Глен Купър
Десетата зала (34)

33.

Петък, полунощ

Възглавничките в дневната й бяха попивали десетилетия наред пушек от камината и цигарен дим. Сладкият парфюм на Одил се открояваше тежко в застоялия въздух.

Бяха сами. Тя му посочи креслото до гледащия към улицата прозорец. Беше тапицирано с дамаска на червени рози и зелени стъбла с бодли — старомодно, подобно на всичко останало в стаята. Люк почти очакваше да види и баба й с бастун в ръка.

— Къде е Сара?

— Седни, моля. Желаеш ли нещо за пиене?

Люк скръсти ръце на гърдите си и не помръдна.

— Искам да видя Сара.

— Ще я видиш, повярвай. Но първо трябва да поговорим.

— Тя добре ли е?

— Да. Няма ли да седнеш?

Люк най-сетне се подчини, но позата му остана скована, на лицето му бе изписан гняв.

— Е, нещо за пиене?

— Не, нищо.

Тя въздъхна и седна срещу него на канапе със същата тапицерия. Събра крака и запали цигара.

— Предполагам, че не искаш, нали? Не съм те виждала да пушиш.

Люк не отговори.

Тя дръпна дълбоко.

— Отвратителен навик, но не ми е навредил, доколкото мога да преценя.

— Какво искаш? — попита той. — Интересува ме Сара, не ти.

Дори и да я беше засегнал, не пролича.

— Искам да поговорим за Юг.

Какво иска? Опрощение ли?

— Не е било инцидент, нали?

Тя завъртя цигарата между пръстите си.

— Беше инцидент.

— Но той не е умрял в колата си.

Черните й вежди се вдигнаха изненадано.

— Откъде знаеш?

— Защото е направил снимка с мобилния си телефон, след като вече би трябвало да е мъртъв.

— Каква снимка?

— На една картина.

— Ах. — Тя издиша и димът скри лицето й за момент. — Когато се забъркаш с подобни неща, винаги има прекадено много детайли. Лесно е да изпуснеш един-два.

— Това ли беше Юг? Детайл?

— Не! Харесвах го. Наистина го харесвах.

— Тогава какво е станало?

— Дойде тук, съвсем неочаквано. Влезе в къщата. Щеше да види неща, които не трябваше да вижда. Жак го удари. Прекадено силно. Удари го прекадено силно — това беше инцидентът. Аз го харесвах. Можехме да си изкараме добре заедно, да се посмеем, може би още нещо. Имах надежди.

— Значи сте го натоварили обратно в колата и сте я забили в дървото.

— Да, разбира се. Не аз, мъжете.

— Убили сте приятеля ми.

Тя пропусна думите покрай ушите си.

— Не е страдал, да знаеш. Ако трябва да си идеш, това е най-добрият начин. Чисто, без болка. Наистина го харесвах, Люк. Съжалявам, че е мъртъв.

Люк бръкна в джоба на джинсите си. Тя проследи внимателно ръката му, може би очакваше нож или пистолет. Оказа се лист хартия, ксерокопие. Люк го разгъна и изглади на коляното си, после се понадигна да й го подаде.

Тя изгаси цигарата си и се зае внимателно да разучава снимката, погледът й се местеше от човек на човек, поглъщаше всеки образ, сякаш изгубена в спомени.

— Много прилича на теб — многозначително рече Люк и я върна в настоящето.

Тя се усмихна.

— Виж само колко висок беше Дьо Гол! Ама че мъж. Целуна ме три пъти. Още усещам устните му. Бяха твърди.

Люк се наведе напред.

— Добре, стига с игрите. На колко си години?

В отговор тя запали нова цигара и загледа как димът се вие нагоре към гредите на тавана.

— Знаеш ли, на години не съм много млада. Но важното е как се чувстваш. Чувствам се млада. Това брои ли се?

— На колко си години, Одил? — отново попита той.

