимание върху някои неща, но тогава бях алкохолизиран от два месеца и отвратен от десет години. Предлагате да се обърнем към ЦРУ? Добре, действайте, но без мен. Никой в Ленгли няма да пожелае дори да разговаря с мен.

— Не можем да се обърнем към Г-2 или към военноморското разузнаване — заяви армейският офицер. — Хората на Делавейн са точно там и веднага ще ни затворят устата.

— Много умело се изразявате, капитане. Вярвате ли, че ще го направят буквално?

— Вече вярвам — кимна флотският. — От Сан Диего ни информираха, че юристът Ремингтън е загинал при автомобилна катастрофа в Ла Хола. Той е човекът, говорил с Фицпатрик, а преди да напусне базата, е поискал от свой колега да го упъти към ресторант високо в планината. Очевидно не е ходил там и не смятам, че е било злополука.

— Нито пък аз — съгласи се цивилният. — Но това ни подсказва още едно място, където трябва да се вгледаме.

— Какво имате предвид? — заинтересува се капитанът.

— Фицпатрик. От базата не могат да го открият, нали?

— Той е в отпуск — намеси се флотският офицер. — Има още двайсетина дни. Не са му нареждали да дава сведения къде се намира.

— И все пак са искали да се свържат с него, но не са успели.

— Въпреки това не разбирам — възрази капитанът.

— Ще тръгнем по следите на Фицпатрик — обясни Стоун. — От Сан Диего, не от Вашингтон. Ще измислим причина да го търсим. Строго секретна, спешна ситуация в базата.

— Мразя да се повтарям — заяви капитанът, — но нищо не разбирам. Откъде и с кого ще започнем?

— С един от вашите хора, капитане. В момента той е особено важен. Съветникът в американското посолство в Бон, който сега е шарже д’афер. Той е един от тях. Излъгал е в особено важен момент — рече Стоун. — Името му е Уошбърн. Майор Норман Антъни Уошбърн.

 

Телефоните за разговори с чужбина се намираха до фоайето на административна сграда с по пет кабини на всяка стена и четвъртито гише в средата, където четири телефонистки седяха пред конзоли и очевидно владееха по два и повече езика.

Джоел намери номера на фирмата на Матилон в указателя на Париж. Записа го, даде го на телефонистката и каза, че ще плати в брой. Упътиха го да отиде в кабина номер седем и да чака телефонът да позвъни. Влезе бързо със спусната над очилата периферия на меката шапка. Всяко затворено пространство, независимо дали беше тоалетна или телефонна кабина, бе за предпочитане. Когато чу телефона, усети, че пулсът му се ускорява, сърцето му щеше да се пръсне.

— Saint-Pierre, Nelli et Mattilon — обади се от Париж женски глас.

— Мосю Матилон, моля… s’il vou plaît?

— Votre?… — жената спря, като несъмнено разгада катастрофалния опит на американец да говори френски. — За кого да предам, моля?

— За негов приятел от Ню Йорк. Той ще се сети. Клиент съм.

Рьоне наистина се сети. След няколко изщраквания напрегнатият му глас прозвуча в слушалката.

— Джоел? — прошепна той. — Не мога да повярвам!

— Недей — отговори Конвърс. — Не е вярно. Всичко, което говорят за Женева и Бон, не е вярно, дори това, което си казал ти. Нямам нищо общо с тези убийства, а в Париж беше случайност. Имах всички основания да мисля и наистина помислих, че онзи човек вади пистолет.

— Защо тогава не остана, където беше, приятелю?

— Защото искаха да ме спрат. Бях убеден в това, а не можех да им позволя да го направят. Остави ме да ти обясня… В „Жорж V“ ти ми задаваше въпроси, а аз ти отговарях уклончиво, но бях прозрачен за теб. Все пак ти се смили над мен и направи, каквото поисках. Няма за какво да съжаляваш, давам ти честната дума на съвсем здравомислещ човек. Същата вечер Бертолдие дойде в стаята ми, поговорихме и той здраво се уплаши. След шест дни в Бон го видях отново, но при други обстоятелства. Беше му наредено да присъства заедно с още трима влиятелни мъже — двама генерали и един фелдмаршал. Това е заговор, Рьоне, международен заговор, подготвян от тях. Всичко се пази в тайна, но бързо се придвижва. Вербували са военни на ключови постове в цяла Европа, по Средиземноморието, в Канада и САЩ. Няма начин да се разбере кой е с тях и кой не е, а няма време за допускане на грешки. Разполагат с милиони долари, складове по цял свят, пълни с муниции, готови за изпращане, когато моментът настъпи.

