Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (40)

40

Наближаваше краят на предпоследния ден. Световните антиядрени демонстрации щяха да започнат след десет часа, при първата светлина на утрото, а заедно с тях и убийствата, които да дадат тласък на хаоса.

Групата от осемнайсет мъже и пет жени седеше пръсната из тъмната прожекционна зала на подземния стратегически комплекс на Белия дом. Към всеки стол имаше прикрепена малка дъска с тефтер, която се осветяваше от специална лампа. На екрана през трийсет секунди се появяваха лице подир лице, всяко с номер в горния десен ъгъл. Инструкциите бяха стегнати и се даваха от Питър Стоун, подбрал групата, на езика, най-добре разбиран от всички. Разглеждайте лицата, не коментирайте гласно и си отбелязвайте номерата на хората, които разпознавате. Като свършат диапозитивите, ще запалим лампите и ще обсъждаме. Ако се наложи, ще ги прожектираме неколкократно. Не забравяйте, че тези мъже са убийци. Съсредоточете се върху това.

Не им каза нищо повече. Направи изключение само за Дерек Билейми от МИ-6, който пристигна в последния момент, очевидно измъчен от дългия път. Когато Дерек влезе, Питър го дръпна настрани и двамата се прегърнаха. Стоун през целия си живот не беше се чувствал толкова щастлив и облекчен при вида на някого. Билейми щеше да попълни неговите пропуски. Британският агент притежаваше десето чувство там, където другите имаха шесто, което, разбира се, скромно се отричаше от Дерек.

— Нужен си ми, стари приятелю — рече Питър. — Страшно си ми нужен.

— Затова съм тук, стари приятелю — отвърна топло Билейми. — Можеш ли да ми кажеш нещо?

— Сега няма време, но мога да ти дам едно име. Делавейн.

— Лудия Маркъс?

— Същият. Кризата е свързана с него и е съвсем истинска.

— Мръсник! — прошепна англичанинът. — Няма друг човек, когото така да копнея да видя на въжето. Ще говорим по-късно, Питър. Трябва да се запозная с компанията. Между другото, доколкото виждам, си събрал най-доброто.

— Най-доброто, Дерек. Не можем да си позволим нищо друго.

Освен американските военни, първи обърнали се към Стоун, присъстваха полковник Алън Меткаф, Нейтън Саймън, съдията Андрю Уелфлийт и държавният секретар. Останалите бяха от най-опитните и сигурни офицери от разузнаването, които Питър Стоун беше срещнал през двайсетте и девет години работа по поверителни операции. Бяха докарани с военни самолети от Франция, Великобритания, Германия, Израел, Испания и Холандия. Сред тях освен Дерек Билейми бяха французинът Франсоа Вияр, началник на френската, дълбоко засекретена „Организация за операции в чужбина“, Йозеф Бехренс, главен отговорник на Мосад по тероризма, Пабло Амандарес, специалист на Мадрид по проникване на КГБ в Средиземноморието, и Ханс Вонмеер от тайната държавна полиция на Холандия. Другите, включително и жените, бяха не по-малко уважавани в пещерите на дълбоко секретните операции с висока степен на риск за участниците. Познаваха по име, лице и репутация легионите наемни убийци и убийците по убеждение или идеология. И най-важно, всички бяха проверени хора, Стоун беше работил с всеки един от тях. Събрани заедно, представляваха елита на света в сянка.

Ето едно лице! Познаваше го! Докато стоеше на екрана, записа в тефтера: Добинс. Номер 57. Сесил или Сирил Добинс. Британска армия. Прехвърлен в британското разузнаване. Личен помощник на… Дерек Билейми!

Стоун погледна към приятеля си, седнал от другата страна на пътеката. Беше сигурен, че ще го види да пише в жълтия си тефтер. Но англичанинът седеше намръщен и остана неподвижен в стола си с насочен към листа молив. На екрана се появи следващото лице. И следващото, и следващото, докато серията свърши. Лампите светнаха и първият човек, който проговори, беше Йозеф Бехренс от Мосад.

— Номер седемнайсет е артилерийски офицер, наскоро прехвърлен в Службата за сигурност в Йерусалим. Името му е Арнолд.

— Номер трийсет и осем — обади се Франсоа Вияр — е полковник от френската армия в охраната на „Инвалидите“^[1]. Познавам лицето, но не помня името му.