— Люк, ще ти кажа. Ще ти кажа всичко, което поискаш. Точно затова си тук. За да разбереш. Вършили сме лоши неща, но по необходимост. Не сме чудовища. Важно е да го разбереш. Направили сме големи неща за Франция. Ние сме патриоти. Заслужаваме да бъдем оставени на мира.

Заговори, като пушеше цигара след цигара и скачаше от една мисъл на друга. След известно време му предложи отново питие и този път той прие. Последва я вцепенено в кухнята, отчасти за да се увери, че все още са сами. Тя не възрази. На стената над кухненската маса имаше голям светъл правоъгълник, сякаш там дълго време бе висяло нещо — Одил забеляза, че Люк се взира в празното място, но не предложи обяснение. Просто наля две брендита, взе бутилката със себе си и го поведе обратно в дневната. Люк отново се настани в креслото, но остана нащрек и започна да пие едва след като тя първа отпи от питието си.

Преди тя да свърши, беше й позволил да му напълни отново чашата.

Първият й ярък детски спомен, който наистина се запечата в съзнанието й, бе как изщъпука в кафенето на баща си от жилищния етаж горе.

Стълбището свързваше кухнята на апартамента им с кухнята на кафенето. Винаги помнеше вълшебното чувство да имаш две кухни, защото това я караше да се чувства специална. Никое от другите деца в Руак нямаше две кухни.

Беше горе в спалнята и играеше със семейството парцалени кукли, когато чу два резки изстрела, които я уплашиха и същевременно събудиха любопитството й. Беше дребно кльощаво момиче, малка чернокоса красавица и дълго време никой от мъжете не я забеляза как стои сред тях и мълчаливо наблюдава сцената.

Беше виждала много мъртви животни — заклани животни, дори убити стари коне с пръснати мозъци. Затова кървавата гледка на пода на кафенето изглеждаше по-скоро любопитна, отколкото отблъскваща.

Вниманието й бе насочено най-вече към младия рус мъж, чието лице бе недокоснато благодарение на траекторията на куршума. Очите му бяха отворени и все още проблясваха в синьо, запазили последните следи от живот. Бяха дружелюбни очи. Мъжът имаше мило лице. С удоволствие би си поиграла с него. Другият изглеждаше стар и груб, подобно на мъжете от селото, а освен това лицето му представляваше истинска гротеска с гадната изходна рана през едното око.

Баща й я видя пръв.

— Одил! Разкарай се веднага оттук!

Тя не помръдна и не откъсна поглед от труповете.

Боне се завтече, грабна я с дебелите си мазолести ръце и я отнесе горе. Помнеше как миришеше намазаната му с помада черна коса и извивката на дългите бакенбарди. Той я хвърли на леглото, плесна я по дупето с опакото на дланта си достатъчно силно, за да я заболи, и извика жена си да се заеме с нея.

Беше 1899 г. Одил бе четиригодишна.

Помнеше как я заведоха в пещерата малко след като бяха застреляни непознатите. Баща й и някои други вече бяха ходили там и докато стражите стояха горе на скалите и се оглеждаха да не мине някой, селяните получиха възможност да я видят още веднъж.

Баща й я носеше на стръмните места, но този път я държеше по-нежно отпреди, разговаряше с нея по пътя и й обясняваше, че ще види хубави картинки в тъмното.

Помнеше съскането на газената лампа и пъстроцветните животни, препускащи в тъмното, помнеше огромния човек птица, за когото големите казваха, че ще я уплаши, но не успя да го направи.

Помнеше как майка й я държеше за роклята, за да не падне от корниза, докато мъжете издигаха сухата стена от плоски камъни, за да скрият пещерата и да я затворят завинаги.

