Глен Купър
Десетата зала (35)

34.

Дойде на себе си с глухо пулсираща глава и остра болка във врата. Докосна мястото, където бе попаднал ударът. Беше болезнено и натъртено, но пръстите на ръцете и краката му се движеха, затова реши, че няма нещо счупено. Лежеше на някакво старо мухлясало легло с лице към каменна стена. Студен сив варовик, гръбнакът на Перигор.

Обърна се. От тавана висеше гола крушка. Обърна се отново, този път на дясната си страна. И видя лицето.

Кожата му бе толкова бяла и чиста, че приличаше едва ли не на призрак. Младият мъж го гледаше с абсолютно същото спокойствие, с което Мона Лиза наблюдава почитателите си в Лувъра. Това бе картината на Рафаело. „Портрет на млад мъж“ беше поставен върху сандък с германски надпис, подпрян на влажната каменна стена, сякаш бе никому ненужно платно в очакване на контейнера за боклук или гаражна разпродажба.

Надигна се и спусна крака на пода. Главата му пулсираше, но успя да се изправи. Помещението бе горе-долу с размерите на дневната на Одил, пълно със сандъци, навити килими и всякакви вехтории — свещници, вази, лампи, дори един сребърен сервиз за чай. Вдигна един свещник. Оказа се ужасно тежък.

Господи, помисли си той. Чисто злато.

Чу се изщракване на резе и вратата се отвори.

Отново Боне и синът му.

Видяха, че държи свещника. Боне извади малък пистолет от джоба си.

— Остави го — нареди той.

Люк изсумтя и го хвърли на пода. Свещникът се огъна.

— Половината от стойността му отиде.

— У кого е писмото, което казваш, че си написал? — отново попита Боне.

Люк се изпъчи.

— Няма да ти кажа нищо, докато не видя Сара.

— Трябва да ми кажеш — настоя Боне.

— Трябва да ти го начукам.

Боне прошепна нещо в ухото на сина си. Двамата излязоха и отново заключиха вратата. Люк огледа помещението по-внимателно. Стените бяха от камък, подът — циментов. Вратата изглеждаше доста солидна. Таванът бе покрит с гипс. Може би там имаше някакъв шанс. Нямаше да е трудно да се качи на сандъците и да поръчка тук-там. Тогава видя купчината хардуер и кабели в единия ъгъл зад някакви кашони. Изруга на глас. Компютрите му!

Вратата отново се отвори.

Този път на прага стоеше Сара, следвана от Одил.

— Десет минути и нито секунда повече — заяви Одил и леко побутна Сара. Вратата се затръшна и двамата останаха сами.

Тя изглеждаше дребна и крехка, но цялата сияеше, че го вижда.

— Люк! Боже мой, това си ти!

— Не знаеше ли, че идвам?

Тя поклати глава и сведе лице, за да скрие сълзите си.

Люк пристъпи към нея и я прегърна, за да може да се наплаче на гърдите му. Усещаше хлипането й с дланите си върху гърба й.

— Всичко е наред — зашепна успокоително той. — Всичко ще се оправи. Вече не си сама. Тук съм.

Тя се дръпна да избърше сълзите и отново успя да се усмихне.

— А ти добре ли си? — попита. — Направиха ли ти нещо?

— Не, добре съм. Къде сме?

— Не съм сигурна. Не съм видяла нищо освен помещение като това и една съвсем малка тоалетна. Мисля, че сме в някакво мазе.

— Съсипах се от притеснения за теб — каза Люк. — Направо се провали вдън земя. Нямах представа какво се е случило. Ходих до апартамента ти. Обадих се на шефа ти. Опитах се да накарам полицията да те търси.

— Така и не успях да изляза от Кембридж — едва чуто отвърна тя.

Сара остана до Фред Прентис в оживения коридор на болница „Нъфилд“. Люк й беше казал, че трябва спешно да се върне във Франция. Случило се нещо лошо. И толкова. Трябвало да върви, съжалявал. Ще се обади, когато разбере подробности.

Фред забеляза, че е потресена, и въпреки състоянието си той беше онзи, който успокояваше нея.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред — рече й.

— Фред, за Бога, не се тревожи за мен!

— Изглеждаш разстроена. Иска ми се да имаше стол. Ще попитам, може да ти донесат.

