Глен Купър
Десетата зала (28)

27.

Приорат Сен Марсел, 1142 г.

Събирането бе необичайно събитие за скромен приорат като Сен Марсел. Разположен сред гъста гора, далеч от река Саона, той не беше пригоден да посрещне наплива поклонници. Те пристигаха от всички посоки на Франция и никой не можеше да каже със сигурност как тези толкова различни хора бяха научили за наближаващата смърт на един-единствен човек.

Абелар, великият учител, философ и богослов, лежеше на смъртния си одър.

Имаше подопечни, ученици и почитатели от всички места, на които се бе спирал през живота си — Париж, Ножан сюр Сен, Руак, манастирите „Сен Дени“ и „Сен Жил дьо Рюи“, от „Параклет“ във Ферьо Кинси, както и от неговото последно убежище край Клюни. Беше прекарал живота си в учене и скитане, мислене и писане, и ако не беше ужасната бяла чума, охтиката, която ядеше дробовете му, щеше да продължава да привлича множество последователи. Толкова силно бе обаянието му.

Лечебницата малко се различаваше от селска колиба със сламен покрив и на отъпкания участък между нея и параклиса около четирийсет души се бяха установили на лагер, за да се молят, да разговарят и да го посещават по един или двама.

Пътят от Руак до Сен Марсел беше двайсет и четири годишно изследване на живота и любовта. След като здравето и духът му се възстановиха, Абелар напусна Руак и отиде в манастира „Сен Дени“, където заживя като бенедиктински монах и навлезе в изключително богат период на медитация и писане. Именно там той съчини не само противоречивия си трактат върху Светата Троица, който така притесни ортодоксалната Църква, но и продължи да пише любовните си писма, всяко по-страстно от предишното, до любимата си Елоиз, която все още се намираше в убежището си в Аржантьой.

Беше изключително плодовит. Любознателността му, острата като рапира интелигентност и безграничната му енергия го караха да оспорва, проучва и разтърсва установената мисъл до основите й. И всеки път, когато духът му униваше или темпото се забавяше, той излизаше с плетената си кошница из полета и ливади да събира билки и ягоди за голямо забавление на останалите монаси, които нямаха представа какво прави той с растенията.

Абелар имаше нещо като своя лична троица, която заемаше всичките му мисли — теология, философия и Елоиз. Относно първите две малцина имаха достатъчно ум, за да премерят сили с него или да споделят интелектуалните му наклонности. Относно третото всеки мъж можеше да разбере копнежите му.

Елоиз, милата Елоиз си остана любовта на живота му, пътеводната светлина на далечно възвишение, която го приканваше да се върне у дома. Но тя беше сложила булото и дрехата и сега цялата й преданост бе към Христос. Можеха само да си разменят писма, в които изливаха страстта си един към друг.

Нито той, нито Бернар от Клерво биха могли да си представят, че нововъзникналата враждебност на духовника към Абелар ще изгради моста, който щеше да обедини злочестите любовници.

Когато напусна Руак и се завърна в Клерво с излекувано тяло и разстроен дух, Бернар горчиво съжаляваше за решението на брат си Бартомио да не се откаже от дяволското вариво. Сега обвиняваше най-много Абелар за развоя на събитията, защото никой от участниците в цялата тази история не беше с по-обхватен ум и по-убедителен от евнуха. Горкият му брат беше само една пионка в ръцете му. Истинският злосторник бе Абелар.

Именно затова той използва своята все по-разширяваща се сфера на влияние, за да държи под око монаха ренегат, и когато в ръцете му попадна трактата на Абелар върху Светата Троица, той се хвана за изказаните ереси, както ги виждаше, и настоя да бъде призован на папския събор в Соасон през 1121 г., за да отговаря лично за писанията си.

Там Бернар гневно го запита дали не твърди, че Отец, Син и Свети Дух са отделни и всеки от тях съществува поотделно? Нима Единственият Бог за него е само абстракция? Да не би дяволското вариво да го е лишило от ум?

С доста голямо задоволство Бернар научи по-късно, че Абелар бил принуден от папата да изгори книгата си и да се върне в немилост в „Сен Дени“. Горчивите семена бяха посети. Монасите от манастира сметнаха за нужно да се отърват от Абелар и ереста му и той заживя като отшелник в едно затънтено селце в околностите на Троа, известно като Ферьо-Кинси. Там заедно с малка група последователи основа нов манастир, който нарече „Оратория на Параклета“. Параклет — Свети Дух. Пръчка в окото за обвинителите му.