— Моментът ли? — прекъсна го Матилон. — Кой момент?

— Моля те — настоя Джоел и нервно продължи: — Снабдяват терористи, провокатори и всякакви луди с оръжия и експлозиви с една-едничка цел — дестабилизация чрез насилие. Това ще е предлогът им да се намесят във властта. В момента на мушката им е Северна Ирландия.

— Хаосът в Ълстър? — отново го прекъсна французинът. — Ужасът там продължава.

— Това е тяхно дело! Пробват схемата. Направили са солидна доставка от Щатите, за да докажат, че могат! Но Ирландия е само дребно упражнение. Голямата акция е въпрос на дни, най-много на седмици. Трябва да се свържа с хората, които могат да ги спрат, а няма да мога да го сторя, ако съм мъртъв! — Конвърс млъкна, колкото да поеме дъх, и не даде възможност на Матилон да заговори. — Това са хората, които търсех, Рьоне, търсех ги законно, за да набавя материал за съдебно дирене против тях, да ги разоблича в съда, преди да са постигнали нещо. Но след това разбрах, че те вече са постигнали много. Аз закъснях.

— Но защо именно ти?

— Всичко започна в Женева с Холидей — човека, когото застреляха. Убиха го техни хора, но не преди да ме завербува. Ти ме пита за Женева и тогава те излъгах, но сега ти казвам истината. Тъй че поне опитай да ми помогнеш. Не заради мен, аз съм дребна бурма от машината, а заради това, в което се замесих и което не е маловажно. А вече съм сериозно замесен. Видях ги, разговарях с тях. И са толкова логични, толкова убедителни, че ще фашизират Европа и ще създадат военна федерация. И всичко е започнало в Сан Франциско от един човек на име Делавейн.

— Сайгонският ли? Лудия Маркъс от Сайгон?

— Който жив и здрав се подвизава в Пало Алто и дърпа конците на военните из цяла Америка. Все още ги привлича като мухи около себе си.

— Джоел, ти… добре ли си?

— Да поставим нещата така, Рьоне. Взех часовника от ръката на един човек, който ме пазеше. Беше параноик, но се държа добре с мен. Давам ти трийсет секунди да обмислиш това, което ти казах, и ще затворя телефона. Хайде, приятелю, секундите вече са двайсет и девет.

Матилон заговори на десетата секунда.

— Луд човек не може така точно и бързо да обясни положението. Много добре, може и да съм луд, но това, което ми разказа… Бог ми е свидетел, че времената са подходящи за такъв заговор, друго не мога да кажа. Всичко се превръща в някаква лудница!

— Трябва да се добера жив до Щатите, до Вашингтон, познавам някои хора там. Ако успея да се свържа с тях и да им представя моята версия, те ще ме изслушат. Можеш ли да ми помогнеш?

— Аз пък имам връзки в „Ке д’Орсе“. Нека да се обърна към тях.

— Не — възрази Конвърс. — Те знаят, че сме приятели. Една дума пред неподходящ човек — и си труп. Има още нещо, което е важно, и то е, че ако се обърнеш към някого, само ще ги предупредиш. Не можем да си позволим това.

— Много добре — рече Матилон. — В Амстердам има един човек, не ме питай откъде го познавам, който урежда такива неща. Предполагам, че нямаш паспорт?

— Имам, но не е мой, а немски. Отнех го от часовоя, който беше готов да пусне куршум в главата ми.

— В такъв случай съм сигурен, че не е в състояние да подаде жалба до властите.

— Не е.

— Всъщност в представите си ти наистина си се върнал назад във времето, нали, приятелю?

— Хайде да не говорим за това.

— Bien. Запази паспорта, ще ти свърши работа.

— Амстердам. Как се стига дотам?

— В Бон ли си?

— Да.