— Добре съм. — Тя се наведе над перилата и потупа единствения му здрав крайник. — Ще ми кажеш ли какво откри?

— Да — кимна той. — Няма да е зле да се поразсеем с малко наука. Да си чувала за ген F0X03A?

— Съжалявам, не.

— А за SIRT1?

— Боя се, че и той липсва в речника ми.

— Не е проблем. Въпросът е тясно специализиран. Аз също не съм експерт, но прочетох някои неща, след като пробата ти освети тези двата като прожектори на циркова арена.

— Да не искаш да кажеш, че е имало допълнителна активност освен ергот алкалоидите?

— Ерготите са само началото. Твоята отвара има доста интересни свойства. Бих го описал като рог на изобилието за фармакологията. Всъщност, дори бях включил фразата в един от слайдовете на презентацията. Реших, че е уместна.

Сара искаше да го върне отново на въпроса.

— Гените…

— Да, гените. Ето какво научих. Наричат ги гени на оцеляването. SIRT1 е сиртуин едно, който възстановява ДНК. Той е част от фамилията гени, които контролират скоростта на стареене. Ако го активираш чрез химически агент или, което е доста любопитно, ако лишиш животното от нужните му калории, можеш да постигнеш забележително удължаване на живота. Гените възстановяват нарушенията в ДНК, причинени от нормалните клетъчни процеси. Нали знаеш твърдението, че червеното вино удължава живота?

— Затова съм му почитател — засмя се тя.

— В червеното вино и особено в пино ноар има вещество на име ресвератрол.

— Чувала съм — кимна тя.

— Това вещество активира гена SIRT1. Трудно е да се експериментира върху хора, но дадеш ли достатъчно от него на мишки, можеш да удвоиш продължителността на живота им. При това веществото далеч не е най-силното. Смята се, че има и по-добри, които предстои да бъдат открити. Между другото, като ботаник ще ти е интересно да научиш, че има едни японски корени, в които количеството ресвератрол е по-голямо, отколкото във виното.

— Предпочитам да си остана на вино — пренебрежително махна с ръка тя, но Фред беше грабнал вниманието й. — А другият, фокс-нещо си?

— F0X03A. Той също е от фамилията гени на оцеляването и може би дори е по-важен от SIRT1. Някои го наричат Светия Граал на стареенето. Не са познати много негови активатори, освен полифенолите в екстракта от зелен чай и N-ацетилцистеин, така че не са правени преки експериментални проучвания за въздействията върху него. Има обаче някои интересни наблюдения от епидемиологията. Едно проучване на японци на възраст до деветдесет и пет години и нагоре в сравнение с онези, които си отиват на нормална възраст, показва, че старите момчета имат допълнителни копия на този ген.

Сара присви замислено очи.

— Значи ако успееш изкуствено да засилиш гена, ще получиш дълголетие.

— Да, може би.

— Възможно ли е човек да живее двеста и двайсет години?

— Ами, не зная. Може би, ако пие от твоя бъркоч!

— Добре, Фред — каза тя с растящо вълнение. — Какво те накара да го кажеш?

— Както ти обясних, отварата освети точно тези гени на екраните ни. Не че съм гений в тестване за SIRTI или F0X03A. Автоматизираните ни програми проверяват хиляди потенциални биологични цели едновременно. След като получих резултата, направих серия разтвори на отварата, повторих тестовете и се установи нещо наистина вълнуващо, Сара — каквито и да са веществата, които активират гените, те са изключително силни. Много, много по-силни от ресвератрола. Забрави също и за екстрактите от зелен чай. Изобщо не могат да попаднат в този отбор. Онова в отварата е наистина невероятно.

— Знаеш ли какво е?

— По дяволите, не! Нашите монитори само засичат активността. Може би ще е нужна малка армия първокласни специалисти по органична химия за откриване на съединението или съединенията, отговорни за активирането на SIRT1 и F0X03A. Тези структурни анализи могат да бъдат адски трудни, но академичният и търговският интерес ще бъде огромен. Какво ли не бих дал… — Гласът му пресекна.

Сара отново погали здравото му рамо.

— О, Фред…

— Лабораторията ми я няма. Всичко отиде по дяволите.

Сара извади салфетка от чантата си и той изтънчено избърса насълзените си очи.

