Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (24)

24.

Исламабад, Пакистан

Докато боинг 747 на Британските авиолинии рулираше след кацането, Ал Фалид успя да зърне избелялото синьо на табелата „Исламабад Интернешънъл“, която стърчеше над ниската бяла сграда, играеща ролята на врата към пакистанската столица. Летището се поделяше с транспортната база „Чаклала“ на пакистанските военновъздушни сили и Ал Фалид изпита смесени чувства, докато наблюдаваше как два американски изтребителя F-16 се носят с рев по главната писта. Двата реактивни двигателя оставяха зад себе си оранжева следа от пламъци. Зелено-белите кръгове на пакистанските военновъздушни сили на фюзелажите и белият полумесец със звезда на опашките бяха ясно различими. Един ден, сърдито си помисли Али Фалид, няма да имаме нужда от вашите самолети. Тогава ще правим наши собствени и панислямът ще се простира през Европа до Азия и през Тихия океан до Северна и Южна Америка. Самолетите в света и всички останало ще се правят от мюсюлмани в полза на исляма. Ал Фалид безмълвно благодари на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния, че този ден бързо наближава.

Той веднага забеляза агента на ЦРУ. Мъжът стоеше прекалено близо до багажната лента и нервно оглеждаше пътниците, дошли за багажа си. Изглежда, за младежа това беше първата му оперативна задача. Носеше големи слънчеви очила и Ал Фалид го прецени като двадесет и няколко годишен. Беше висок около метър и седемдесет и пет, с издължено лице и много къса руса коса. Зад стъклата на очилата техните погледи се срещнаха, но американският неверник веднага отмести очи. „Никога не осъществявай зрителен контакт.“ Сигурно така пишеше в ръководството им, помисли си кисело арабинът. След няколко минути, докато багажната лента още се инатеше да тръгне, Ал Фалид се обърна рязко и отиде до будката с вестници в далечния край на залата за пристигащи. След като си купи един „Пакистан Обзървър“, се обърна и видя, че американският неверник е само на тридесет метра от него, загледан в екраните със заминаващи полети. След като подозренията му се потвърдиха, Ал Фалид се върна обратно при лентата за багажа. Няма да е трудно, помисли си той, но когато провери своя електронен помощник „Блекбъри“^[1] и откри, че има имейл, настроението му рязко се промени. Повечето съобщения се изпращаха през безопасни блогове в интернет, но Ал Фалид си отбеляза наум да припомни на избрания за първата предупредителна атака ръководител на клетката в града, че американците, британците и австралийците вече четат имейлите с лекота.

„Властите реагираха на ТХДД и на тревогите на обществеността. Половината живот създава грижи. Нормалната дейност е прекратена и вече не можем да ги използваме за прикритие. Подходът «тапа в бутилка» ще бъде ограничен и ще трябва да се съсредоточим върху ЖЕГА за атака на повърхността.“

Съзнавайки, че е наблюдаван от агент на ЦРУ, лицето на Ал Фалид си остана безизразно, докато триеше инкриминиращото съобщение. Решението на властите да прекратят нормалните дейности, които щяха да предоставят на бойната му група в избрания за мишена град съвършено прикритие за доставката на големи количества експлозиви за първата предупредителна атака на Кадир, беше удар за групата, но внимателните планьори на операции като Ал Фалид винаги бяха готови за неочакваното. Имейлът предлагаше да бъде задействан неговият алтернативен план. От армията на неверниците се бяха снабдили с няколко противотанкови ракети и сега те щяха да бъдат използвани в техния голям маньовър. Рибарският кораб, който Ал Фалид беше купил, трябваше да бъде преустроен, за да даде своя принос в атаката на повърхността, макар че времето изтичаше. Ал Фалид знаеше наизуст разписанието на супертанкера, а два от влекачите сигурно вече се подготвяха да напуснат базата си в Монровия за дългото пътуване до целта.