— Има влак от Емерих до холандската граница. В Емерих се придвижвай с градски транспорт — трамваи, автобуси и всичко останало. Митническият контрол е съвсем хлабав, особено във върховите часове, когато работниците се придвижват и в двете посоки. Никой не гледа, само показваш паспорта. Добре, че е немски. Не би трябвало да срещнеш спънки.

— А ако срещна?

— Тогава не мога да ти помогна, приятелю. Казвам ти го честно. В такъв случай ще се наложи да отида в „Ке д’Орсе“.

— Добре. Минавам границата, а после?

— Ще се озовеш в Арнхем Оттам хващаш влака за Амстердам.

— После?

— Свързваш се с човека. Името му е на картичка в най-долното ми чекмедже. Имаш ли нещо за писане?

— Казвай — рече Конвърс и посегна към бележника и химикалката на лавицата под телефона.

— Ето го. Торбеке. Корт Торбеке. Живее в блок на югоизточния ъгъл на улиците „Утрехт“ и „Керк“. Телефонът му е нула две нула четири едно едно три нула. Когато му се обадиш, кажи му, че си от семейството на Татяна. Разбра ли? Татяна.

— Рьоне? — заговори Джоел, докато още пишеше. — Никога не бих допуснал. Откъде познаваш такъв човек?

— Казах ти да не питаш, но, от друга страна, той може да те поразпита и трябва да знаеш поне най-мъглявите отговори. Татяна е руско име, така се е казвала една от дъщерите на царя, вероятно екзекутирана в Екатеринбург през 1918 година. Казвам „вероятно“, защото много хора са убедени, че е била пощадена заедно със сестра си Анастасия и двете са били тайно изведени зад граница от бавачка, която е изнесла скрити по себе си бижута, представляващи цяло състояние. Бавачката предпочитала Татяна и когато се озовали на свобода, дала всичко на нея, а за сестра й не останало нищо. Говори се, че живяла под чуждо име и разполагала с огромно богатство. Може да е жива и до ден днешен, но никой не знае къде.

— Това ли трябва да знам? — попита Конвърс.

— Не. Сега това име е символ на доверие, оказвано напоследък на съвсем малко хора, които от своя страна имат доверието на най-подозрителните хора на света, които не бива да правят грешки.

— Боже мой, кои са те?

— Руснаците питаят нежни чувства към западното банково дело и изнасят пари от Москва да ги инвестират. Можеш да разбереш защо кръгът е тесен. Малко са призваните и още по-малко — избраните. Торбеке е един от тях и наистина развива широкомащабен бизнес с паспорти. Ще му се обадя и ще го предупредя да чака обаждането ти. Не забравяй, никакви други имена освен Татяна. За нула време ще те натовари на самолета за Вашингтон. Но ще имаш нужда и от пари, тъй че трябва да помисля какво мога…

— Парите са единственото нещо, от което нямам нужда — прекъсна го Конвърс. — Трябва ми само паспорт и билет до летище „Дълес“ във Вашингтон, без да ме заловят.

— Върви в Амстердам. Торбеке ще ти помогне.

— Благодаря ти, Рьоне. Исках да вярвам, че мога да разчитам на теб, и ти не ме подведе. Не можеш да си представиш какво значи това за мен. Живот.

— Още не си във Вашингтон, приятелю. Но когато стигнеш там, обади ми се, независимо колко е часът.

— Непременно. Още веднъж благодаря.

Джоел затвори телефона, сложи бележника и химикалката в джоба си, излезе от кабината и отиде на гишето. Запита колко дължи и докато говорещата английски телефонистка пресмяташе сумата, се сети за номер две в списъка си. Куфарчето с досиетата и имената на отговорните хора в Пентагона и Държавния департамент. „Das Rektorat“. Дали Конъл беше успял да го укрие благодарение на някакво огромно недоглеждане от страна на Лайфхелм? Би ли могло да бъде намерено например от служител в хотела? Конвърс заговори телефонистката, която му подаваше сметката.

— Има едно място, наречено „Das Rektorat“. Извънградски хотел, не знам точно къде е, но бих искал да се свържа и да разговарям с управителя. Доколкото знам, говори английски.

— Да, господине. В „Das Rektorat“ всичко е прекрасно уредено, стига да можете да намерите свободно място.

