Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (24)

24

— О, проклет да съм! — възкликна изисканият мъж с буйна бяла грива. Гъстите му, почти побелели вежди се вдигнаха изумено. — Не сте ли момчето на Моли Уошбърн?

— Моля? — рече армейският офицер на съседната маса в банкетната зала на ресторант „Ам Тулпенфелд“ в Бон. — Познаваме ли се, господине?

— Едва ли ме помните, майоре… Извинете, че прекъснах разговора ви — южнякът отправи извинението към седналия срещу офицера плешивеещ мъж на средна възраст, който говореше английски с подчертан немски акцент. — Но Моли просто няма да прости на бедния стар кореняк на Джорджия, ако не каже „здрасти“ на сина й и не го почерпи една чашка.

— Боя се, че нищо не разбирам — отбеляза Уошбърн приветливо, но неохотно.

— И аз на ваше място бих се объркал, млади човече. Знам, че ще прозвучи блудкаво, но за последен път ви видях, когато току-що бяхте надянали дълъг панталон. Носехте син блейзер и бяхте бесен от загубата на футболен мач. Май обвинявахте лявото крило.

Майорът и събеседникът му се засмяха одобрително.

— Божичко, говорите за много отдавна, когато живеехме в Долтън. Но как ме познахте?

— Миналата седмица се отбих при милата ви майчица в Саутхамптън. В гостната й има няколко хубави ваши снимки.

— Разбира се, на пианото.

— Точно там. В сребърни рамки, както си му е редът.

— Опасявам се, че не помня името ви.

— Тейър. Томас Тейър или просто старият Ти Ти, както ме нарича майка ви.

Ръкуваха се.

— Радвам се, че се виждаме отново, господине — заяви Уошбърн и посочи към събеседника си. — Това е хер Щамлер. Организира почти всичките ни връзки с немските информационни средства.

— Радвам се да се запознаем, господин Щамлер.

— Удоволствието е мое, хер Тейър.

— Като става дума за посолството, защото предполагам, че сте говорили именно за него, обещах на Моли да ви се обадя, щом пристигна. Честна дума, канех се да го направя още утре, пристигнах едва днес. Какво съвпадение, нали? Да се окажем един до друг в ресторанта!

— Майоре — намеси се вежливо немецът. — Двама души, които се познават от толкова години, сигурно имат за какво да си поговорят. И тъй като ние двамата в основни линии уредихме деловите въпроси, смятам да си тръгвам.

— Не, не, господин Щамлер — възрази Тейър, — не мога да допусна подобно нещо!

— Моля ви, всичко е наред — немецът се усмихна. — В интерес на истината, майор Уошбърн настоя да ме покани на вечеря след ужасните истории, с които се разправяхме през последните няколко дни. Естествено, той беше много по-зает, но и аз съм изтощен. Освен това съм много по-възрастен от нашия приятел и далеч не толкова издръжлив. Леглото ме зове, хер Тейър.

— Е, господин Щамлер, и на мен ми хрумна нещо. Вие сте изцеден, а аз току-що слязох от самолета, тъй че защо и двамата да не се оттеглим и да не оставим младежа да се позабавлява?

— Този път аз не мога да допусна такова нещо — немецът се изправи и протегна ръка на Тейър. Ръкуваха се, Щамлер се обърна към Уошбърн и се ръкува и с него. — Ще ви се обадя утре сутринта, Норман.

— Добре, Герхард… Защо просто не казахте, че сте уморен?

— С риск да обидя един от най-добрите си приятели? Бъди разумен, Норман. Лека нощ, господа — немецът отново се усмихна и си тръгна.

— Щом, така или иначе, оставаме двамата, млади човече — рече южнякът, — защо не се преместите при мен и не ме оставите да спестя няколко долара на посолството?

— Добре — отвърна Уошбърн, стана с напитката си в ръка и седна на стола срещу Тейър. — Как е мама? Не съм говорил с нея няколко седмици.

— Моли си е Моли, момчето ми. От двайсет години външността й не е мръднала. Не проумявам как го прави!

— А и тя няма да ви каже.