— Номер двайсет и шест — рече човекът от Бон — е старши лейтенант Ернст Мюлер от Военновъздушните сили на Федералната република. Изключителен пилот, често возещ министри на конференции във и извън Германия.

— Номер четирийсет и четири — каза мургава жена с подчертан испански акцент — няма препоръките на гореспоменатите. Той е търговец на наркотици, заподозрян в редица убийства. Седалището му е в Ивиса. Навремето е бил парашутист. Име Орехо.

— Дяволска работа, не мога да повярвам! — възкликна младият компютърен експерт Уилям Ландис от Пентагона. — Познавам номер петдесет и едно, почти съм сигурен! Той е един от адютантите в „Доставки за Близкия изток“! Често съм го виждал, но не знам името му.

Още шест мъже и две жени идентифицираха дванайсет други лица, като назоваха и длъжностите им. Групата започна мълчаливо да осъзнава очертаващата се тенденция. Военните значително преобладаваха, а разнообразието на останалите озадачи всички. В основната си част бяха бивши военни от специални войски, плъзнали се по посока на престъпността, най-вече на свързаните с насилие престъпления. Бяха хора, които според Питър Стоун генералите от „Аквитания“ смятаха за измет.

Накрая заговори Дерек Билейми с твърдия си, сдържан и глух глас:

— Има четири-пет лица, които свързвам с досиета, но не се сещам — погледна към Стоун. — Ще ги пуснеш ли отново?

— Разбира се, Дерек — отвърна бившият представител на ЦРУ в Лондон. Стоун, който не беше казал нищо, се изправи и се обърна към групата. — Всичко, което ни казахте, ще бъде веднага обработено с компютри и ще видим дали ще се очертае някаква връзка между тях. И ще повторя още веднъж, благодаря ви и извинете, че не ви давам обясненията, които заслужавате не само заради оказаната помощ, но и заради причинените главоболия. Лично от свое име мога да заявя, че утехата ми е в това, че и друг път сте идвали тук, и знам, че ще проявите разбиране. Ще направим петнайсет минути почивка и ще продължим. В съседната стая има кафе и сандвичи.

Стоун още веднъж изрази благодарността си с кимане и се отправи към вратата. На пътеката го пресрещна Дерек Билейми.

— Питър, ужасно съжалявам, че толкова време не отговорих на обажданията ти. Истината е, че в службата страшно са се измъчили, докато ме открият. Бях на гости при приятели в Шотландия.

— А аз реших, че си в Северна Ирландия. Там е страшна бъркотия, нали?

— Винаги си бил по-кадърен, отколкото си съзнавал. Разбира се, че бях в Белфаст. Но сега обещавам да изкупя греха си, въпреки че мозъкът ми не функционира. Пътуването беше ужасно и не съм спал не знам откога. Всички лица започнаха да си приличат или ми се струваше, че познавам всички, или че не съм виждал никого!

— Като ги пуснем пак, ще се сетиш — заяви Стоун.

— Точно така — съгласи се Билейми. — И, Питър, въпреки че става дума за онази откачалка Делавейн, щастлив съм, че те виждам отново на ръководно място. Бяха ни казали, че си извън играта, и то твърдо.

— Върнах се. И то твърдо.

— Виждам, приятел. На последния ред седеше държавният секретар, нали?

— Да.

— Поздравявам те. Ще ида да пийна едно черно и горещо кафе. Ще се видим след малко.

Стоун излезе от залата и тръгна надясно по белия коридор. усети, че пулсът му бързо се ускорява по аналогия с твърденията на Джони Реб за горене в стомаха и кисел вкус в устата. Жлъчката, както казваше Ребъл. Бързо трябваше да намери телефон. Прюдом, куриерът на Конвърс, щеше да пристигне след около час. Охраната на тайните служби го чакаше на вашингтонското летище „Дълес“ с указания да го докара направо в Белия дом. Но не французинът го тревожеше, а самият Конвърс. Трябваше да говори с него преди възобновяването на заседанието. Налагаше се!

Когато адвокатът го беше намерил чрез паролата Татяна, Питър се смая от безумната дързост на това, което бе извършил. Отвлякъл трима генерали и записал на видеокасета разпитите им или както там ги наричаха юристите. Пълно безумие! Единственото по-ненормално нещо беше фактът, че бе успял — очевидно благодарение на помощта на решителния и много гневен сътрудник на „Сюрте“. Компютърът беше на Шархьорн, заровил в необятната си памет пълния списък на „Аквитания“, готов за изтриване при подаване на неточен код, а самият остров бе миниран с експлозиви. Господи!