— Не искам резервация. Един мой приятел беше отседнал там миналата седмица и е забравил нещо ценно в стаята си. Обади ми се и ме помоли да говоря с управителя вместо него. Ако намеря номера, бихте ли ми помогнала да го извикат на телефона? Със съжаление признавам, че не говоря немски и вероятно ще попадна на главния готвач.

— Разбира се, господине — отвърна жената с усмивка. — За мен ще е по-лесно да намеря и номера. Върнете се в седма кабина и ще ви позвъня. След това ще платите и двата разговора.

Джоел запали цигара в стъклената кабина и се помъчи да реши какво да каже. Едва успя да го формулира, когато телефонът зазвъня.

— На телефона е управителят на „Das Rektorat“, господине — заговори телефонистката. — И наистина говори английски.

— Благодаря. Ало?

— Да, господине, какво мога да направя за вас?

— Надявам се да ми помогнете. Аз съм приятел на капитан Конъл Фицпатрик, старши юридически офицер на военноморската база в Сан Диего. Разбрах, че миналата седмица бил отседнал при вас.

— Наистина, господине, беше наш гост. За съжаление не можахме да продължим престоя му, защото имахме предварителна резервация за стаята му.

— Тъй ли? Неочаквано ли напусна?

— Не бих казал. Разговаряхме и вярвам, че разбра положението. Самият аз му извиках такси.

— Сам ли си тръгна?

— Да, господине.

— О, значи, ако ми кажете в кой хотел се е преместил, бих могъл да го потърся.

— Да го потърсите ли, господине?

— Капитанът е загубил дипломатическото си куфарче — плоско, кожено, с две кодирани ключалки. Съдържанието му не представлява ценност, но той държи да го намери. Май е подарък от жена му. Случайно да сте го виждал?

— Не, господине.

— Сигурен ли сте? Капитанът има навик да крие юридическите си книжа. Понякога ги поставя под леглото или в дъното на някой гардероб.

— Тук не е оставил нищо, господине. Стаята беше внимателно проверена и изчистена от персонала.

— Може някой да го е посетил и да го е взел погрешка — Конвърс усети, че е прекалено настойчив, но нямаше причина да се сдържа.

— Не е имал посетители — немецът помълча. — Почакайте, сетих се нещо.

— Да?

— Казвате плоско дипломатическо куфарче?

— Да!

— Взе го със себе си. Беше в ръката му, когато си тръгна.

— О… — Джоел се помъчи бързо да реагира. — Тогава, кажете ми, моля, адреса, който е оставил, в кой хотел се е преместил?

— Съжалявам, господине, но не знам.

— Но все някой трябва да му е направил резервация! Хотелите в Бон са претъпкани!

— Моля ви, господине. Лично аз му предложих да опитам, но той отказа… бих добавил, малко грубичко.

— Съжалявам — Джоел се ядоса, задето изтърва нервите си. — Онези книжа са доста важни. Значи нямате представа къде е отишъл?

— Напротив, господине, имам, стига да проявите чувство за хумор. Попитах го специално. Отвърна ми, че отива на железопътната гара. Каза, ако някой пита за него, да обясним, че ще спи в отделението за багаж. Опасявам се, че искаше да ни уязви.

Гарата? Багажното отделение! Това беше послание! Фицпатрик го насочваше къде да търси! Без повече приказки Конвърс затвори телефона, излезе от кабината и отиде на гишето. Плати двата разговора и благодари на телефонистката. Искаше да й остави бакшиш, но знаеше, че така само ще привлече внимание към себе си.

— Бяхте много любезна. Мога ли да ви помоля за още една услуга?

— Да?

— Къде е гарата?

— Лесно ще я намерите. Тръгнете оттук наляво и след четири пресечки завийте пак наляво. След още две преки ще забележите една от най-съмнителните забележителности на Бон.

— Благодаря.

Джоел забърза по улицата, като постоянно си повтаряше да контролира скоростта си. Сега всичко зависеше от самоконтрола му, всичко. Всяко негово движение трябваше да е нормално, непринудено, нищо не биваше да кара хората да се заглеждат в него. Матилон му беше казал да вземе влака, Фицпатрик му бе подсказал да отиде на гарата, в багажното отделение! Още едно знамение! Започваше да се убеждава, че такива неща съществуват.

