Глен Купър
Десетата зала (6)

5.

За Люк отиването в Перигор беше като връщане у дома. Районът беше зелен, плодороден и сякаш винаги го посрещаше като майчина прегръдка. От най-ранното си детство в семейната вила край Сен Олие, където прекарваше летата по брега на минаващата покрай селото река Дрон, Люк беше най-щастлив, когато се намираше в тази провинция.

Хълмистият терен, дълбоките речни клисури, варовиковите скали, залетите от слънчеви лъчи тераси зад покритите с лозя склонове и зелените дъбове, които растяха в изобилие в песъчливата почва, старите селца и градчета покрай виещите се второстепенни пътища — всичко това събуждаше нещо в душата му и непрекъснато го караше да се връща отново тук. Но нищо не бе така важно като призраците от далечното минало на Перигор, далечни души, които идваха при него като сън наяве, смътни фигури, стрелкащи се през горите, винаги мъчително близки и в същото време недостижими.

Детските му фантазии за първобитните хора, бродещи из тези земи, подхранвани от походите до тъмните пещери с рисунки по стените и романа на Жан Оел „Кланът на пещерната мечка“, който бе буквално погълнат на един дъх от любознателното единайсетгодишно момче, го насочиха към науката и в крайна сметка го доведоха до Париж и Харвард, а сега и във факултета в Бордо.

Люк бе посрещнал Юг на централната гара „Сен Жан“ в Бордо, откъдето продължиха на запад с очукания му лендровър. За Люк маршрутът бе толкова познат, че можеше едва ли не да кара със затворени очи. Джипът, кръстен на времето „Костотрошача“ от един английски студент майтапчия, вече беше навъртял неколкостотин хиляди километра. По време на разкопки денем превозваше студенти и оборудване до обекта с безжалостно раздрънканите амортисьори, а вечер караше натъпкани с бира и хормони млади учени до и от местните кафенета.

Пристигнаха в манастира преди пладне и седнаха с абат Мено в работния кабинет на жилището му — прашно, пълно с книги помещение, което приличаше по-скоро на кабинет на професор, отколкото на духовник. Юг ги представи и набързо се извини за неофициалното им облекло. Беше си човек на модата и бе малко раздразнен, че се налага да се явява на среща в туристически дрехи.

Юг си беше кореспондирал с абата за хода на реставрацията и срока на връщане на всички томове. Сега обаче абат Мено изгаряше от нетърпение да види на първо място ръкописа на Бартомио и когато Юг извади книгата от чантата си, той я сграбчи като лакомо дете, на което са предложили шоколад.

Цели пет минути абатът мълчаливо прелистваше страниците и изучаваше текста през очилата си, а накрая поклати учудено глава.

— Това е наистина невероятно. Не друг, а свети Бернар! И защо този Бартомио е сметнал за нужно да скрие всичко с шифър? А тези фантастични илюстрации! Признавам, че изпитвам възторг и объркване едновременно и донякъде се страхувам да разбера какво означава всичко това.

— Не можем да не се съгласим — рече Юг с премерено безизразния глас на професионалист, разговарящ с клиента си. — Точно затова сме тук. Много ни се иска да намерим отговора на тези загадки и професор Симар беше така добър да предложи помощта си.

Абатът се обърна към Люк, без да маха ръцете си от ръкописа.

— Благодаря за предложението ви, професоре. Един от братята направи справка в интернет. Имате впечатляващи постижения за толкова млад мъж. Бакалавърска степен в моята алма матер в Париж, докторат в Харвардския университет, място във факултета там, а наскоро и престижна професура в Бордо. Моите поздравления.

Люк сведе глава.

— Простете любопитството ми, но защо точно „Харвард“?

— Майка ми беше американка, а баща ми французин. Като малък учех в интернат, докато родителите ми живееха в Близкия изток, макар че през лятото се връщахме във Франция. Когато се разведоха, беше естествено да си поделят детето — мен в случая. Учих в американска гимназия, за да бъда с майка си, после в Париж, за да бъда с баща си, после в „Харвард“, за да бъда отново близо до майка си. Сложно, но проработи.

