Глен Купър
Десетата зала (5)

4.

Офисите на „Реставраторско бюро Юг Нино“ се намираха на Рю Божон, недалеч от Авеню Ош, само на няколко преки от Триумфалната арка. Наемите в района бяха високи и Юг беше избрал мястото заради вървящия с него престиж. За да не влиза в преразходи, беше наел само няколко стаи за своя щабквартира. Самият той живееше в 7-и арондисман в апартамент с хубав изглед към Сена и когато времето беше хубаво, изминаваше пеша пътя до компанията с пурета в уста. Насърчаваше клиентите си да го посещават, за да може да се изфука с подбраната си с вкус колекция от антики и картини, без да се брои и червенокосата му секретарка.

Като истински космополит не можеше да понесе да бъде отделен за по-дълго време от сърцето на Париж и винаги леко посиняваше, когато му се налагаше да посети червата, където се вършеше същинската работа — ниска метална постройка в мрачен индустриален район недалеч от летище „Орли“. Там фирмата получаваше какви ли не картини, произведения на изящните изкуства, книги и ръкописи от цяла Западна Европа и останалия свят, там той даваше работа на трийсет души, които неуморно, търпеливо и доходоносно заличаваха последиците от наводнения, пожари и други причинени от човека или природата щети.

Изскочи от кабинета си веднага щом чу баритона на Люк в приемната.

— Точно навреме! — извика и сграбчи приятеля си в мечешка прегръдка. Люк беше една глава по-висок, мускулест и с бронзов тен от здравата работа навън. В сравнение с него Юг изглеждаше като бледен юноша, спретнат и хилав. — Ето че най-сетне се запозна с Марго. Нали ти казах, че е красавица! — Обърна се към секретарката си. — А ти най-сетне се срещна с Люк. Казах ти, че е красавец!

— Е, несъмнено успя да ни накара и двамата да се почувстваме неудобно — с усмивка подхвърли Люк. — Марго, явно си силна жена, щом понасяш този тип.

Марго кимна безочливо в знак на съгласие.

— Приятелят ми играе ръгби, така че съм застрахована от непристойното му поведение.

— А това е Исак Мансон, директор по развитие на бизнеса и моята дясна ръка — представи Юг мъжа с костюма и вратовръзката, който се бе появил до него. Имаше къса къдрава коса и грижливо подстригана брада.

Исак се ръкува сърдечно с Люк и попита дяволито:

— Още не знаете защо сте тук, нали?

— Млък! — игриво нареди Юг. — Не ми съсипвай удоволствието. Заминавай да печелиш пари!

След като влязоха в кабинета, Юг настани приятеля си и направи малко представление, като отвори нова бутилка бърбън и наля щедри дози в кристални чаши „Бакара“. Чукнаха се и отпиха.

— Мястото изглежда добро, ти също изглеждаш добре — отбеляза Люк.

— От колко време не сме се виждали, пет години? — попита Юг.

— Нещо такова.

— Шантава работа. Виждах те по-често, когато живееше в чужбина.

— Е, знаеш как е — замислено рече Люк. — Времето все не достига.

— При последната ни среща имаше приятелка. Някаква американка.

— Нещата се разсъхнаха.

— Типично — сви рамене Юг и моментално добави: — Господи, радвам се да те видя!

Побъбриха известно време за приятелите от университета и сложния социален живот на Юг. После Марго почука дискретно на вратата и съобщи, че отново се обаждат от полицията.

— Да тръгвам ли? — попита Люк.

— Не, не, стой. Няма да отнеме много време.

Люк слушаше половината от разговора, докато Юг най-сетне затвори и въздъхна.

— Винаги се случва по нещо. Снощи са разбили работилницата ми. Пазачът бил пребит. В момента е в болница с пукнат череп. Обърнали са наопаки всичко.

— Откраднали ли са нещо?

— Нищо. Онези идиоти сигурно дори не са знаели, че реставрираме книги. От какво се интересува най-малко един невеж разбойник? От книги. А точно това са намерили. Книги в изобилие. Поезия, право… Но са оставили след себе си пълна каша.

Люк изрази съчувствие към приятеля си, който явно живееше в голям стрес, но накрая вдигна длани нагоре и каза:

— Е? Каква е работата? Какво е толкова важно, че трябваше да зарежа всичко и да си домъкна задника в Париж?

— Трябва ми мозъкът ти.

— За какво?

— За това.

Юг отиде до бюфета и извади малък пакет, увит в муселин. Двамата седнаха на дивана. Юг разчисти масичката за кафе и с нарочно бавни движения разви книгата. Кожата изглеждаше по-червена и бляскава от деня, когато я беше видял за първи път в манастира. Светецът с ореола на корицата беше някак по-триизмерен. Сребърните розетки, ъглите, ръбовете и закопчалките блестяха почти като нови. И естествено, сега книгата бе много по-лека и абсолютно суха.

— Получих това преди няколко седмици. Беше поела много вода, но хората ми се справиха.

— Добре…

— Книгата е от Дордон, Перигор Ноар, от твоята ловна територия.

Люк леко повдигна вежди.

— Някога да си чувал за селце на име Руак?

— На река Везер, нали? Обикалял съм веднъж-дваж района.