Мина през голямата стъклена входна врата и свърна вдясно към редицата сейфове за багаж, където беше оставил куфарчето, преди да тръгне за срещата с Ейвъри Фаулър в Алтер Цол. Намери същия сейф. В ключалката имаше ключ, но беше празен. Започна да разглежда внимателно сейфовете около него, без да знае какво точно търси, но сигурен, че трябва да има нещо. Откри го! Два реда по-горе вляво! Инициалите бяха дребни, но ясно издраскани в метала със силна и точна ръка: К. Ф. Конъл Фицпатрик!

Флотският юрист беше успял! Беше оставил взривоопасните документи на място, което само те двамата знаеха. Внезапно на Конвърс му призля. Как да ги извади? Как да отвори сейфа? Огледа лятната тълпа, изпълваща гарата. Големият часовник показваше два и половина, след два часа и половина щяха да затворят гишетата. Матилон му беше казал да тръгне за Емерих във върховия час, когато работниците пресичаха границата в двете посоки, а пътят до Емерих беше два часа. Разполагаше с по-малко от половин час да отвори сейфа.

В далечния край на подобната на пещера гара имаше информационно гише. Запъти се към него, като мислеше трескаво, търсеше думите, които щяха да му осигурят ключа. Поясът с парите около кръста му даваше искрица надежда.

— Благодаря много — каза той на чиновника. Очилата с дебели рамки бяха надянати на носа му, а периферията на шапката се спускаше над челото. Бяха го отправили към говорещ английски мъж със строго лице и отегчено изражение. — Просто съм загубил ключа на сейфа, а сега трябва да пътувам до Емерих. Между другото, кога е следващият влак за там?

— Винаги става така — реагира чиновникът и взе разписанието. — Само неприятности с тези туристи. Все губите по нещо и очаквате всички да ви помагат! Влакът за Емерих е тръгнал преди двайсет и седем минути. След деветнайсет минути има друг, а следващият е след повече от час.

— Благодаря. Трябва да го хвана. А какво ще правим със сейфа? — Джоел измъкна банкнота от сто марки и бавно я показа над гишето. — Много държа да си взема багажа и да се кача на влака. Мога ли да се ръкувам с вас, ако решите да ми помогнете?

— Ще го уредим! — тихо рече чиновникът, огледа се и пое ръката на Конвърс с парите. Вдигна телефона до себе си и бързо набра някакъв номер. — Schnell! Wir mussen ein Schliessfach offnen. Standort zehn Auskunft! — трясна слушалката и погледна Джоел с усмивка на студеното лице. — Човекът, който ще ви помогне, идва насам. Винаги се стараем да бъдем полезни. Американците са толкова предвидливи.

Доближи се дебел мъж с железничарска униформа, тъп поглед и съмнителни пълномощия.

— Was ist?

Чиновникът му обясни на немски и отново погледна към Конвърс.

— Говори малко английски, колкото да се справи.

— Трябва да спазваме разпоредбите — заяви официалният пазител на ключовете. — Елате да ми покажете сейфа. Трябва да спазваме разпоредбите — повтори дебелият железопътен бюрократ и отвори сейфа с универсален ключ. — Ще дойдете в канцеларията ми да се подпишете за съдържанието.

Ето го! Куфарчето му лежеше спокойно на плоската си страна. Не се виждаше да е счупено или смачкано. Бръкна в джоба си и извади една банкнота от сто марки.

— Страшно бързам — рече. Поколеба се и извади още една. — Влакът ми тръгва след няколко минути — ръкува се с немеца, мушна парите в ръката му и запита спокойно и дружелюбно: — Не можете ли да кажете, че е станала грешка?

— Наистина е станала грешка! — отвърна възторжено униформеният. — Трябва да побързате за влака!

— Благодаря. Много сте мил.

Джоел се огледа бързо с надеждата, че никой не го наблюдава, отиде до една дървена пейка, седна и отвори куфарчето. Всичко си беше на мястото. Но не можеше да го носи със себе си. Огледа за пореден път гарата. Знаеше какво му трябва и го видя — малко магазинче. Сигурно продаваха пликове. Затвори куфарчето и стана. Вярваше, че все някой ще говори английски.