Когато багажната лента се пробуди за живот, Ал Фалид обмисляше промените в плана. Противотанковите ракети би трябвало да се съчетаят с по-голям заряд експлозиви, но те се бяха погрижили за това и Амон ал Фалид беше уверен, че заваряването може да се извърши и през деня. Подобна дейност беше нещо напълно нормално край навес за лодки и вероятно по същото време щеше да бъде възможно да разположат по-малки заряди по дъното. При взривяването им разрушението на целта щеше да бъде пълно. Очите на Ал Фалид се присвиха, когато се сети за дългите часове, прекарани над картата на града на неверниците, докато пиеше чай. Може би тапата в бутилката все още е възможна, помисли си той, докато си взимаше очукания куфар.

Амон ал Фалид беше избрал голям хотел на Гомал Роуд недалеч от огромната джамия „Шах Фейсал“ в основата на величествените хълмове Магала. Те бяха надвиснали над напълно модерната столица на Пакистан, преместена от Карачи в края на 50-те години. Високите сгради, разделени от широки авенюта с много зеленина, създаваха фалшивото впечатление за стабилна, благоденстваща и мирна ислямска нация. Много от големите хотели имаха товарни рампи, където работниците бяха мюсюлмани, а в хотела на Ал Фалид имаше член на Братството, който беше щастлив да помогне.

В деня след пристигането си Ал Фалид нямаше нищо против американския неверник да го последва до Ислямския университет, където той прегледа различни книги по ислямска архитектура, но днес планираше да посети търговците на оръжие в Дара Адам Хел. Първото му посещение на този прашен преден пост в подножието на Хиндукуш, където законите не важаха и човек можеше да купи всичко: от АК-47 до най-усъвършенстваните оръжия, които се предлагаха на международния черен пазар, беше много успешно. Сега ресурсите за втората и третата предупредителни атаки на Халид Кадир бяха на позиции в различни части на света. Днес щеше да приключи с покупките за първото нападение. Също като последното му посещение, и това трябваше да бъде укрито от неверниците на всяка цена.

Ал Фалид внимателно пусна крайчето на пердето на прозореца. Младият агент на ЦРУ беше енергичен. Още нямаше седем сутринта и вече бе в очукания джип „Сузуки Потохар“^[2], паркиран от другата страна на улицата. Вероятно си мислеше, че е безличен и не се набива на очи, помисли си с презрение Ал Фалид. Неверникът често вдигаше глава от вестника и поглеждаше неспокойно към входа на хотела. Дааа, помисли си Амон ал Фалид, докато отиваше към товарната рампа, очакваше го много дълъг ден.

Температурата вече беше стигнала 40°С и днес щеше да е един от онези горещи и влажни дни, с които беше известен субконтиненталният климат. Ал Фалид си позволи една от редките си усмивки. Пътуването от хотела сред големите хасени торби с пране на „Хайдерабадска пералня“ беше доста удобно, а той се беше преоблякъл в местната носия от широки шалвари и камез, традиционната дълга риза на пущуните. Сега беше настанен на пътническата седалка на тойотата на пералнята, която се движеше бързо към афганистанската граница. Двама от бойците на Халид Кадир седяха отзад, стиснали своите калашници с по два пълнителя, залепени един за друг с тиксо, между коленете.

Отблизо ги следваше камион на същата фирма с още шестима от телохранителите на Кадир. Двата големи метални куфара в каросерията съдържаха десет милиона долара в стодоларови банкноти с различни номера. Халид и Ал Фалид бяха решени парите да не попадат в чужди ръце. Средствата бяха дошли чрез една от международните благотворителни организации на „Ал Кайда“, за която „Хайдерабадска пералня“ в Исламабад играеше ролята на представителство. Ал Фалид беше станал специалист в укриването на парични следи, а и не всички банки в Исламабад бяха това, на което приличаха.

Ал Фалид усети прилив на доволство, когато булевардите на Исламабад направиха път на долината на река Инд, а два часа по-късно на долината Пешавар. На север можеше да съзре неясните очертания на хълмистото подножие на Хиндукуш, и ако Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, пожелаеше, парите в задната част на тойотата скоро щяха да бъдат разменени за сложни оръжия, произведени в Америка, които да бъдат използвани за славата на исляма. Между другото се сети за младия агент на ЦРУ и си позволи още една усмивка.

