Глен Купър
Десетата зала (38)

37.

Люк беше дезориентиран.

Усети нещо мокро по ризата си. Инстинктивно докосна тъканта. Кръв и нещо като желе.

Беше заобиколен от мъже с насочени към него автомати, които грубо му викаха да хвърли пушката на земята.

Половината глава на Боне липсваше. Жицата си оставаше на сантиметър от клемата на детонатора.

Ръцете му изведнъж омекнаха. Пушката изтрака на чакъла в краката му.

Някакъв мъж пристъпи напред от обкръжилата го група. Беше висок и изправен, невъоръжен, облечен в тъмни цивилни дрехи и черна командоска рубашка с еполети.

— Професор Симар — каза той с аристократичен акцент. — Чудех се кога ще се срещнем.

Люк го огледа набързо. Определено не беше от селото.

— Кой сте вие?

— Генерал Андре Гатиноа.

Люк се озадачи.

— Военен?

— Нещо такова — загадъчно отговори мъжът. Приближи още и огледа трупа на кмета. — Късметът дълго време не напускаше Боне. Това трябваше да свърши рано или късно. Дори и за него.

— Вие го убихте — изтъкна Люк.

— Едва след като вие не успяхте — отбеляза Гатиноа и огледа надупченото тяло. — Сачмите за птици не са най-ефективното средство да убиеш човек.

— Нямах друго. Той се канеше да взриви пещерата ми.

Настъпи раздвижване и двама мъже в черно довлякоха някакво стенещо тяло в защитния кръг, образуван от другарите им.

Беше Пеле, с кървяща рана на гърдите, мъчещ се да си поеме дъх. Един от мъжете, които го държаха, даде карабината му на по-дребния мъж, появил се до Гатиноа. Това бе помощникът му Марол.

— Държеше ви на мушка — обясни Гатиноа и добави съвсем прозаично: — Спасих ви живота.

— Няма ли да ми кажете какво става? — настоятелно попита Люк.

Гатиноа се позамисли.

— Всъщност, не виждам причини да не ви кажа. А ти, Марол?

— Зависи изцяло от вас, генерале.

— Да, предполагам, че е така. Къде е американката?

Марол заговори в закаченото за жилетката му уоки-токи и получи примесен с шум отговор.

— Водят я — докладва той на Гатиноа.

Пеле нададе жалък, гъргорещ вик.

— Няма ли да го прегледа лекар? — попита Люк.

— Единственият доктор, когото ще види, е самият той — небрежно подметна Гатиноа. — Беше ценен, но никога не съм го харесвал. А ти, Марол?

— Никога.

— Последната му полезна постъпка бе да ни съобщи, че идвате в Руак.

Пежото на пекаря спря на паркинга и един от хората на Гатиноа слезе от мястото на шофьора и помогна на Сара да излезе, увита в окървавения чаршаф. Тя изглеждаше объркана и несигурна, но когато видя Люк в центъра на кръга, намери сили да се отскубне от леката хватка на мъжа и да се затича към него.

— Люк, какво стана? — попита тя със слаб глас. — Добре ли си?

Той я прегърна през раменете.

— Добре съм. Но не зная кои са тези хора. Не са от селото.

Сара видя Пеле, който се беше свил като зародиш на земята и издаваше тихи, ужасяващи звуци.

— Господи — промълви тя.

— Не, не сме от Руак — заговори Гатиноа. — Но Руак ни владее от много години. Ние сме изцяло отдадени на него. Дължим съществуването си на Руак.

— Какви сте вие? — попита Люк. — С какво се занимавате?

— Наричат ни Отдел 70 — отвърна Гатиноа.

Марол сведе поглед и поклати глава. Жестът привлече вниманието на Люк и го накара да застане нащрек. Този Гатиноа явно беше прекрачил линията. Някаква опасна линия.

— По време на войната командването на Съпротивата, колкото и рехаво да е било, е дало на маките от Руак кодово означение за по-лесна комуникация. Нарекли ги Отряд 70. Те били особено безжалостна и ефективна група. Немците се страхували от тях. Другите маки им нямали доверие. Когато през четирийсет и шеста формирали отдела ни, неговият основател генерал Анри Жиро, един от вътрешния кръг на Дьо Гол, избрал името. Не е много оригинално, но подхожда.