— Почти всички говорим — заяви жената на средна възраст зад щанда с канцеларски принадлежности. — Това е задължително, особено през летните месеци. Какво желаете?

— Трябва да изпратя един доклад в Щатите — отвърна Конвърс с голям, плътен плик в дясната ръка и куфарчето в лявата, — но влакът ми тръгва след няколко минути и нямам време да търся поща.

— На гарата има няколко пощенски кутии, господине.

— Трябват ми марки, а не знам какви трябва да взема за САЩ — безпомощно заяви Джоел.

— Ако желаете, можете да сложите материалите си в плика, да го запечатите и надпишете, а аз ще го претегля и ще изчисля стойността на марките. Тук имаме, но услугата е по-скъпа, отколкото в пощата.

— Няма значение. Искам да го изпратя с въздушна поща и предпочитам да сложа марки с по-голяма стойност.

След пет минути Конвърс й даде да претегли здраво залепения плик. Написа бележка върху първото досие, след това надписа плика с четливи печатни букви. Жената се върна с марките. Джоел плати и остави плика на щанда пред себе си.

— Благодаря — погледна си часовника и започна бързо да ближе и лепи марките. — Случайно да знаете къде мога да си купя билет за… Емерих или Арнхем?

— Емерих е в Германия, а Арнхем — в Холандия. На всяко гише, господине.

— Опасявам се, че няма да имам време — отбеляза Джоел, докато лепеше последните три марки. — Възможно ли е да го купя във влака?

— Ако разполагате с пари, да.

— Готово. Къде е най-близката пощенска кутия?

— На другия край на гарата.

Джоел отново погледна часовника си и сърцето му пак запрескача на излизане от магазина. Спря да провери дали някой в тълпата не го наблюдава. Разполагаше с по-малко от осем минути да пусне плика, да си купи билет и да намери влака. В зависимост от обстоятелствата можеше да прескочи второто. Но плащането на билет във влака означаваше да се ангажира в разговор, евентуално да търси човек да му превежда, а възможните последици го плашеха.

Докато се оглеждаше трескаво за пощенска кутия, непрекъснато си повтаряше точните думи, които беше надраскал върху първото досие: Не допускай, повтарям, не допускай някой да разбере, че тези материали са у теб. Ако не ти се обадя до пет дни, изпрати ги на Нейтън С. При възможност ще се свържа с него. Твой навремето любящ и послушен съпруг, Дж. Погледна името и адреса, които беше написал върху плика в ръката си, и се зачуди, внезапно връхлетян от тъпа, зла болка, как може да я излага на такава опасност.

Валери Шарпантие Р. Ф. Д. 16 Дюнс Ридж Нос Ан, Масачузетс САЩ

След три минути откри пощенска кутия, пусна плика и няколко пъти отвори и затвори капака, за да се увери, че е паднал вътре. Огледа се, немските надписи го объркваха, опашките пред гишетата го обезкуражиха. Почувства се безпомощен, прииска му се да задава въпроси, но се боеше да спре някого.

В далечния край на гарата имаше гише, от чиято опашка се отделиха две двойки, очевидно променили плановете си. Остана само един човек. Конвърс забърза през тълпата, като отново внимаваше да се контролира, да не прави излишни движения.

— Емерих, моля — обърна се той към чиновника, когато купувачът пред него най-сетне се махна от гишето. — Холандия — произнесе го колкото можеше по-отчетливо.

Чиновникът се обърна и хвърли поглед към часовника зад себе си. След това бързо и гърлено заговори на немски.

— Verstehen? — запита той.

— Nein… Ето! — Конвърс остави три стомаркови банкноти на гишето, поклати глава и сви рамене. — Билет, моля! Знам, че остават едва няколко минути.

Чиновникът погледна банкнотите и бутна едната обратно. Събра пари за рестото и натисна няколко бутона под себе си. От машината изскочи билет и той го подаде на Джоел.

— Danke. Zwei Minuten.

— Коловозът. От кой коловоз? Разбирате ли? Къде е?

— Wo?

— Къде?

— Acht.

— Какво? — Конвърс вдигна дясната си ръка и изобрази с пръсти няколко цифри.

