Глен Купър
Десетата зала (37)

36.

Боне поведе Люк за ръка. Не му трябваше оръжие, за да се пази. Люк се тътреше като кукла, отвеян нанякъде, с блуждаещ поглед, пасивен и покорен.

— Точно така — каза Боне, сякаш говореше на куче. — Насам, след мен, добро момче.

Тръгна по един от коридорите, водещи навън от основното помещение. Отвори някаква врата.

Сякаш бе дал воля на фантазията си тук.

Стаята без прозорци бе цялата в червени и златни кувертюри, създаващи впечатлението за арабски харем. Единствената приглушена светлина идваше от две лампи в ъглите. Тънка дантела в прасковен цвят скриваше гипсовия таван. Голямо легло заемаше основната част от помещението, матракът лежеше направо на килима, покрит с оранжев сатен. Навсякъде имаше лъскави червени възглавнички.

Одил лежеше в средата на леглото и бавно се гърчеше като змия, търсеща място на припек. Беше знойна и похотлива, с хубаво стегнато тяло. Космите по пубиса й бяха черни като дългите й коси.

— Ето, Одил — гордо заяви баща й. — Подготвих го за теб. Остани с него колкото искаш, вземи го колкото пъти можеш. Ще се върна да ви проверя.

Одил изглеждаше твърде унесена, за да го разбира, но очите й попаднаха на Люк и тя започна да се докосва и да стене.

Боне го бутна напред.

— Хайде, свърши си добре работата. Позабавлявай се, после bon voyage. Приятно прекарване с руакския чай, професоре.

С тези думи силно блъсна Люк между плешките и го събори на леглото.

Одил посегна към него, сграбчи дрехите му, скъса копчетата на ризата му с изненадваща сила, после се зае с джинсите.

Боне ги погледа няколко секунди, разсмя се от сърце и излезе. Погледна часовника си и се върна в основното помещение, за да смени плочата на грамофона, да поседи и да погледа плътската голота на онези, които бяха избрали килимите на пода.

След около час щеше да довърши Люк и Сара и да ги предаде на Дювал, за да зарадва свинете си на сутринта. Къде ли беше дъртият чешит? Заоглежда пода, търсейки характерното му набръчкано хърбаво тяло. Нямаше го. Сигурно беше отишъл в някоя от стаите. А къде беше жена му? Огледа се за голям розов задник с дълга сива плитка до кръста.

— Само не ми казвай, че е отишла с Дювал! — разсмя се той. — Ама че дърт мошеник!

После забеляза жената на селския пекар, сто години по-млада от него червенокоска, която малко приличаше на Марлене Дитрих в разцвета си.

Беше яхнала един от мъжете, фермер по занаят, който беше направил опита за покушение в Кеймбридж и после бе отвлякъл Сара. Беше корав човек и Боне му се доверяваше за сериозните задачи. По време на двете световни войни беше убил повече немци от всеки друг от Руак. Сега очите му бяха затворени и стискаше зъби. Гърдите на червенокоската подскачаха в такт с музиката.

— Хей, Елен! — извика й Боне. — По-късно. Ти и аз! Ще те намеря.

Одил ту забиваше нокти в Люк, ту го галеше, движеше длани по целия му гръб надолу до кръста, мъчеше се да смъкне тесните му джинси.

Очите й бяха изцъклени, устните й се движеха, сякаш говореше, но от тях не излизаше звук. Накрая оформиха дума и я повториха.

— Cheri, cheri.

Очите на Люк рязко се отвориха.

Огледа се, хвана главата й с големите си длани и каза:

— Не съм ти cheri и няма да чукам нечия прабаба.

Опита се да се освободи от нея, но тя го сграбчи още по-силно и заби нокти в гърба му.

— Никога не съм го правил преди — гневно процеди той.

Намръщи се и я фрасна с юмрук в челюстта.

За щастие, тя моментално изгуби съзнание, така че не му се наложи да я удря отново.

Надигна се от леглото и оправи дрехите си, като гледате проснатата в несвяст гола жена.

— Изглеждащ доста добре за сто и шестнайсет години — рече той. — Признавам ти го.

Порови в джобовете си за мобилния телефон. Както и очакваше, беше изчезнал.

Завъртя дръжката на вратата. Явно Боне беше решил, че дъщеря му има доста средства, за да го задържи в стаята, без да се налага да я заключва.

Коридорът беше празен, музиката долиташе от голямото помещение.

Главата му бе абсолютно бистра. Беше такава и когато изпи чая. Остана си същата и двайсет минути по-късно. Както и сега.

Беше ги изиграл. Беше се престорил на упоен. Гледаше Сара и селяните и се опита да ги имитира колкото се може по-добре. Боне беше излъган и това бе единственото, което имаше значение.

