Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (42)

42.

Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ, Форт Детрик, Мериленд

Професор Сайед седна на стола до бюрото на Кейт.

— Имран, това е моята оставка — обяви Кейт, като вдигна лист хартия, ядосана от намеренията на администрацията и от лъжите на хора като Васенбърг.

От срещата си с Къртис О’Конър Имран заключи, че администрацията няма представа за катастрофалните последици от решението програмата за биологични оръжия да започне отново. Имран Сайед беше решил, че ще бъде много по-безопасно за самата програма и в крайна сметка и за човечеството, ако той е наоколо, за да влияе на нещата.

— Значи си му отказала? — попита професорът.

— И то по такъв начин, че да не остана неразбрана — отговори гневно Кейт. — Дори му направих скица, Имран, обясних му как науката може да дублира дори най-малката нишка ДНК. Но това няма никакво значение.

— Ти си му нарисувала скица на ДНК?

— Пентози, фосфати, пирамидинни основи. Всичко най-важно!

Имран се ухили и й намигна.

— Не виждам нищо смешно! — възрази Кейт и въздъхна дълбоко.

— Мисля, че скиците на ДНК и полимеразната верижна реакция са били малко не на място — обясни Имран, който все още се усмихваше.

— Защо?

— Защото Къртис О’Конър може да е агент на ЦРУ, но е защитил дисертация в областта на полимеразните верижни реакции и е доктор на науките. Докторатът му е за вероятните въздействия на смъртоносните вируси като биологични оръжия. Той е един от малцината в ЦРУ с квалификация да работи в лаборатория с четвърта степен на защита.

Кейт отпусна глава в дланите си. Чувстваше как бузите й почервеняват, когато си представи как Къртис О’Конър я гледаше, докато тя ядно обясняваше за водородни връзки, хидроксилни йони, монофосфати и цял куп други структури.

— О, мамка му! — възкликна тя тихо. После погледна към Имран през пръстите си. — Шегуваш се!

— Получил е доктората си по биохимия и имунология в Тринити колидж, Дъблин.

Кейт поклати глава, обзета от силно неудобство.

— О, мамка му! — прошепна тя вече покрусена.

— Хайде, хайде — успокои я Имран, — денят беше дълъг. Ще ти поръчам вечеря в онзи малък ресторант във Фоги Ботом. Пък и няма да ни навреди и по едно питие.

Имран се вгледа в чашата за вино на фона на бялата покривка и провери цвета му. Вдъхна букета и отпи, преди да кимне на келнера.

— От вашите е — каза той, чукайки се с Кейт.

— Моля?

— Австралийско. Ширас^[1] от Пепър Трий в Хънтър. Винарят май си разбира от работата — додаде той одобрително, наслаждавайки се на богатия аромат на сливи и френско грозде.

Кейт се усмихна тъжно.

— Извинявай. Все още съм малко разсеяна и се чувствам неловко. Не мога да повярвам, че тоя О’Конър ме остави да се изложа така — обясни тя, отпивайки яка глътка от чашата си. — Прекрасно.

— Няма за какво да ти е неудобно, щом той не се чувства така.

— Откъде знаеш?

— Обади ми се. Той много иска да се включиш в екипа.

— Екип?

— Покани и мен, и ми даде право да говоря с теб. Кейт, през последните няколко часа много мислих по въпроса. И двамата знаем, че тази администрация няма ни най-малка представа какви би могла да ги надроби. И това е още една причина да се опитаме да контролираме нещата. О’Конър и без това има достатъчно задачи, така че едва ли ще може да следи какво се върши в лабораторията всеки ден.

— Може би — съгласи се неохотно Кейт. — Но след като е толкова на „ти“ с тези неща, защо никога не съм чувала за него? — попита тя.

Професор Сайед изчака, докато донесоха основното ястие — чесапийкски миди и раци в гъст винен сос с малко магданоз, и келнерът отново ги остави сами. Имран бе избрал да седнат в закътано сепаре, което гледаше към главния салон само с едната си страна. Той сниши гласа си. — Агентите на ЦРУ не рекламират себе си или своята работа.

— Предполагам — съгласи се Кейт. — А ако напишат доклад с факти, които не подкрепят политиката на тази администрация, ще вземат да ги разконспирират — добави печално. Нейният цинизъм относно политиците, които предават своите собствени хора, се задълбочаваше. — Добре ли го познаваш впрочем? — попита тя, заинтересувана от очарователния и умен мъж, който работеше в сянка.

— Има добра репутация и, ако това значи нещо, той е един от най-добрите. Не само е интелигентен, но е и сред малкото християни в тази администрация, които разбират, че не ислямът е заплаха за Запада, а фундаменталистите, които го тълкуват превратно.

— Наистина ли смяташ, че този Кадир иска всички да бъдат под ислямско управление? — попита Кейт, нетърпелива да научи повече от своя ментор по тема, за която знаеше твърде малко.

Имран поклати глава.

— Някои от най-фанатичните му помощници са убедени, че това е единственият път. Ако слушаш тях, страни като Съединените щати и Австралия скоро ще бъдат завзети от панисляма и ще им бъдат наложени законите на шериата. За да се противопоставим на това, трябва обикновените мюсюлмани да бъдат на наша страна. О’Конър знае, че освен подготовката да се отразят биологични атаки, а тук ти и аз излизаме на сцената, ключът да бъдат привлечени умерените мюсюлмани на наша страна, е един по-справедлив подход.