Чиновникът отговори, като вдигна двете си ръце — беше разперил петте пръста на едната и три на другата.

— Acht — повтори той и посочи вляво от Джоел.

— Осем? Благодаря — Конвърс тръгна колкото можеше по-бързо, но без да тича. Видя влака между главите на хората, кондукторът извика нещо, погледна часовника и се прибра във вагона.

Натоварена с пакети жена се блъсна в лявото му рамо, вързопите се разлетяха от ръцете й и се пръснаха по пода. Опита да се извини през пороя от обидни думи, който се сипеше върху него и привличаше вниманието на минувачите. Вдигна няколко пазарски чанти и гласът на жената стигна до кресчендо.

— Гледай си работата — промърмори той и ги пусна на пода. Обърна се и вече се затича към затварящата се врата на вагона. Кондукторът го забеляза и я отвори.

Добра се задъхан до мястото си. Меката шапка беше все така нахлупена над очите му. Раната на лявата ръка силно го болеше, може би сблъсъкът с жената я беше отворил. Попипа я предпазливо под сакото, покрай дръжката на пистолета, който беше взел от шофьора на Лайфхелм. Нямаше кръв и за малко притвори с облекчение очи.

Не забеляза, че от другата страна на пътеката някакъв човек го гледаше втренчено.

 

В Париж секретарката седеше зад писалището си и тихичко говореше в телефона, покрила устата си с ръка. Парижкият й френски беше културен, макар и не аристократичен.

— Това е всичко — почти прошепна тя. — Разбра ли?

— Да — отвърна мъжът от другата страна на телефона. — Наистина необикновено.

— Защо? Нали затова съм тук?

— Разбира се. Трябваше да кажа, че ти си необикновена.

— Разбира се. Какви указания ще ми дадеш?

— Опасявам се, че най-тежките.

— Така си и мислех. Нямаш друг избор.

— Ще можеш ли?

— Смятай работата за свършена. Ще се видим в „Тайван“. В осем добре ли е?

— Сложи черното си бельо. Обожавам го.

— Май вече си го навирил.

— Винаги съм готов за теб, скъпа. Довиждане до осем.

Секретарката затвори телефона, стана от стола и приглади роклята си. Отвори едно чекмедже и извади чанта с дълги дръжки. Преметна я през рамо и отиде до затворената врата на началника си. Почука.

— Да? — обади се отвътре Матилон.

— Сюзан е, господине.

— Влез, влез — рече Рьоне и когато жената влезе, се облегна на стола. — Последното писмо май е на неразбираем език.

— Съвсем не, господине. Просто… опасявам се, че не е прилично да ви го кажа.

— Какво толкова неприлично можеш да ми кажеш? На моята възраст ще бъда толкова поласкан, че ще се похваля на жена си.

— О, господине…

— Не, Сюзан, сериозно, ти си тук вече… колко стана… седмица, десет дни? Човек може да си помисли, че работиш при мен от месеци. Работата ти е безупречна и ти благодаря, че се съгласи да заместиш секретарката ми.

— Тя ми е близка приятелка, господине. Не можех да не й помогна в такъв момент.

— Благодаря ти. Надявам се, че Господ е добър и ще й помогне. Младите хора в наше време карат толкова бързо и безразсъдно. Съжалявам. Какво има, Сюзан?

— Не съм обядвала, господине. Чудех се дали…

— Божичко, колко съм недосетлив! Разбира се, иди да обядваш и непременно ми донеси сметката. Ще ти я възстановя.

— Не е нужно, но все пак благодаря за предложението.

— Сюзан, това не е предложение, а заповед. Пийни си вино, пък после нека объркаме всички имена. Тръгвай.

— Благодаря, господине — Сюзан отиде до вратата, отвори я малко и спря. Погледна през рамо и видя, че Матилон е потънал в четене. Затвори тихичко, бръкна в чантата си и извади голям пистолет с перфориран заглушител, завинтен към дулото. Обърна се и безшумно тръгна към писалището.

Адвокатът вдигна очи.

— Какво има?

Сюзан бързо изстреля четири куршума. Рьоне Матилон отскочи назад в стола си, черепът му бе отнесен от дясното око до лявото слепоочие. По лицето и бялата риза рукна кръв.