Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (51)

51.

Фармацевтична компания „Халиуел“, Атланта

Светлините от тридесет и седмия етаж на фармацевтичната компания „Халиуел“ пронизваха предутринния сумрак, обгърнал планината Стоун и окръга Декалб. Д-р Ричард Халиуел бе прекарал нощта в личното си крило в огромния офис. Симон беше свикнала с неговите странности и бе заспала в голямата спалня. Парфюмът й и слабият мирис на секс още се носеха във въздуха.

Халиуел се бе надигнал в три сутринта. Прекара цялото си будуване в размисъл, който доведе до първия му важен експеримент срещу засилващата се заплаха от Китай. След по-малко от час очакваше първата доставка от кучкаря. Командният център на охраната бе предупреден, че още преди разсъмване ще пристигне спешна доставка на химикали, необходими за експерименти от „национален интерес“.

Той се усмихна студено, без капчица веселие. Досиетата на неговите охранители без изключение бяха интересно четиво, а той бе добре запознат със съдържанието на всяко от тях. Персоналът в командния център на охраната в „Халиуел“ получаваше добри заплати, а премиите се определяха така, че да задоволяват личните нужди. Някои от тях доста се различаваха от нормалните и Халиуел, майстор на скритото изнудване, беше много доволен от това. В резултат съвсем обикновени и рутинни събития, като часа на доставките в „Халиуел“, никога не се обсъждаха извън работа. Ричард беше уверен, че неговата охрана е много по-строга от тази във Вашингтон, откъдето непрекъснато изтичаше информация. В малкия му, но безмилостно резултатен екип от охранители имаше множество бивши служещи от специалните части и агенти от ФБР. Всички по една или друга причина бяха имали неприятности с бившите си работодатели. При последното си интервю всеки кандидат за тази работа разбираше, че фирмата познава много добре неговото минало. Да имаш минало или начин на живот, за които не желаеш да се разчува, беше неписано изискване, за да те наемат в охранителния екип на „Халиуел“.

Халиуел седеше на писалището си потънал в мисли, но завилата в далечината сирена го накара да погледне часовника си. 3:45 сутринта. Отвори чекмеджето и извади кафеникав плик. Педантичен за всяка подробност, той провери отново общата сума от десет хиляди долара в използвани стодоларови банкноти. Тази сутрин щеше да има две доставки. Боклукът от кучкарника се справи добре, помисли си, докато обличаше черното си кожено яке. Прибра плика във вътрешния джоб, отиде до вратата на личния си асансьор и натисна копчето. Асансьорът бе програмиран да остава пред вратата към офиса му, когато не се използваше. Вратите се отвориха на мига. Халиуел вкара ключа и натисна един наскоро монтиран бутон. Симон знаеше, че той отвежда асансьора до тунела за лабораториите с четвърта степен на защита. Халиуел обаче я предупреди, че не желае да я въвлича в това, нито пък иска някой да научи за този вход. Симон умееше да пази многото му тайни, така че тази също бе в безопасност при нея. В света на Симон Карстеърс знанието беше сила.

Асансьорът се заспуска бързо и тихо. Халиуел лично бе проектирал комплекса лаборатории с четвърто равнище на защита. Малката лаборатория, към която беше поел сега, бе почти напълно изолирана от главната зона за зараза. Стоманена врата, скрита зад голям дървен шкаф, свързваше лабораторията на Халиуел с основния комплекс. Вратата беше постоянно заключена и Ричард беше единственият, който знаеше за нейното съществуване. Дори задната товарна рампа беше много внимателно проектирана, така че да се впише в околната среда. Тя бе обрасла с гъсти шубраци и оградена с бодлива тел, която се сливаше с оградата на целия комплекс.

Халиуел излезе от асансьора в малко мазе. Изключи алармата и набра комбинацията на ключалката на вратата към тунела. После включи осветлението, заключи вратата след себе си се отправи към далечния край на тунела. Той беше дълъг почти километър и стъпките на Халиуел събуждаха призрачно ехо между гладките бетонни стени. Десет минути по-късно той набра друга комбинация, за да отвори вратата към прохода от товарната рампа. Щом го направи, отвън нахлу студен въздух. В далечината видя фаровете на камионетката на градския кучкарник, шофьорът внимателно караше по черния път, който се точеше успоредно на оградата на комплекса. Ричард Халиуел вдигна слушалката на червения телефон за връзка директно с командния център на охраната.

— Разбира се, господин Халиуел — каза дежурният служител и тежките стоманени врати на задния вход се задвижиха бавно и тихо.