Глен Купър
Десетата зала (3)

2.

По средата на пътя между Бордо и Париж, в първокласния вагон на влака-стрела Люк Симар водеше люта битка между двата интереса, които нито за миг не му даваха покой — работата и жените.

Седеше в дясната страна на вагона в редицата единични седалки и работеше върху редакторските бележки на една от статиите си, представена в „Нейчър“. Зеленият равнинен пейзаж профучаваше покрай затъмненото стъкло, но гледката оставаше до голяма степен незабелязана, тъй като Люк се мъчеше да намери подходящата английска фраза за преработените си заключения. Преди четири години, когато живееше в Щатите, подобно езиково блокиране щеше да бъде немислимо; направо не можеше да повярва колко бързо се забравят тези умения, когато не се използват — дори за такъв истински двуезичен човек като него.

Беше забелязал двете красиви дами, седнали една до друга няколко реда напред и отляво, които непрекъснато се обръщаха, усмихваха се и бъбреха достатъчно високо, за да може да чува думите им.

— Мисля, че е известен.

— Кой по-точно?

— Не съм сигурна. Май някой певец.

— Иди да го питаш.

— Не, ти го питай.

Щеше да е изумително лесно да си събере листата и да ги покани в бюфета. Щеше да последва неизбежната размяна на телефони, преди да слязат на гарата в Монпарнас. Може би някоя от тях, а защо не и двете, ще се окажат свободни за едно късно питие след вечерята му с Юг Пино.

Само че трябваше задължително да приключи със статията и да се подготви напълно за лекцията си преди да се върне в Бордо. Нямаше време за тази импровизирана среща и го бе казал на Юг, но старият му съученик беше настоял — направо го умоляваше — да го посети. Трябвало да му покаже нещо, при това лично. Обеща му, че няма да остане разочарован, пък и така или иначе, щяха да си направят една великолепна вечеря в името на доброто старо време. А, и още нещо — билетът за първа класа и добрата стая в „Роял Монко“ се поемат от фирмата на Юг.

Отново насочи вниманието си върху статията — изследване върху кинетиката на популацията на европейските ловци и събирачи по време на ледниковия период през късния палеолит. Беше невероятно да си помислиш, че само преди трийсет хиляди години в цяла Европа е имало не повече от пет хиляди човешки същества — стига изчисленията му да бяха верни. Пет хиляди души — число, застрашително близко до нулата! Ако тези неколцина здравеняци не бяха намерили достатъчно добри убежища в защитените райони на Перигор, Кантабрия и крайбрежието на Иберийския полуостров, нямаше да ги има нито онези кикотещи се дами, нито който и да било друг.

Но жените бяха неудържими с техния шепот и погледи. Явно им беше скучно или пък просто той беше твърде неустоим с гъстата си черна коса, разпиляна над яката му, двудневната четина, молива, който висеше като цигара от устните му, каубойските ботуши, протегнали се небрежно от тесните му джинси на пътеката. В някои отношения изглеждаше доста по-млад от възрастта си, но очилата за четене балансираха нещата и го доближаваха до четирийсет и четири годишния професор, какъвто бе в действителност.

Поредната потайна усмивка на по-хубавото от момичетата, онова до пътеката, разби и без това разколебаната му съпротива. Въздъхна, остави листата и с три дълги крачки се озова до тях. Достатъчно му бе да каже само едно дружеско „Здравейте“.

Момичето до пътеката веднага отговори.

— Здравейте. Двете с приятелката ми се чудехме кой сте.

Той се усмихна.

— Просто Люк.

— Във филми ли се снимате?

— Не.

— Значи играете в някой театър?

— И това не.

— Тогава с какво се занимавате?

— Археолог съм.

— Като Индиана Джоунс ли?

— Именно. Точно като него.

Момичето до пътеката хвърли поглед към приятелката си и предложи:

— Какво ще кажете да пиете кафе с нас?

Люк сви рамене и си помисли за миг за недовършената си статия.

— Да, разбира се — съгласи се той. — Защо не?