Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (30)

30.

Главната квартира на ЦРУ, Ленгли, Вирджиния

Къртис О’Конър хвърли поглед на стенния часовник, който показваше малко преди шест следобед. Тъкмо смяташе да си тръгне, за да си легне рано, когато тихото бръмчене на частната му линия прекъсна мислите му.

— Идвам веднага — каза О’Конър в слушалката, чудейки се каква ли криза бе принудила заместник-директора на ЦРУ по операциите Том Макнамара да го вика при себе си.

Макнамара беше вторият по старшинство офицер в управлението и отговаряше за всички шпиони на ЦРУ и тайните операции в чужбина, включително изпращането на паравоенни формирования на места като Афганистан, Ирак и съвсем отскоро Иран.

— Влизай, приятелю, и сядай — каза Макнамара, насочвайки Къртис към единия от двата удобни кафяви кожени дивана. Кожената им тапицерия беше прокъсана и напукана. Вече няколко пъти мебелите бяха определяни за подмяна, но Том винаги казваше на „ония чекиджии в службата на административния директор“, че ще нахлузи гарота на врата на първия, който посмее да ги пипне. Младежките му подвизи като оперативен служител бяха легенда в Ленгли — немалко чужди агенти бяха издъхнали, след като Макнамара тихо е метнал през врата им малко парче стоманена тел. Така диваните си останаха на мястото.

Емблемата на ЦРУ — орел, стъпил върху щит с компасна звезда с шестнадесет лъча, символизиращи разузнавателната информация от всички краища на света, която се събираше в Ленгли — висеше гордо на облицованата с дървена ламперия стена зад писалището, отрупано с пурпурни папки. Мощната лампа за четене на заместник-директора по операциите беше изключена и кабинетът се осветяваше от по-меката светлина на няколко елегантни настолни лампи.

— Току-що се върнах от кабинета на директора — обясни Макнамара, посочвайки с очи нагоре към седмия етаж, и се отпусна на другия диван. Заместник-директорът по операциите имаше едро, кръгло лице, косата му бе посивяла и много късо подстригана, а погледът на сините му очи пронизваше. Бившият морски пехотинец тежеше над сто килограма, гръдният му кош приличаше на варел и все още редовно изтласкваше сто и петдесет килограма в гимнастическия салон. Движеше се с изненадваща за толкова едър мъж грация и бързина. — Новият вундеркинд е говорил по телефона с вицепрезидента — добави той презрително.

Къртис и Том бяха работили дълги години заедно както в оперативни условия, така и в Ленгли, и общуването им бе много свободно. Дълбокото доверие между тях бе изковано в различни тежки ситуации. Всеки би поверил живота си на другия, но и двамата нямаха доверие на новия директор, изпратен от Белия дом да „оправи вертепа“.

— Има няколко проблема. По някаква причина вицепрезидентът е обсебен от Китай и сигурността на олимпийските игри. Обясних на директора, че вече сме създали специализиран разузнавателен отряд, който ще работи в тясно сътрудничество с Олимпийския комитет на Съединените щати, за да защити нашите атлети и официалните лица, но ми се ще, когато имаш възможност, да участваш в техните срещи просто за да държим нещата под око.

Къртис се ухили. Като се имаше предвид сегашната му натовареност и при условие че те се срещаха между полунощ и съмване, това нямаше да бъде трудно, но не каза нищо, защото Макнамара продължи.

— Нещо по-важно, мозъчният тръст на Пенсилвания авеню е замислил блестяща нова схема за проучвания на биологични оръжия и ще я натресат на нас двамата.

— Това ми звучи като груб фал — отбеляза Къртис и веднага стана сериозен.

— Прав си. Програмата е незаконна, затова ще бъде ръководена от твоята служба. Ако нещата се оплескат, аз и ти ще го отнесем. Цялата работа носи почерка на оня слузест дебелак Еспозито.

— ИИЗБА на САЩ или ЦКЗ?

— Нито първият, нито вторият. Откакто онази паметна бележка за подслушването на обикновени граждани стигна до медиите, вече са параноични за изтичане на информация. Изследванията ще се провеждат в онази нова лаборатория, която построихме за приятелчето на вицепрезидента в Атланта на територията на фармацевтичната компания „Халиуел“. Какво знаем за тоя тип?

— Един от старите ми приятели, Роб Бауър от ФБР в Атланта, има много интересна папка за Халиуел — отговори Къртис.

Въпреки силното публично съперничество между ФБР и ЦРУ истинските професионалисти като заместник-директора Макнамара и агент О’Конър имаха контакти, които се промъкваха под радарите на бушуващата по върховете ревност. Подобни връзки минаваха през бюрократичните процедури като нож през масло и бяха безценни и за двете страни.

— Външно Халиуел е стълб на Южната баптистка църква, олицетворение на американското момче, забогатяло, като превърнало някаква скапана биотехнологична лаборатория в международна компания. Той е любимец на Уолстрийт, а брокерите обожават земята, по която стъпва.

— И? — попита Том Макнамара с усмивка.

— Би убил и баба си, ако сметне, че от това може да изкара някоя пара. В момента продължава делото в Африка, за да забрани разпространението на евтини генерични лекарства^[1] срещу СПИН, въпреки че останалите големи фармацевтични компании са съгласни. Опитва се да установи господство на пазара с лекарства срещу СПИН и в Китай.

— Жена и деца?

— Децата са много умни, махнали са се от къщи при първата удобна възможност — цинично отговори Къртис. — Жена му Констанс е досадна като гуано от прилепи и е стълб на онази църква, дето я ръководи онзи, как се казваше, шантавият проповедник, приятел на президента.

— Бъфет?

— Точно той. За десет хиляди долара ще се помоли за теб и ще закачи плочка колкото пощенска марка с името ти на покритата веранда с размерите на цял шибан стадион за футбол. Халиуел се появява там всяка неделя с жена си, а през останалите дни от седмицата скъсва задника на секретарката си от чукане. Пазѝ се — добави той с усмивка, — видях снимката й. Има много хубав задник и не бих искал да пълзя пред нея, за да стигна до теб.

— О’Конър, радвам се да чуя това — каза Макнамара с кисела усмивка. — Има ли нещо друго, освен че много си падаш по Халиуел?

— Той е капут и е много по-опасен от пълна с гърмящи змии торба, оставена на слънце — поясни Къртис. — Сигурно някой ден ще се окаже добър политик, макар че няма да получи никаква помощ от тъст си.

— Който е? — Том вдигна вежди.

— Спикерът на Камарата на представителите, Дейвис Бъртън.

— Халиуел се е оженил за дъщерята на спикера?

Къртис кимна.

— Бъртън не може да го понася, макар че с това не е в крачка с колегите си. Халиуел дава едни от най-големите приеми във Вашингтон и се радва на доста солидна подкрепа в Републиканската партия.

— Няма да е за пръв път Дейвис Бъртън да не е в крак с другите — отбеляза Том с тон, от който пролича възхищението му към ветерана политик. — Много пъти съм му провеждал брифинги. Истински джентълмен, много умен, и май е единственият, който разбира какво става в Ирак — добави той.

— Нито ФБР, нито данъчните са убедени, че Халиуел действа в рамките на закона — заключи Къртис, — и го наблюдават внимателно, но предвид връзките му са много предпазливи. Той и вицепрезидентът са толкова гъсти, че чак е подозрително.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че Халиуел крие много повече, отколкото подсказва сегашната разузнавателна информация. Моят инстинкт ми говори, че трябва да бъде наблюдаван.