Робърт Лъдлъм
Заговорът „Аквитания“ (14)

14

Валери се приближи до стъклените врати на ателието си — същите като на балкона на горния етаж, и погледна към спокойните, облени със слънце води на нос Ан. Сети се за яхтата, която така застрашително беше пуснала котва пред дома й преди няколко нощи. Не беше се връщала повече. Случилото се стана част от миналото, която поставяше въпроси, но не даваше отговори. Като затвореше очи, още виждаше мъжкия силует и огънчето на цигарата му. Не спираше да гадае какво правеше той, за какво мислеше. След това си спомни за двамата мъже в светлината на зазоряването, очертани от рамките на бинокъла й, които я разглеждаха с далеч по-силни бинокли. Дали бяха новаци, търсещи сигурно пристанище? Любители, плаващи по тъмните води на крайбрежието през нощта? Въпроси без отговор.

Така или иначе, това беше минало. Кратък, тревожен епизод, събудил тъмни представи — демони, търсещи логика, както би се изразил Джоел.

Отметна дългата си черна коса и се върна при триножника, взе четката и нанесе с ръждивокафява боя последните щрихи на потъналите в сянка пясъчни дюни. Отстъпи назад, разгледа работата си и за пети път се закле, че картината е готова. Беше поредният й морски пейзаж. Не й омръзваше да ги рисува, а за щастие започваше да намира и добър пазар за тях.

Вдъхновяваше я къщата, в която живееше. Беше мечтала за такава в годините, когато не знаеше дали някой ден ще може да си позволи. Беше завършила школата за изящни изкуства в Париж и се готвеше да завладее артистичния свят на Ню Йорк, но грубата реалност промени плановете й. Семейството й бе достатъчно заможно да й осигури прилично, макар и не луксозно съществуване по време на трите години в колежа и двете в Париж. Баща й беше възторжен художник любител, който все се вайкаше, задето не е поел риска да се отдаде изцяло на изящните изкуства вместо на архитектурата. За това подкрепяше финансово и морално единствената си дъщеря и живо съпреживяваше напредъка й, като се радваше на твърдата й решимост. А майка й — винаги любяща, винаги готова да я подкрепи във всичко, правеше ужасни снимки на най-слабите работи на Вал и ги изпращаше на сестра си и братовчедите си в Германия, като им пишеше невъзможни лъжи за музеи, галерии и луди комисиони.

— Шантава берлинчанка — нежно казваше баща й със силния си галски акцент. — Трябваше да я видиш по време на войната. Всички се бояхме до смърт от нея! Все очаквахме някоя нощ да се изтърси в щаба с пиян Гьоринг или упоен Гьобелс в ръце и да ни заяви, че ако искаме Хитлер, само трябва да й кажем!

На младини баща й бил свръзка на Свободните французи със съюзниците и немската нелегална съпротива в Берлин. Надменният парижки аристократ, говорещ немски, бил изпратен в звеното в Шарлотенбург, координиращо всички действия на нелегалните в Берлин. Често заявяваше, че имал повече проблеми с дивата фройлайн и безумните й идеи, отколкото с нацистите. Въпреки това два месеца след капитулацията се оженили. В Берлин. Където нито неговото семейство искало да разговаря с нея, нито нейното с него.

Никой не й беше казал дали семейната вражда беше в дъното на последвалите събития, но парижанинът и берлинчанката бяха емигрирали в Сейнт Луис, щата Мисури, където майката на Валери имаше далечни родственици.

Грубата действителност. Преди девет години, когато се върна от Париж и се установи в Ню Йорк, баща й отиде да я посети и разплакан й съобщи ужасната новина. Любимата му щура берлинчанка беше болна от години, имаше рак, който щеше да я убие. В отчаянието си беше изхарчил почти всички пари, с които разполагаше, включително и за неизплатената втора и трета ипотека на къщата им в Белфонтейн. Опитваше се да спре болестта. Не можа да й каже нищо повече. Можеше само да ридае и загубата на парите нямаше нищо общо със сълзите му. А тя го прегърна и го запита защо не й беше казал досега.