Беше бунтарско дете. Някои момичета с лекота влизаха в ритъма на селския живот и се носеха безропотно по течението. Не и Одил. Откри рано книгите и списанията и беше едно от малкото деца в селото, които се застояваха над изписана страница. С насмешка се говореше за някакъв чернокос канадец, който се озовал в Руак около девет месеца преди раждането й. Някакъв професор ли е бил? Какво се е случило с него? При тези въпроси мъжете изсумтяваха и започваха да говорят за тлъстите прасета на Дювал и шунка с канадска подправка.

Когато стана на осемнайсет, точно преди инициацията й, избяга в Париж. Искаше да живее, да бъде свободна. Имаше силното предчувствие, че след като я посветят, свободата ще стане неуловима като пеперуда на ръба на скалите. Баща й Боне и най-добрият му приятел, селският лекар Едмон Пеле, я търсеха, но градът беше огромен, а те нямаха сигурни следи. Освен това наближаваха тежки времена и те трябваше да потиснат тревогата си, че Одил може да се разприказва, и да се върнат в Руак, за да се справят с надвисналата буря.

Никой не знаеше къде точно ще пламне огънят, но цяла Европа бе като сухи подпалки с непрекъснато променящи се съюзи, заграбване на земи, гняв и недоверие. На 28 юни 1914 г. един студент, босненският сърбин Гаврило Принцип, извърши покушение срещу австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево. Ако това не беше дало начало на войната, щеше да се появи друг повод. Тъжно, но тя беше неизбежна.

Одил попадна в бохемската тълпа художници и писатели на Монмартър и когато младите мъже от обкръжението й заминаха на война, се премести в мръсното студио на един по-стар художник с куц крак и лошо пиянство, който едва свързваше двата края, като караше такси. Беше време на опасности и лоши предчувствия. Германците настъпваха и Париж беше на прицела им. Въпреки това за провинциално момиче от изолирано село в Перигор градският хаос бе опияняващ и тя пиеше силните усещания като вино.

Към края на август 1914 г. френската армия и британският експедиционен корпус бяха принудени да отстъпят до река Марна в покрайнините на Париж. Двете основни немски армии, които току-що бяха прегазили Белгия, напредваха към столицата.

На 6 септември германците бяха на път да пробият блокираните позиции на френската Шеста армия. Гарнизоните в Париж получиха вест, че има нужда от подкрепления на Марна. Седма дивизия беше готова, но всички военни транспортни средства бяха заети, а железопътната система беше задръстена до степен на парализа. Тогава военният губернатор на Париж зададе съдбовния въпрос: „Защо да не използваме таксита?“

Призивът стигна до таксиметровите шофьори в града и след няколко часа при Дома на инвалидите се образува конвой. Одил също чу призива. Приятелят й бе в разгара на поредния безпаметен запой. Тя веднага се задейства. Онзи да върви по дяволите! Немците идваха, а Одил знаеше как да кара кола — поне това беше научила от жалкия си приятел. Червеното рено с жълти спици на колелата, една от най-очуканите коли по улиците на Париж, беше в изправност, така че тя скочи зад волана и се присъедини към конвоя.

Може би не беше единствената жена шофьор онзи ден, но й харесваше да си мисли, че е. Колоната стигна празна до Дамартен. В сумрака при страничните коловози ги чакаха пехотинци, които се качваха по петима в кола, след което автомобилите продължиха в мрака с изгасени светлини.

Момчетата, които се качиха в таксито на Одил, викаха и ревяха възторжено за страхотния си късмет чак до фронта. Тя ги разцелува за сбогом, даде им да й опипат гърдите и започна да обръща за втори курс, когато върху тях се стовари градушка германски снаряди.

Разнесоха се оглушителни трясъци, проблесна ослепителна светлина. Върху откритото такси се изсипа кал и покри цялата й коса и дрехите. Одил погледна надолу. В скута й имаше окървавена длан и когато я вдигна, сякаш бе хванала топлата ръка на момче, с което са излезли на среща. Изхвърли я на земята, като се молеше да не е принадлежала на някое от нейните момчета, и тръгна обратно към Париж за втори курс.

