Глен Купър
Десетата зала (16)

15.

Манастир Руак, 1118 г.

Бернар крачеше напред-назад в каменната си къща, като се мъчеше да изпревари черния облак, надвиснал над главата му. Не помнеше да е бил по-разтревожен някога. Случилото се предишната вечер го беше потресло така дълбоко, че се опасяваше да не полудее.

Единственото лекарство бе постът и молитвата, сигурен бе. Вече се бе молил пламенно в църквата три пъти на утреня, през първия и третия час, а между молитвите се връщаше право в къщата, където падаше на колене и продължаваше да се моли. Избягваше останалите. Искаше да бъде сам.

Помисли си да не отговори на чукането на вратата, но възпитанието не му позволи. Беше брат му Бартомио, със сведена глава.

— Можем ли да поговорим?

— Да, влизай. Седни.

— Сутринта не хапна нищичко.

— Постя.

— Забелязахме отсъствието ти на закуска и изражението ти в църквата. На лицето ти се четеше гняв.

— Изключително смутен съм. Ти не си ли?

Бартомио вдигна глава и го погледна право в очите.

— Замислен съм. Изумен съм. Озадачен съм, но не, не съм смутен.

Бернар повиши тон. Не помнеше кога бе викал за последен път.

— А мисля, че трябва да бъдеш! Снощи бе невероятно буен. Помниш ли?

— Помня — изкиска се брат му. Кокалчетата на пръстите му бяха ожулени. — Надявам се да не съм ударил теб, братко! Изобщо не ми подобава, но отмина.

— Опита се да удариш Жан, за Бога, но вместо това улучи тенджерата!

— В такъв случай — замислено рече Бартомио — доброто далеч е надминало злото, по мое скромно мнение.

На вратата отново се почука.

— Боже мой, не мога ли да бъда оставен на мира? — възкликна Бернар.

На прага стояха Жан и Абелар, и малката каменна къща изведнъж се претъпка.

— Тревожех се за теб — рече Абелар.

— А би трябвало да се тревожим за душите си — остро отвърна Бернар. — Дяволът ни навести снощи. Да не би да се съмняваш в това?

— Не мисля за нищо друго и съм сигурен, че всички ние сме размишлявали върху случилото се. Но Дяволът?

— Че кой друг?

— Бог, може би.

Бернар размаха така диво ръце, сякаш се опитваше да ги откъсне от тялото си.

— Бог не беше с нас снощи! Бог не иска децата му да страдат по такива начини.

— Ами аз не страдах — заяви Жан. — Тъкмо обратното. Намирам изживяното за… просветляващо.

— Правичката да си кажа, аз също не страдах, братко — обади се Бартомио.

— Нито пък аз — допълни Абелар. — Може би имаше някои моменти, които биха могли да се нарекат тревожни, но като цяло бих казал, че бе изумително.

— Чудно ми е дали сме изживели едно и също? — извика Бернар. — Кажете ми какво стана с вас и аз също ще ви кажа.

Бернар винаги бе разчитал на молитвата да подсили делата му. Беше го правил още откакто реши да изостави удобния си живот и да се посвети на цистерцианците от Клерво. Сега също разчиташе на това.

След следобеда, прекаран в изтощителен и напрегнат спор, Бернар страстно се отдаде на молитва по време на вечерня в ехтящата каменна църква и откри за себе си отговора в Псалм 139.

 

Eripe me, Domine, ab homine malo,

a viro iniquo eripe me:

Qui cogitaverunt iniquitates in corde,

tota die constituiebant praelia.

Acuerunt linguas suas sicut serpentis;

venenum aspidam sub labiis eorum.

 

Избави ме, Господи, от зъл човек,

запази ме от потисник:

те мислят зло в сърце си,

всеки ден се опълчват за бой;

изострят езика си като змия;

под устата им е аспидна отрова.

 

Custody me, domine, de manu peccatoris;

et ab hominibus iniquis eripe me.

Qui cogitaverunt supplantare gressus meos:

absconderunt superbi laqueum mihi.

Etfines extenderunt in laqueum;

Juxta iter scandalum posuerunt mihi.

 

Запази ме, Господи, от ръцете на нечестивеца;

запази ме от потисниците,

които са намислили да поклатят стъпките ми.

Горделивите заложиха клопки за мене и примки,

простряха мрежа по пътя,

нагласиха клопки за мене.