— Това не е твоята битка, ma cherie. Беше наша. След Берлин винаги сме били само двамата. Тогава се борихме заедно, борим се заедно и сега, като един човек.

Майка й почина след шест дни, а шест месеца по-късно баща й запали цигара на остъклената веранда и заспа, за да не се събуди повече. Щастливо избавление. Валери не можа дори да заплаче. Беше шок, но не и трагедия. Където и да се намираше сега, той искаше да е там.

И така, Валери Шарпантие започна да търси работа с добра заплата, която да не зависи от продадените картини на неизвестна художничка. Порази я не толкова фактът, че лесно намери такава работа, а че тя нямаше нищо общо с дебелата папка скици и рисунки, които беше занесла. Втората рекламна агенция, към която се обърна, изглеждаше много по-заинтересувана от доброто й владеене на немски и френски. Беше времето на корпоративното поглъщане на по-малки фирми, на многонационалните съюзи, в които едни и същи юридически лица печелеха от двете страни на Атлантика. Валери Шарпантие, в душата си художничка, на повърхността се превърна във фирмена хиена. Човек, който можеше бързо да скицира и рисува, да представя стоки и да говори езици. Всичко, което беше дълбоко чуждо на душевността й, все пак й осигури добър начин на живот за жена, която живееше в очакване името й върху платното да започне да значи нещо.

Тогава в живота й се появи мъж, който накара всички предишни връзки да избледнеят от паметта й. Мил, почтен човек със собствени проблеми, само дето не говореше за тях, не желаеше да говори за тях, а това трябваше да й подскаже нещо. Джоел, нейният Джоел, в един момент излиятелен, в следващия — затворен, но винаги зад някакъв щит, зад фасада от чувство за хумор, често колкото хаплив, толкова и смешен. Известно време си влияеха добре един на друг. И двамата бяха амбициозни, макар и по различни причини — тя заради независимостта, която пораждаше признанието, той заради изгубените години, които не можеше да си върне. Всеки от тях действаше като буфер, когато другият изживяваше разочарование или срещаше пречка. Но всичко започна да се разпада. Причините й бяха до болка ясни, но той не можа да ги схване. Джоел до такава степен започна да се опива от собствения си напредък, от собствената си решимост, че спря да обръща внимание на всичко друго и най-вече на нея. Никога не повишаваше глас, не командваше, но гласът му беше леден, а властността все повече избиваше на повърхността. Ако имаше точен момент, когато нещата тръгнаха надолу, можеше да го посочи като един ноемврийски петък. Агенцията я беше командировала в Берлин, „Телефункен“ нервно настояваше за някакви специални услуги и тя беше избрана да успокои бурята. Опаковаше багажа си, когато Джоел се прибра от работа. Влезе в спалнята и я попита закъде се стяга. Когато му каза, той отсече:

— Не можеш да отидеш. Утре вечер сме канени у семейство Брукс в Ларчмънт. Ще бъдат също Талбът и Саймън. Сигурен съм, че ще обсъждат международния отдел. Трябва да присъстваш.

Беше го погледнала с безмълвно отчаяние. Не отиде в Германия. Но това беше повратният момент. Оттук нататък нещата се затъркаляха надолу все по-бързо и след няколко кратки месеца тя осъзна, че краят е близо. Напусна агенцията и пое трънливия път на свободната практика с надеждата, че повечето време, което щеше да му посвети, може да помогне. Но не помогна, той очевидно се противеше на всеки открит акт на саможертва от нейна страна, колкото и да се стараеше да го прикрива. Периодите му на затваряне в себе си зачестиха и в известен смисъл Валери изпитваше жалост към него. Не можеше да обуздава гневните си изблици и беше ясно, че това, което става, не му харесва, но не може да се промени. Беше на път да прегори и тя се чувстваше безсилна да му помогне.

