Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (92)

92.

Лабораториите на „Халиуел“, Атланта

Кейт Брейтуейт пусна обеззаразяващия душ и остави водата да тече по визьора и останалата част на защитния й костюм. Чувстваше се зле, но се насили да запази спокойствие и устоя на подтика да съкрати душа. Ругаеше се наум, че не вдигна тревога още тогава, когато попита д-р Долински защо приготвя толкова много шишенца с вируса и защо ваксината се произвежда експериментално.

Кейт взе асансьора до тридесет и седмия етаж и натисна звънеца до ключалката и отвора за чип карти. Нито тя, нито Имран получиха карти, програмирани за достъп до светилището на Халиуел.

— С какво мога да ви помогна? — чу се гласът на Симон.

— Аз съм Кейт Брейтуейт.

След ясно доловимо щракване Кейт бутна тежката червена врата. Симон не седеше на бюрото си, а вратата към кабинета на Халиуел бе открехната. Жената се беше изправила до писалището на шефа си с голяма чаша уиски в ръка, вторачила поглед навън към планината Стоун.

— Симон, знаете ли къде е д-р Долински?

— Не, и не ми пука. През последните две седмици не се е мяркал — отговори Симон и залитна, докато се обръщаше.

Кейт осъзна, че жената плаче.

— Добре ли сте? — попита тя. Нямаше впечатлението, че Симон Карстеърс е от хората, които плачат.

— Ще се оправя, макар че ще си отида скоро. Предполагам, че ще бъда заменена — профъфли Симон завалено. Молбата за работа, която беше намерила в бюрото на Ричард, лежеше най-отгоре.

— Съжалявам, наистина. Мога ли да попитам защо? — поинтересува се Кейт, изненадана да открие, че жената здравата се налива.

— Да, така или иначе скоро всички ще научат. Д-р Халиуел реши да ме смени с по-млада жена — обясни Симон, защото алкохолът беше разхлабил хватката, с която обикновено пазеше частния си живот от чужди погледи. — Което е чиста неблагодарност след всичките години, които му отдадох. Но такъв е животът, скъпа. Трябва да ти кажа, че той е безскрупулно амбициозно копеле, а аз винаги съм се лъгала, че на мен това няма да ми се случи. — Тя отиде с несигурни крачки до барчето на Халиуел и се върна с полупразна бутилка „Чивас Регал“.

— Няма ли да се борите? — попита Кейт, изненадана от внезапната промяна в поведението на яростната Симон.

— Мислих за това. Достатъчно съм набрала на нещастното лицемерно копеле, за да го пратя четири пъти по дяволите, но знаеш ли какво? Аз стоя над тия неща. — Думите й се сливаха. — Той е ужасно скапан любовник и ако някоя друга желае да прескача малката му превзета жена, когато тя стане първа дама, за да стигне до него, да заповяда. Аз лично имам едно чудесно малко местенце на Бахамските острови и се махам оттук.

Кейт вече не слушаше дрънканиците на Симон. Тя се бе втренчила в покрива на лабораториите с четвърта степен на защита. Нещо не беше наред и накрая тя разбра какво. Сега, когато гледаше към лабораторията от тридесет и седмия етаж, нейният покрив се оказа значително по-голям от района, който тя, Имран и Долински използваха. И не само това: Кейт можа да преброи два пъти повече вентилационни системи.

— Има ли и друг вход към обезопасените лаборатории? — попита тя.

— Защо се интересуваш? — изтрезня малко Симон.

Тъй като не отрече направо, Кейт реши да я притисне малко.

— Хайде да седнем — предложи тя и тръгна към кожените кресла. — Вижте, зная, че в момента сте разстроена, и искрено съжалявам, че ще напуснете, но някои от програмите, които се провеждат тук, може да не са такива, каквито изглеждат. Моите колеги и аз смятаме, че Ричард Халиуел е забъркан в опасни и незаконни действия. Ако е така и вие го прикривате, тогава вероятността да стигнете до Бахамите е твърде малка. От друга страна, ако ни помогнете, ще останете на свобода — заяви Кейт и извади значката на ЦРУ.

Симон се втренчи навън в спускащия се мрак.

— Защо не — промърмори и потърси ключа за асансьора във все още отвореното чекмедже на бюрото. — Винаги съм се чудила какво има долу, но първо трябва да отида до тоалетната, скъпа.