— Мислиш ли, че веществото е от касиса? Или от полската поветица?

— Няма начин да се каже без ужасно много черна работа. Може двата гена да се активират само от едно вещество. Може веществата да са две или повече. Възможно е молекулата или молекулите да не идват от растенията, а да са резултат от някаква химична реакция при нагряването на всички съставки в супата, така да се каже. Възможно е ерготите от гъбата също да играят роля. За установяването на всичко това може да са потребни години.

— Добре, да видим дали съм разбрала — обобщи Сара. — Имаме си течност, богата на халюциногенни ергот алкалоиди, в която се съдържат и неизвестни вещества, водещи до изключително дълголетие.

— Да, точно така. Но това не е всичко. Светнаха и още две наблюдавани цели.

Сара поклати глава и завъртя очи, сякаш не беше готова да поеме още информация.

— Какви са те?

— Едната беше рецепторът 5-НТ2А. Това е серотонинов рецептор в мозъка, който контролира импулсивността, яростта, агресията и тъй нататък. Нещо в твоя бъркоч е много силен стимулатор на този рецептор. Не бих могъл да кажа нещо положително за медицинското му приложение. С подобни медикаменти можеш да накараш човек да бъде доста гаден. Другата цел е далеч по-здравословна.

— По-точно? — попита тя.

— Фосфодиестераза тип пет — каза той и й намигна, сякаш Сара знаеше какво има предвид.

— Извинявай, но какво означава това?

— Фосфодиестераза-5 е ензим, свързан с активността на гладките мускули. Нещо в отварата е изключително мощен инхибитор на това вещество, а знаеш ли в какво са добри те?

— Фред, това изобщо не е в моята област.

Той се ухили като смутен ученик.

— В сравнение с това нещо виагра е ментово бонбонче!

— Майтапиш се!

— Ни най-малко. Този твой бъркоч може да те запрати в небето по-високо и от хвърчило, да те превърне в секс машина с много гаден характер и да ти осигури много, ама много дълъг живот.

Люк я слушаше как предава сбитото обобщение на Прентис. За миг в съзнанието му изникна образът на човека птица с огромния фалос от десетата зала, който се смени с горчивата мисъл за приятния учен, на когото не бе съдено да доживее до сутринта. Сърце не му даваше да й каже, че Фред го няма. Искаше Сара да остане силна.

— И после си тръгна ли? — попита той.

— Не веднага. Останах, докато му намериха стая в отделението, после се върнах в хотела да си взема багажа. На вратата ми се почука. Отворих и двама мъже нахлуха вътре. Не успях дори да изпищя. Единият ми запуши устата. — Сара се разплака. — Изгубих съзнание.

Люк я прегърна отново, докато тя хлипаше и разказваше остатъка от историята.

— Събудих се в пълен мрак, с лепенка на устата. Почти не можех да дишам. Сигурно са ме упоили, защото бе минало много време и всичко се беше прецакало. Мисля, че бях в багажник на автомобил. Сигурно ме бяха качили на някой ферибот. Не зная колко време мина, но когато пристигнах, бях много зле и ужасно обезводнена. Одил беше тук. Тя се погрижи за мен, ако може да се нарече така. Това е затвор. Какво искат те, Люк? Не ми казват какво искат.

— Не съм сигурен. — Люк я отдръпна от себе си и я погледна право в очите. — Ако искаха да ни убият, вече щяха да са го направили. Искат нещо от нас. Ще видим, но трябва да ми повярваш, всичко ще се оправи. Няма да им позволя да те наранят.

Тя го целуна. Не страстно, а с благодарност. Хвана двете му ръце и огледа лявата.

— Инфекцията ти намалява.

Той се разсмя.

— Ама че си наблюдателна.

— Тревожех се за теб — с усмивка призна тя.

Той също се усмихна.

— Благодаря. Хапчетата действат.

Резето изщрака и вратата се отвори. На прага отново се появи Боне с пистолет в ръка.

— Добре, време е — каза той.

Люк дръпна Сара зад себе си и направи заплашителна крачка напред.

— Време за какво? Какво искаш от нас?

Очите на Боне бяха мътни. Приличаше на ужасно уморен и останал без сили човек, но твърдо решен да не заспива.

— Ще видите.