Мястото подхождаше на Абелар. Беше затънтено, недалеч имаше хубав извор, плодородна почва и достатъчно дървен материал за построяването на църква. И за негова радост, в околностите се срещаха в изобилие упойващи лози, див ечемик и бодливо грозде.

Когато основните части на манастира бяха построени и имаше параклис и квартири, той направи нещо, което не би могъл, ако не беше абат на това място — извика Елоиз.

Тя дойде от Аржантьой в теглена от коне каруца в компанията на няколко монахини.

Макар и облечена в простата дреха на сестра, Елоиз бе също толкова пленителна, колкото я помнеше.

Бяха заобиколени от последователите си и не можеха да се прегърнат. Докосване на ръце, нищо повече. Беше достатъчно.

Абелар забеляза, че разпятието й е по-голямо от тези на спътничките й.

— Значи вече си приора — отбеляза той.

— А ти — абат, сир — изтъкна тя.

— Явно сме достигнали до високи постове — подигравателно подхвърли той.

— За да служим по-добре на Христа — каза тя и сведе очи.

През нощта отиде при нея в малката къща, която бе построил. Тя протестира. Заспориха. Погледът му бе безумен, говореше много бързо и отнесено, беше убедителен, но говореше припряно, без прекъсванията на нормалния разговор. По-рано същата вечер бе пил от чая на просветлението. Не беше нужно тя да научава това. Времето го притискаше. Скоро настроението му щеше да се пресече, а той не искаше тя да го вижда в това състояние.

Умът и езикът й бяха остри и хапливи както винаги. Кожата й беше по-бяла и от най-финия мрамор в салона на чичо й Фюлбер. Много малка част от нея се показваше изпод грубата целомъдрена дреха. Той я бутна на леглото и се хвърли отгоре й, като я целуваше по шията и бузите. Тя го отблъсна и го укори, но после отстъпи и също го целуна. Той задърпа грубата тъкан, която я покриваше до глезените, и оголи бедрата й.

— Не можем — изстена тя.

— Ние сме съпруг и съпруга — задъхано избъбри той.

— Вече не.

— Все още да.

— Ти не можеш — заяви тя и тогава усети възбудата му върху крака си. — Как е възможно? — ахна. — Какво е станало с твоето нещастие?

— Казах ти, че има начин да бъдем отново мъж и жена — каза той и вдигна дрехата й високо над кръста.

Двуличие.

Тежеше върху им. Тя бе невяста на Христа. Той бе дал монашеските обети, а те включваха и целомъдрие. И двамата имаха мощни умове и познаваха напълно религиозните, етичните и духовните последици от действията си. Но въпреки това не можеха да спрат.

Няколко пъти седмично след сутрешната молитва Абелар се оттегляше в къщата си, пиеше от чая на просветлението и в полунощ отиваше при нея. Понякога тя казваше „не“ — но само в началото. Друг път не произнасяше нито дума. Но всеки път се съгласяваше и двамата си лягаха като мъж и жена. И всеки път, след като свършеха, той я оставяше разплакана и разкъсвана от угризения. Когато беше сам, той също се молеше горещо за опрощение на греховете си.

Връзката им можеше да продължи без никакви смущения. Той беше скопец. Всички го знаеха. Поради тази прищявка на съдбата отношенията им не можеха да бъдат обект на подозрения и упреци.

Но въпреки това връзката им не можеше да продължи. Накрая Бог се оказа по-силен от похотта им. Чувството за вина ги разкъсваше и заплашваше здравия им разум. Прикриването на тайната ги смазваше. Тя сподели, че се чувства като крадец в нощта, и той не можеше да не се съгласи с нея. Абелар винаги настояваше да я остави след любенето им заради тъмната страна, която го обхващаше. Не искаше тя да става свидетел на това. И после бягаше в гората, преди яростта да го обземе. Там удряше дърветата с тояги и бъхтеше земята с юмруци, докато болката не го принуждаваше да спре и докато облакът не се разсееше.

Тези цикли на грях и разкаяние ги превърнаха в двойка волове, впрегнати във вършачка, които непрекъснато се въртяха и въртяха, без да стигнат доникъде. Докато лежаха изтощени след любенето, двамата се питаха един друг, нима не се бяха посветили на по-висши цели.

След време, въпреки непреодолимото си желание и привързаност, той я замоли да се върне в Аржантьой и тя с нежелание се съгласи.