Ако ставаше въпрос за друга жена, би се борила, би предявила правата си и би ги отстоявала яростно, но нямаше с кого да си съперничи, бяха само той и натрапчивите му идеи. Накрая разбра, че не може да пробие щита му. Обвини го в емоционално изчерпване и той се съгласи с тихия си любезен глас. На следващия ден се изнесе от апартамента.

Тя настоя да й плаща издръжка четири години — колкото години й беше отнел. Но тези четири години на великодушие са към своя край, разсъждаваше Вал, докато почистваше четките и стържеше палитрата. Бяха изтекли през януари и последният чек пристигна както винаги на петнайсето число. Преди пет седмици, когато обядваха в бостънския „Риц“, Джоел й предложи да продължи да праща чекове. Заяви, че е свикнал и че печели повече, отколкото може да харчи. Отклони предложението му, като каза, че нещата са много по-добре, отколкото изглеждат. Той се усмихна и с полутъжната си, но заразителна усмивка отвърна:

— Ако се променят, винаги можеш да разчиташ на мен.

Да върви по дяволите!

Бедният Джоел. Тъжният Джоел. Беше добър човек, понесен от водовъртежа на вътрешните си конфликти. А Вал беше стигнала, докъдето можа. Ако беше продължила, щеше да отрече самата себе си. Не искаше да допусне това и не бе го допуснала.

Остави четките на таблата, отиде до стъклените врати и се загледа в дюните и океана. Той беше някъде там, далече, все още в Европа. Дали днес щеше да се сети за нея? Беше годишнина от сватбата им.

 

Като обобщение можем да кажем, че Хаим Абрамс е модел на поведение в хаоса на борбата за ежедневно оцеляване. Това са години на безспирни, яростни престрелки, на надхитряне и надживяване на противника, решен да унищожи не само селищата на сабрите, но и стремежа на пустинните евреи към отечество, политически свободи и религиозно волеизлияние. Не е трудно да се разбере откъде идва Абрамс и защо се е превърнал в това, което е. Плашеща е целта, до която може да стигне. Той е фанатик, без чувство за баланс или компромис по отношение на други народи с идентични стремления. Ако човек има различна окраска, той е враг дори ако е от същия лагер. Въоръжената сила надделява над преговорите по всички въпроси и дори онези в Израел, които се обявяват за по-умерени позиции на базата на безопасни граници, са обвинени в предателство. Абрамс е империалист, който вижда един вечно разширяващ се Израел като управляваща империя на целия Близък изток. Подходящ край на този материал е коментарът му по повод изявлението на министър-председателя по време на ливанското нападение: „Ние не ламтим дори за сантиметър ливанска земя.“ Отговорът на Абрамс, казан пред войските, които в голямата си част му симпатизират, е следният: „И дума да не става за сантиметър! Искаме цялата проклета страна! След това Газа, Голан и Западния бряг! А защо не и Йордания, Сирия, дори Ирак! Имаме средствата и волята! Ние сме богоизбраните деца на Авраам!“

Той е ключът на Делавейн във врящия Близък изток.

 

Наближаваше обяд и високото слънце биеше директно по балкончето зад френските прозорци. Остатъците от късната закуска бяха изнесени от прислугата и на ловната маса беше останал само сребърен чайник. Бяха чели цели часове, след като им донесоха първото кафе в шест и половина сутринта. Конвърс остави досието и посегна към цигарите, оставени на масата до креслото. „Не е трудно да се разбере откъде идва Абрамс… Плашеща е целта, до която може да стигне.“ Джоел погледна към Конъл Фицпатрик, който седеше на дивана, надвесен над ниската масичка. Четеше и си водеше бележки на телефонното тефтерче. Досиетата на Бертолдие и Лайфхелм бяха подредени на спретната купчинка вляво от него. Фицпатрик ми каза почти същите думи, мислеше Конвърс. „Започвам да разбирам откъде идваш…“ Естественият въпрос, който се налагаше в главата на Джоел, беше прост. Къде отиваше самият той? Надяваше се, че знае. Беше ли неумел гладиатор, който излиза на римската арена и се изправя срещу много по-силни, по-добре въоръжени и превъзхождащи го противници? Или демоните на миналото му го превръщаха в жертва на самия себе си, водеха го към горещия пясък на арената, където разярени, полугладни лъвове чакаха, готови да го разкъсат? Толкова въпроси. Знаеше само, че не може да се върне.