Двамата се засмяха. Южнякът вдигна чаша и я поднесе напред. Чукнаха се и се разнесе нежен звън. Започваше.

 

Конвърс наблюдаваше улицата, спотаен в тъмния вход на някакъв магазин в Емерих. Срещу него мъждиво светеше евтин хотел с неприветлив вход. Все пак, ако имаше късмет, можеше след няколко минути да се озове в легло. Легло, а до него, в ъгъла — умивалник, и ако щастието му истински се усмихнеше, гореща вода, с която да промие раната и да смени превръзката. През последните две нощи беше разбрал, че подобни места са единствените му убежища. Никой не задаваше въпроси, а от клиентите се очакваше да се регистрират под измислени имена. Но дори най-безразличното посрещане криеше опасности. Трябваше само да си отвори устата и веднага щяха да го идентифицират като американец, който не говори немски.

Чувстваше се като глухоням, минаващ между две редици налагащи го с пръчки войници. Беше безпомощен, тъй дяволски безпомощен! Убийствата в Бон, Брюксел и Везел правеха всеки американец между трийсет и петдесет години подозрителен. Мелодраматичното подозрение беше подправено със спекулации, че лудият получава помощ, че е манипулиран от терористични организации — „Баадер-Майнхоф“, ООП, либийски подривни групи… Търсеха го навсякъде, а вчера „Интернешънъл Хералд Трибюн“ излезе с материали, че убиецът тръгва за Париж, което значеше, че генералите на „Аквитания“ искаха общественото внимание да се съсредоточи върху Париж, а не там, където знаеха, че се намира, за да могат войниците им да го проследят, заловят и убият.

Трябваше да се махне от улицата и търсеше хотел точно като този отсреща. Знаеше, че трябва да се приюти някъде, навън имаше прекалено много капани. Тъй че първата нощ във Везел се сети за студента Йохан и потърси начин да пресъздаде същите обстоятелства. Младите хора бяха по-малко склонни към подозрителност и по-отзивчиви към предложенията за финансова отплата.

Колкото и да беше странно, първата нощ във Везел беше и най-трудната, и най-лесната. Трудна, защото нямаше представа къде да търси, а лесна, защото всичко се уреди съвсем бързо и логично.

Най-напред се отби в една аптека и си купи марля, лепенки, дезинфекционно средство и евтина шапка с козирка. След това влезе в мъжката тоалетна на близко кафене и изми лицето си. Проми и раната и здраво я пристегна с лепенката, като съедини кожата от двете страни. Точно когато привършваше лечението си, чу познати думи и натрапчива мелодия, изпълнявана от млади, дрезгави гласове: „Напред, Уисконсин… Напред, Уисконсин… напред към слава…“

Певците бяха група студенти от германското дружество към университета на щата Уисконсин, както научи по-късно, тръгнали на екскурзия с велосипеди през Северен Рейнланд. Приближи се непринудено към младежа, който поемаше нови халби с бира от бара, и се представи като негов сънародник. Разказа му абсурдната история как отишъл при някаква проститутка и го нападнал сутеньорът й, който задигнал паспорта му, без да предполага, че има пояс с пари. Бил уважаван бизнесмен, който имал нужда да си отспи, да дойде на себе си и да се обади във фирмата си в Ню Йорк. Но за жалост не говорел немски, та би ли му помогнал студентът срещу сто долара?

Получи утвърдителен отговор. Надолу по улицата имаше невзрачен хотел, където не задаваха въпроси. Младежът плати стаята и занесе на Конвърс, който чакаше отвън, квитанцията и ключа.

Прекара целия вчерашен ден в път. Следваше пътищата, успоредни на железопътната линия, докато стигна до градче на име Халден. Беше по-малко от Везел и на изток от гарата имаше мръсен промишлен район. Но единственият „хотел“, който успя да открие, беше голяма, грозна къща в края на редица от други грозни къщи с надписи ZIMMER. 20 MARK^[1] на двата прозореца на първия етаж и един по-голям над входната врата. Беше пансион. Няколко къщи по-долу, под светлината на уличната лампа, се вихреше разгорещен спор между възрастна жена и младеж. Над тях няколко съседи се бяха облакътили по прозорците и очевидно слушаха. Джоел също се заслуша в спорадичните думи, изстрелвани на английски с тежък акцент.