Продължиха да си пишат десетки писма, да изливат душите си върху пергамента. Никое не въздейства на Абелар повече от онова, което препрочиташе всеки ден до края на живота си:

Ти искаш от мен да се откажа от дълга си и да принадлежа изцяло на Бог, на когото съм посветена. Как мога да направя това, когато ме плашиш с опасенията си, които мъчат ума ми денем и нощем? Когато злото ни заплашва и е невъзможно да го избегнем, защо да се отдаваме на безполезния страх от него, който е по-мъчителен и от самото зло? Каква надежда ми остава, след като те загубих? Какво може да ме задържи на земята, когато смъртта ми отнеме всичко, което ми е било мило тук? Отказах се без трудности от всички наслади в живота, запазвайки единствено любовта си и тайното удоволствие да мисля непрекъснато за теб и да научавам, че си жив. И в същото време, уви! — ти не живееш за мен и не смееш да ме приласкаеш дори с надеждата, че ще те видя отново. Това е най-голямото ми нещастие. Небето ми заповядва да се отрека от фаталната си страст към теб, но — о! — сърцето ми никога не ще може да се съгласи с това. Сбогом.

В нейно отсъствие Абелар отново се посвети изцяло на писането, преподаването и горещата молитва. Винаги беше магнит за учениците с най-добрите умове, и сега те го откриваха в „Параклет“.

Но Бернар, който вече беше приел изцяло ролята на възмездието, също го намери — или по-точно прочете новите му писания. Абелар преподаваше и пишеше вече от няколко години, но възгледите му за Светата Троица отново го сблъскаха с ортодоксалните гледища и към 1125 г., благодарение на далечната, но мощна ръка на Бернар, позицията му в „Параклет“ стана несигурна.

Абелар извика още веднъж Елоиз, като я уверяваше, че става въпрос за важна работа, а не за страст. Това бе полуистина, тъй като страстта му се бе разгоряла още по-силно.

Каза й, че са му предложили да застане начело на манастира „Сен Жил дьо Рюи“ в Бретан и че е приел. Да, Бретан бе далеч, но можел да започне отново, по-далеч от сферата на влияние на противниците му. Имал много за писане и още повече за научаване, а енергията и амбициите му никога не са били по-големи. И можел да посещава детето им Астролаб, което от самото си раждане живееше в Бретан при сестрата на Елоиз.

А най-главното остави за накрая. Нежно и в същото време властно положи ръцете си върху раменете на Елоиз и й даде титлата игуменка на „Ораторията на Параклета“. Манастирът вече бе неин. Той щял да се завърне тук едва след смъртта си.

Тя заплака.

Сълзи от мъка по изгубената им любов, по дъщеря й, която не познаваше майка си.

Но същевременно и сълзи от радост за чудодейния триумф на Абелар над жестоката ръка на чичо й и за неукротимия му дух и жизненост.

Сестрите й бяха призовани от Аржантьой в новата им обител. Братята на Абелар щяха да освободят „Параклет“, така че манастирът да бъде изцяло женски.

По време на литургията той официално я ръкоположи за игуменка и й предаде копие на монашеския устав и baculum, свещеническия жезъл, който тя пое здраво, без да откъсва очи от неговите.

А по-късно, докато той яздеше на запад и си мислеше, че никога вече няма да я види, тя преглътна сълзите си и спокойно отиде в параклиса, където монахините я чакаха да поведе първата вечерня.

Абелар не се задържа дълго в Бретан. Превърна тъгата и отчаянието си в авторитарен стил на управление и бързо се отчужди от новото си паство, което очакваше от него да бъде небрежен водач. Пишеше трескаво, молеше се с гняв в очите, жестоко съкрати дажбите на монасите и ги караше да работят като добитък. Единствената му утеха бе епизодичното пиене на чая на просветлението, който го спасяваше от мъчителите и подсилваше увлечението му. Но отново разбра, че е време да продължи нататък, когато събратята му в „Сен Жил дьо Рюи“ изразиха неудоволствието от властното му управление, като се опитаха да го отровят.

Така започна последната глава в живота му, петнайсет перипететични години, през които се подвизаваше в Нант, Мон Сен Женевиев и отново в Париж, където събираше ученици така, както катерицата събира жълъди. И където и да отидеше, гледаше да има добър запас от своите безценни растения и плодове — не минаваше нито седмица без да си позволи доза от тях.

Капризите на съдбата не му позволиха да живее в брачно блаженство с единствената си истинска любов и Абелар смяташе, че няма какво да губи със свободното изразяване на възгледите си. С всеки следващ трактат, с всяка следваща книга той се обръщаше против църковните традиции с могъщия си разум и всяка негова публикация в крайна сметка се озоваваше на писалището на Бернар, който стъпка по стъпка бе станал богослов, отстъпващ по влияние единствено на папата.