Но защо чаят не му подейства?

Нямаше халюцинации, не се беше качил на черешата — нищо. Само главоболие.

Да не би Сара да бе убедена, че ще бъде неуязвим? Откъде е знаела?

Сара.

Трябваше да я намери. Мисълта как Жак мачка тялото й го изпълваше със сляпа ярост.

Започна да отваря вратите.

Навсякъде едно и също — стари затлъстели хора го правеха, без да забелязват натрапника. Беше повече от отвращаващо.

След като провери всички стаи в коридора. Люк се промъкна към главното помещение. Боне седеше на един стол в другата част на залата и като че ли дремеше. Пеле не се виждаше никакъв. По пода имаше достатъчно гърчещи се тела и Люк реши, че ще успее да се промъкне незабелязан до следващия коридор.

Клекна и лази на четири крака покрай стената.

Изравни се с масата. Ръкописът от манастира беше съвсем близо до него.

Дори не се замисли. Просто го направи. Просна се по корем и запълзя.

Сякаш плуваше в море от голи тела, които не забелязваха присъствието му. Стисна зъби и продължи напред.

Огледа се за Боне.

Нямаше го на стола.

„Господи — помисли си. — Господи.“

Секунда по-късно се озова под масата.

Пресегна се и напипа книгата.

„Сара, идвам.“

Бързо се върна обратно до стената. Боне не се виждаше, затова се изправи дръзко и спринтира към следващия коридор, като напъха ръкописа в пазвата си.

Отвори първата врата, която му се изпречи.

Възрастна двойка, потна и пъшкаща.

Следващата врата.

На леглото лежеше мъж е космат гръб и разкопчани панталони. Жак тромаво се опитваше да ги смъкне със свободната си ръка. Единствената част от Сара, която се виждаше под добичето, беше копринената й коса, разпиляна по възглавницата.

В ъгъла имаше тежък железен лампион.

Никога досега не беше изпитвал подобна убийствена ярост.

Тя го накара да сграбчи лампиона, отскубвайки кабела от контакта.

Тя го накара да замахне като с пикел и да забие основата му в гръбначния стълб.

И когато Жак се изви от болка, вдигна глава и изквича като ранено куче, тя го накара да стовари с все сили лампиона върху черепа му и да го счупи като орех. Тялото се строполи наполовина на пода.

Сара стенеше. Люк притисна голото й тяло към себе си и й зашепна, че всичко ще се оправи. Очите й не можеха да се фокусират. Люк продължаваше да й говори, шепнеше й, долепил устни до студеното й ухо. И накрая чу немощно, гърлено „Люк“.

Нямаше време да се опитва да я облича. Избута трупа на Жак от леглото и я уви в окървавената завивка. Канеше се да я вземе на ръце, когато му хрумна нещо. Претърси джобовете на Жак. С огромно удоволствие напипа твърдия му мобилен телефон. Погледна го.

Нямаше обхват. Разбира се. Намираха се под земята.

Пъхна телефона в джоба си, грабна Сара и я изнесе на ръце, като бутна вратата с коляно.

Коридорът бе празен.

Затича се с нея, далеч от музиката.

Чувстваше се силен, а тя бе лека като перце.

С отдалечаването от централната зала коридорът ставаше все по-тъмен. Люк напрегна очи, за да вижда какво има пред него.

Стълби.

Боне отново погледна часовника си, надигна тежките си бутове от стола и се помъкна обратно към стаята на Одил да види как дъщеря му прекарва с любовника си.

Бяха минали четири години от последното раждане на дете в Руак. Трябваше да наваксат, ако искаха да ги има и в бъдеще. Одил беше твърде придирчива според него. Красива жена като нея би трябвало да бълва бебета като на конвейер.

А тя забременя само три пъти през дългия си живот. Веднъж по време на Първата световна война, но пометна и изгуби бебето. Втория път бе непосредствено след Втората световна война. Момчето, заченато от един боец от Съпротивата от Руан, умря от бебешка треска. Третия път забременя в началото на шейсетте от един парижки турист, с когото преспа за една нощ.

Този път се роди момиче. То растеше красиво и носеше на малките си рамене надеждите на Боне и на цялото село. Детето обаче умря при един идиотски инцидент тук, в подземието. Катереше се по старите германски сандъци с желанието да се добере до върха на дървената планина, когато един от тях се катурна и я смаза с тежестта си.

Одил изпадна в депресия и въпреки молбите на баща си изгуби интерес към мъжете отвън.

Докато не се появиха археолозите.

Единственият светъл лъч в кошмара, ако питате самия Боне.

Отвори вратата с очакването да види две прекрасни любещи се тела, но тя беше сама и хъркаше с подпухнала устна.

— Исусе Христе! — възкликна той.