— … Там е отвратително! Das habe ich ihm gesagt^[2]. Не желая да остана, чичо! Ще се върна в Германия! По-добре да се запиша в „Баадер-Майнхоф“! Das habe ich ihm gesagt.

— Narr!^[3] — пропищя жената, обърна се и се заизкачва по стъпалата. — Schweinehund!^[4] — изрева тя, отвори вратата, влезе и я тръшна зад гърба си.

Младежът вдигна очи към публиката по прозорците и сви рамене. Няколко души изръкопляскаха и той направи преувеличен, театрален поклон. Конвърс се приближи, от опит глава не болеше.

— Много добре говорите английски — започна той.

— И защо не? — отвърна немецът. — Пет години съм мъкнал чували с хранителни стоки, за да го науча. Трябваше да замина при брат й в Америка. Аз казвам nein, а те ja! Заминах! Там е ужасно!

— Съжалявам да го чуя. Аз съм американец и харесвам немския народ. Къде бяхте?

— В Йорктаун.

— Във Вирджиния?

— Nein! В град Ню Йорк.

— А, в този Йорктаун.

— Ja, вуйчо ми има две месарници в Ню Йорк, в квартала, който наричат Йорктаун. Тъпотия, както казват в Америка!

— Съжалявам. Защо?

— Заради Schwarzen и Juden^[5]! Ако говориш като мен, черните те ограбват, като те заплашват с ножове, а евреите — с помощта на касовите си апарати. Викат ми Хайни и Наци. Веднъж казах на един евреин много мило и вежливо, че ме лъже в сметката, а той се развика да се махам от магазина му, иначе щял да извика ченгетата! Бил съм лайно, така каза! Ако носиш скъп немски костюм и харчиш много немски пари, не те наричат така. Но ако си момче, което разнася поръчки и се мъчи да научи нещо, те ритат по задника! Какво съм виновен аз! Баща ми по време на войната е бил четиринайсетгодишен.

— Отново повтарям, че съжалявам. Наистина. Не е в наш стил да обвиняваме деца.

— Тъпотия!

— Може би ще успея да ви компенсирам за преживяното. Загазил съм, защото съм тъп американец. Но ще ви платя сто долара…

Младият немец с удоволствие го настани в пансиона. Не беше по-добър от хотела във Везел, но водата беше по-гореща, а тоалетната — по-близо до вратата на стаята му.

 

Тази нощ е по-различна от всички, които прекарах в Германия, мислеше Джоел, докато гледаше през улицата към жалкия хотел в Емерих. Тази нощ можеше да премине в Холандия. При Корт Торбеке и самолета за Вашингтон. Човекът, когото бе вербувал, беше малко по-възрастен от другите, които му бяха помагали. Беше моряк на търговски кораб от Бременхавен, дошъл в Емерих да се срещне със семейството си, с което не се разбираше. Беше направил синовното посещение и след като майка му и баща му го бяха наругали, беше се върнал при хората, които обичаше най-много — в бара на брега, при завоя на реката.

И отново, както във Везел, думите на английска песен приковаха вниманието на Джоел. Той се втренчи в младия моряк до бара, който свиреше на китара. Този път не беше колежанска футболна песен, а странна, потискаща смесица от бавен рок и тъжна балада.

Мъжете около бара се впечатлиха от вярното изпълнение. Когато морякът свърши, го уважиха с аплодисменти, последвани от възобновяването на бързите разговори и още по-бързото разнасяне на халби с бира. След минута Конвърс застана до морския трубадур, който беше преметнал китарата на гърба си като пушка. Джоел се зачуди дали говори английски, или знае само думите на песни. След няколко секунди щеше да разбере. Морякът се засмя на някаква забележка на приятеля си и когато смехът утихна, Конвърс се обади:

— Бих желал да ви почерпя една чашка, защото ми напомнихте за дома. Хубава песен.