Фицпатрик вдигна очи.

— Какво има? — попита той, очевидно усетил погледа на Конвърс върху себе си. — Адмиралът ли те тревожи?

— Кой?

— Хикмън, от Сан Диего.

— Между другото, и той. Сега, на дневна светлина, сигурен ли си, че ще осигури продължението на забраната?

— Нямам гаранции, но обеща да ми се обади, ако започнат да го натискат. Сигурен съм, че няма да предприеме нищо, без да ме уведоми. Потърси ли ме, Мегън знае какво да прави. Ако се наложи, ще упражня правото си на лична привилегия и ще изискам среща с неназованите хора от Пети отдел. Мога да стигна дотам, че да ги обвиня във връзка със случилото се в Женева. Така ще затворим кръга. Можем да стигнем до пълна забрана, което значи, че флагчето ще се вдигне само при щателно разследване на обстоятелствата.

— Няма да можеш да наложиш забрана, ако и той е с тях. Ще те прегази.

— Ако беше с тях, нямаше да каже на Ремингтън, че ще ми се обади. Щеше да изчака да мине денят и да вдигне флагчето. Познавам го. Не беше само объркан, а направо бесен. Защитава хората си и не обича външен натиск, особено в рамките на флотата. Досието е закрито и докато е така, флагчето ще остане на мястото си. Казах ти, че е много по-ядосан на Норфък, отколкото на мен. Дори не искат да му дадат обяснение, не можели.

Конвърс кимна.

— Добре. Наречи го игра на нерви от моя страна. Току-що дочетох досието на Абрамс. Тази откачалка с голи ръце може да взриви целия Близък изток и да ни повлече със себе си… Какво мислиш за Лайфхелм и Бертолдие?

— Информацията съвпада с всичко, което ти ми каза, но има и още нещо. Не са само влиятелни бивши генерали, фрашкани с пари, а и могъщи символи за тълпата, която поддържа оправданите крайности. Интересува ме обаче източникът на информацията.

— Просто го няма.

— Разбира се, но откъде? Каза, че Бийл ти я е дал, че Прес е употребил множествено число — „тези, които преследваме“, „оръжията, които можем да ти дадем“…

— Вече обсъдихме този въпрос — прекъсна го Джоел. — Човекът от Сан Франциско, към когото се обърнал и който му дал петстотинте хиляди долара, го посъветвал да възбуди съдебни дела срещу тези хора и заедно да ги изкарат обикновени спекуланти и печалбари. Това ще е връх на подигравката за суперпатриотите. Логиката е солидна и с нея се обяснява множественото число.

— Прес и непознатият от Сан Франциско?

— Да.

— Смяташ ли, че са били в състояние да вдигнат телефона и да поръчат на някого това? — Фицпатрик посочи досиетата вляво от себе си.

— Защо не? Живеем в компютърната ера. Вече никой не се намира на липсващ на картата остров или в неоткрита пещера.

— Това не са компютърни разпечатки — отбеляза Конъл, — а подробни, задълбочени досиета, които съдържат политическите нюанси и личните предпочитания и особености.

— Добре си служиш с думите, моряче. Да, така е. Човек, който може да преведе половин милион долара в банка на егейски остров, може и да наеме когото си поиска.

— Не и тази категория хора.

— Какво искаш да кажеш?