Онази нощ такситата закараха на Марна четири хиляди души подкрепление, които обърнаха хода на битката, спасиха Париж, а може би и цяла Франция.

Одил искаше Люк да знае това.

Остана на фронта седмици наред, помагаше на медицинските сестри и правеше всичко по силите си за ранените момчета. Работеше всеотдайно, докато някаква треска едва не я уби. Изтощена и шокирана от ужасите на войната, тя се довлече обратно в Руак и остави майка си да я сложи в старото й легло, където под меките завивки захлипа за първи път от години.

Баща й дойде да говори с нея чак когато се увери, че Одил няма да се срине напълно. Не си падаше по женски емоции. Зададе й само два груби въпроса: „Сега ще станеш ли една от нас? Готова ли си за инициацията?“

Одил беше видяла предостатъчно от широкия свят. Руак бе далеч от лудостта и окопите.

Каза, че е готова.

Не мина много време и войната отново се завърна.

Този път германците имаха повече успехи, окупираха цяла Франция и селяните от Руак не можеха да ги избегнат. Боне вече бе кмет. Баща му, предишният кмет, беше умрял в началото на Втората световна война.

Новият кмет написа смъртния акт на баща си с дебелата писалка на стареца и фалшифицира датата на раждането му, както беше правил и предишният кмет поколения наред. И баща му бе надлежно погребан в селското гробище, в което имаше изненадващо малко надгробни камъни предвид възрастта му.

В съответствие с обичая на камъните бяха изписани само имената на покойните. Нямаше дати на раждане и смърт и тъй като гробището беше закътано и до него се стигаше през една частна ферма, никой не забелязваше тази странност.

Руак създаде своя собствена партизанска група, която бе под чадъра на Съпротивата, но иначе действаше почти самостоятелно. Щабът на Дьо Гол в Алжир се опита да въведе известен ред в начинанието, кръсти бандата на Боне Отряд 70 и от време на време им изпращаше кодирани съобщения. Срещаха се по тъмна доба в подземното скривалище, като кметът водеше събранията, а д-р Пеле играеше ролята на негов заместник. Боне винаги повтаряше: „Приоритети ни са следните: на първо място Руак, на второ място Руак, на трето място — пак Руак.“ А един от останалите винаги предизвикваше смях, като довършваше: „А на четвърто място — Франция.“

Опитът на Одил от предишната война се оказа полезен за групата и баща й с неохота й позволи да участва в някои от ударите им заедно с брат й Жак. Двамата бяха силни и здрави, бързи и атлетични. Пък и ако Боне не беше дал позволението си, Одил щеше да избяга и да се присъедини към някой друг отряд.

Боне и д-р Пеле бяха добър екип. Боне не говореше много, но действаше решително. Пеле бе по-приказлив и хората от селото знаеха, че ако отидат в кабинета му, ще им надуе главите. Отрядът им бързо си спечели репутация със своята ефективност и абсолютна безпощадност. Говореше се, че нападали швабите с почти нечовешка свирепост и жестокост. Отряд 70 превръщаше нацистките си жертви в неразпознаваеми парчета кърваво месо и танковата дивизия на СС, която имаше за задача да държи под контрол Дордон, се страхуваше от тази група повече, отколкото от всички останали партизански отряди.

При една от по-значителните им акции Боне си втълпи, че групата му ще отмъсти за клането на френски цивилни от съседното селце Сен Жулиен. Танков отряд обградил селището в търсене на партизани, за които се смяташе, че се крият в горите наоколо. Всички мъже били изкарани от домовете им и събрани в училищния двор. Нацистите поискали информация за партизаните. Когато не получили такава, всички седемнайсет души, сред които и едно четиринайсетгодишно момче, държащо баща си за ръката, били екзекутирани с куршум в тила.