Човекът го изгледа въпросително. Джоел заекна, защото за миг реши, че морякът не разбира. Но за свое облекчение чу:

— Danke. Песента е хубава. Тъжна, но хубава. И ние имаме такива. Вие сте Amerikaner?

— Да. А вие говорите английски.

— Горе-долу. Не мога да чета добре, aber нямам проблеми с говоренето. Пътувам на търговски кораб. Обикаляме до Бостън, Ню Йорк, Балтимор, понякога до Флорида.

— Какво ще пиете?

— Ein Bier^[6] — отвърна немецът и сви рамене.

— Защо не уиски?

— Ja?

— Разбира се.

— Ja.

След няколко минути седяха на маса. Джоел му разказа историята за несъществуващата проститутка и измисления сутеньор. Говореше бавно не защото се съобразяваше с възможността на слушателя си да го разбира, а защото в ума му се зараждаше нов вариант за действие. Морякът китарист беше млад, но очевидно се беше поочупил по пристанищата.

— Трябва да се обърнете към Polizei — рече той, когато Конвърс свърши. — Там познават проститутките и ще запазят в тайна името ви.

— Не мога да рискувам. Въпреки външния ми вид контактувам с редица важни хора — и тук, и в Америка.

— Което значи, че и вие сте важен човек, ja?

— И много глупав. Ако можех да се прехвърля в Холандия, щях да оправя всичко.

— Die Niederlande? Какъв е проблемът?

— Казах ви, паспортът ми е откраднат. И за мой късмет точно сега проверяват много внимателно всички американци, пресичащи границите. Заради онзи смахнат, който уби посланика в Бон и командващия НАТО. Сигурно сте чул?

— Ja, преди два-три дни е бил и във Везел — отбеляза немецът. — Казват, че е тръгнал за Париж.

— Боя се, че това не ми помага… Слушайте, вие познавате хората по реката, които излизат с лодки всеки ден. Ще ви дам сто долара, ако ми помогнете за хотела…

— И аз се съгласих. Много сте щедър.

— Но ще ви платя много повече, ако успеете да ме прехвърлите в Холандия. Фирмата ми има клон в Амстердам. Там ще ми помогнат. Ще ми помогнете ли и вие?

Немецът направи гримаса и си погледна часовника.

— Вече е късно да го организирам тази вечер, а утре тръгвам с първия влак за Бремерхавен. Корабът ми отплава в петнайсет нула нула.

— Точно тази цифра имах предвид и аз. Петнайсет нула нула.

— Марки?

— Долари.

— Ако знаехте езика, щеше да ви струва не повече от петдесет.

— Но не го знам. Хиляда и петстотин долара ще бъдат ваши, ако успеете да го уредите.

Младият мъж се втренчи в Джоел и се дръпна със стола си назад.

— Почакайте ме тук. Трябва да се обадя на едно място.

— Като минавате покрай бара, поръчайте още уиски.

— Danke.

Чакането му се стори цяла вечност.

— Ще мина да ви взема в пет сутринта — обяви морякът и седна с две чаши уиски. — Капитанът иска двеста долара, aber само при условие че не пренасяте наркотици. В противен случай няма да ви пусне на борда.

— Нямам никакви наркотици — усмихна се Джоел, като с труд прикри ликуването си. — Всичко е наред. Ще получите парите си на кея.

— Naturlich.

 

Всичко стана преди по-малко от час, мислеше Джоел, без да сваля очи от входа на хотела отсреща. В пет часа сутринта щеше да е на път за Холандия и с човека на име Корт Торбеке — снабдителя на Матилон с нелегални паспорти. Списъците на пътниците на всички авиолинии за САЩ щяха да бъдат следени от „Аквитания“, но преди цяла вечност беше научил, че има начин да се изплъзне от преследвачите. Щеше да го направи и сега.

Под едва осветената емблема на хотела изникна сянка. Беше младият моряк, който махна на Джоел да отиде при него.

 

— Господи, какво ти е, Норман? — извика южнякът, когато Уошбърн внезапно изпадна в неравномерни серии от конвулсии и с разтреперани устни започна безуспешно да се мъчи да поеме дъх.