— Нека наистина да се върнем назад — започна флотският юрист, изправи се и посегна към страницата, която четеше. — Няма да се впускам в подробности за отношенията ми с Прес, защото точно сега ме боли да мисля за тях — Фицпатрик млъкна, прочел в очите на Конвърс порицание за внасянето на сантиментални нотки в разговора. — Не ме разбирай погрешно — продължи той. — Не говоря за смъртта, нито за погребението, а тъкмо обратното. Това не е онзи Прес Холидей, когото познавах. Просто смятам, че не ни е казал истината — нито на теб, нито на мен.

— Тогава знаеш нещо, което аз не знам — тихо отбеляза Конвърс.

— Знам, че в Сан Франциско няма човек, който макар и бегло да напомня описанието, което ти е дал. Живял съм там през целия си живот, включително и по време на следването ми в „Бъркли“ и „Станфорд“, също като Прес. Познавам всички, които той познаваше, особено богатите, както се полага на бъдещи юристи. Нали след време щяха да ни станат евентуални клиенти.

— Тънък довод, адвокате. Сигурно е пазил нещичко само за себе си.

— Не. Не би го направил. Поне по отношение на мен.

— Е, аз…

— Нека направя следващата стъпка — прекъсна го Фицпатрик. — Тези досиета… не бях ги виждал досега, но съм виждал много подобни на тях, може би към двеста, по пътя им към окончателното оформление.

Джоел вдигна глава.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Тези досиета са преработени, завършени продукти на разузнавателни проучвания, с използването на големи количества военни данни. Те са препращани от отдел в отдел и всеки е допълвал по нещо от своята област — от строго биографичните данни, през следенето в миналото, до психиатричните оценки. И всички са обобщени от специалисти. Досиетата са извадени от дълбоките правителствени подземия, преписани са със съвременни допълнения и заключения и са оформени така, че да приличат на резултат от неправителствени, външни източници. Но не са. От всеки ред лъха на „Секретно“, „Строго секретно“ и „За служебно ползване“.

Конвърс се наведе напред.

— Това може да е субективна преценка. Виждал съм много подробни, задълбочени досиета, изготвени от високоплатени фирми, специализирани в тази област.

— Описващи точни войскови подробности по време на война? Посочващи бомбардировки и цитиращи полкове и батальони заедно с прилаганите от тях военни стратегии? Описващи чрез лични разговори вътрешните конфликти на висши вражески офицери и тактическите причини за преместването им от военни на граждански постове след края на войната? Никоя фирма не би имала достъп до подобни материали.

— При добро проучване… — започна Джоел, внезапно сам неубеден в думите си.

— Не и в случая с тези — прекъсна го Конъл и вдигна страницата с напечатаните имена. Палецът му притискаше двете долни колони с „хората на отговорни постове“ от Пентагона и Държавния департамент. — Може би пет или шест, по трима от всяка колона, биха могли да бъдат проучени, но не и останалите. Те са много над онези, с които съм работил. Не могат да бъдат подкупени, изнудвани или заплашвани. Когато ми каза, че разполагаш с имена, реших, че ще разпозная повечето от тях или поне половината. Но имената нищо не ми говорят. Познавам само началници на отдели, висшия персонал, който очевидно докладва на тези хора. Прес не би могъл да се добере до тези имена сам или с помощта на външни хора. Няма да знае къде да ги търси, дори аз няма да знам, да не говорим за външни хора.

Конвърс се изправи.

— Сигурен ли си, че знаеш какво говориш?

— Да. Някой, вероятно повече от един човек, дълбоко в подземията на Вашингтон е дал тези имена по същия начин, по който е предоставил досиетата.

— Чуваш ли се какво говориш?

Конъл кимна.

— Не ми е лесно да го кажа — додаде мрачно той. — Прес ни е лъгал. Излъгал е теб с това, което ти е казал, излъгал е и мен с това, което премълча. Ти си вързан на нишка, която води право към Вашингтон. А аз не е трябвало да знам нищо за това.

— Марионетката е на мястото си… — едва чуто заговори Джоел и безцелно тръгна през стаята към ярката слънчева светлина, нахлуваща през балконската врата.

— Какво? — попита Фицпатрик.