Бил Крофърд плъзна поглед от вестника си към часовника. Беше нервен от мисълта, че може би е прецакал първата си задача. Вече стана три следобед, а още нямаше никаква следа от обекта. Може ли да е излязъл от друг изход, зачуди се той, а после си вдъхна увереност. Невъзможно е. Хотелът имаше само два изхода. Или през въртящата се врата на главния вход, или през товарната рампа, която гледаше към прашна странична уличка, а той беше паркирал така, че можеше да ги вижда и двата. Единственото движение около товарната рампа настана, когато замина един джип „Тойота“ на някаква пералня, а това се случи преди няколко часа. При температура около 40°С въздухът беше гъст и потискащ и той запали двигателя на сузукито с надеждата да получи известно облекчение от климатика, който отдавна плачеше за смяна. Мислите му се върнаха в Съединените щати, където беше оставил младата си жена Натали и тримесечната им дъщеря Табата, и се запита кога ли пак ще ги види.

Тойотата спря на границата на северозападната погранична провинция на Пакистан с Афганистан, където властваше законът на оръжието и дори военните не можеха да упражняват контрол. На мръсната табела пишеше: „Внимание, от тук нататък влизането на чужденци е забранено“. Въпреки разрешителното от пакистанската служба за вътрешна сигурност, което показа шофьорът, пазачът изглеждаше раздразнен, ала когато Ал Фалид извади египетския си паспорт, той се отпусна и вратите се отвориха, а мъжът вдигна юмрук за поздрав.

— Аллах акбар! Бог е велик!

Дори сред говорещите пущу и урду племена мюсюлманският боен вик на арабски заличаваше езиковите различия.

След час и половина стигнаха до покрайнините на Дара Адам Хел и отново бяха спрени, този път от пущуни, въоръжени с автомати. След кратка размяна на реплики между тях и шофьора на Ал Фалид и още едно изреваване: „Аллах акбар! Бог е велик!“, тойотата беше допусната на прашната главна улица на селището. Шофьорът на Ал Фалид подкара към оживения и шумен пазар в другия й край. Ако пакистанското правителство наистина имаше намерение да залови талибаните, избягали от американските части в Афганистан, нямаше да им бъде трудно да хванат значителен брой от тях по улиците на Дара Адам Хел, защото лесно се разпознаваха по тюрбаните и робите.

Въздухът беше горещ и тежък и пушекът от горящите дървени въглища в мангалите, на които собствениците на магазини печаха подправени меса, се виеше заедно с дима от хашиша и изгорелите газове от моторните рикши.

Най-накрая стигнаха до една палатка, оградена с мръсни платнища, която стоеше в центъра на пазарището. От двете страни на входа към нея бяха закрепени портрети на Осама бин Ладен и молла Омар. Отпред стояха двама пущуни, а в ръцете си държаха задължителните автомати „Калашников“. След една дума от телохранителите на Кадир Ал Фалид беше въведен вътре.

Ал Фалид кимна одобрително, след като му показаха шест дълги зелени метални кутии, едната от които беше отворена. Сгушена в летия сив твърд дунапрен лежеше масленозелена тръба с диаметър четиринадесет сантиметра и дължина метър и половина. По-малките кутии, в които бяха пусковите тръби и ръкохватките за многократно използване, с които се изстрелваха ракетите, бяха струпани отделно. Тези ракети „Стингър“ щяха да послужат за първото от предупредителните нападения на Халид Кадир. Тази купчина ракети щеше да улесни малка, но съществена част от цялостния план и Ал Фалид знаеше, че армията на неверниците вече се упражнява за точно такава атака, каквато Кадир му беше наредил да проведе срещу един от най-красивите градове в света. Ученията на неверниците бяха достоверно описани и доста рекламирани в медиите на града мишена.

Ал Фалид мрачно се усмихна на глупостта на неверниците. Медийното отразяване очевидно беше политически ход, целящ да убеди градското население, че всичко е под контрол, но политическата арогантност на неверниците даде много добра представа на Ал Фалид срещу какво може да се изправят хората му. Въпреки че войниците на неверниците бяха сред най-добрите на света, те бяха само лековъоръжени. Той знаеше, че тежковъоръжените влекачи са крайно нужни за елиминирането на градската полиция и гарнизона.