— Не… не… знам — очите на майора се разшириха, зениците му затанцуваха без контрол.

— Може да е от тоя „Хаймлих“! — рече Томас Тейър, стана и бързо се приближи към Уошбърн. — По дяволите, не може да бъде! Храната ни я няма, ти не си ял!

Двойките около съседните маси се разтревожиха и заговориха бързо и високо на немски. Южнякът се обърна.

— Das glaube ich nicht — каза Джони Реб на безупречен немски. — Mein Wagen steht draußen. Ich weiß einen Arzt^[7].

Метр д’отелът се приближи тичешком и като видя, че бъркотията е причинена от американците, заговори на английски:

— Зле ли му е на майора, господине? Да попитам ли…

— Не, благодаря. Не искам непознат лекар — прекъсна го Тейър и се наведе над военния аташе, който дишаше дълбоко със затворени очи. Главата му се люлееше напред-назад. — Това е момчето на Моли Уошбърн и ще се погрижа да получи най-доброто! Колата ми е отвън. Ако двама сервитьори ми помогнат да го натоварим в лимузината, ще го закарам веднага при моя лекар. Той е специалист. На моята възраст човек трябва навсякъде да има близък лекар.

— Разбира се! — метр д’отелът щракна с пръсти и веднага се появиха три момчета.

— Посолството… посолството! — задавено произнесе Уошбърн, докато тримата го изнасяха през вратата на ресторанта.

— Не се тревожи, Норман, момчето ми! — рече южнякът, който чу молбата, както вървеше зад гърба на метр д’отела. — Ще им се обадя от колата и ще ги извикам да дойдат при Руди — Тейър се обърна към немеца. — Сигурно е съсипан от умора. Работи от тъмно до тъмно като роб. Представяте ли си какво е минало през главата му напоследък? Оня, лудият, уби посланика, а после и оная важна птица в Брюксел! Знаете ли, че момчето на Моли е военният ни аташе в Бон?

— Да, майорът е наш редовен клиент.

— Опасявам се, че този прекрасен млад човек, когото познавам от дете, в момента изучава количествените въздействия на уискито.

— Тъй ли? — метр д’отелът погледна към Джони Реб с изражението на професионален клюкар по дирите на нов слух.

— Обърна една-две чашки повечко, това е всичко. Но да си остане между нас. Ето — извади няколко банкноти южнякът, — не съм имал време да ги обменя. Сто зелени ще стигнат за сметката и за момчетата… А ето и сто за вас, да не говорите много, verstehen^[8]?

— Напълно, mein Herr! — немецът прибра двете стодоларови банкноти, усмихна се и угоднически закима. — Няма да кажа нито дума!

— Е, чак пък толкова. Когато следващия път дойде в ресторанта, можете да му намигнете.

— Да му намигна ли?

— И да му се усмихнете приятелски, както си знаете. Това е достатъчно. Verstehen?

— Ja, съгласен съм! Има право да се разтовари!

Вън, до завоя, Джони Реб инструктира келнерите как да нагласят майор Норман Антъни Уошбърн на задната седалка. С опънати крака и възнак, по гръб. После даде на всеки по двайсет долара и ги отпрати. След това заговори на двамата мъже, седнали отпред, като натисна един бутон, за да го чуят през стъклената преграда.

— Свалих допълнителните седалки — рече, докато издърпваше кадифените столове от кадифената стена. — В безсъзнание е. Ела при мен, знахарю. А ти, Клаус, ще ни разходиш из красивите околности на Бон.

След няколко минути лимузината зави по черен път. Запалиха лампичката на тавана и лекарят разкопча катарамата на колана на Уошбърн, смъкна панталона му и го преобърна по корем на седалката. Намери мястото в основата на гръбнака, което търсеше, и насочи спринцовката с нетрепваща ръка.

— Готов ли си? — попита мургавият палестинец и свали ластика на шортите на безчувствения мъж.

— Давай, Пуки — отвърна Джони Реб и приближи малък касетофон. — На това място няма да открие следата от убождането поне една седмица, ако въобще я забележи. Хайде, арабино, накарай го да полети.