— Но повечето ви изследвания са в този район, нали?

— Да, най-малко деветдесет процента, като се замисля. Участвал съм в разкопките на много важни палеолитни обекти през последните двайсет години, в това число и в пещерата Шове в долината на Ардеш. През последните няколко години разширявам някои стари сондажи на професор Мовиъс от „Харвард“ в Лез Ейзи. Доста съм зает напоследък.

— Дори и за това ли? — попита абатът, сочейки книгата.

— В никакъв случай! Как бих могъл да обърна гръб на подобна загадка?

Абат Мено кимаше, загледан в корицата.

— Свети Бернар от Клерво е много важна фигура за нашия орден, нали знаете?

Юг каза, че много добре знае.

Абатът, който беше облечен в проста монашеска роба, изведнъж сви загрижено устни.

— Колкото и развълнуван да съм, че държа в ръцете си документ, свързан по някакъв начин с него, не бива да забравяме за някои деликатни моменти. Не знаем какво има да каже този Бартомио. Свети Бернар е един от великите мъже на Църквата. — Продължи, като свиваше пръсти един по един: — Създал е Цистерцианския орден. Участвал е в събора в Троа, който официално утвърждава Ордена на тамплиерите. Бил е един от най-горещите поддръжници на Втория кръстоносен поход. Основал почти двеста манастира из цяла Европа. Богословското му влияние било огромно. Папите се вслушвали в него и е прочут с това, че именно той изобличил Пиер Абелар пред папа Инокентий Втори. — Лицето на Люк си остана безизразно и абатът добави: — Нали сте чували за прословутия любовен роман между Абелар и Елоиз, голямата любовна трагедия на Средновековието?

— О, да! — сети се Люк. — Всеки ученик е принуден да чете любовните им писма.

— Е, по-късно в живота на Абелар, много след трагедията на плътта, така да се каже, Бернар отново направил живота му доста труден, но този път по богословски въпрос, а не заради сърдечни трепети! Ала ако трябва да сме честни, това е просто интересна бележка под линия. Така или иначе, заради великите си дела Бернар бил не само канонизиран, но и провъзгласен за доктор на Църквата през хиляда сто седемдесет и четвърта, само някакви си двайсет години след смъртта му! Така че, господа, дори този Бартомио да е посветил трактата си на светеца почти две столетия след смъртта му, трябва да внимаваме много с репутацията на Бернар. Ако ви позволя да проучите въпроса, настоявам да проявите необходимата дискретност и да ме информирате за всяко откритие, за да мога да съобщя на моите висшестоящи и да получавам инструкции от тях. В това, както и във всяко друго нещо в този живот, аз съм само един слуга.

От грубата карта в книгата Люк беше решил, че най-доброто начало на търсенето им е южният край на Руак, разположен на източния бряг на река Везер. Руак беше старо селце, което — за разлика от съседните — не предлагаше абсолютно никакви туристически атракции и затова си оставаше тихо и спокойно през цялата година. Нямаше музеи и галерии, кафенето беше само едно, липсваха табели, които да насочват посетителите към праисторически пещери или скални навеси. Имаше само една застлана с калдъръм улица, покрай която се издигаха каменни къщи с лимоновожълти стени; доста от тях все още бяха запазили оригиналните покриви с невъзможно тежки плочи от пронизана с жилки сива скала, които преди време се срещаха навсякъде в района, но вече бързо изчезваха, сменени от далеч по-практичните керемиди. Руак беше малък спретнат анклав със скромни градини и пълни с макове саксии, и докато караше бавно през центъра му, оглеждайки се за място за паркиране, Люк направи някои идилични коментари относно неподправената му автентичност. Юг изобщо не се трогна и трепна при вида на една жена с огромни бедра, която се намръщи на колата, докато се промъкваше покрай нея на тясната алея. В края на редицата къщи, където Люк се зачуди в коя посока да продължи, имаше малко пасище с ниска ограда и навес за инструменти. Завързаната при навеса коза се облекчи ефектно и Юг не се сдържа.