Две седмици по-късно маки заловили осемдесет и двама германци на петдесет километра западно от Бержерак и ги транспортирали в казармите Давус, твърдина на Съпротивата в града.

Една неделя Боне и Пеле нахлули в казармата и под фалшив предлог извели седемнайсет пленници от килиите им. Немците били натоварени в камиони, карани от хора от Руак, които през целия път от Бержерак до Сен Жулиен им се зъбили и заканвали.

Когато ги събрали в същия училищен двор, където били избити цивилните, пленниците вече знаели съдбата си и не били на себе си от ужас. Присъствието на красивата Одил по никакъв начин не повдигнало духовете им, защото тя, също като мъжете, държала брадва с дълга дръжка. Боне лично се обърнал към осъдените, крещял им за извършените престъпления и им обещал, че ще страдат, преди да умрат.

И в последвалата касапница всички седемнайсет души били накълцани на парчета, като първо отрязали ръцете и краката им.

Накрая до Боне стигнала вестта, че Отряд 70 е привлякъл вниманието на командването на Свободната френска армия и на самия генерал Дьо Гол. Искали да се срещнат лично с него. Боне мразеше да пътува. Изпрати в Алжир д-р Пеле и той си изкара чудесно там като почетен гост на двамата лидери на Френския комитет за национално освобождение, генералите Дьо Гол и Анри Жиро, които превъзнасяли делата на отряда на Руак, най-свирепия от всички маки във Франция.

Пеле се върнал с медал, който според Одил би трябвало да принадлежи на баща й. Докторът обаче го носел гордо на гърдите си всеки ден.

През юли 1944 г. Боне и Пеле изчезнали за седмица, за да участват в среща на партизански командири в Лион, и когато се върнали, съобщили на отряда за голямата акция, планирана за вечерта на 26 юли. Ако всичко минело добре, мнозина шваби щели да намерят смъртта си, а партизаните щели да заграбят доста пари.

Първо Боне им разказал каква би трябвало да е ролята им в удара.

После им казал какво всъщност ще правят.

Одил и групата от Руак се скрили в гората до железопътната линия. И до днес си спомняше как бясно биело сърцето й при приближаването на влака. Било рано вечерта и все още било светло. Тя и всички останали били подготвени да действат под прикритието на тъмнината, но нямало как да променят разписанията на нацистките влакове.

Под един акведукт били заложени шейсет килограма пикратол. Отрядът от Руак разполагал с една картечница и два автомата. Всички останали, в това число и Одил, били въоръжени с пистолети. Нейният бил стар, полско производство, който непрекъснато засичал. Баща й и брат й имали и ръчни гранати.

Пътуващият от Лион за Бордо влак минал покрай тях и Одил започнала да брои вагоните. Стигнала до пет, когато експлозията изкарала локомотива от релсите. Настанал истински хаос, вагоните се наблъскали един в друг. Плъзгащата се врата точно пред тяхната позиция се отворила и трима зашеметени германци, целите в синини и объркани от сблъсъка, я зяпнали право в очите. Одил изстреляла всичките си осем патрона от разстояние не повече от десет крачки. Виждала как куршумите улучват целите си и изпитвала радостна тръпка всеки път, когато от изходната рана пръскала кръв.

Чула баща й да казва: „Добре сторено.“

Отрядът от Руак завладял последните два вагона, докато другите групи атакували предните. Планът бил товарът да се прехвърли на чакащите тежки камиони, които да откарат награбеното до щабквартирата на Съпротивата в Лион.

Боне обаче имал друга идея. Завладените от него вагони били пълни с банкноти, златни ключове и малък сандък, върху който имало провокативен надпис — ЗА РАЙХМАРШАЛ ГЬОРИНГ.

Двамата с Пеле хвърлили гранати в гората, за да създадат впечатлението, че в задната част на влака се води ожесточена схватка. В суматохата всички изцапани с кръв сандъци от двата вагона били пренесени до камионетки, карани от членове на отряда от Руак.

