Глен Купър
Десетата зала (4)

3.

Генерал Андре Гатиноа крачеше енергично през гробището Пер Лашез — обичайната му обедна разходка, когато времето беше хубаво. Поддържането на стройна фигура след навършването на петдесет се оказваше тежка задача и все по-често му се налагаше да замества обяда с няколко километра ходене.

Гробището, най-голямото в Париж, бе и най-посещаваното и се смяташе за най-прочутото на света, последен дом за величия като Пруст, Шопен, Балзак, Оскар Уайлд и Молиер. За голямо раздразнение на Гатиноа тук почиваше и Джим Морисън. Лично се оплакваше на директора на гробището всеки път, когато забелязваше, че поредният побъркан фен на „Доорс“ е нарисувал със спрей стрелка и надпис КЪМ ДЖИМ върху някой зид.

Гробището се намираше само на около километър от офиса му на булевард „Мортие“ в 20-и арондисман^[1], но за да прекарва колкото се може повече време сред зеленина, нареждаше на шофьора си да го откара до централния вход и да го чака там, докато не приключи с обиколката си. Номерата на служебното му черно пежо гарантираха, че полицията няма да тормози чакащия го шофьор.

Паркът беше огромен, близо петдесет хектара, и Гатиноа можеше да променя безкрайно маршрута си. В слънчевия летен ден гъстата маса листа над него шумолеше приятно на лекия ветрец. Той се движеше сред тълпите от посетители, макар че изисканият му син костюм, военната прическа и стегнатата стойка го отличаваха от джинсите и спортните блузи на мърлявото мнозинство.

Потънал в мисли, Гатиноа осъзна, че е навлязъл по-навътре в гробището от обичайното, и ускори ход, за да не закъснее за седмичната среща на щаба. Някаква особено голяма разкрасена гробница на едно малко хълмче го накара да забави крачка и да спре за момент. Тя бе във византийски стил, без стени и съдържаше два саркофага един до друг, върху които почиваха мраморните изображения на мъж и жена. Гробницата на Елоиз и Абелар. Злочестите любовници от дванайсети век, които така олицетворили идеята за истинската любов, че в израз на национална почит през деветнайсети век костите им били изпратени в Париж от първоначалния им вечен дом във Ферьо-Кинси.

Гатиноа се изсекна в носната си кърпа. Вечна любов, презрително се изсмя наум той. Пропаганда. Митология. Помисли си за собствения си лишен от любов брак и си отбеляза да купи някакъв малък подарък за любовницата си. Тя също му беше омръзнала, но в неговото положение беше длъжен да подчинява всяка забежка на строгите съображения за сигурност и неизменните проверки. Макар че колегите му бяха дискретни, чувстваше се донякъде притеснен — не можеше да сменя любовниците си прекалено често и да се надява, че ще запази достойнството си.

Шофьорът мина през охраната и го остави във вътрешния двор. Гатиноа влезе в сградата през огромна дъбова врата, достолепна и солидна като самото Министерство на отбраната.

La piscine.

Това беше прякорът, лепнат на комплекса на ГДВС. Плувен басейн. Макар името да се отнасяше за намиращия наблизо басейн „Турел“ на Френската федерация по плуване, идеята, че плуваш в кръг, че се скапваш от работа, но си оставаш на едно място, често му се виждаше напълно уместна.

Гатиноа бе нещо като аномалия в службата. Никой в дирекцията за външна сигурност нямаше по-висок чин от неговия, но въпреки това отделът му беше най-малкият и в агенция, където непрозрачността бе начин на съществуване, той бе най-непрозрачният.

Докато колегите му от дирекциите за стратегическо планиране и разузнаване разполагаха с огромни бюджети и жива сила, по които можеха да се сравняват с ЦРУ и другите световни разузнавателни агенции, и имаха истински звезди сред персонала си, неговият отдел бледнееше пред тях. Разполагаше с ограничен бюджет, имаше само трийсет служители и Гатиноа работеше в относителна неизвестност. Не че му се беше случвало да изпита недостиг на средства — просто онова, което му бе нужно за работата, изглеждаше микроскопично в сравнение с разходите на отдела за специални операции например, с неговата мрежа от шпиони и агенти по цял свят. Не, Гатиноа постигаше онова, което се искаше от него, само с малка част от парите, необходими на другите групи. Всъщност, голяма част от работата на отдела му се вършеше от външни изпълнители в държавни и академични лаборатории, които нямаха представа с какво всъщност се занимават.