— Нищо, просто фраза, която непрекъснато се върти в главата ми, откак чух за Анстет — Конвърс се обърна. — Но щом е нишка, защо са я укрили? Защо Ейвъри я е крил? С каква цел?

Флотският юрист остана неподвижен, лицето му бе безизразно.

— Няма защо да ти отговарям. Ти самият даде отговор вчера следобед, когато говорихме за мен. Не се самозалъгвай, знаех какво точно ми казваш. „От време на време ще ти давам по едно име, което може да отвори някоя врата… но нищо повече.“ Това бяха думите ти. В свободен превод ще рече, че може да се натъкна на нещо, но ако попадна в лоши ръце, не бих могъл да издам факти, които не са ми известни, дори ако ме изтезават.

Джоел прие упрека не само защото беше справедлив, но и защото хвърли светлина върху една по-голяма истина, която не беше осъзнал на Миконос. Бийл му беше казал, че между задаващите въпроси във Вашингтон имало военни, които поради една или друга причина не са постоянствали в издирванията си и са млъквали. Може би си бяха затваряли устите, но не бяха стояли със скръстени ръце. Докато един глас от Сан Франциско, глас на човек, който е знаел към кого да се обърне благодарение на шурея си в Сан Диего, се свързал с тях. Разговаряли са и от секретните им срещи се зародил план. Имали са нужда от опитен човек, който живее с омраза, която биха могли да подхранят, и когато тя пламне, да го пуснат в лабиринта.

Разкритието беше шокиращо, но колкото и да беше странно, Джоел не можеше да укори тази стратегия. Не можеше да упрекне дори мълчанието им след убийството на Престън Холидей. Високо издигнатите обвиняващи гласове щяха да направят смъртта му безсмислена. Вместо това се бяха притаили. Знаеха, че марионетката им разполага със средства да си пробие път в лабиринта от закононарушения и да свърши работата, която не можеха да свършат те. Разбираше и това. Но имаше нещо, което Конвърс не можеше да приеме, и това бе собствената му лесна заменяемост като марионетка. Беше приел да остане незащитен при условията, описани от Престън Холидей, но не и при тези. Щом беше окачен на нишка, искаше кукловодите да разберат, че го знае. Искаше и името на човек в Бон, към когото да се обърне, който е негов съюзник. Старите правила вече не бяха в сила, беше добавено ново измерение.

След четири часа щяха да го вкарат зад железните порти на имението на Ерих Лайфхелм. Искаше да има някой отвън, към когото Фицпатрик да се обърне, ако не излезеше оттам до полунощ. Демоните притискат, мислеше Джоел. Но не можеше да се върне назад. Беше на крачка от впримчването на палача от Сайгон, от компенсирането на толкова неща, които бяха изкривили живота му по начин, който никой не можеше да разбере… Не, не „никой“. Една личност беше разбрала, но заяви, че не може да му помогне повече. Нито пък беше честно да продължава да търси помощта й.

— Какво решаваш? — обади се Конъл.

— Да решавам ли? — стресна се Джоел.

— Не си длъжен да ходиш днес следобед. Зарежи всичко! Това е работа на държавата, ФБР и ЦРУ. Учуден съм, че не са тръгнали по този път.

Конвърс понечи да отговори, но се спря. Трябваше да бъде ясно не само на Фицпатрик, но и на самия него. Смяташе, че го е проумял. Беше видял израза на безгранична паника в очите на Ейвъри Фаулър… Престън Холидей… и беше чул сълзите в гласа му. Лъжата може и да беше негова стратегия, но погледът и сълзите отразяваха истинските му чувства.

— Минавало ли ти е през ум, капитане, че те не могат да тръгнат по този път? Че може би не говорим за хора, които могат да вдигнат телефона и да задвижат тези механизми? Или че ако опитат, ще им откъснат главите може би в буквалния смисъл, с официално мъмрене и куршум в тила? Не вярвам да треперят за кожата си и може би не са се спрели на най-подходящия човек за тази работа, но смятам, че наистина са стигнали до убедително заключение. Не биха могли да работят с техни хора, защото не знаят на кого могат да се доверят.