В „Sic et Non“^[1] Абелар представи една почти пародия на ортодоксалното църковно управление и направи да изглежда така, сякаш отците на Църквата не са можели да се изразяват ясно. Бернар скърцаше със зъби, но сама по себе си книгата не беше подсъдна. Накрая обаче Абелар престъпи границата, поне според Бернар. Бернар смяташе, че с „Expositio in Epistolam ad Romanos“^[2] евнухът плюе в краката на Църквата, като отрича самите основи на Изкуплението. Нима Христос не е умрял на кръста, за да изкупи греховете на хората, умирайки вместо тях? Не и за Абелар! Той твърдеше, че Христос е умрял, за да спечели сърцата на хората чрез примера на помиряващата любов.

Любов! Това вече бе прекалено.

Бернар насочи цялото си влияние към задачата да смаже Абелар веднъж завинаги. Времето за личните предупреждения бе отминало и той отнесе въпроса до епископите на Франция. Абелар бе призован на събора в Санс през 1141 г., за да защити позициите си. Той предположи, че ще има възможност да се изправи открито срещу обвинителя си, да дебатира със стария си приятел и да премери сили с него по същия начин, по който го бяха правили по време на възстановяването им в Руак.

Когато пристигна в Санс, Абелар за свой ужас научи, че предишната вечер Бернар се е срещал насаме с епископите и че резултатът вече е предрешен. Нямаше да има никакви публични дебати, но съборът се съгласи да позволи на Абелар да се защити, като се обърне директно към Рим.

Абелар така и не стигна дотам.

Бернар се погрижи папа Инокентий II да потвърди присъдата на събора в Санс, преди Абелар да излезе от Франция — не че имаше някакво значение, защото няколко месеца преди това един от учениците на Абелар се бе изкашлял в лицето му и беше посял охтиката в дробовете му.

Няколко седмици след събора в Санс той се разболя. Отначало се появиха треската и нощните изпотявания. След това дойде ред на пристъпите раздираща кашлица. Зелените храчки от дробовете му придобиха розов оттенък, после се изпъстриха с червени жилки, докато не се превърнаха в алени изблици. Апетитът му изчезна като водата в пресъхнал кладенец. Теглото му намаля.

Изгуби дори желание за червения си чай.

Почитаемият Пиер, абат на Клюни, стар колега и благодетел, се намеси, когато Абелар премина през манастирските порти, настоявайки да продължи към Рим за аудиенция със светия отец.

Пиер му забрани да пътува и го накара да пази леглото. Издейства от Рим смекчаване на присъдата и прекърши дори желанието на Бернар да го преследва, когато му каза, че Абелар умира. Нима по-нататъшното гонение на монаха не е безсмислено и жестоко, попита той, при което Бернар въздъхна дълбоко и се съгласи.

През зимата и в началото на пролетта силите продължаваха да напускат Абелар. Пиер смяташе, че приоратът Сен Марсел, който бе дъщерен на Клюни, е по-спокойно място с повече грижовни ръце и Абелар беше изпратен да умре там.

На поляната се появи процесия монахини на коне. Априлската вечер бе ветровита. Мъжете в лагера зарязаха приготвянето на храната и се изправиха на крака. Чу се мърморене. Порив на вятъра свали качулката на жената, която яздеше с изправен гръб на седлото, и отнесе воала й. Тя имаше дълга сива коса, сплетена на дълга плитка.

По-късно през деня настъпи внезапна суматоха и група мъже от кралската гвардия властно влязоха в приората. Бартомио ги посрещна, размени няколко думи с капитана им и пребледня.

— Кога? — попита той.

— Не е много далеч зад нас. Може би след час. А ти кой си?

— Брат му — промълви Бартомио. — Аз съм братът на Бернар от Клерво.

Един от войниците отвори вратата и Бернар излезе от изящната си карета. Изглеждаше блед и изпит. Беше на петдесет и две, но изглеждаше по-възрастен. От тежестта на високия пост и годините спартански живот кожата му бе станала отпусната и жълтеникава, крайниците му бяха сковани от артрит. Огледа критично дрипавия лагер на поклонниците и насъбралите се духовници и книжници, мъже и жени.

Дали и аз ще имам толкова обожатели преди да умра, помисли си той. После попита заповеднически на висок глас:

— Кой ще ме отведе да видя Абелар?