Гатиноа трябваше да се задоволи с уверението на неговия началник, директора на ГДВС, че министърът на отбраната и дори самият президент често проявяват по-голям интерес към работата на Отдел 70, отколкото към която и да било друга разузнавателна агенция.

Отдел 70 държеше помещения в едно крило на комплекса, строено през деветнайсети век. Гатиноа го предпочиташе пред тесните модерни сгради и винаги възразяваше на предложенията да бъдат преместени. Харесваше високите тавани, изящните гипсови корнизи и дървената ламперия, макар че тоалетните бяха по-неудобни от съвременните им еквиваленти.

Конферентната зала беше с грандиозни размери и великолепен кристален полилей. След кратко отбиване до личната си баня, за да оправи външния си вид, Гатиноа влезе, кимна на събралите се и зае мястото си начело на масата, където вече го очакваха материалите.

Един от ритуалите за повдигане на самочувствието му беше да кара хората си да чакат мълчаливо, докато преглежда седмичните им доклади. Всеки началник на екип щеше да направи и устно представяне, но Гатиноа обичаше да знае предварително какво ще чуе. Първият му помощник, полковник Жан-Клод Марол, дребен надут мъж с грижливо поддържани малки мустачки, седеше от дясната му страна и въртеше химикалката между пръстите си по характерния за него игрив начин в очакване шефът му да намери нещо за критикуване.

Не му се наложи да чака дълго.

— Защо не ми е било съобщено за това? — попита Гатиноа и свали очилата си за четене така енергично, сякаш щеше да ги запрати по някого.

— За кое, генерале? — поиска уточнение Марол с едва загатнато отегчение, от което Гатиноа побесня.

— За пожара! Как така „за кое“?

— Просто малък пожар в манастира. В самото село не се е случило нищо. Изобщо не изглеждаше важно.

Отговорът не задоволи Гатиноа. Немигащият му поглед се спря последователно върху всеки от мъжете на масата, докато не откри Шабон, който отговаряше за д-р Пеле.

— Шабон, тук пишеш, че по думите на Пеле самият Боне е участвал в потушаването на пожара и е споменал, че в стената била намерена някаква стара книга. Това твоят доклад ли е?

Шабон отговори утвърдително.

— И каква е тази книга? — ледено попита Гатиноа.

— Не знаем — сви рамене Шабон. — Помислих си, че няма отношение към работата ни.

Гатиноа се възползва с радост от възможността да изнесе представление. Набра вдъхновение от полилея, който му напомняше на избухнал фойерверк. Често работата им беше като да чакаш боята по стената да изсъхне. Човек лесно можеше да стане самодоволен и немарлив. На него му беше лесно да стане самодоволен и немарлив. Бяха минали цели шест месеца от последното заслужаващо внимание събитие и чувството му за безсилие, което му внушаваше тази летаргична служба и проточилото се повишаване на по-важен пост в министерството, го бе направило готов да изригне.

Кипнал, започна тихо, като остави гласа си да се повиши в плавно кресчендо, докато накрая викаше достатъчно силно, за да го чуят в коридора.

— Работата ни е Руак. Всичко свързано с Руак. Нищо около Руак не е маловажно, докато аз не кажа, че е такова. Ако някое дете пипне дребна шарка, искам да знам! Ако в кафенето е спрял токът, искам да знам! Ако някое проклето куче се изсере на улицата, искам да знам! А какво се получава? Намират някаква стара книга в стената на манастира и първата реакция на екипа ми е, че това не било важно? Не бъдете такива идиоти! Не можем да си позволим да бъдем немарливи!

Хората му сведоха погледи, изслушвайки конското като добри войници.

Гатиноа стана, като се мъчеше да реши дали да не тресне вратата след себе си и да ги остави да размишляват върху съдбата си. Наведе се напред и стовари юмрук върху полираното дърво.

— За Бога, хора, това е Руак! Извадете си главите от задниците и се захващайте за работа!