Лекарят заби дългата игла и бавно натисна с палец буталото на спринцовката.

— Ще подейства веднага — предупреди палестинецът. — Дозата е голяма и съм виждал случаи, когато пациентът започва да дърдори, преди водещият разпита да е готов.

— Аз съм готов.

— Пусни касетофона. Задавай му директни въпроси.

— Да, разбира се. Той е лош човек, Пуки. Непослушно момче, което разправя небивалици — южнякът хвана лявото рамо на безчувствения Уошбърн и го обърна с лице нагоре. — Добре, сине Молин, хайде да си поговорим. Как стана така, че се намеси в историята с офицера от флотата на САЩ, наречен Фицпатрик? Конъл Фицпатрик? Фицпатрик, Фицпатрик, Фицпатрик! Хайде, синко, кажи на татенцето, защото си нямаш никой освен него! Всички, на които мислиш, че можеш да разчиташ, те изоставиха! Предадоха те, Молин сине! Накараха те да лъжеш черно на бяло във вестниците, та целият свят да разбере, че си лъжец! Но татко ще поправи нещата. Татко ще уреди всичко! Ще станеш голям началник в Генералния щаб! Татко е единствената ти опора, отблъснеш ли я, пропадаш! Къде скрихте Фицпатрик? Фицпатрик, Фицпатрик!

Тялото на Уошбърн се сгърчи на седалката, главата му се залюля, от ъгълчетата на устните му се проточи слюнка и се чу шепот.

— Шархьорн, остров Шархьорн… В залива Хелголанд.

 

Кейлъб Даулинг беше не само ядосан, но и объркан. Напук на хилядите си съмнения, не можеше да се успокои. Прекалено много нелогични неща имаше и не на последно място сред тях беше фактът, че през последните три дни не успяваше да си уреди среща с изпълняващия длъжността посланик. Аташето, който уреждаше срещите, твърдеше, че бъркотията около убийството на Уолтър Перигрин е твърде голяма и затова не приема никого… С други думи, изчезвай, актьорче, имаме си грижи, а ти не си една от тях. Проверяваха го, настаняваха го в някой ъгъл и му говореха празни приказки, които се полагаха на известен, но незначителен човек. Мотивите и интелигентността му бяха поставени под съмнение от арогантни и безцеремонни дипломати. Или от някой друг.

Поради тази причина седеше на задна маса в слабо осветения бар на хотел „Кьонигсдорф“. Беше научил името на секретарката на Перигрин — Инид Хийтли, и беше изпратил Муз Розънбърг в посолството със запечатано писмо, уж от близък приятел на госпожица Хийтли в Щатите. Муз беше инструктиран да го предаде лично и при неговите размери никой на пропуска не възрази. Хийтли беше слязла долу. Посланието беше кратко и ясно.

 

Уважаема госпожице Хийтли,

Вярвам, че е крайно наложително да поговорим по изключително важен въпрос. Тази вечер в 7,30 часа ще бъда в бара на „Кьонигсдорф“. Ако имате възможност, моля, заповядайте да пийнем по чашка, но настоявам да не споменавате пред никого за срещата ни. Моля ви, пред никого.

Искрено ваш

К. Даулинг

 

Беше седем и трийсет и осем и Кейлъб започваше да се безпокои. През последните години беше свикнал хората да не закъсняват за срещи и интервюта, това беше едно от малкото преимущества да бъдеш татко Рачет. Но секретарката можеше да не пожелае да се срещне с него. Тя знаеше, че той и Перигрин се бяха сприятелили, знаеше, че има актьори, които търсят реклама, като позират за снимки с държавници и политици. Надяваше се, че…

Появи се. Жената на средна възраст влезе и примижа на слабото осветление. Метр д’отелът се упъти към нея и след секунди я придружи до масата на Даулинг.

— Благодаря ви, че дойдохте — рече Кейлъб и се изправи, когато Инид Хийтли посегна към стола си. — Не бих ви поканил, ако не смятах, че е важно — добави той и седна.

