Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (23)

23.

Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ, Форт Детрик, Мериленд

Капитан Доналд Кроушоу изчака, докато не видя полковник Васенбърг да влиза в паркинга в 5:55 часа. Кроушоу би могъл да си сверява часовника по пристигането му и бързо се беше научил да бъде в кабинета преди началникът да е дошъл, дори ако това означаваше да става в 3:33 часа. Полковникът беше използвал някакви връзки в Пентагона, за да уреди нормалната щабна кола на ИИЗБА на САЩ да бъде заменена с боядисан в камуфлажни цветове всъдеход „Хъмви“ от Корпуса на морската пехота. Това включваше стойки за картечници плюс солиден разход на гориво — четири литра за по-малко от шест-седем километра.

— Човек никога не знае кога могат да се появят тия малки мюсюлмански копелета! — му беше припомнил полковникът.

— Да, сър! ИИЗБА на САЩ, сър! — отговори капитан Кроушоу.

Невинаги му беше лесно, но Доналд Кроушоу се бе научил да мисли, преди да заговори. Преди да се осмели да направи някакъв коментар, той искаше да се убеди, че полковникът ще бъде съгласен с него. Надникна иззад укрепената с чували пясък рамка на вратата на кабинета, за да се увери, че е включил кафеварката.

— Аз, момче, обичам кафето си свръхмощно — черно и силно.

Както винаги, и тази сутрин вестниците бяха спретнато сгънати и подредени като ветрило в дясната част на писалището на полковника: отляво се започваше с „Ню Йорк Таймс“, застъпваше го „Вашингтон Поуст“, а него — „Ю Ес Ей Тудей“. Задоволен, Кроушоу провери казионния си спортен екип в огледалото на полковника. Бялата тениска и гънките на камуфлажните му панталони бяха колосани. Ботушите му блестяха в сумрака на ранната утрин. Предвидил да излезе в момента, в който полковникът изключва големия V-образен осемцилиндров дизел, капитан Кроушоу изтича навън и бегом изкрещя:

— Добрутро, сър! ИИЗБА на САЩ, сър! — И отдаде чест.

— Колкото повече се потиш, толкова по-голяма полза имаш, Кроушоу — извика полковникът от вътрешността на всъдехода към него, поне веднъж чувствайки, че държи нещата под контрол от висотата на своето „Хъмви“.

— Да, сър! Прав сте, сър!

Полковник Васенбърг влезе с големи крачки през главния вход и продължи по коридора, който водеше към неговия кабинет. Провери дали бойната му униформа е в готовност, окачена от вътрешната страна на защитената му с пясъчни торби врата. После остави черната си чанта с големи медни закопчалки на лавицата, която бе наредил да направят специално за нея. Наля си сам кафе в чашата с емблемата на Корпуса на морската пехота и се отпусна на големия кожен стол зад писалището, също защитено с пясъчни торби.

Полковник Васенбърг, който винаги много внимаваше да не мачка гънките на униформата си, взе „Ню Йорк Таймс“. На първа страница преобладаваха новините от Ирак. От нахлуването в Ирак преди три години този октомври се оказа най-лошият месец за американската армия. Останките на повече от четиристотин млади мъже и жени бяха пратени обратно в САЩ в чували за трупове. С това броят на загиналите наближи три хиляди души. Същевременно за същия период триста войници от коалицията бяха осакатени и ранени, и така общата бройка надхвърли двадесет хиляди. Още хиляда и двеста цивилни иракчани бяха убити, което правеше по около четиридесет на ден. Страната затъваше все повече в гражданската война, а ескадроните на смъртта от сунити и шиити завладяваха все по-големи части от Багдад и провинциите. Ако само можеше да се върне в действащата армия, помисли си той с носталгия, щеше да обърне тази война. Сритай им задниците, повикай В-52 и изравни със земята шибаното място. Когато приключеше с тях, на сто мили от границата нямаше да има жив терорист, нито смрадливи камилски кервани.

Полковник Васенбърг винаги бе мечтал да върви по стъпките на своя герой генерал Патън. Представи си заглавията и снимките, под които стоеше въображаем надпис: „генерал Уолтър Е. Васенбърг Трети, четиризвезден генерал, командващ цялата операция“. „Генерал Васенбърг обявява победата в Ирак: Мисията е изпълнена“, щяха да гласят заглавията на вестниците по цял свят. Можеше да види и другите, които щяха да следват всеки ден: „Генерал Васенбърг установи военно правителство в Ирак: скоро ще настъпи демокрацията“. „Васенбърг оправя доставките с петрол: продажбите на джипове нараснаха.“ „Васенбърг обявява край на мюсюлманската заплаха.“ Той затвори очи и се видя как стиска ръката на преподобния Джери Бъфет в Багдад, докато в тази някога езическа, но сега освободена страна се разпространяват американската демокрация и християнството. Отмъщавайки за нахлуването в Константинопол на османския султан Мехмед Завоевателя на 29 май 1453 г., когато той превръща една от най-великите християнски катедрали в света, „Света София“, в голяма джамия, Васенбърг щеше да обърне иракските джамии в черкви. Той отвори очи и повдигна леко брадичка към тавана, както често правеше, когато беше сам, виждайки се в Белия дом, докато светкавиците на световната преса безумно проблясват. „Благодарната нация връчва на Васенбърг Почетния медал на Конгреса.“ Това беше нещо, за което често се молеше.