— Ти си хладнокръвен кучи син.

— Направо леденостуден, капитане. Имаме работа с параноична фантасмагория, наречена „Аквитания“, управлявана от изпитани, предани, високоинтелигентни и изобретателни мъже, които, ако постигнат целите си, ще бъдат гласове на силата и разума в един обезумял свят. Те ще поемат контрола над нашия свят, защото всички други възможности ще бледнеят в сравнение със стабилността. Стабилност, адвокате, като алтернатива на хаоса. Ти какво би избрал, ако беше обикновен човек, с работен ден от девет до пет, с жена и деца, и не можеш да си сигурен, че като се прибереш вечерта, няма да завариш дома си разбит, жена си изнасилена и децата си удушени. Ще гласуваш с две ръце за танкове по улиците.

— И още как — съгласи се флотският юрист. — Остават само няколко дни или седмици. Ако само можех да се добера до нещо… — Конвърс се обърна и тръгна към вратата на спалнята.

— Къде отиваш? — запита Конъл.

— Телефонът на Бийл на Миконос е в куфарчето ми. Той е единственият ми контакт и искам да говоря с него. Трябва да знае, че марионетката току-що се е сдобила с непредвидена свободна воля.

Три минути по-късно Джоел стоеше до масата и притискаше слушалката към ухото си, докато телефонистката в Атина прехвърляше разговора към остров Миконос. Фицпатрик седеше на дивана с досието на Хаим Абрамс, разгърнато на масичката за кафе, и гледаше Конвърс.

— Можеш ли да се свържеш? — попита той.

— Звъни.

Периодичните, пронизителни сигнали се повтаряха — четири, пет, шест пъти. На седмия път слушалката се вдигна.

— Herete?

— Доктор Бийл, моля. Доктор Едуард Бийл.

— Tee tha thelete?

— Бийл. Собственикът на къщата. Извикайте го, моля! — Джоел се обърна към Фицпатрик. — Говориш ли гръцки?

— Не, но смятам да се заема с него.

— Побързай — Конвърс продължи да слуша мъжкия глас от Миконос. Сипеха се неразбираеми гръцки фрази. — Благодаря. Довиждане — Джоел почука няколко пъти по вилката с надеждата, че линията не е прекъснала и говорещата английски гръцка телефонистка още е насреща. — Ало, телефонистката в Атина ли е?… Добре! Искам да ме свържете с друг номер на Миконос, за сметка на същия телефон в Бон — Конвърс посегна към указанията, дадени му от Престън Холидей в Женева. — Банка „Родос“. Номерът е…

След няколко минути се обади банкерът Костас Ласкарис.

— Herete?

— Господин Ласкарис, говори Джоел Конвърс. Помните ли ме?

— Разбира се… Господин Конвърс? — гласът на банкера звучеше отдалечено и някак странно, сякаш беше нащрек или объркан.

— Опитах да се свържа с доктор Бийл на номера, който ми дадохте, но се обажда човек, който не говори английски. Знаете ли къде е Бийл?

По телефона долетя кратка въздишка.

— Човекът, с когото сте говорил, е полицай, господин Конвърс — каза тихо Ласкарис. — Аз го изпратих там. Ученият имаше много ценни неща.

— Защо? Какво искате да кажете?

— Тази сутрин, малко след изгрев слънце, доктор Бийл изкарал лодката си от пристанището, придружен от някакъв човек. Видели са ги няколко рибари. Преди два часа лодката на доктор Бийл беше намерена разбита в скалите отвъд Стефанос. На борда не е имало никой.

Убих го с нож за риба и хвърлих тялото му на стадо акули отвъд скалите на Стефанос.

Джоел затвори телефона. Холидей, Анстет и Бийл вече ги нямаше, всичките му контакти бяха мъртви. Беше марионетка без опора, нишките му бяха изтънели, водеха единствено към сенки.