— Разбрах го от бележката ви — отвърна жената с приятно лице, признаци на сребро в косата и много интелигентни очи. Докато чакаха да донесат питието й, водиха непринуден разговор.

— Предполагам, че преживявате тежък период — започна Даулинг.

— Не ми е леко — съгласи се госпожица Хийтли. — Бях секретарка на господин Перигрин близо двайсет години. Джейн… госпожа Перигрин и аз сме приятелки. Сега трябваше да съм при нея, но й обясних, че в службата е възникнало нещо спешно.

— Как се чувства тя?

— Още е в шок. Но ще се оправи. Тя е силна жена. Уолтър обичаше да се обгражда със силни жени.

— Уважавам този начин на мислене, госпожице Хийтли.

Донесоха напитката й, сервитьорът се отдалечи и секретарката погледна въпросително Кейлъб.

— Простете, господин Даулинг, не мога да твърдя, че съм от горещите почитателки на вашия сериал, но, естествено, съм гледала няколко серии. Когато съм канена някъде на вечеря и настъпи вълшебният час, всички спират да се хранят.

— Бих им препоръчал да повишат кулинарното си майсторство.

Жената се усмихна.

— Много сте скромен, но не това исках да кажа. Не говорите като човека на телевизионния екран.

— Защото не съм този човек, госпожице Хийтли — отбеляза бившият университетски преподавател със сериозно изражение, като я гледаше с интелигентните си очи. — Но не ви поканих тук, за да обсъждаме актьорската игра. Тази тема не е твърде привлекателна.

— А защо ме поканихте?

— Защото не знам към кого другиго да се обърна. Всъщност знам, но не мога да припаря до него.

— И кой е той?

— Изпълняващият длъжността посланик, който долетя от Вашингтон.

— Затънал е до гуша…

— Някой трябва да му каже — прекъсна я Кейлъб. — Да го предупреди.

— Да го предупреди? — очите на жената се разшириха. — За опит да го убият? За ново убийство на Конвърс ли?

— Госпожице Хийтли — започна актьорът с тих глас и сдържано изражение. — Това, което ще споделя с вас, вероятно ще ви шокира и дори ще ви засегне, но не познавам друг човек от посолството, с когото мога да поговоря. Във всеки случай знам със сигурност, че там има хора, към които не бива да се обръщам.

— Не ви разбирам.

— Не съм убеден, че Конвърс е луд и че е убил Уолтър Перигрин.

— Какво? Не говорите сериозно! Не може да не сте прочел колко е неуравновесен. Той е и последният човек, видян с господин Перигрин. Майор Уошбърн свидетелства за това!

— Майор Уошбърн е един от хората, с които не бих желал да разговарям.

— Но той минава за един от най-добрите офицери в армията на САЩ — възрази секретарката.

— В такъв случай има много странни възгледи за изпълнението на заповедите на началниците си. Миналата седмица заведох Перигрин да се срещне с един човек. Той побягна и Уолтър каза на майора да го спре. Вместо това Уошбърн се опита да го убие.

— Сега разбирам — заговори Инид Хийтли с неприязън. — Онази нощ вие организирахте срещата с Конвърс, вие, сега си спомням! Господин Перигрин ми каза. Какви са тези работи, господин Даулинг? Холивудски актьор защитава представата за себе си? Опасявате се, че ако ви подведат под отговорност, рейтингът ви ще се сгромоляса, така ли? Не мога да продължа този разговор — жената избута стола си назад и се приготви да стане.

— Уолтър Перигрин държеше на думата си, госпожице Хийтли — каза Кейлъб, без да помръдне и без да сваля очи от секретарката. — Смятам, че ще се съгласите с това.

— Е, и?

— Той ми обеща нещо. Каза ми, че ако Конвърс му се обади и поиска среща с него, ще ме вземе със себе си. Мен, госпожице Хийтли. Но не и майор Уошбърн, чиито действия онази нощ пред университета бяха толкова непонятни за него, колкото и за мен.

Жената на средна възраст остана на мястото си, присвила загрижените си очи.

— Наистина на следващата сутрин беше разстроен — тихо призна тя.