А сега и последната лудост. Човекът, когото никой не можа да намери, толкова дълбоко засекретеният деец на „Аквитания“, че напук на всяка логика бяха започнали да се съмняват в съществуването му, в момента беше между тях. Трябваше да има човек на „Аквитания“ в Англия, защото без британците тя бе невъзможна. Освен това Стоун знаеше, че това е връзката, основната връзка между Пало Алто и генералите отвъд океана, защото, когато прегледаха телефонната сметка на Делавейн, забелязаха постоянни разговори с телефон на Хебридите, а подобно реле беше до болка познато на бившия разузнавателен агент. Разговорите изчезваха след този номер на шотландските острови, точно както изчезваха разговорите на КГБ, обработени в Канада.

Билейми! Човекът, чието лице не се появяваше в нито една публикация. Филмите веднага се унищожаваха от помощниците му, дори ако беше на заден план в снимката. Най-охраняваният оперативен офицер в Англия, с достъп до тайни, подбирани за засекретяване в десетки апарати, разработени от най-добрите умове на МИ-6. Възможно ли беше? Дерек Билейми, тихият добродушен играч на шах, приятелят, който винаги черпеше с хубаво уиски и изслушваше с внимание американския си колега, който изживяваше все по-силни съмнения относно призванието си. Истински добър приятел, защото притежаваше мъдростта и смелостта да предупреди колегата си, че пие твърде много и трябва да се оттегли и че ако парите са проблем, би могъл да му уреди консултантски договор със собствената си организация.

Стоун стигна до врата, отбелязана единствено с номер 14. Влезе в малката стая и се запъти към телефона на писалището. Не седна, беше прекалено неспокоен. Вдигна слушалката и се свърза с телефонистката на Белия дом. Извади от джоба си листчето с номера на Конвърс някъде във Франция. Продиктува го на телефонистката и добави просто:

— Не бива да се подслушва. Говоря от „Стратегически сектор“, стая 14, моля проверете.

— Проверката потвърждава, господине. Ще включа устройството. Аз ли да ви потърся?

— Не, благодаря, ще почакам на телефона — Стоун остана прав, докато слушаше кухото ехо на набираните цифри и лекото жужене на устройството против подслушване. И тогава чу, че вратата се отваря. Обърна се.

— Затвори телефона, Питър — тихо рече Дерек Билейми и хлопна вратата. — Няма смисъл.

— Ти си, нали? — Стоун бавно и несръчно остави слушалката.

— Да, аз съм. И искам всичко, което искаш и ти, стари ми приятелю. Нито един от нас няма да се откаже от залповете за сбогуване, нали? Казах ти, че съм бил на гости у приятели в Шотландия, а ти изрази предположение, че съм бил в Ирландия. Понаучили сме нещичко за тези години. Но очите не лъжат. Когато чу Шотландия, ти се сети за телефонните разговори с Хебридите и очите ти се замъглиха. А и преди това, когато онова лице се появи на екрана, ти прекалено явно ме погледна през пътеката, поне според мен.

— Добинс. Той работеше при теб.

— Записа го в тефтера си, но не каза нищо.

— Чаках ти да го кажеш.

— Да, разбира се, само че аз, естествено, не можех, нали?

— Защо, Дерек? Защо, за Бога?

— Защото така трябва и ти го знаеш.

— Не го знам! Ти си разумен, разсъдлив човек. Но те не са!

— Те ще бъдат сменени. Колко често ти и аз сме използвали глупаци, които не можехме да заобиколим, защото бяха необходими за постигане на целта ни?

— Каква цел? Международен тоталитарен съюз? Военна диктатура без граници? А ние да маршируваме като роботи под барабанните удари на фанатици?

— Хайде стига, Питър. Спести ми либералните дрънканици. Един път напусна тази работа и се пропи до затъпяване заради нейната безполезност, заради измамите, които всички практикувахме, заради хората, които убивахме, за да запазим това, което със смях наричахме помежду си статукво. Какво статукво, старче? Вечен тормоз от страна на по-низшите от нас? Да останем заложници на вресливи молли и истерични глупаци, които не са излезли от Средновековието и са готови да ни прережат гърлата за един варел нефт? Не, Питър, наистина има по-добър начин. Средствата за постигането му може да са отблъскващи, но крайният резултат е не само желателен, той е достоен за почести.

