Глен Купър
Десетата зала (33)

32.

Вторник вечерта

Исак прочете последните думи от ръкописа, след което по линията се възцари тишина.

— Люк, там ли си още?

Люк беше в таксито, на няколко пресечки от хотела. Тротоарите бяха пълни с хора, които крачеха целеустремено към домовете си или излизаха някъде.

— Да, тук съм.

В ума му се въртяха отделни фрагменти.

Бизонът от Руак.

Дългата шия на Сара.

Кола, летяща към тях на тъмна уличка в Кембридж. Пиер, проснат по очи на пода на пещерата.

Двеста и двайсет години.

Тамплиери.

Св. Бернар, изрязан върху червена кожена корица. Тътен от експлозия и пушек в далечината.

Пикратол.

Юг, смеещ се.

Юг, мъртъв.

Натрошеното тяло на Зви върху скалите.

Презрително ухилен Боне.

Десетата зала.

Сара.

Изведнъж всичко си застана на мястото. Беше като момента, в който математикът решава теорема и написва със задоволство в бележника си QED. Quod erat demonstrandum^[1].

Беше доказано.

— Имаш ли кола? — попита Люк.

— Да, разбира се.

— Ще ми услужиш ли с нея?

Телефонът завибрира в ръката му. Търсеше го някой друг. Люк свали за момент апарата, за да погледне дисплея.

Сара Мелъри.

Сърцето му бясно заби. Натисна зеленото копче, без да предупреди Исак, че затваря.

— Сара!

Мълчание. После прозвуча мъжки глас. Стар глас.

— Държим я.

Люк знаеше кой е.

— Какво искаш?

— Да поговорим. Нищо повече. После тя може да си върви. Ти също. Има някои неща, които трябва да разбереш.

— Искам да говоря с нея.

Чуха се приглушени звуци. Люк зачака.

— Люк? — Беше Сара.

— Добре ли си?

Гласът й звучеше уплашено.

— Моля те, помогни ми.

— Ето — отново се разнесе мъжкият глас. — Вече разговаря с нея.

— Направиш ли и нещо, ще те убия. Ще те убия.

Таксиметровият шофьор го стрелна с поглед в огледалото, но явно реши да не се меси в чужди работи.

— Не се и съмнявам — с подигравателен тон отвърна мъжът. — Ще дойдеш ли да поговорим?

— Тя ранена ли е?

— Не, само притеснена. Държахме се джентълменски.

— По-добре да казваш истината, кълна се.

Мъжът не му обърна внимание.

— Ще ти кажа къде да идеш.

— Знам къде си.

— Добре. Това не е проблем за нас. Има обаче едно условие. Трябва да дойдеш сам. Бъди на мястото в полунощ. Нито минута по-късно. Доведеш ли жандармерия, полиция или когото и да било, тя ще умре по неприятен начин, ти ще умреш, пещерата ти ще бъде унищожена. Нищо няма да остане. Не казвай на никого за това. И повярвай, не е празна закана.

Исак остави Люк в кабинета си за половин час, докато помогне на едно от децата си с домашното. Жена му надникна да предложи кафе, но Люк пишеше толкова ожесточено, че едва намери време да откаже. Писмото не беше изпипано — груби драсканици с непълни изречения и съкращения. Искаше му се да може да събере мислите си и да ги подреди, но времето не му достигаше. И това трябваше да свърши работа.

Използва принтера/копир на Исак да направи дубликат на писмото, както и дубликати на цветното копие на ръкописа от Руак. Напъха всичко в двата плика, които му бе дал Исак. На първия написа ПОЛКОВНИК ТУКА, ЖАНДАРМЕРИЙСКИ УЧАСТЪК В ДОРДОН, ПЕРИГЬО, а на другия — ЖЕРАР ЖИРО, ЛЬО МОНД.

Пъхна запечатаните пликове в ръцете на Исак и му заръча да ги изпрати, ако не се чуят през следващите двайсет и четири часа.

Исак разтърка обезпокоено челото си, но се съгласи, без да каже нито дума.

Колата се оказа добра — мерцедес купе. След като излезе от вътрешното околовръстно на магистрала A20, Люк натисна газта и започна да яде километрите. Автомобилът имаше джипиес с радар. Устройството показваше, че трябва да измине 470 км и ще пристигне в 1,08. Налагаше се да навакса повече от час.

При всяко предупредително обаждане на радара натискаше спирачката и намаляваше до разрешената скорост. Нямаше време за празни приказки с жандармеристи. Половин час глупави разправии можеше да се окаже решаващ. Онези типове в Руак действаха с безпощадност, на каквато не се бе натъквал досега.

Не беше ходил в казарма. Не беше участвал дори в скаутската организация. Не знаеше как да се боксира или да хвърли човек през рамо. Нямаше оръжие, нямаше дори джобно ножче. Пък и каква полза от тях? За последен път се беше сбил в двора на училището и доколкото помнеше, накрая и той и противникът му бяха с разбити носове.

Единственото, с което можеше да се бие, беше умът му.

Отново се намираше в Перигор. Позната територия. Беше наваксал повечето време, но не цялото. Вече се налагаше да поеме с колата по второстепенните пътища, но беше късно и трафикът бе рехав.

Все още имаше време да се обади на полковник Тука. Може би бе по-разумно да остави нещата на професионалистите. Тук беше провинция, но за един час сигурно можеха да съберат специален отряд. Беше виждал по телевизията как действаха момчетата от „Реакция, помощ, намеса и безредици“. Жилави типове. Как можеше някакъв кекав археолог на средна възраст да щурмува вражеската крепост?

Пропъди тази мисъл. Той беше забъркал Сара във всичко това. И от него зависеше да я измъкне. Стисна зъби, натисна газта и колата отговори на емоционалната му нагласа.

Пристигна в околностите на Руак в 23,55. За добро или лошо, нямаше да закъснее. Инстинктивно намали на завоя, където Юг бе посрещнал смъртта си, после насочи мерцедеса към пустата главна улица на селото.

Нощта беше облачна и духаше пронизителен вятър. В селото нямаше улично осветление и всички къщи бяха тъмни. Единствената светлина идваше от синкавите халогенни фарове на колата.

Нататък по улицата една от къщите светна на етапи. Първо горният етаж, после долният. Къщата на три врати от кафенето.

Люк намали и отби до бордюра.

Инстинктивно погледна в огледалото за обратно виждане. Различи двама мъже в тъмни дрехи, заели позиция от двете страни на улицата. През предното стъкло видя същата картинка.

Бяха го заклещили.

Слезе от колата и се разтъпка, за да съживи изтръпналите си крака.

Вратата на осветената къща се отвори. Люк се напрегна. Може би в следващия миг щеше да проехти изстрел. Да го застрелят също като останалите от екипа. Може би всичко свършваше тук.

Тя беше облечена за парти с празнична блуза с дълбоко деколте и прилепнала черна пола, стигаща до средата на бедрата й. Имаше вид почти на съблазнителка. Изглежда бе отделила доста време за гримиране. Устните й бяха силно начервени и трябваше да минат за сочни.

— Здравей, Люк. Дойде навреме.

Мъркаше приятелски, сякаш го очакваше за вечеря.

Люк усети дълбоко гадене, подобно на онова, което преминава през стомаха ти с първите признаци на грип.

Насили се да заговори и думите излязоха напрегнати и сухи.

— Здравей, Одил.