— Май ще е по-точно да кажете дяволски ядосан. Човекът, който избяга тогава, не беше Конвърс, но и той не беше луд. Говореше като човек, свикнал да упражнява власт. Провеждало се някакво поверително разследване, свързано с посолството. Перигрин не беше чул за него, но възнамеряваше да разбере. Спомена, че ще се обади във Вашингтон по обезопасен телефон. Не съм запознат с технологията, но ми се струва, че човек не провежда такива разговори, ако не се бои, че някой ще се опита да го подслушва.

— Той наистина се обади. Каза ли ви го?

— Да. Но има още нещо, госпожице Хийтли. Както правилно отбелязахте, Уолтър Перигрин чу за Конвърс благодарение на мен и този факт не ме прави особено щастлив. Но не ви ли се струва странно, макар това да не е тайна, никой не е дошъл да ме разпита след убийството на Уолтър?

— Никой ли? — попита недоверчиво жената. — Но аз включих името ви в доклада си.

— И на кого го предадохте?

— Ами Норман движеше всичко… — Инид Хийтли млъкна.

— Уошбърн ли?

— Да.

— Разговаряла ли сте с някой друг? Не ви ли разпитаха?

— Разпитаха ме, разбира се. Един инспектор от бонската полиция. Сигурна съм, че споменах името ви… абсолютно съм сигурна.

— Присъстваше ли още някой на разпита ви?

— Да — рече секретарката на убития посланик. — Норман — добави шепнешком тя.

— Странно поведение за полицейски отдел, нали? — Кейлъб леко се наведе към нея. — Нека наблегна на нещо, току-що казано от вас, госпожице Хийтли. Попитахте ме дали не съм холивудски актьор, който защитава представата за себе си. Въпросът ви е логичен и ако бяхте видяла опашките от безработни актьори в Лос Анжелис, щяхте да разберете колко е логичен. Е, не смятате ли, че и други хора мислят същото? Не съм разпитван, защото определени лица тук, в Бон, си мислят, че треперя за кожата на татко Рачет и мълча, за да запазя образа и рейтинга му непокътнати. Колкото и да е странно, този тип разсъждения са най-добрата ми физическа защита. Никой не може да убие татко Рачет, без да си навлече гнева на милиони зрители.

— Но вие не мълчите — отбеляза Инид Хийтли.

— По-скоро не говоря високо — поправи я актьорът, — макар и не поради гореописаните причини. Аз съм задължен на Уолтър Перигрин, знам това по-добре от всеки друг. И няма да му се издължа, като оставя за убийството му да обесят човек, за когото съм сигурен, че е невинен. Но тъкмо тук се обърквам. Не мога да бъда сигурен. Може би греша.

Жената отговори на втренчения поглед на Даулинг, намръщи се бавно, но продължи да го гледа.

— Сега ще си тръгна, но бих искала, ако не възразявате, вие да останете още малко. Ще се обадя на един човек, с когото мисля, че трябва да се срещнете. Ще разберете защо. Той ще ви се обади тук, но няма нищо да записвате. Направете каквото ви каже, идете където ви нареди.

— Мога ли да му вярвам?

— Господин Перигрин му вярваше — кимна Инид Хийтли, — въпреки че не го харесваше.

— Значи доверието му е било истинско — отбеляза актьорът.

 

Кейлъб дочака телефонния разговор и си записа адреса. Портиерът на „Кьонигсдорф“ му извика такси и след осем минути беше пред живописна викторианска сграда в предградията на Бон. Изкачи се до вратата и позвъни.

След две минути го въведоха в просторна стая, вероятно навремето библиотека, но сега шкафовете за книги бяха покрити с подробни карти на Германия. Иззад писалището стана мъж с очила, кимна и заговори:

— Господин Даулинг?

— Да.

— Благодаря, че дойдохте. Името ми не е важно. Можете да ме наричате Джордж.

— Добре, Джордж.

— Но за ваша поверителна, повтарям, поверителна информация, аз съм началник на централата на ЦРУ в Бон.

— Добре, Джордж.

— С какво се занимавате, господин Даулинг? Каква е професията ви?

Актьорът само поклати глава.