След по-малко от половин час цялата плячка била в селото, а водачите от Съпротивата така и не разбрали.

В подземното скривалище Боне взел лост и отворил малкия сандък. Вътре имало картина. Портрет на прекрасен млад мъж с бледо лице, наметнат с кожи.

— Дебелогъзият Гьоринг е искал това — обявил Боне, като вдигнал картината пред съселяните си. — Сигурно струва много. Вземи, Одил. Да се наслаждаваш на едно хубаво момче. Заслужи си го.

Одил моментално се влюбила в портрета. Изобщо не я интересувало дали е ценен или не. Младият мъж от картината вече бил неин. Смятала да го окачи на стената над кухненската маса, за да закусва, обядва и вечеря с него.

Наистина бил хубаво момче.

На светлината на голите крушки преброили парите и разделили златните кюлчета. Замаяни от победата и пиенето, слушали последните преценки на Боне, които били обявени по следния начин.

— Тук има достатъчно, за да уредим живота си — казал той и вдигнал чаша. — Приятели и роднини, за много години!

Минаваше един. Въпреки безкрайния ден Люк не бе уморен. Вцепенен, но не и уморен. Жената, в която се взираше, беше на сто и шестнайсет години. А изглеждаше знойна и гъвкава, апетитна четирийсетгодишна дама.

— След войната живеехме в мир — рече тя. — Не тормозим никого, никой не тормози нас. Искаме да си живеем живота. Това е. Но после дойде ти и всичко се промени.

— Значи вината е моя? — невярващо попита той. — Искаш да кажеш, че кръвта на убитите от вас е по моите ръце?

Откъм кухнята се чуха тежки стъпки. Люк бързо се обърна. Боне изпълни входа с едрата си фигура. Не се бе бръснал от известно време и бузите му бяха покрити с бяла четина.

— Имаме право да се защитаваме! — изфъфли той. Почти пръскаше слюнки. — Имаме право да бъдем свободни. Имаме право да бъдем оставени на мира. Няма да позволя да ни изследват, бодат и да се отнасят с нас като с животни в зоологическа градина. А точно това ще се случи, ако продължиш с проклетата си пещера.

Синът му стоеше зад него. Ръкавите на тениската му бяха опънати от яките бицепси. Двамата мъже влязоха в дневната. Ботушите им бяха кални.

Люк стана и се обърна към тях.

— Добре, чух Одил. Вече разбрах що за хора сте. Чудесно. А сега искам да видя Сара и да я отведа у дома.

— Първо трябва да поговорим — настоя Боне.

— За какво?

— Кой друг знае? На кого още си разказал за нас?

Ако възнамеряваха да го сплашат със свирепите си погледи и заплашителната стойка, определено постигнаха успех. Люк беше едър, но не беше боец. Тези хора бяха способни на изключителна жестокост, това поне бе ясно.

— Никой не знае, но ако с мен се случи нещо, всички ще разберат. Оставих писмо, което ще бъде отворено, ако умра или изчезна.

— Къде е това писмо? — попита Боне.

— Нямам какво повече да кажа. Къде е Сара?

Жак се изсмя подигравателно.

— Наблизо е. Хвърлил съм й око, да знаеш.

Едрото просташко лице и неприкритият сексуален намек влудиха Люк. Нямаше значение, че щеше да си изпати зле. Постъпката не бе разумна, но той се хвърли напред и юмрукът му улучи Жак по скулата.

Като че ли нарани ръката си повече, отколкото лицето на дръвника, защото Жак успя да се отърси и така го срита с коляно в слабините, че Люк рухна на четири крака, потопен в море от болка и гадене.

— Жак, не! — изкрещя Одил, когато брат й понечи да го изрита отново в чатала.

— Не там! — нареди Боне и синът му отстъпи. Кметът застана над Люк и стовари тежкия си като ковашки чук юмрук върху врата му. — А тук!