— Господи, мразя провинцията! — възкликна той. — Как изобщо успя да ме убедиш да дойда с теб?

Люк се усмихна и обърна към реката.

Не намериха удобно място за паркиране и затова Люк спря джипа на поляната в покрайнините на селото. Реката не се виждаше зад дърветата, но ромонът на водата достигаше слабо до тях. Люк остави на предното стъкло картон с надпис, че са по работа от университета в Бордо; това можеше да им спести глобата, но можеше и да не го направи — всичко зависеше от нагласата на местните жандарми. Помогна на Юг да нагласи раницата си и двамата навлязоха в гората.

Беше горещо и въздухът бе изпълнен с жужене на насекоми. Нямаше пътека, но храстите, папратите и бурените не бяха много гъсти. Тук-там имаха проблеми с провирането между диви кестени, дъбове и букове, които образуваха същински балдахин над главите им, закриваха обедното слънце и разхлаждаха въздуха. Територията не беше напълно девствена. Купчина смачкани кутии от бира под една акация беше свидетелство за неотдавнашно нощно забавление. Люк се раздразни от посегателството над природата. Иначе съвършената картина с висящи кремави цветя на зелен фон беше развалена от боклука и той измърмори, че трябва да почистят на връщане. Юг завъртя очи, отчаян от природозащитните настроения на приятеля си, и се помъкна напред.

Приближаваха реката и звукът на течащата вода изпълваше слуха им, докато не излязоха от гъсталака и изведнъж се оказаха на един корниз, на близо двайсет метра над Везер. През широката проблясваща река се откриваше великолепна гледка към плодородна долина от другата страна. Огромната равнина, изпъстрена с разноцветните кръпки на засети с пшеница и фасул ниви и зелени пасища със стада добитък, се губеше в маранята на хоризонта.

— А сега накъде? — попита Юг и тромаво намести раницата си.

Люк извади копието на картата и посочи.

— Добре, започнах с предположението, че групата постройки е Руак, защото тази кула тук е досущ като романската кула на манастира. Ясно е, че картата не е съставена с някакъв точен мащаб, но относителните местоположения съвпадат, нали?

Юг кимна.

— Значи мислиш, че сме някъде тук? — Пръстът му докосна една точка недалеч от лъкатушещата синя линия.

— Да се надяваме. Ако ли не, очаква ни много дълъг ден. Затова предлагам да тръгнем покрай скалите натам, докато не намерим нещо, подобно на това. — Люк потупа с пръст първата двойка вълнообразни сини линии. — Едва ли можем да разчитаме на това странно дърво, което е нарисувал. Бих се изненадал, ако е на мястото си шестстотин години по-късно. — Разсмя се и добави: — И моля, внимавай да не паднеш. Ще бъде трагично.

— Не толкова за мен, колкото за двете жени, на които плащам издръжка, че ще им се наложи да ми идват на погребението — мрачно промърмори Юг.

Поради географската особеност на долината пропастта, на чийто ръб се намираха, беше по-ниска от отвесните скали надолу по течението. Докато вървяха, теренът стана силно залесен и се озоваха в средата на скалите — варовиковата стена се издигаше на още двайсетина метра над главите им. Преходът не беше опасен. Корнизът беше достатъчно широк и стабилен, а изгледът надолу към реката беше като от пощенска картичка. Въпреки това Люк не забравяше нито за миг, че приятелят му е новак в подобни приключения, и затова поддържаше бавно темпо и избираше най-сигурните места за стъпване, а Юг го следваше по петите.

Познаваше тази част от скалите, но не много добре. Бяха минали петнайсет години откакто бе правил обход на района, но дори тогава обиколката му беше повърхностна, без специална мотивация, а само колкото да си запълни времето. Цялата речна долина беше осеяна с праисторически пещери и навеси, и почти всички специалисти бяха сигурни, че най-важните и може би забележителни обекти тепърва предстои да бъдат открити. Някои от откривателите щяха да са професионални археолози или геолози, други — пещерняци, търсещи нови приключения, туристи или пък стопаните на някое изгубено куче, каквито случаи имаше.