Полковник Васенбърг приключи с предъвкването на новините и обърна на страницата с мненията на читателите. В очите му се наби заглавие с големи букви: „Страхът от различието“, поставено от редактора на страницата, но автор на текста бе професор Имран Сайед. Лицето на Васенбърг почервеня и ръката му стисна ръба на бюрото, докато четеше.

„Докато по цялото земно кълбо продължава войната с тероризма, между исляма и Запада се появи опасно разделение. Ние на Запад сме погълнати от страха ни от различното. Той се разпалва от подстрекателските споменавания в медиите на жени и мъже с арабски външен вид и постоянното описване на терористите като мюсюлмани. Страхът в обществото се подхранва и от изтъкнати християнски водачи у нас и в чужбина, които погрешно тълкуват Библията като единственото откровение от Господ и изпитват страх, че християнството е заплашено от исляма. В Съединените щати преподобният Франклин Греъм, синът на Били Греъм, описа исляма като «много зла и порочна религия». Преподобният Джери Вин нарече Мохамед «обсебен от демони педофил», а преподобният Пат Робъртсън обвини мюсюлманите, че са «по-лоши от нацистите», карайки други известни християнски водачи, като преподобния Джери Бъфет, бързо да го последват. Това предизвиква гняв и разочарование в голяма част от мюсюлманския свят. Човек може само да си представи реакцията тук, ако някой имам си позволеше да разтълкува привързаността на Христос към жените като нечиста или да нарече спасителя на християните Христос Женкаря.“

Полковникът стисна още по-силно ръба на писалището. Безпристрастната критика на професор Сайед срещу исляма, която последва, не направи нищо за възстановяването на притока на кръв в побелелите му кокалчета.

„От другата страна на разделителната линия ислямистите не спират да тълкуват погрешно едно друго откровение на Господ: свещения Коран. Подобно на своите християнски колеги много имами твърдят, че ислямът е единствената истинска религия, осъждат онези, които не са мюсюлмани като неверници, и пренебрегват заповедта на пророка в сура 29 «Паякът»: «И спорете с хората на писанието само по най-хубавия начин… Вярваме в низпосланото на нас и вярваме в низпосланото на вас. Нашият Бог е един и същ». Джихадът е опасно и погрешно тълкуван и от двете страни.

И двете страни се страхуват от различията в облеклото. Тук, в Съединените щати, във Великобритания и Австралия, двама от нашите най-верни съюзници във войната срещу терора, жените мюсюлманки биват критикувани, че покриват телата си с було, а главата с хиджаб, кърпата за глава.

Но християните не се замислят, когато носят златен кръст на врата си и не понасят критика срещу одеждите на монахините и техните покривала. Евреите биха били ужасени, ако някой предложи да се забранят еврейските шапчици, навитите на масури бакенбарди или големите черни шапки на техните по-консервативни сънародници.“

Полковник Васенбърг беше близо до самовзривяването. Въпреки че в статията не се споменаваше, че професорът работи като учен в ИИЗБА на САЩ, сигурно мнозина в службата на главния лекар на армията го познаваха. Този учен мюсюлманин не само дълбоко грешеше в мисленето си, за което Васенбърг се закани, че сурово ще го накаже, но и присъствието на такъв открит критикар на Запада в неговия екип можеше още да отдалечи изплъзващата му се първа звезда. С повишено до опасни равнища кръвно налягане той продължи да чете заключителните редове на Имран.

„Религията е произволна случайност и ако ви се беше случило да сте родени в Пакистан, както стана с мен, щяхте от много малки да започнете да вярвате във възнесението на Мохамед от Скалния купол в Ерусалим. Ако сте били родени в тази страна и сте християни, вас са ви учили да вярвате във възнесението на Христос малко по-далеч от неговата гробница близо до Голгота, където сега стои черквата «Божи гроб».

Мохамед и Христос, мир и на двамата, имат много общи неща. И двамата призоваваха за справедливост, равенство и състрадание. Вместо да се страхуват от различията, умерените от двете страни трябва да ги прегърнат и да прославят културните различия, които сме наследили. Докато не се намали нарастващото влияние на мюсюлманските и християнските фундаменталисти и на непоклатимата вяра, че те единствени знаят пътя за нашето спасение, бъдещето ни като вид е много мрачно.“

— Кроушоу! Искам тоя шибан мюсюлмански учен веднага да дойде в кабинета ми! Веднага, разбрано?

В далечния край на широкия двор капитан Кроушоу се потеше обилно в сумрака на зазоряването, премествайки с мъка единия ботуш пред другия, и милостиво остана извън обсега на гласа на разгневения до бяло полковник.