Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (69)

69.

Контролната кула, летище „Сър Чарлс Кингсфорд Смит“, Маскът

Мик Хамънд отработваше предпоследната смяна в своята кариера. Той беше едър човек с мустаци, които му отиваха, и спокоен поглед към света. Темпераментът му беше много подходящ за изключителния стрес, който вървеше с професията на авиодиспечер. Следващия месец Хамънд навършваше четиридесет и две и в момента беше най-дългогодишният служител в екипа от висококвалифицирани диспечери на летището на Сидни.

Кулата бе построена в края на основните писти успоредно на Дженеръл Холмс Драйв и се издигаше на приблизително триста метра от мястото, където магистралата се гмурваше в тунела под пистите за рулиране и основната писта, ориентирана на север-юг. След два дни малката ваканционна къщичка при протока Съсекс щеше да стане дом за него и за тридесет и седем годишната му жена, но точно в момента Мик нямаше време да мечтае за риболов или разтакаване в бараката с инструментите.

Всички девет конзоли на авиодиспечерите в кулата работеха на пълни обороти. Въпреки че сутринта времето малко се пооправи и диспечерите вече виждаха краищата на пистите, издаващи се над Ботани Бей, изоставането беше огромно. От отсрещната страна на пътя, в сградата на въздушния контрол, друг диспечерски екип се бореше да извади самолетите от позициите им на изчакване и да ги приведе в курс за подход, откъдето можеха да бъдат предадени на кулата. Диспечерната за писта 34-ляво се беше съсредоточила върху дузина радарни бликове на екрана пред себе си. Един от тях бавно се придвижваше към точката, към която го беше насочила, за да направи последния си подход към Сидни. Полетът беше №12 на „Куонтас“ от Лос Анджелис с четиристотин петдесет и осем пътници и екипаж на борда.

— „Куонтас 12“, остават ви двадесет километра до приземяване. Вятърът е западен, със сила петнадесет възела, при пориви до двадесет. Когато заемете позиция, свържете се с кулата на честота 120,5.

— „Куонтас 12“ — потвърди капитанът и се протегна да смени честотата, докато вторият пилот подготвяше кацането.

На земята опашката от чакащите за излитане самолети ставаше все по-дълга.

— „Куонтас 438“, готов за излитане.

— Кулата на летище „Сидни“. Добър ден. Очаква ви забавяне. Пред вас има дванадесет самолета. — Дори когато напрежението беше голямо, Мик Хамънд винаги си оставаше учтив и в добро настроение.

„Куонтас 438“ се подреди на опашката зад един боинг 747 на сингапурските авиолинии на път за Лондон. Вече тринадесет самолета чакаха за излитане и Мик хвърли поглед към „Маестро“, компютризираното разписание, което показваше последователността за кацане на екрана на радара пред него. Всяко квадратче беше заето.

Докато диспечерите се бореха да приземят повече самолети, сред сутрешния трафик се движеха седем незабележими камиона. Първият зави по Мисендън Роуд близо до университета на Сидни и пое към Дънблейн стрийт. Други два поеха на запад към магистрала Е5, където трябваше да се срещнат с още два, тръгнали на изток по същата скоростна магистрала. Последните два камиона бяха заели позициите си. Единият бе спрял в предградието Уоломолоу, а другият на северната страна на пристанището край Неутрал Бей.

— Кулата на Сидни, „Куонтас 12“ на позиция.

Мик си позволи усмивка. Пристигащите самолети бяха струпани като чипове за покер в черните облаци над кулата и гласът на пилота прозвуча малко напрегнато. Настроението в пилотската кабина едва ли се бе подобрило от перспективата за продължително кръжене над летището след 16-часовия полет от Лос Анджелис.

— Кулата на Сидни, добър ден. — Гласът на Мик беше спокоен, докато гледаше на юг. През облаците можеше да види мощните светлини за кацане на огромния 747. Зад него се бяха подредили още няколко чифта фарове. Мик Хамънд точно се готвеше да даде разрешение за кацане на боинга, когато в слушалките му отново се чу пукане.

— Кула на Сидни, тук „Спасител едно“. Моля за незабавно излитане. Имаме тежка катастрофа при надлеза „Лайт Хорс“ на 37.

Мик погледна през дясното си рамо към хеликоптерната площадка в източната част на летището. Със спешно разрешение от наземния диспечер ярко оцветеният в червено и жълто спасителен хеликоптер вече се предвижваше към началото на източно-западната писта. Времето и нетърпеливото шофиране бяха посочени като виновници за ужасяващата катастрофа, включваща тежкотоварен камион, автобус и три автомобила при надлеза, около който се кръстосваха още десетина естакади, свързващи Д4 и 37 близо до подножието на Блу Маунтинс. Имаше седем тежко ранени, от които трима с опасност за живота. Да даде разрешение за излитане на „Спасител едно“, означаваше, че той ще трябва да пресече пътя на кацащия 747.

Мик прецени възможностите за по-малко от секунда. 747 беше навлязъл малко в дистанцията, която се изискваше, за да може хеликоптерът да пресече трасето пред него. Вероятно на самолета му свършваше горивото и ако го отпрати за още една обиколка, с нищо нямаше да намали организирания хаос в облаците над него. Мик спокойно се протегна към голямата конзола пред себе си и натисна бутона, който го свърза с един от наземните диспечери за излитащи самолети в терминала от другата страна на магистралата.

— Веднага ще му дам разрешение, но трябва да остане под сто метра. Шели, можеш ли да уредиш това?

— Няма проблеми, ще му сглобя набързо летателен план. — Всички диспечери бяха под огромен стрес, но си помагаха един на друг винаги щом имаха възможност. Това беше една от най-професионално осъществените маневри в света.

— „Спасител едно“, имаш разрешение за излитане направо към надлеза „Лайт Хорс“ под сто метра височина. Бързо излитане от писта 25, „Куонтас 12“ каца от юг на тридесет и четири градуса. Вятър с пориви до двадесет възела от североизток, свържи се с наземния контрол, щом си във въздуха.

— Тук „Спасител едно“, много съм ви задължен.

Докато евакуационният хеликоптер се носеше надолу по напречната писта, Мик изпрати набързо подготвения полет към следващите диспечери.

— „Куонтас 12“, имате разрешение за кацане на писта 34-ляво. „Спасител едно“ пресича пистата пред вас. Бърз изход „Браво“ от пистата към пътеките за рулиране. — Мик Хамънд хвърли поглед към стрелките на компютъра за времето, монтирани на конзолата му. — Страничният вятър сега има пристъпи до двадесет и пет възела — добави той.

— „Куонтас 12“, разбрано.

— По дяволите! — Капитанът на боинга на „Куонтас“ се взря през бясно движещите се чистачки и шибащия стъклата дъжд. Белите светлини, които маркираха границите на основната писта, се простираха надалеч в мрака, отляво светлините на системата за визуален подход просветваха разбъркано, докато бордовият компютър изпипваше траекторията на кацане, а вятърът предизвикваше объркване в подхода по инструменти, който вторият пилот се опитваше да направи. — Двадесет и пет възела, аз ще го поема, Джим.

— Предавам — съгласи се добродушно вторият му пилот.

Двамата работеха добре заедно. Един ден, помисли си Джим, аз ще седя на лявата седалка и ще имам квалификацията да приземя това бебче и при страничен вятър. Но не и днес.