Преди днешната експедиция Люк беше преровил старите публикации за скалите на Руак. Сведенията бяха оскъдни. Самият той бе прекарал ден-два в района през лятото след защитата на докторската си дисертация. В несвързаните му бележки се говореше за ястреби мишелови, черни кани^[1], реещи се в топлите въздушни потоци, и за превъзходната местна кухня, но никъде не се споменаваше за археологически находки. Сега, когато се обръщаше назад, си спомняше онова лято най-вече като безгрижното време между края на един период от живота му и началото на друг. Студентските години бяха приключили, а преподавателската му кариера не беше започнала. Все още можеше да си припомни блаженството на онази свобода.

При проучването за обиколката Люк беше открил, че преди няколко години един колега от Лион бе правил оглед от хеликоптер на светложълтите скали по долината на Везер. Това проучване имаше потенциал да се окаже по-полезно от собствените му бележки и Люк бе помолил колегата си да му прати по електронната поща снимки и карти. Изучи ги подробно, като ги сравняваше с картата на Бартомио, търсеше с фотографска лупа евентуални обещаващи белези като водопади, цепнатини, отвори на пещери, но, подобно на археолога от Лион, не откри нищо интересно.

Някъде около час след началото на прехода двамата мъже спряха да пийнат по глътка вода. Юг смъкна раницата от гърба си и приклекна, опрял гръб в отвесната скала, за да не изцапа панталона си в цвят каки. Запали пура и за първи път този следобед на лицето му се изписа удоволствие. Люк остана прав, присвил очи към слънцето. Извади грубата карта от задния джоб на джинсите си, погледна я за пореден път и отново я сгъна.

Юг се нацупи.

— Нямах никаква представа колко безполезно ще се окаже всичко това, преди да стигнем дотук. Почти не виждаме скалите отдолу! Ако точно под нас зейне грамаден отвор на пещера, може и да не го видим. Така и не ми каза колко нелепо ще бъде това мъкнене.

Люк не обърна внимание на коментара на приятеля си.

— Ключът е в картата. Ако е истинска, може би ще намерим нещо. А ако е плод на въображението на онзи монах, какво пък, ще хванем малко слънце и ще сме направили една добра седмична тренировка. Да не говорим за заздравяването на мъжката връзка.

— Не искам да се свързвам с теб — раздразнено процеди Юг. — Горещо ми е, уморен съм, новите ми обувки ме стягат и искам да си вървя у дома.

— Едва в началото сме. Отпусни се и се наслаждавай. Между другото, казах ли ти, че обувките ти са чудесни?

— Благодаря, че забеляза. Е, професоре, какво ти казва тази карта?

— Засега нищо. Както вече споменах — търпеливо заобяснява Люк, — авторът й ни дава най-общата посока, като ни ориентира според манастира, селото и реката. Единствените характерни особености са онова странно дърво и двата водопада. Тъй като дървото най-вероятно отдавна е изчезнало, ако намерим водопадите, може би ще се окаже, че сме на прав път. Ако ли не, сигурно ще си останем с празни ръце. Какво ще кажеш да продължим?

С напредването на времето теренът започна да става по-тежък. Понякога корнизът, по който вървяха, ставаше съвсем тесен или изчезваше, и Люк трябваше да търси друг надежден път по-нагоре или по-надолу по отвесната скала. Изкачванията и спусканията не бяха толкова трудни, че да изискват някакви специални катерачески умения, но въпреки това той се безпокоеше дали Юг ще успее да запази равновесие. На два пъти каза на приятеля си да му прехвърли раницата си по едно късо въже, преди да започне да търси опора по отвесната стена. Юг мърмореше и като цяло се държеше като досадник, но Люк с лека ръка отклоняваше оплакванията му и двамата продължаваха напред с бавен и равномерен ритъм.