Бартомио го приближи. Погледите на двамата се срещнаха за момент, но Бернар поклати глава и се извърна, ала после отново се взря в него.

— Здравей, Бернар.

За миг се ядоса на това фамилиарничене. Той бе абат на Клерво. Папските легати търсеха съветите му. Беше седял до папите и сегашният свети отец ценеше мнението му повече от мнението на всеки друг. Той беше основател и благодетел на Ордена на тамплиерите. Бе изцерил тежките разпри в Църквата. Кой е този монах, че си позволява да се обръща към него по име?

Отново се вгледа в очите му. Кой е този човек?

— Да, аз съм — каза Бартомио.

— Бартомио? Не може да си ти. Ти си млад.

— Има и друг, още по-млад. — Бартомио се обърна към лагерния огън. — Нивар, ела тук.

Нивар пристигна тичешком. Бернар не го бе виждал половин живот, но най-малкият му брат би трябвало вече да е прехвърлил четирийсет. Не можеше да бъде този висок и мускулест младеж пред него.

Тримата се прегърнаха, но прегръдката на Бернар бе несигурна и предпазлива.

— Не се вълнувай. Всичко ще ти бъде обяснено, братко — рече Бартомио. — Побързай, ела да видиш Абелар, докато още диша.

Когато Бернар и Бартомио влязоха в къщата, Елоиз се обърна да сгълчи натрапниците, но разбра, че е пристигнал високопоставен човек.

Изправи се и се опита да целуне пръстена на Бернар, но той я подкани да продължи бдението си.

— Ваше преосвещенство, аз съм…

— Ти си Елоиз. Игуменката на „Параклет“. Зная за теб. Чувал съм за ума и благочестието ти. Как е той?

— Отива си. Елате. Още има време.

Елоиз докосна кокалестото рамо на Абелар.

— Събуди се, скъпи. Дошли са да те видят. Твоят стар… — Погледна въпросително към Бернар.

— Да, наречи ме негов стар приятел.

— Старият ти приятел Бернар от Клерво е дошъл да бъде с теб.

Немощната, подобна на пухтене кашлица показа, че се събужда. Бернар изглеждаше шокиран от вида му — не защото беше кожа и кости, а защото изглеждаше толкова млад.

— И Абелар също! — изсъска той.

Бартомио стоеше в ъгъла, скръстил ръце на гърдите си. Кимна.

Абелар успя да се усмихне. Беше се научил да шепне, използвайки повече гърлото си, отколкото диафрагмата, за да не предизвика пристъп на кашлица.

— Да не си дошъл да пуснеш тежест на главата ми и да ме довършиш? — пошегува се той.

— Дойдох да изразя уважението си.

— Не винаги си давах сметка, че ме уважаваш.

— Като човек имаш цялото ми уважение.

— А възгледите ми?

— Те са друг въпрос. А и вече приключихме с тези спорове.

Абелар кимна.

— Запозна ли се с Елоиз?

— Едва сега.

— Тя е добра игуменка.

— Сигурен съм.

— И добра жена.

Бернар премълча.

— Обичам я. Винаги съм я обичал.

Абатът се усмихна смутено.

Абелар помоли двамата с Бернар да останат насаме и когато Елоиз и Бартомио се оттеглиха, му направи знак да приближи.

— Мога ли да ти кажа нещо като приятел на приятел?

Бернар кимна.

— Ти си велик човек, Бернар. Изпълняваш всички тежки религиозни задължения. Постиш, бдиш, страдаш. Но не понасяш лесните — ти не обичаш.

Старецът се свлече на стола до леглото и очите му се напълниха със сълзи.

— Любов. — Произнесе думата, сякаш беше на някакъв чужд език. — Може би си прав, стари приятелю.

Абелар му намигна лукаво.

— Прощавам ти.

— Благодаря — отвърна Бернар с нотка на веселие. — А искаш ли ти да се изповядаш пред мен?

— Не съм сигурен, че ми е останало време да изповядам всичките си грехове. Не сме се виждали от онази нощ в Руак, когато пийнахме малко чай.

— Да, чаят.

Абелар получи пристъп на кашлица и изцапа кърпата с кръв.

— Нека да ти разкажа за чая — рече той, след като отново овладя дишането си.

Два дни по-късно Абелар беше мъртъв.

Елоиз откара тялото му обратно в „Параклет“ и го погреба на една малка могилка недалеч от параклиса.

Самата тя доживя до дълбока старост и през 1163 г., според собствената й воля, беше погребана до него, сигурна, че двамата ще почиват вечно един до друг.