— Чия е дефиницията? На Джордж Маркъс Делавейн? На Ерих Лайфхелм? На Хаим…

— Те ще бъдат сменени!

— Не могат да бъдат сменени! — извика Стоун. — Когато подобно нещо започне веднъж, не можеш да го спреш. Представата става реалност. Отклониш ли се от нея, ще те обвинят, изправиш ли се срещу нея, ще те изолират, ще те накажат! Много добре знаеш, че е капан!

Телефонът иззвъня.

— Остави го да звъни — нареди човекът от МИ-6.

— Телефонът вече няма значение. Ти си англичанинът в къщата на Лайфхелм в Бон. Краткото му описание щеше да потвърди подозренията ми.

— Да не е Конвърс?

Телефонът отново иззвъня.

— Искаш ли да си поговориш с него? Разбрах, че е страхотен адвокат, въпреки че наруши едно основно правило — взел се е сам за клиент. Той излиза на открито, Дерек, и ще тръгне по петите ти, ще ви преследва всички. Всички сме против вас.

— Няма да го направите! — изкрещя Билейми. — Не можете да го направите! Както сам каза, започне ли веднъж, не можеш да го спреш!

Без да даде знак за намеренията си, англичанинът внезапно се хвърли към Стоун с насочени напред показалец, среден и безименен пръст на дясната ръка, които се забиха като стоманени шипове в гърлото на човека от ЦРУ. Стоун се задави, стаята се завъртя, хиляди точици бяла светлина затрепкаха пред очите му. Чу, че вратата се отвори и затвори, телефонът не спираше да звъни. Но Питър не можеше да го види, белите светлинки се бяха превърнали в мрак. Звъненето спря, докато Стоун диво и сляпо се блъскаше из стаята, за да се ориентира по звука и да намери телефона. Минутите на лудост течаха, той продължаваше да се удря в стените и накрая падна върху писалището. Вратата се отвори с трясък и полковник Алън Меткаф се втурна вътре.

— Стоун! Какво се е случило? — офицерът от Военновъздушните сили изтича до Питър и веднага позна въздействието на сабления удар. Започна да масажира гърлото на Стоун и заби коляно в стомаха му, за да изкара въздуха. — Телефонистката се обади и каза, че от стая четиринайсет са поискали „чист“ разговор, но никой не се обажда. Господи, кой беше?

Неясни образи изплуваха пред очите на Стоун, но не можеше да говори, само се закашля мъчително. Изви се под силните ръце на Меткаф и посочи към падналия тефтер. Полковникът разбра, взе го и измъкна химикалка от джоба си. Претърколи Стоун, сложи химикалката в ръката му и я подкрепи.

Като се бореше да се съвземе, Питър написа: „БИЛЕЙМИ. СПРИ. АКВИТАН“.

— Боже мой! — прошепна Меткаф, посегна към телефона и набра нула. — Централа, тревога. Свържете ме веднага с охраната… Охрана? Говори полковник Меткаф от „Стратегически отдел“, стая четиринайсет. Тревога! Англичанин на име Билейми, който може би още е в сградата, ще направи опит да излезе. Спрете го! Задръжте го! Имайте предвид, че е опасен. Съобщете в болницата. Изпратете лекар в стая четиринайсет. Бързо!

 

Лекарят на Белия дом свали кислородната маска от лицето на Стоун и я остави на писалището до бутилката. Внимателно наведе назад главата на Питър върху облегалката на стола, мушна в устата му шпатула, натисна езика и надникна в гърлото му с помощта на тънко фенерче.

— Мръсен удар — рече той, — но след няколко часа ще се почувствате по-добре. Ще ви дам обезболяващи хапчета.

— Какво съдържат? — дрезгаво попита Стоун.

— Леки упойващи средства с малко кодеин.

— Не, благодаря, докторе — заяви Питър и погледна към Меткаф. — Не ми харесва изразът на лицето ти.

— И на мен. Билейми се измъкна. Пропускът му е бил с висш приоритет и на източната врата е обяснил, че спешно го викат в британското посолство.

— По дяволите!

— Старайте се да не напрягате гласа си — обади се лекарят.

— Да, разбира се — отвърна Стоун. — Много ви благодаря, а сега ни извинете.