Под тях група с каяци гребеше надолу по течението. Ято черни кани се рееха високо в светлосиньото небе от другата страна на реката. Слънцето започваше да клони към хоризонта и заливната равнина придоби оттенъка на добра бира. Люк погледна часовника си. Ако тръгнеха обратно сега, щяха да стигнат до колата по светло, но той реши да продължат още малко напред. Приближаваха една издадена част от скалата. Надяваше се след нея да се открие изглед далеч напред. Тогава щеше да реши дали да вървят още, или да се връщат.

За съжаление, когато стигнаха до издатината, корнизът изчезна и единственият начин да продължат бе да преминат нататък по друг ръб, осеян с пукнатини и храсти. Решението не беше от лесните. Юг бе раздразнителен и уморен и Люк знаеше, че допълнителното катерене ще ги забави по пътя назад. Авантюристът у него обаче винаги трябваше да знае какво има от другата страна, затова остави Юг на корниза, даде му собствената си раница и му каза, че ще се върне след около четвърт час. Юг, който вече не го беше грижа дали ще запази панталона си чист, седна мрачно по турски насред пътеката и захапа една ябълка.

Катеренето не се оказа кой знае какво предизвикателство, но Люк беше доволен, че е оставил приятеля си и може сам да си определя темпото. Върхът на издатъка беше плоска варовикова тераса на около три четвърти от височината на скалата. Гледката към долината бе омагьосваща и направо плачеше за снимка, но слънцето се бе спуснало ниско и времето не стигаше, така че остави фотоапарата да виси на врата му и продължи още малко нататък, за да разгледа местността напред.

И тогава зърна нещо, което го накара неволно да изстене от изненада.

Точно под него, на един широк корниз, сред храсталаците се издигаше самотна хвойна. Огромният й изсъхнал и усукан ствол с цвета на дървени въглища се разделяше на плетеница криви клони, стърчащи във всяка възможна посока. Зеленината по дървото бе минимална, само на отделни петна тук-там, подобно петната на старо краставо куче.

Люк се спусна надолу по склона с цялата скорост, която можеше да си позволи. Когато стигна на една ръка разстояние от дървото, отново извади картата, погледна невъзможната плетеница от клони и кимна. Съответствието бе невероятно — дори след цели шестстотин години! Ако някое дърво можеше да оцелее векове наред на такъв суров терен, то това бе несъмнено хвойната, едно от най-издръжливите растения; някои представители на вида бяха оцелели в продължение на две хилядолетия, че и повече.

В този момент Люк реши, че няма да се връщат.

Знаеше, че Юг ще мърмори, но нямаше значение. Тази вечер щяха да си устроят лагер. Ако напред не намереха подходящо място, винаги можеха да се върнат и да преспят под закрилата на древното дърво.

Юг наистина замърмори.

Това определено е дърво, съгласи се той, но беше на мнение, че трябва да си сляп фанатик, за да си помислиш, че е онова дърво. Скептицизмът му го правеше едва ли не противен. Накрая Люк с безизразен тон му заяви, че смята да продължи и че ако иска, Юг може да се върне, да вземе джипа и да си намери някой хотел.

Юг нямаше желание нито да си тръгва, нито да остане. Перспективата да спи на открито му се нравеше толкова, колкото и вариантът сам да търси пътя обратно до колата. Накрая се предаде и смирено последва Люк по новия корниз в търсене на „митични водопади и еднорози“, както се изрази.

Денят клонеше към края си. Температурата падаше, небето се смрачи и придоби розов оттенък. Примирен, че ще му се наложи да прекара една неудобна нощ под звездите, Юг настоя за почивка, защото го болели раменете. Спряха на едно сигурно място и се напиха с вода. После Юг разкопча ципа на панталона си и се изпика през ръба.

— Ето ти го твоят водопад — каза той без капка добро настроение.

Люк също беше свалил раницата си. Облегна се и опря глава на скалата. Канеше се отговори нещо шеговито, но вместо това възкликна:

— Хей!

Беше усетил влагата по тила си. Завъртя се и опря длани в скалата. Те се намокриха. Отстъпи назад колкото можеше, погледна и посочи широката тъмна ивица.

— Виж! Стига чак догоре. Това е нашият водопад!

Юг също погледна нагоре, но не беше особено впечатлен.