— Към мюсюлманските страни като цяло?

Имран кимна.

— Като се започне с палестинците. Фанатичните възгледи се подкрепят от много бедни хора, каквито са повечето в окупираните от Израел територии. Западът трябваше да окаже много по-голяма подкрепа на палестинците — обясни Имран, — защото, с цел да избягат от мизерията, наложена от Израел на Западния бряг, младите палестинци, мъже и жени, отиват в медресета, подобни на онези на пакистано-афганистанската граница.

— Знам много малко за исляма — призна си Кейт, — но понякога съм се питала дали Коранът подкрепя самоубийствените атентати?

— Точно обратното, и ако искаш, ще ти дам един от моите корани. Сура 29, която се казва „Паякът“, и особено стих 46, трябва да станат задължително четиво за всеки, който иска да разбере исляма. Но не е редно да превръщам вечерята в религиозна лекция — добави той с усмивка.

— Няма — увери го Кейт, силно заинтересувана.

Имран цитира въпросния стих:

— „И спорете само по най-мекия начин с ония, които са приели Писанията, но не и с онези от тях, които ви угнетяват. И кажете: Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени.“ Онова, което Мохамед казва много ясно, е, че мюсюлманите трябва да уважават другите религии, освен в случаите, когато хората, които ги изповядват, нападат исляма. За съжаление големият брой невинни мюсюлмани, убити след нахлуването на САЩ в Ирак, е достатъчен да убеди и най-умерените, че ислямът е подложен на нападение от Запада и особено от Съединените щати, Великобритания и Австралия.

— Имран, аз наистина мисля, че ислямът е нападнат. Има запис, запечатал как президентът Харисън казва, че е натоварен с мисия от неговия християнски Бог, а австралийският премиер го подкрепя през цялото време.

— Бог има право да е малко объркан — рече Имран с усмивка. — Била ли си някога религиозна?

— Баща ми беше, а и бившият ми съпруг. Президентът би намерил общ език с тях — отговори Кейт, потрепервайки при спомена. — Съгласна съм с твоето мнение. За мен религията е резултат от случайността на раждането. Ако бях родена в Багдад, вероятно щях да бъда сунитка или шиитка. А ако бях родена в еврейската част на Ерусалим, вероятно щях да изповядвам юдаизма. Въпреки това хора като Джери Бъфет пълнят ефира с твърденията си, че ако не си християнин, когато дойде християнското възнесение, си изгубен. Какъв е този Господ, който създава шест милиарда души само за да ги прокълне в задгробния живот?

— Смяташ ли, че има задгробен живот?

— Допускам, че наоколо има сила, и моля да ми простиш, Имран, за мен тя не е онова, което различните религии наричат Яхве, Бог или Аллах…

Имран махна с ръка и се усмихна добродушно, за да покаже, че съвсем не е обиден, а се наслаждава на дълбочината на тяхното приятелство и на разговора.

— Имран, човек не може да се потопи в онова, с което ти и аз се занимаваме, без да се замисли за неповторимо сложната направа на клетките, макар да не могат да се видят с просто око. Не вярвам, че създаването на вселената е просто някаква огромна катастрофа. Точно тя прави заплахата на Кадир толкова ужасяваща. Ако е успял да овладее микроскопичния свят, смятам, че има средствата да унищожи човешката раса.

Имран кимна.

— Трудно е тази опасност да бъде набита в главите на властващите. Точно това подчертава още повече нуждата от преговори. Къртис спомена ли олимпиадата в Пекин?

— Не, а пред теб?

— Само бегло. Ако аз се готвех да извърша нападение с биологично оръжие, щях да избера тъкмо игрите заради стълпотворението на хора от различни националности, които самолетните компании ще докарват и откарват от Китай.

— Имран, хиляди от тях ще бъдат от мюсюлмански нации.

— Така беше и със служителите от кулите близнаци на Световния търговски център — изтъкна Имран, — но Къртис О’Конър може да е прав. Колкото и да не сме съгласни да модифицираме едрата шарка, трябва да сме наясно какво точно е възможно, трябва, защото утре може да стане прекалено късно.

През следващия час двамата тихичко разговаряха за смъртоносното предложение. Като се изключи грузинският биохимик, който работеше в Колцово, нямаше други техни колеги с повече опит или способности.

— Имран, ако не беше ти, съмнявам се, че щях да имам нещо общо с това — каза най-накрая Кейт. — Моето мнение е, че вероятно си прав, държа да го знаеш. Те ще продължат напред, така или иначе, затова ще бъде много по-добре и ти да участваш. Ако това някога попадне в ръцете на терористи… — Кейт остави думите да увиснат във въздуха, преди да отпие още една глътка вино.

— О’Конър иска утре сутринта да ни информира какво според него може да постигне „Ал Кайда“. Благодаря ти — добави Имран и я хвана за ръката.

Очите им се срещнаха и той стисна тънките й пръсти.

— В друго време, в друг живот — прошепна, съзнавайки много добре разликата във възрастта им.

Кейт кимна, извръщайки глава, за да скрие сълзите в очите си.