Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (58)

58.

Вашингтон

Къртис О’Конър погледна стенния часовник в кабинета си. Дните до началото на конференцията в Сидни бяха минали съвсем неусетно. Имран бе заминал още вчера. Вече беше време да вземе Кейт и да поемат към летище „Дълес“. Протегна се за последната папка в табличката за входяща поща, маркирана „Строго секретно — «Ешелон»“. „Ешелон“ беше изграден по време на студената война от Съединените щати, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, за да подслушва руснаците, но днес хиляди оператори из цял свят сканираха електронния спектър за частни имейли, факсове, разговори по мобилни телефони и всякакви други електронни комуникации, които обикновените граждани използват в своето всекидневие. Огромните чинии в строго секретните сателитни станции във Форт Мид в Мериленд и Якима в щата Вашингтон, в отвъдокеанските станции като тези в Менуит Хил в Йоркшир, Бад Айблинг в Германия и далечните бази в Шоб Бей в Северните територии и Джералдтън в Западна Австралия всмукваха съобщенията като великански електронни прахосмукачки.

Мозъкът на О’Конър заработи на високи обороти, когато прочете прехванатия имейл, отбелязан с чавка от някой бдителен анализатор:

„Властите реагираха на ТХДД и на тревогите на обществеността. Половината живот създава грижи. Нормалната дейност е прекратена и вече не можем да ги използваме за прикритие. Подходът тапа в бутилка ще бъде ограничен и ще трябва да се съсредоточим върху ЖЕГА за атака на повърхността.“

„Половината живот създава грижи“? Дали това означаваше, че „Ал Кайда“ се опитва да изстреля друга поредица „мръсни“ бомби, или д-р Кадир планира да проведе ядрена атака, както неговите колеги Бин Ладен и Ал Зауахири бяха заплашвали вече два пъти, запита се О’Конър.

Когато излезе забързано от кабинета си, за да вземе Кейт и да тръгнат за летището, си даде сметка, че е само въпрос на време някой терорист да взриви бомба, натъпкана с радиоактивни материали. Като се имаше предвид достъпността им в болниците и промишлеността, той и Том Макнамара се чудеха, че това все още не се беше случило. Но поради голямото натоварване дори опитни оперативни служители като О’Конър можеха да пропуснат следата, която се съдържаше в първото изречение на имейла: „Властите реагираха на ТХДД и на тревогите на обществеността“. Тя щеше да отведе О’Конър до мишената. От всички диоксини ТХДД или 2,3,7,8-тетрахлор-дибензодиоксин беше един от най-смъртоносните, със срок на полуразпад почти десет години. Във високи дози той причиняваше рак у хората и тази тема вече цял месец пълнеше вестниците в града мишена.

Пространството пред залата за заминаващи на международното летище на Вашингтон „Дълес“ бе претъпкано с таксита, стоварващи пътници право в мелето, което бе станало нещо обичайно за пътуването със самолет след 11 септември.

— Памела! — Къртис помаха на едно такси по-назад в редицата, обърна се към своето и даде щедър бакшиш на веселия шофьор, който вадеше багажа им от багажника. Беше ги забавлявал през целия път с весели случки за деветте си деца, в които прозираше бащина гордост.

Къртис отиде до таксито зад тях и Кейт го видя да прегръща една по-възрастна елегантна жена в униформа на „Куонтас“, австралийския национален превозвач. След това махна на Кейт да се приближи. Тя се усмихна, поклати глава и посочи към багажа на земята.

— Много е симпатична — отбеляза Кейт, когато той се върна. — Стара любов или нещо по-прясно?

— Казваш го така, сякаш съм бакалин — присви очи Къртис.

По-скоро момченце в магазин за играчки, помисли си Кейт, докато вървяха към гишето на полет КФ 3082 за Лос Анджелис и оттам за Сидни.

— Памела е много полезен човек — каза Къртис, а опитът му да изглежда наранен не излезе много успешен. — По случайност се оказа главната стюардеса на нашия полет. Трябваше да дойдеш да се запознаеш с нея.

— Сигурна съм, че ще се запознаем на борда. За човек с твоя пост оставянето на багаж без надзор на тротоара говори много лошо — смъмри го младата жена. — При днешната нервност на службата за вътрешна сигурност щяха веднага да изпратят отряда за обезвреждане на бомби.

Отне им почти час, докато се регистрират и минат през митническата проверка. Бяха вече в чакалнята за заминаващите, когато знакът „регистрация“ за техния полет се смени с „качване“.

— Чакам с нетърпение бизнес класата — подхвърли Кейт, докато вадеше билета и бордовата карта. — Ние, учените, не сме свикнали с подобен лукс.

Къртис й се усмихна, докато подаваха билетите.

— Д-р О’Конър, д-р Брейтуейт, добре дошли на борда. — Стюардесата беше млада и привлекателна и Кейт се ухили, когато Къртис й отправи топла усмивка.

— Няма да имате нужда от тях — каза стюардесата, приковала очи в О’Конър. Взе бордовите карти и ги пъхна в четеца. — За съжаление аз не работя в бизнес класата, но съм сигурна, че Памела ще се погрижи добре за вас — добави тя, докато машината изплюваше картончетата със запазените места и характерната златиста черта за бизнес класа.

— Колко жалко — въздъхна Къртис с още една топла усмивка.

— Колко жалко — изимитира Кейт мекия му ирландски акцент, докато се придвижваха към предната врата на 747.

— Много си неблагодарна — засмя се той. — Така ще имаме легло през целия път до Сидни — добави дяволито.

— Две легла — побърза да уточни Кейт и поклати глава. Чувстваше се странно привлечена от този мъж. Непочтителното му отношение и чувството му за хумор я караха да си мисли какво ли би било…

Стига, момиче, не се забърквай, нареди си тя. Да имаш връзка с колега, е много непрофесионално. И за двамата изследователската програма беше по-важна, а работата, която ги чакаше, щеше да бъде сложна и опасна. Трябваше да запази здравия си разум.