Нямаше нужда да претърсва стаята. Просто нямаше къде да се скрие тук.

Втурна се навън и се затича, доколкото позволяваха скованите му от артрит крака, към стаята на Жак.

Там попадна на далеч по-лоша сцена. Синът му лежеше на пода, смазан, окървавен и стопроцентово мъртъв. Сара беше изчезнала.

— Боже мой, Боже мой. Боже мой! — промълви той.

Нещо се беше оплескало неимоверно.

Къде е Симар?

— Пеле! — изкрещя той. — Пеле!

Люк понесе Сара нагоре по тъмното стълбище. В края му имаше незаключена врата.

Озоваха се в кухня, обикновена селска кухня.

Пренесе я през някакъв коридор и дневна, които бяха тъмни и празни, с разположение като в къщата на Одил. Остави Сара на едно канапе и нагласи чаршафа, за да я покрие по-добре.

Дръпна завесите.

Пред него се намираше главната улица на Руак.

Колата на Исак беше паркирана отсреща, пред дома на Одил.

Всички къщи бяха свързани. Подземието наистина се намираше под пътя, както бе предположил.

Бързо провери телефона на Жак. Сигналът беше добър. Извика списъка с последните обаждания.

Татко — мобилен.

Добре, помисли си той, но сега нямам време.

Естествено, ключовете от колата на Исак бяха изчезнали.

Бързо претършува къщата, като се опитваше да бъде колкото се може по-тих; вероятно собственикът й беше някъде долу, но не можеше да е напълно сигурен.

В коридора намери две полезни неща — ключове за кола и стара едноцевна пушка. Отвори я. В цевта имаше патрон. Намери още няколко в една кесия.

Боне се клатушкаше през подземния комплекс и крещеше името на Пеле. Всички останали мъже бяха в хватката на чая и нямаше да стават за нищо в близкия час, че и повече. Съдбата на селото зависеше от него.

Аз съм кметът, помисли си той.

Тъй да бъде.

Откри Пеле в един от коридорите. Докторът тъкмо се измъкваше от една от стаите.

— Къде беше, по дяволите? — изкрещя му Боне.

— Проверявам. Наблюдавам. Поддържам спокойствието — отвърна Пеле. — Точно както се очаква от мен. Какво има?

Боне му извика да го последва и докато двамата старци тичаха, му разказа задъхано за случилото се.

Намери ключа за осветлението на коридора.

Нищо.

При следващия коридор отново включи осветлението.

— Ето там! — посочи той.

На пода имаше червено петно на мястото, където се бе влачил чаршафът на Сара. Коридорът водеше към къщата на пекаря. Боне извади пистолета си и двамата тръгнаха нагоре по стълбите.

Люк тромаво намести Сара на тясната задна седалка на паркираното пред къщата „Пежо“ 206. Колата послушно изчурулика и се отключи, когато натисна бутона на дистанционното от дневната.

Запали, превключи на скорост и даде газ.

В огледалото видя Боне и Пеле да излизат от къщата на пекаря. Чу се изстрел. Люк превключи на втора и натисна газта до дупка.

Боне изтича до кафенето да вземе ключовете за собствената си кола.

Трябва да бъдат спрени.

Трябва да бъдат убити.

Изкрещя тези заповеди на Пеле.

Люк говореше бързо и високо, докато изстискваше цялата възможна скорост от малката кола по пустия провинциален път. Мъчеше се да принуди някакъв дежурен телефонист да го свърже с началниците. Искаше да говори с полковник Тука в Перигьо.

Полковникът трябва да бъде събуден!

Обажда се професор Симар от Бордо, по дяволите!

Беше открил кой е извършил убийствата в манастира Руак!

Боне взе ключовете и се канеше да затвори вратата на кафенето, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Всичко свърши, Боне — извика му Люк. — Свърши. Жандармеристите са на път към Руак. С теб е свършено.

Яростта на Боне изригна като вулкан.

— Мислиш, че е свършено? Мислиш, че е свършено ли? Ще свърши, когато аз кажа! Върви на майната си и кажи сбогом на проклетата си пещера! Хайде, опитай да ме спреш! Давай! Опитай!

Колата беше паркирана пред кафенето. Боне се намърда зад волана, а Пеле се настани до него с цялата пъргавина, на която бе способен един старец.

— Карабината е в багажника — каза Боне.

— Още ме бива като стрелец — изсумтя Пеле.

Боне спря колата близо до скалите. Пеле взе пушката и я прегледа набързо. Беше карабина M1 с оптичен мерник, отмъкната от убит американски войник през 1944 г. Пеле беше там. Помнеше онзи ден. Двамата с Боне взеха също така портфейла и ботушите на младежа. Пушката беше добра и с нея избиха доста шваби. Боне я поддържаше почистена и смазана.

