Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (26)

26.

Атланта, Джорджия

Д-р Ричард Халиуел нетърпеливо чакаше човека от градския кучкарник. Още нямаше 6:30 сутринта и като изключим по някой самотен бегач, паркът в центъра на Атланта бе пуст, поне Халиуел си мислеше така. Срещата, която предстоеше, трябваше да може да бъде отречена и да не бъде свързана с определени лица, ако се случеше най-лошото. Халиуел се усмихна вътрешно. Чувството му за справедливост беше удовлетворено, тъй като можеше да използва човек от градския кучкарник. А тези хора в края на краищата не бяха по-добри от краставите кучета.

Ричард Халиуел пъхна ръцете си в ръкавици в джобовете на своето скъпо кашмирено палто и започна да потропва раздразнено с италианските си кожени обувки. Не беше свикнал да го карат да чака. Както обикновено, беше планирал всичко в детайли. Миналия месец бе възложил на своя дългогодишен частен детектив да проучи няколко общински чиновници. Детективът отлично схвана деликатността на задачата. Както винаги, Халиуел настоя докладът да е устен, а плащането — в брой, което означаваше, че няма да останат документални следи. Халиуел се беше спрял на един нелегален емигрант от Мексико. Женен за сприхава жена, мъжът бе редовен посетител на най-занемарените барове в града, където често беше виждан в компанията на също толкова съмнителни жени. Защо някой би си губил времето с него, беше извън възможностите на д-р Халиуел да разбере, докато гледаше как ниският трътлест тъмнокос мексиканец потайно пресича парка. Някои жени очевидно нямаха вкус, помисли си, но в края на краищата, колкото по-отвратителен беше личният му живот, толкова по-добре. Ричард Халиуел обичаше да има контрол върху хората. Когато мъжът стигна на около четиридесет и пет метра от него, Халиуел нахлупи една тънка шапка маска.

— Не си се разбързал — озъби се той на новодошлия.

Мексиканецът подскочи с озадачен израз на лицето.

— Тук съм — обади се Халиуел, излизайки иззад живия плет, който заграждаше неголемия парцел, заеман от парка.

— Защо е цялата тази тайнственост? — попита мексиканецът.

— Защото така ми харесва — рязко му отговори Халиуел. Без да сваля фините си кожени ръкавици, той измъкна обикновен плик от кашмиреното си палто. — Вътре има хиляда долара в брой. Там, откъдето идват тези, има още много, разбира се, в случай че сътрудничиш.

— А ако не искам? — Мексиканецът огледа предпазливо високия, добре облечен мъж с маска, отсъди, че е в по-добра позиция, и черните му като въглени очи проблеснаха от алчност. Каквото и да искаха от него да направи, то явно бе достатъчно важно, за да бъде обгърнато с изключителна секретност. Усещането му за превъзходство не трая дълго.

— Ако откажеш да се заемеш със задачата, смятай, че тази среща изобщо не се е състояла. Няма да получиш и хилядата си долара. Ако все пак решиш да свършиш работата, която е доста проста, ще бъдеш възнаграден добре. И в двата случая трябва да си държиш устата затворена. В плика има и няколко снимки. Направени са в мотела зад „Хънгри Джакс“. Те са само копия. Ако не си държиш езика зад зъбите, оригиналите ще бъдат доставени на жена ти.

Мургавото лице на мексиканеца пребледня.

— Кой си ти, по дяволите? — глухо попита той.

— Не е твоя работа. Искаш ли парите?

— Зависи от това какво искаш да направя — отговори мъжът, докато се оглеждаше подобно на голям плъх, който се опитва да намери изход, притиснат в ъгъла на някой канал.

Ричард Халиуел изложи накратко какво иска.

Мексиканецът се замисли, нещо го притесняваше.

— Пет хиляди долара при доставката? — уточни той.

— В брой.

Отново замълча, преди да отговори. Пет хиляди долара щяха да му купят много жени и обилно къркане, а и щяха да затворят устата на кучката, за която се беше оженил, помисли си той ядно.

— Какво ми пука — съгласи се най-накрая. — Кога искаш първата доставка?

— Барманът ще ти предаде съобщение да се свържеш с чичо си. Това ще бъде сигнал да дойдеш тук. Инструкциите ще бъдат написани с виолетово мастило на лист хартия, залепен на дъното на тази кофа. — Халиуел посочи към кофата за боклук, която бе избрал за пощенска кутия. — Към комплекса на лабораторията има вход, който обикновено е заключен. Трябва да съобщиш времето на доставката и строго да го спазиш.

Ричард Халиуел изчака мъжът да замине с камионетката си, чак тогава свали шапката маска, а после излезе от парка пеша и в обратната посока.

Една неясна фигура, която нито Халиуел, нито мексиканецът бяха забелязали, изчака цели пет минути в далечния край на живия плет, преди също да напусне парка.