— Ако това е водопад, аз съм папата.

— Лятото беше сухо. Сигурен съм, че след дъждовна пролет си става съвсем приличен водопад. Да тръгваме, преди да се е стъмнило. Ако намерим втори, вечерята е от мен.

Продължиха близо час в сгъстяващия се здрач. Вместо да гледа, Люк вече непрекъснато опипваше скалата в търсене на влага.

Ставаше все по-тъмно. Люк се канеше да обяви край на търсенето, когато и двамата едновременно чуха звука на капеща вода. На няколко крачки пред тях скалите бяха мокри, водата се събираше на локва на корниза и преливаше надолу към реката. Беше по-скоро ручейче, отколкото водопад, но Люк смяташе, че са на верния път. Дори Юг се оживи и се съгласи да продължат, докато слънцето залезе.

Люк извади отново картата и посочи двата водопада и кръстчето, което бележеше пещерата.

— Ако тази част от картата е точна, то пещерата е някъде наблизо, но няма начин да се разбере дали е под или над нас. Мисля, че имаме още петнайсет минути светлина, след това ще бъде безсмислено да продължаваме.

Търсеха през целия четвърт час, като използваха малките мощни фенерчета на Люк, за да компенсират намаляващата светлина. Над тях скалата се виждаше добре. За да изследва стената отдолу, Люк час по час лягаше по корем и осветяваше през ръба с фенерчето. Като се изключат нормалните пластове и цепнатини, нищо не намекваше за наличието на пещера над или под тях.

Накрая стана твърде тъмно, за да продължат. Корнизът тук бе достатъчно широк и можеха да пренощуват, без да се налага да се връщат — което бе добре, тъй като вече и двамата бяха гладни и уморени.

Юг стовари задника си върху раницата.

— Е, къде е вечерята?

— Идва. Няма да останеш разочарован.

За нула време Люк приготви чудесно угощение на малкия примус — подправено филе и пържени в тиган картофи, хляб с хрупкава коричка, меко козе сирене и бутилка добро „Кахор“, което определено си заслужаваше мъкненето цял ден.

Храниха се и пиха, докато нощта се спускаше над тях. Нямаше луна и небето премина през все потъмни оттенъци на сивото, докато не стана абсолютно черно. Кацнали на корниза, двамата сякаш бяха сами на края на вселената. Това усещане, засилено от плътното вино, насочи разговора в меланхолична посока и Юг, увит в спалния си чувал, за да се стопли, не след дълго започна мрачно да оплаква живота си.

— Колко мъже познаваш, които са се женили за две жени, а са се развеждали три пъти? — попита той. — Когато двамата с Мартин се оженихме отново, беше момент на временно безумие, признавам. И знаеш ли какво? За тези три месеца лудост бях награден с поредното нападение срещу портфейла ми. Нейният адвокат се оказа по-добър от моя, но пък моят беше братовчед ми Ален, така че бях с вързани ръце.

— Сега виждаш ли се с някоя? — попита Люк.

— Има една банкерка Адел, която е студена като замразен грах, една актриса на име Лорентин, за която подозирам, че е бисексуална, и…

— И кой?

Юг въздъхна.

— И отново се виждам с Мартин.

— Не мога да повярвам! — възкликна Люк. — Наистина си пълен идиот.

— Знам, знам… — Гласът на Юг замря в нощта, той допи виното си и си сипа още в алуминиевата чаша. — Ами ти? Гордееш ли се с постиженията си?

Люк разви постелката си и нагласи спалния си чувал върху нея.

— Не, приятел, не се гордея. Едно момиче за една, най-много две нощи, това е. Не си падам по продължителните връзки.

— Но с онова американско момиче, как й беше името, определено бяхте двойка преди няколко години.

— Сара.

— Какво стана?

Люк се пъхна в чувала си.

— Тя беше различна. Тъжна история.

— Ти ли я напусна?

— Обратното. Тя ме изхвърли, но си го заслужавах. Бях глупак.

