Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (15)

15.

Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ, Форт Детрик, Мериленд

Д-р Кейт Брейтуейт запрати раничката си в ъгъла на своя малък разхвърлян кабинет и се тръшна на стола зад бюрото, почти напълно затрупано с купчини папки и документи. Стената зад нея бе покрита с лавици от пода до тавана. Те бяха натъпкани с книги и папки с документи, които описваха с подробности някои от най-смъртоносните причинители на болести, известни на човека. Уморена от ранния полет, Кейт прекара пръсти през непокорните си къдрици и се отпусна с въздишка назад в очукания въртящ се кожен стол. Джинсите й бяха безупречно чисти, но избелели. Същото можеше да се каже и за тениската с цвят на сметана, на чиято предница беше изписано „Сиднийски университет“.

Институтът за изследване на заразни болести на армията, или ИИЗБА на САЩ, както бе известен, беше създаден през 1969 година от президента Никсън, за да защитава американските въоръжени сили от биологична атака. Форт Детрик бе сгушен в подножието на далечните планини Катактин и Апалачите, в покрайнините на град Фредерик, Мериленд. С изправянето на нокти на цялата страна след 11 септември ролята на ИИЗБА на САЩ нарасна и Форт Детрик бе поставен под строга охрана. Въпреки това Кейт се радваше, че се е върнала, макар и само за кратко. Срещата й с Мавърик и останалите маймуни я бе разтърсила повече, отколкото очакваше, и тя бе помолила своя началник, професор Имран Сайед, да направи един последен опит да спре експеримента. С въздишка започна да разчиства място на писалището.

— Божичко! Да не би да подреждаме? — усмивката на Имран Сайед беше топла и искрена. Носеше скъп костюм и риза в нежнорозово. По маслинената му кожа се виждаха леки белези от шарка, а късата му черна коса беше сресана небрежно. Имран имаше дълъг, почти орлов нос, а очилата с рамка от коруба на костенурка му придаваха сериозен вид. Очите му бяха черни и будни.

Кейт знаеше, че професор Имран Сайед притежава и дяволито чувство за хумор, особено когато бяха сами. Беше на шестдесет и три и излъчваше тихата увереност на професор на върха на кариерата си. Кейт го срещна за първи път, след като защити доктората си в Йейлското медицинско училище, и веднага изпита топли чувства към него. Въпреки впечатляващото международно признание за удивителните му постижения в света на вирусологията, професор Сайед все пак успяваше да не приема живота прекалено сериозно.

— Не започвай и ти — отговори Кейт и въздъхна.

— Как са животните в ЦКЗ? — попита Имран по-сериозно.

Беше помагал на Кейт от самото начало, насочвайки я внимателно в кариерата. След дългите им години съвместна работа той усещаше настроенията й веднага.

— Все още са неспокойни. Имран, не мога да се закълна, но изглежда, Мавърик предчувства, че нещо ще се случи.

— Водачът?

Кейт кимна.

— И понеже той е неспокоен, цялата група е извън контрол. Щура работа, Имран. Ще изложим тези прекрасни създания на ненормални дози от вируса, въпреки че откакто едрата шарка опустошава планетата, не е имало нито един случай да зарази животинското царство. В това няма никакъв смисъл.

Имран кимна.

— Съгласен съм, но задачата на сегашната администрация не е точно правенето на нещо смислено. Следващия път, когато тръгнеш за ЦКЗ, ще дойда с теб, за да видя всичко с очите си, въпреки че нямам големи надежди да спра експеримента. Трябва да си чула за новия полковник? — попита Имран и повдигна вежди. — Току-що разпрати паметна записка, в която моли учените да се подпишат в подкрепа на запазването запасите ни от едра шарка. Няма съмнение, че искат щамовете като оръжие, което секретарят да размаха пред групата журналисти следващия път, когато почнат да му задават въпроси.

— И аз я получих в Атланта, но няма да се подпиша. Върнах я със силни доводи защо тези запаси трябва да бъдат унищожени.

— Добре си направила. И аз не подписах моята, а тази сутрин ще опитам за последен път да ги накарам да проумеят защо. Новият полковник е въвел всекидневни оперативки — допълни Имран, въртейки очи.

— Чух за това — отвърна Кейт с усмивка и почувства как част от яда й се стопява. Имран винаги успяваше да я разсмее.

— Сбирките са за началниците на отдели и старшите учени, отговарящи за програмите, така че отложи каквото си планирала за тази сутрин. Ще се опитаме още веднъж да ги вразумим.

— Искаш да дойда? Имран, аз едва ли мога да мина за старши учен.

— Ти знаеш повече за Variola major, отколкото всеки друг в този комплекс, и можеш да ме подкрепиш. Между другото, за теб това ще е много поучително — допълни той с усмивка.

— Тези срещи наистина ли включват разузнавателна информация за врага?

— Който очевидно наднича изпод леглата на всички ни и затова трябва да бъдем бдителни. Дори ако лабораторните техници не са това, на което приличат.

— Звучи така, сякаш полковникът е възпитаван от Щази.

— Бивш морски пехотинец е. Въпреки че имам съмнения доколко е бивш. Нареди да укрепят кабинета му с пясъчни чували. Като че ли е изваден от „Пустинна буря“.

— Да не се шегуваш? — Кейт поклати с удивление глава.

— Полковник Чепка е мъжко момче. — Прякорът, измислен от професор Сайед за новия полковник, щеше да му се лепне. — Пък и е ерген. Няма да е трудно за красива до смърт блондинка като теб да му завърти главата.

Кейт направи гримаса.

— Ако приказките за него са верни, има причина да е ерген.

— О, но ти още не си срещнала неговия Джи 3.

— Какво става, да не си започнал да говориш марсиански, докато ме нямаше. Какво, по дяволите, е Джи 3?

— Новата дясна ръка на полковника. Капитан Доналд Кроушоу. Адютант. Доста готин. Ако работата с полковника не стане, може би ще се съберете с него.

Кейт чу неудържимия кикот на професора, докато крачеше по коридора към своя кабинет. Тя не беше имала сериозна връзка, откакто напусна съпруга си Малкълм, след като той откри Бог или Бог откри него. Не беше сигурна кое е вярното. Скоро след прелома в стил Пътя за Дамаск^[1] Малкълм бе избран за президент на младите либерали в нейния роден щат Нови Южен Уелс. Кейт потрепери от спомена за краткия брак, превърнал се в кошмар заради опасната смесица от религия и политика. За да се измъкне, тя напусна Сидни и хвърли всичките си сили в постдокторската си работа в „Йейл“. Въпреки няколкото опита подходящият за нея мъж си оставаше неуловим. Тя не искаше нов брак, а просто приличен партньор. Джи, какъвто и да му беше номерът, не изглеждаше годен да я спаси от сушата, помисли си тя, въпреки че, ако наистина беше готин, както намекна професорът, любовният й живот би могъл да разцъфти.