Юг разказа за манастира и пожара, като не пропускаше да вмъкне по някой и друг драматичен момент, нарочно нагнетявайки напрежението, докато стигне до върховата точка. Накрая приключи със самохвално описание на майсторството на реставраторите си при работата с ръкописи.

— Бих искал да я прегледаш и да ми кажеш какво мислиш, става ли? — попита той.

— Разбира се. Я да видим какво имаме.

Люк взе леката книга в мазолестите си ръце, отвори я, отбеляза си датата от четиринайсети век на фронтисписа и започна да прелиства страниците.

Подсвирна тихо.

— Я стига бе! — възкликна той.

— Знаех си, че ще се заинтересуваш — усмихна се Юг.

— Продължавай нататък.

Люк спираше на всяка страница, колкото да регистрира първите си впечатления. Не можеше да чете текста, но си личеше, че авторът е имал веща и умела ръка. Текстът беше изписан със стилистичен ъгловат шрифт, по две колони на страница, с мастило с ръждив цвят и приятен меден оттенък. По края на страниците имаше отметки, които са помагали на пишещия да запази редовете равни.

Но не текстът бе привлякъл вниманието му. Онова, което го грабна, бяха ярките и ясно очертани илюстрации, украсяващи полетата на някои от страниците.

Особено онези, които даваха смисъл на живота му.

Черните бикове. Сърната. Бизонът.

Изпълнени с живот и великолепно предадени в черно, тъмночервено, кафяво и охра.

— Това несъмнено е полихромно пещерно изкуство — промърмори Люк. — Късен палеолит, изображенията са много сходни по стил и изпълнение с онези от Ласко, но не са от онази пещера, нито от която и да било друга, която съм виждал.

— А ти си виждал всички, предполагам — вметна Юг.

— Разбира се! Та това ми е работата! Но знаеш ли, най-невероятното нещо тук е датата — хиляда триста и седма! Първото достоверно споменаване в писаната история за пещерното изкуство е от хиляда осемстотин седемдесет и девета година за пещерата Алтамира в Испания. А това е пет столетия по-ранно! Нямам предвид, че никой преди деветнайсети век не е виждал тези пещери, но на никого не му е хрумнало да пише за това или да възпроизведе изображенията. Сигурен ли си, че тази книга наистина е от хиляда триста и седма?

— Не съм я подлагал на лабораторно датиране, но велумът, подвързването, мастилото, цветовете — всички те направо крещят, че са от четиринайсети век.

— Сигурен ли си?

Юг се разсмя и повтори като папагал:

— Та това ми е работата!

Люк отново се зарови в книгата. Намери една конкретна страница и обърна ръкописа към Юг, за да го разгледа.

— Знаех си, че ще те заинтересува — изсумтя Юг. — Ама че изображение, колко живо е само! Виждал ли си някога подобно нещо?

В полето имаше примитивно очертание на изправена човешка фигура, представена само с няколко дебели черни щрихи. Вместо глава фигурата имаше птичи клюн, а в средата на тялото една дълга черта представяше огромен фалос.

— Да! Виждал съм! Не абсолютно същото, но много подобно. Някаква мистична фигура. С пишката включително. Направо невероятно.

Прелисти на друга страница и посочи полетата, пищно украсени с ярки цветове — плътно зелено, тъмнокафяво и огненочервено.

— Виж всички тези рисунки! Растения. — Разгърна друга страница. — А това са някакви лози. — И още една страница. — Билки. Това е като учебник по естествознание! — Накрая Люк отгърна на една от последните страници. — А това… Бога ми, Юг, това тук е карта!

По полетата на страницата имаше синя линия, която се виеше като змия през зелени, кафяви и сиви зони, явно представящи някаква топография. Навсякъде имаше малки символи — жълтокафява кула, лъкатушеща синя линия (със сигурност река), групичка постройки със сиви покриви, дърво с шантаво разперени клони, две вълнообразни линии на сив фон, а до тях — мъничък черен Х без никакво означение.

— И на мен ми заприлича на карта — съгласи се Юг.

Люк допи бърбъна си, но спря приятеля си, когато той се опита да му напълни отново чашата.

— Е, няма да е зле да ми кажеш какво пише в нея. Бива те с латинския. Аз така и не стигнах по-далеч от veni, vidi, vici.

Юг се усмихна, сипа си още едно питие и поде театрално:

— Ами, надписът на фронтисписа гласи: „Аз, Бартомио, брат от манастира Руак, съм на двеста и двайсет години, а това е историята на моя живот.“

Люк сбърчи озадачено нос.

— Продължавай…

— А първият ред на първата страница гласи: „Във вечна памет на най-великия мъж, когото съм познавал някога, свети Бернар от Клерво.“

Люк прокара пръст по ореола на светеца върху корицата.

— Този тип ли?

— Вероятно.

— Някаква връзка с породата санбернар?

— Всъщност да, те наистина са кръстени на него, но се оказва, че той е малко по-прочут от тях.

— Е, разказвай останалото.

— Не мога.

Люк вече започваше да губи търпение.

— Защо?

Юг пък се наслаждаваше на момента.

— Не мога да прочета написаното.

На Люк му дойде до гуша.

— Виж, изплюй камъчето и спри да се правиш на интересен. Защо не можеш да го прочетеш?

— Защото всичко останало е шифровано!