— Значи ти си глупак, аз съм идиот, а сега и двамата спим на някакъв корниз на крачка от пропастта, което доста добре потвърждава умствените ни качества. — Юг дръпна ципа на спалния си чувал и заяви: — А сега заспивам, за да се отърва от нещастието си. Ако на сутринта ме няма, отишъл съм да пикая и съм забравил къде се намирам.

Само няколко минути по-късно той вече хъркаше и Люк остана съвсем сам, като се мъчеше да разпознае някоя звезда или планета през облаците и винените изпарения.

Не след дълго се унесе или поне така му се стори, защото долови бързите черни петънца, които се движеха над него като насън. Имаше обаче нещо познато в непредсказуемите резки завои и високата скорост. Мисълта изведнъж го накара да изтрезнее — прилепи.

Забързано разкопча чувала си, грабна фенера и насочи лъча нагоре. Десетки прилепи се стрелкаха около скалите.

Задържа фенера и зачака.

Един прилеп долетя до скалата и изчезна. Последва го втори. И трети.

Там горе имаше пещера.

Събуди Юг и го задържа, докато приятелят му се мъчеше да се сети къде се намира и да се изправи. Докато излизаше от чувала си, Юг мърмореше напълно дезориентирано: „Какво? Какво?“

— Мисля, че я намерих. Тръгвам нагоре. Не мога да чакам до сутринта. Искам само да ме държиш под око, нищо повече. Ако загазя, тичай да потърсиш помощ, но се съмнявам да се наложи.

— Ти си побъркан — най-сетне изрече Юг.

— Поне донякъде — съгласи се Люк. — Насочи фенера натам. Не изглежда чак толкова трудно.

— Божичко, Люк. Изчакай до сутринта.

— Няма начин.

Показа на приятеля си накъде да свети и намери добра опора за началото на изкачването. Ясно разграничените скални пластове образуваха нещо като стълба и нито веднъж не се почувства в опасност, но въпреки това напредваше бавно — добре си даваше сметка, че нощното катерене и виното не са идеалната комбинация.

За няколко минути стигна до мястото, където му се бе сторило, че изчезват прилепите, макар да не бе съвсем сигурен. Нищо наоколо не напомняше на отвор на пещера или навес. Имаше добра опора и успя да извади собствения си фенер от джоба на якето, за да огледа по-добре. В същия миг един прилеп излетя от скалата и профуча покрай ухото му. Стреснат, Люк спря за момент, за да си поеме дъх и да се увери, че не е изгубил опора.

В скалата имаше пукнатина. Широка не повече от няколко сантиметра. След като прехвърли фенера в лявата си ръка, Люк успя да бръкне в цепнатината, докато пръстите му не изчезнаха до кокалчетата. Дръпна надолу и усети раздвижване. Вгледа се по-внимателно и установи, че е напипал плосък камък, вклинен в стената. Моментално се сети какво е открил. Гледаше стена от плоски камъни, подредени така умело, че почти не се отличаваха от отвесната скала.

С известни усилия освободи камъка и внимателно го постави да легне на тесния корниз, като извика на Юг да се дръпне настрани — камъкът беше голям колкото поднос за кафе и можеше да убие приятеля му, ако паднеше върху него. Следващите няколко парчета излязоха по-лесно, но вече нямаше къде да ги поставя и започна да ги бута навътре в разширяващия се отвор. Не след дълго разчисти дупка, която бе достатъчно широка, за да се провре през нея.

— Влизам — извика той надолу.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? — умолително измрънка Юг.

— Нищо не може да ме спре — решително заяви Люк и пъхна глава и рамене в отвора.

Долу Юг гледаше как раменете на приятеля му изчезват, последвани от тялото и краката.

— Добре ли си? — извика той.

Люк го чу, но не отговори.

Намираше се на входа на пещерата и запълзя на четири крака, докато не осъзна, че таванът е достатъчно висок, за да може да се изправи. Вдигна фенера и освети наоколо.

Усети как коленете му се подгънаха и едва не изгуби равновесие.

Кръвта нахлу в главата му.

Съскащото пърхане на колонията прилепи изпълваше залата.

После чу собствения си задавен глас:

— Боже мой!