 

Всеки път, когато от устните му се отронваха думите „нечестивец“, „потисник“ и „зло“, той поглеждаше към Абелар, Жан и да, дори към собствения си брат, скупчени като заговорници на съседната скамейка, защото не можеше да помири техните възгледи със своите.

И със същата увереност, която му казваше, че Христос е негов спасител, той разбра, че е прав, а те грешат.

Разбра също, че трябва да напусне Руак, защото те заявиха какви са намеренията им. Възнамеряваха отново да пият от отварата, която те така възхваляваха, а той смяташе за дяволско вариво.

На следващата сутрин потегли. За негова безопасност и за да не бъде сам, Бартомио успя да го убеди да вземе двама млади монаси, които да го съпроводят по дългия път обратно към Клерво. Единият беше Мишел, помощникът на Жан, който беше забелязал остатъците от чая и бе започнал да досажда на учителя си с въпроси. По-добре беше да го отпратят за известно време, докато му мине любопитството.

Бернар и Бартомио се прегърнаха, макар че прегръдката на Бартомио бе по-силна.

— Няма ли да размислиш? — попита той.

— Ти няма ли да размислиш да не пиеш повече от това покварено вариво? — отвърна с въпрос Бернар.

— Няма — категорично заяви Бартомио. — Вярвам, че това е дар. От Бога.

— Няма да повтарям доводите си, братко. Ще кажа само, че заминавам, и дано Бог се смили над душата ти.

Сръчка с пети кафявата си кобила в хълбоците и бавно потегли.

Абелар го чакаше при манастирската порта.

— Ще ми липсваш, Бернар — подвикна той на ездача.

Бернар погледна надолу към него и благоволи да му отговори.

— Признавам, че ти също ще ми липсваш. Или по-скоро ще ми липсва Абелар, когото познавах, а не онзи, когото видях преди две вечери.

— Не ме съди прибързано, братко. Пътят към праведността е един, но към него водят много пътеки.

Бернар тъжно поклати глава и продължи напред.

Същата вечер тримата се събраха във вече празната къща на Бернар, запалиха свещи и разговаряха за заминалия си приятел. Възможно ли бе, попита Бартомио, Бернар да е бил прав, а те да грешат?

Бартомио не беше изкусен с думите. Жан бе по-умел като лечител и билкар, отколкото като учен богослов. Затова се падна на Абелар да разисква въпроса. Другите двама изслушаха елегантния му трактат за доброто срещу злото, Бог срещу Сатана, праведно срещу грешно и стигнаха до заключението, че не те, а Бернар е онзи, който е ограничен и незрящ.

След като се увериха в правотата си, Жан извади глинена стомничка, отпуши я и наля на всеки по една щедра доза червеникав чай.

Абелар бе сам в килията си.

Самотна свещ гореше на масата му и хвърляше светлина само колкото да може да пише върху пергамента. Цяла седмица писмото до любимата му бе лежало на масата, започнато и недовършено. Прочете началото:

Скъпа моя Елоиз,

Прекарах тези безброй дни и нощи сам в килията си, без да затварям очи. Любовта гори по-жарко сред блаженото безразличие на онези около мен и сърцето ми е като пронизано от твоите мъки, както и от моите собствени. О, каква загуба преживявам, когато се замисля за верността ти! Какви удоволствия съм пропуснал! Не бива да ти признавам тази слабост; осъзнавам, че направих грешка. Ако можех да покажа по-голяма твърдост на ума, можех да провокирам негодуванието ти срещу мен и гневът ти би могъл да постигне онова, което добродетелите ти не биха могли. Щом можах да известя на света своята слабост в любовни песни и стихове, не бива ли тъмните килии на тази обител най-малкото да скрият същите тези слабости под формата на благочестивост? Уви! Все същият съм си!

Потопи перото в мастилото и започна нов абзац.

Изминаха няколко дни, откакто написах горните думи. Много неща се промениха за кратко време, макар че любовта ми към теб гори още по-жарко. Бог избра да ме дари с дар, на който не мога да повярвам, но въпреки това е налице. О, макар да се боя да пиша тези думи, за да не избледнее силата им при предаването им върху пергамента, вярвам, скъпа Елоиз, че намерих начин двамата с теб отново да бъдем заедно като съпруг и съпруга.