Лекарят стана от стола и се запъти към вратата. Докато я затваряше след себе си, телефонът иззвъня. Меткаф вдигна слушалката.

— Да? Да, тук е — полковникът слуша няколко секунди и се обърна към Стоун. — Има резултат — рече той. — Идентифицираните военни имат помежду си две общи неща. Всеки е в най-малко трийсет и пет дневен летен отпуск и всички молби за отпуски са подадени преди пет месеца, с точност почти до един ден.

— По този начин са се подсигурили, че няма да получат отказ, защото първи са ги поискали — изрече с усилие Стоун. — А плановете за антиядрените демонстрации бяха публикувани в Швеция преди шест месеца.

— Като по часовник — заяви Меткаф. — Ще пратим разпореждане да бъдат идентифицирани и неутрализирани. Всеки офицер от половин дузина армии в света, който се върне от летен отпуск, ще бъде арестуван. Ще има и грешки, но играта е грубичка. Трябва да изпратим снимките, за да пуснат невинните.

— Време е за Шархьорн — Стоун стана от стола и заразтрива гърлото си. — И не се срамувам да ти кажа, че това ме плаши до смърт. Един погрешен символ, и ще изтрием пълния списък на „Аквитания“. И нещо по-лошо — едно погрешно движение, и целият комплекс ще хвръкне във въздуха.

Стоун отиде до телефона.

— На Ребъл ли ще се обадиш? — попита полковникът.

— Най-напред на Конвърс. Той работи по кодовете.

* * *

Тримата генерали от „Аквитания“ седяха като гръмнати на столовете, втренчили невиждащи погледи пред себе си. Лампата беше запалена, големият телевизионен екран — изключен. Зад всеки от генералите стоеше по един човек с пистолет и ясната инструкция „ако стане, убий го“.

— Знаете какво искам — заяви Конвърс и застана срещу тримата. — Както току-що видяхте, няма причина да не ми го дадете. Четири малки цифри или букви, които всеки от вас знае наизуст в определен ред. Разбира се, ако откажете, тук има лекар, за когото ми казаха, че имал в чантата същото вълшебство, с което ме нагостихте в Бон. Какво избирате, господа?

Мълчание.

— Четири, три, Л, едно — заговори Хаим Абрамс, забил поглед в пода. — Те са отрепки — добави тихо той.

— Благодаря, генерале — Джоел записа чутото на малко тефтерче. — Свободен сте да си вървите. Можете да станете от стола.

— Да си вървя? — попита израелецът и стана. — Къде да отида?

— Където желаете — отвърна Конвърс. — Сигурен съм, че няма да имате проблеми на летището в Анеси. Ще ви познаят.

Генерал Хаим Абрамс напусна стаята, придружен от капитана от израелската армия.

— Две, М, нула, шест — рече Ерих Лайфхелм. — Готов съм да се подложа на наркотиците, за да сте сигурен. Не желая да имам нищо общо с тези предатели.

— Искам комбинацията — настоя Джоел, докато пишеше. — И няма да се спра пред нищо, за да я получа.

— Сменяте реда — обясни немецът. — Символите от втората поредица отзад напред.

— Ваш е, докторе — Конвърс кимна на мъжа зад стола на Лайфхелм. — Не можем да си позволим провал.

Генерал Ерих Лайфхелм стана и бавно напусна стаята, последван от лекаря.

— Всички сте жалки слепци — заяви генерал Жак-Луи Бертолдие с царствено спокойствие. — Предпочитам да ме разстрелят.

— Сигурен съм, но няма да имате такъв късмет — отвърна Джоел. — Вече нямам нужда от вас и искам да знам, че сте се върнал в Париж, където всички ще могат да ви видят. Заведете го в стаята му.

— В стаята ли? Смятах, че съм свободен да си отида или това беше поредната лъжа?

— Съвсем не. Просто въпрос на транспорт, а вие знаете какво значи това, генерале. Имаме недостиг на транспортни средства и шофьори, тъй че когато докторът свърши, ще заема на трима ви една кола. Можете да теглите жребий кой да я кара.

— Какво?

— Махнете го оттук — обърна се Конвърс към бившия старши сержант от френската армия в Алжир.

— Allez, cochon!^[2]

Вратата се отвори пред Бертолдие. На прага стоеше Валери и гледаше към Конвърс.

— Стоун е на телефона. Каза да побързаш.