Двамата изтичаха в гората, без да обръщат внимание на шибащите лицата им клонки.

След известно време се разделиха.

Боне продължи право към скалите. Пеле тръгна по заобиколен път в тъмното.

Люк стигна до черния път, който водеше до паркинга над пещерата. Не искаше да продължава с колата чак до края. Каквото и да се случеше, Сара трябваше да е в безопасност, затова спря на около четиристотин метра от паркинга и се наведе над седалката.

Тя постепенно идваше на себе си.

— Оставям те тук, Сара. Ще бъдеш в безопасност. Трябва да спася пещерата. Разбираш ли ме?

Тя отвори очи, кимна и отново се унесе.

Люк изобщо не бе сигурен, че го е разбрала, но нямаше значение. Надяваше се, че ще остане жив, за да й обясни.

Боне чуваше тропота и шумоленето от стъпките си през гората и хриптенето на белите си дробове. Отпред имаше разчистен и насипан с чакъл участък, направен от археолозите. Наближаваше.

Големият дъб се издигаше от другата страна на паркинга и Боне бе доволен, че е избрал ориентир, който лесно се забелязва в тъмното.

Чакълът захвърча изпод тежките му пожарникарски ботуши.

На Люк му се искаше да има фенер, за да си осветява пътя. Цареше непрогледен мрак, но той не се отделяше от пътеката. Не беше лесно да тича с пушка в ръка. Сара му се струваше по-лека.

Отпред се появи сива ивица — хоризонтът над скалите.

На сивия фон се очерта силует. Движеше се.

Боне.

Боне стигна до дървото. На метър от ствола имаше купчина камъни, бяха ги натрупали с Жак, за да отбележат мястото.

Коленичи и започна да ги разхвърля. Куфарът беше под тях, в плитка яма.

Измъкна го бавно, като внимаваше да не откачи медните жици, закрепени за клемите му. Това беше немски войскови детонатор M39 плячкосан от дивизия сапьори през 1943 г. Изглеждаше примитивен и ефективен, тежък контейнер от лята сплав и бакелит. Боне беше сигурен, че ще работи безупречно.

Работата беше трудна, но бе уверен, че старите му сапьори са си свършили добре работата — бяха надупчили скалите на половин дузина места и бяха натъпкали много пикратол дълбоко в земята. Огромна ивица скала щеше да рухне в реката, погребвайки пещерата със себе си.

Пещерата, която бе дала живот на селото и го заплашваше със смърт, щеше да стане на прах. Ако Пеле си свършеше работата, Симар също щеше да стане на прах. После Боне щеше да открие Сара и да прати и нея в небитието.

Завъртя дървената манивела и чу тракането на зъбните колела. След като навиеше докрай, щеше да постави палец на копчето с надпис ZUNDEN — запалване.

Отначало чу стъпките, после:

— Спри!

Люк се намираше на десет метра от него и пристъпваше предпазливо по чакъла. Виждаше, че Боне е коленичил и прави нещо.

Вдигна пушката и опря приклада на рамото си.

Боне го погледна и изсумтя просто:

— Майната ти!

Люк чу тракането на зъбни колела.

То спря и Боне мръдна ръката си.

В същия миг главата на Люк, идеално очертана на сивия хоризонт, изпълни оптичния мерник на Пеле.

Докторът беше коленичил в ниските храсти. Ръцете му бяха изключително спокойни за човек на неговата възраст. Главата на Люк беше във фокус.

— Не и моята пещера! — изрева Люк на Боне.

Пеле чу вика и видя през мерника как устните на Люк се движат. Кръстчето беше спряло на слепоочието му.

Показалецът му започна да обира мекия спусък.

Люк залитна, когато чу изстрела зад себе си.

Очакваше да усети някаква изгаряща болка, но не почувства нищо.

Обърна се отново към Боне. Старецът вече бе само на пет метра.

Боне погледна към пушката.

— Пеле! Бързо! — извика той. Палецът му беше върху някакво копче.

Люк изкрещя. Не беше дума. А някакъв примитивен рев, първобитен смъртен вик, извиращ някъде дълбоко от него.

Пушката му изгърмя и проблясъкът от дулото разцепи за миг тъмнината.

Чу се плякане. Върху дърво, камък, плът. Сачми за птици.

Боне лежеше на една страна с окървавено лице, очите му продължаваха да се движат. Палецът на дясната му ръка още беше върху копчето. Лявата му ръка помръдна. Беше сграбчила медната жица, откъсната от детонатора от сачмите.

Намираше се на сантиметър от клемата.

Люк нямаше време да презареди. Нямаше време да удари главата или ръката на Боне с приклада на пушката.

Времето му беше изтекло.

И тогава отново проехтя изстрел.