Търговецът на оръжие предложи на Ал Фалид едно разнебитено кресло, след това се извини и се зае с броенето на парите в двата куфара, които бяха свалени от каросерията на тойотата. В дивата пустош на граничната зона нищо не се приемаше на доверие.

Оръжейният пазар в Дара Адам Хел се беше превърнал в един от най-страшните кошмари на ЦРУ и Пентагона, но те самите бяха първопричина за появата му. Продажбата на сложни оръжия водеше началото си от подкрепата на САЩ за Осама бин Ладен и муджахидините, ислямските свети бойци в Афганистан, много от които изповядваха една от най-суровите форми на исляма. Афганистан беше една от най-бедните страни на земята и през деветнадесети и двадесети век руската и британската империи се бяха съревновавали да контролират тази зона, над която господстваха някои от най-високите и най-негостоприемните планински вериги в света. През 1979 година, когато британците отдавна вече ги нямаше, Съветите се страхуваха, че някои от групите сред ислямските муджахидини, враждебни към СССР, могат да вземат властта. Те нахлуха в Афганистан и поставиха свое марионетно правителство в Кабул.

Съединените щати веднага хвърлиха в подкрепа на борците за свобода цялата си огнева мощ, както предпочиташе да нарича Роналд Рейгън Осама бин Ладен и муджахидините, въоръжавайки ги с голямо количество от най-усъвършенстваните оръжия, които имаше на разположение. Включително ракети „Стингър“, които можеха да свалят летящ под три хиляди метра апарат. Когато през 1989 година руснаците изтеглиха армията си, една от многото победени от Хиндукуш, бомбите бяха върнали Афганистан обратно в каменния век. Над един милион от неговите граждани бяха убити, а много повече избягаха в Пакистан и съседния Иран. Съединените щати не се намесиха, оставяйки страната на опиумните полета и различните военни командири, които започнаха помежду си яростни междуплеменни сражения, подготвяйки пътя за появата на подкрепяните от Пакистан талибани. Те излязоха от своите медресета, строгите ислямски училища, действащи в труднодостъпните гранични области на пакистанската северозападна провинция. За Халид Кадир и Ал Фалид беше важно, че във вакуума, оставен от Съединените щати, над петстотин от страховитите ракети „Стингър“, доставени на муджахидините, изчезнаха, и сега, срещу съответната цена, се продаваха в Дара Адам Хел.

Малко момче донесе тънкостенна чаша със зелен чай и докато търговците на оръжие брояха купчините стодоларови банкноти, Ал Фалид се отпусна назад в креслото, благодарен за краткия отдих преди онова, което щеше да бъде дълга и много сложна акция. Мислите му се зареяха назад във времето, когато той беше в съвсем същата палатка, преди осемнадесет месеца, точно по времето, когато „Чърчил“, „Монтгомъри“ и „Уейвъл“ напускаха Ротердам с курс към Карачи. Тогава първото посещение на Ал Фалид в Дара Адам Хел беше минало изненадващо гладко и той купи петнадесет от ракетите „Стингър“. Закупуването на влекачите също беше отличен ход. Преценката на Ал Фалид, че влекачите се подлагат само на повърхностна митническа проверка, ако изобщо някой им обърнеше внимание, излезе вярна. Оръжията, които Ал Фалид току-що закупи за първото предупредително нападение в дълбините под вечността, щяха да бъдат пренесени в Карачи, откъдето „Монтгомъри“ и „Уейвъл“ щяха да ги натоварят. На третия влекач, „Чърчил“, му беше възложена задачата да закара на място ресурсите за по-късното предупреждение. Бавно, но сигурно целият план започваше да си идва на мястото.

Халид Кадир беше подбрал градовете мишени много внимателно, обзалагайки се, че нито един от големите шпионски сателити, принадлежащи на Съединените щати, няма да бъде насочен към тях. Големият сатана, слава на Аллах, ги беше улеснил.