Беше удивително как алкохолът сваля лустрото, помисли си Кейт и натисна бутона за бързо избиране на Къртис.

— Не мога да говоря дълго — започна тя. — В кабинета на Халиуел съм. Симон е къркана, но ще ми покаже асансьор, който смятам, че води в друга лаборатория на гърба на нашия комплекс.

— Къде е Халиуел?

— Ще се върне чак вдругиден. Трябва да затварям — приключи разговора Кейт, защото не искаше да рискува Симон да излезе от личната тоалетна на Халиуел и да я завари да говори по телефона.

Халиуел слезе по стълбичката на частния си самолет веднага щом кацна на пистата на летище „Хартфийлд-Джексън“ в Атланта и тръгна с големи крачки към макларъна, който служителите на летището бяха докарали пред ВИП терминала. Докато караше бързо към седалището на компанията си, мозъкът му работеше на бързи обороти. Беше планирал да се прибере след два дни, за да надзирава изпращането на шишенцата с ебола-шарката и ваксината за Пекин, и в друг случай посещението на професор Сайед в кабинета на председателя на камарата във Вашингтон нямаше да го притесни. Халиуел знаеше, че двамата споделят едно и също погрешно мнение за войната в Ирак. Ала появата на агента на ЦРУ, който отговаряше за програмата „Плазмид“, и отмяната на цялата дневна програма на председателя веднага щом двамата му посетители са си тръгнали, предизвика тревога у него. Халиуел вече беше решил, че на тази надута кучка Брейтуейт и на Долински ще се случи тежко лабораторно произшествие веднага щом шишенцата с ебола-шарка се озоват в самолета на път за Пекин, но преди това трябваше да се увери, че с вируса и ваксината всичко е наред.

На Симон й бяха нужни три опита, докато успее да вкара ключа в ключалката, но накрая асансьорът ги свали в малко мазе, пред още една тежка врата от неръждаема стомана, заключена с комбинационна ключалка.

— Сменя комбинацията на всяко първо число от месеца, но винаги използва една и съща поредица числа за всички ключалки. И ако тази не е по-специална… — обясняваше Симон, докато опипваше всеки бутон, преди да го натисне. — Voila… — Вратата се завъртя настрани, откривайки дългия тунел към частните лаборатории на Халиуел. Отвориха втората тежка врата в далечния край на тунела и Кейт ахна, щом се озова в обстановка, която й беше добре позната.

— Това е подготвителна зона с трета степен на защита — определи тя, докато гледаше синия защитен костюм на Халиуел с регулатора и галошите, готови за употреба.

— Какво, скъпа?

— Няма значение — каза Кейт, готова да си тръгне.

— Не искаш ли да видиш какво има оттатък? — попита Симон, сочейки с несигурна ръка към вратата с въздушен шлюз, на която бе изрисуван международният знак за биологична опасност.

— Видях достатъчно — отвърна Кейт, докато заключваше вратата. После поведе Симон обратно по дългия тунел, откъдето бяха дошли.

Стоманеносивите очи на Ричард Халиуел се присвиха, когато съзря полупразната бутилка уиски и отвореното чекмедже на писалището. Ключът за асансьора го нямаше. Халиуел отключи другото чекмедже, където държеше пистолет „Лугер“ за всеки случай. Пусна го в джоба си и натисна бутона за асансьора, а после долепи ухо до вратите. Механизмът работеше. Който и да е там долу, беше забравил ключа в ключалката. Две минути по-късно той излезе от асансьора и видя на двеста метра от себе си Кейт и Симон да крачат към него.

— Брей, брей, брей, кого виждам? — презрително изсумтя Халиуел.

Симон залитна към едната стена на тунела. Сърцето на Кейт едва не спря, когато се обърна и погледна зад гърба си. До далечната врата имаше най-малко осемстотин метра, а от другата страна беше заразната лаборатория. Преднамерено бавните крачки на Халиуел отекваха глухо по бетонния под, а гласът му ехтеше в стените.

— Д-р Брейтуейт, обещавам, че съвсем скоро ще се върнете там.

Без да обръща внимание на Симон, свлечена до стената на тунела, той почувства прилив на сили, докато приближаваше към Кейт. Хрумна му нещо друго.

— Кучко, преди да ти бия ебола-шарка, ще видя как изглеждаш гола и вързана за количка — прошепна й той. Почувства как получава ерекция и извади лугера от джоба си.