 

Когато френският реактивен самолет се спусна от нощното небе и кацна на около десет километра от Куксхавен, Германия, беше 2,05 през нощта. Самолетът спря в северния край на пистата, където го чакаше впечатляващата, увенчана с бяла грива фигура на Джони Ребъл, опрян на затворен черен мерцедес.

Вратите на самолета се отвориха, спуснаха късата стълба, по която слезе Конвърс и подаде ръка на Валери. Последва ги бившият старши сержант от Алжир и четвърти пътник — слаб рус мъж на четирийсет и няколко години, с очила в дебели рамки. Четиримата се отдалечиха от самолета, а пилотът прибра стълбата и затвори автоматичната врата. Двигателите ускориха оборотите и самолетът зави към хангарите. Ребъл се отдели от колата и тръгна да ги посрещне, като протегна ръка на Джоел.

— Виждал съм снимката ви. За мен е удоволствие да се запознаем, господине. Честно казано, не предполагах, че ще ви видя, поне на този свят.

— Имаше моменти, когато и аз се съмнявах. Това е жена ми Валери.

— Очарован съм, госпожо — заяви южнякът, галантно се приведе и поднесе ръката на Вал към устните си. След това се обърна отново към Джоел. — Вашите умения впечатлиха и най-добрите умове в бившата ми професия.

— Надявам се, че не е много бивша — вметна Конвърс.

— В момента не е, синко.

— Това са мосю Льофевр и доктор Джефри Ларсън. Стоун каза, че сте информиран.

— За мен е истинско удоволствие, господине — възкликна Ребъл и заразтърсва ръката на Льофевр. — Свалям шапка на всички ви за това, което направихте с тримата генерали. Наистина забележително!

— Такива хора имат и врагове — просто рече Льофевр. — Не са трудни за издирване и инспектор Прюдом го знаеше. Ние сме на много места и с много спомени. Да се надяваме, че тази нощ спомените ни ще заспят.

— Да се надяваме — съгласи се Ребъл и се обърна към четвъртия пътник. — Доктор Ларсън, толкова се радвам да се запозная с вас. Доколкото разбрах, вие знаете всичко за всички компютри.

— Преувеличавате — стеснително реагира англичанинът. — Но подозирам, че мога да се справя с много неща. Всъщност прекарвах отпуска си в Женева.

 

Това бе най-трудното решение, което Питър Стоун беше вземал през всички години на мъчителни решения. Един погрешен ход, едно нареждане по телеграфа за нападение на Шархьорн, щеше да доведе до взривяване на експлозивите, с които бе зареден комуникационният център. От стария пристан за подводници нямаше да остане нищо освен разбит бетон и повредено оборудване. Стоун беше оцелял благодарение на интуицията си, изострена от живота в сянка. Не можеха да си позволят да свикат елитни командоси или други официални формирования, защото не знаеха кой в различните правителствени войски може да се окаже участник или член на ръководството на „Аквитания“. Достатъчно бе да телефонира, и Шархьорн щеше да хвръкне във въздуха. Следователно нападението трябваше да се извърши от престъпни елементи, от мъже, наети от хора извън закона. Без пълния списък на „Аквитания“ нищо не можеше да остане в тайна. Президентът на Съединените щати даде на Стоун дванайсет часа, след което щеше да свика извънредна сесия на Съвета за сигурност на ООН. Питър Стоун беше отговорил на най-могъщия човек в свободния свят с думите: „Това е глупост. Ще бъде твърде късно.“

 

Ребъл свършваше инструктажа, фенерчето му още святкаше над картата, отворена на покрива на мерцедеса.

— Както ви казах, това е оригиналното разположение, което получихме от Комисията по зониране в Куксхавен. Нацистите са били страшно педантични. Минаваме над океанския радар и се отправяме към стар пристан, който е бил използван за зареждане. Там ще изпълним номера си. Но нека ви напомня още веднъж — там все още има много прожектори и много хора. Има високи стени, но разполагаме с въжета и куки и с няколко момчета, които знаят как да ги използват.

— Кои са те? — заинтересува се Конвърс.

— Не би поканил никой от тях в салона на майка си, приятелю, пет от тях са най-злобните стършели, които можеш да си представиш.

— А самолетът какъв е?

— Най-добрият, който Пити можа да намери, което значи, че е най-добрият. „Феърчайлд Скаут“. Побира девет души.

— С плъзгащ се радар от осем до едно, на хиляда и триста метра — допълни Джоел. — Излитаме.