— Известна ми е ролята на Руак в Съпротивата — каза Люк. — Кажете ми нещо, което не знам.

— Да, сигурен съм, че знаете доста неща. Ще установим колко точно. — Гатиноа посочи Пеле. — Какво знаете за този човек?

— Нищо — призна Люк.

— Той е дърт мошеник. Може би на двеста и трийсет или двеста и четирийсет години. Самият той не е сигурен на колко точно. Станал е лекар през трийсетте. Пратили го в Лион да се учи. Нуждаели се от лекар, който да е от техните. Естествено, никога не биха допуснали външен човек. Пеле обаче винаги си е падал по пиенето и говоренето. По време на войната бил вторият човек след Боне в партизанския отряд. Жиро го поканил в Алжир. Прекарал си добре, а една вечер се напил и изплюл камъчето пред Дьо Гол и Жиро! Тайна, пазена стотици години, а този палячо се напива и я издава. Дълголетието, чаят, причината да са толкова агресивни. Всичко. Естествено, след войната Дьо Гол си спомнил за това и решил, че Руак трябва да бъде наблюдаван и изучаван от най-добрите умове на Франция.

Главата на Сара като че ли се избистряше. Вече стоеше по-изправено, погледът й бе по-фокусиран.

— И това ли правите? — намеси се тя. В тона й се долавяше гняв.

Гатиноа кимна.

— Да, в продължение на четирийсет и шест години изучаваме руакския чай. Наистина е забележителен, професор Мелъри. А това, че за съвсем кратко време успяхте да научите за много от свойствата му, говори за напредъка на науката. На нас ни бяха нужни десетилетия, защото се налагаше да чакаме науката да стигне до нужното ниво, за да може да ни е от полза. Така например съм сигурен, че доктор Прентис ви е разказал за активността, която е открил у тези така наречени гени на дълголетието, за серотониновите рецептори и тъй нататък.

— И затова ли убихте Фред? — гневно извика тя.

— Ами, нямахме голям избор. — Подхвърли го небрежно, абсолютно небрежно.

— Господи! — възкликна Люк. — Вие сте взривили лабораторията в Англия! Загинаха над четирийсет души! Това е финансиран от държавата терористичен акт!

Гатиноа въздъхна.

— Не бих го характеризирал по този начин. Нашият дълг е да защитаваме най-голямата тайна на Франция. Методите ни не се подлагат на разглеждане и одобряване. Нагоре не се знае нищо. Няма официална информация. Стига да сме абсолютно дискретни, всичко е наред.

Страхът на Люк се засили. Този човек му казваше прекалено много. Последствията бяха съвсем ясни, но въпреки това желанието му да научи още го подтикваше да продължи.

— И сте накарали Боне да избие хората ми и да се опита да убие Сара и мен в Кембридж.

Гатиноа се разсмя.

— Чу ли това, Марол! Биваше си го! Не, професоре. Боне дори не знаеше за съществуването ни. Никой от тях не знаеше, с изключение на Пеле. Пеле беше наш човек. Наш информатор. Жиро и Дьо Гол го вербували след войната, след като поеха контрола над правителството. Дали му пари. Наградили го тайно с медали и със статут, какъвто никога не би имал под командването на Боне. Напомпали го добре, а после го заплашили. Казали му, че Боне може да научи, че се е разприказвал. Той знаел, че кметът ще го нареже на парчета и ще нахрани прасетата с него. Това бил най-големият му страх. Оттогава използваме същия подход към добрия доктор. И Пеле ни снасяше информация в продължение на четирийсет и шест години. Всеки път, когато някой от селяните се обръщаше към него, ние разполагахме с проба от кръвта, урината, тампоните и тъй нататък. Получавахме редовни доклади. Това е. Онези убийства са си дело на самия Боне.

— Но вие сте му позволили! — изрева Сара. — Значи отговорността е и ваша!

Гатиноа не се впечатли.

— Може би. От правна гледна точка, кой знае? Само че този въпрос никога няма да се разглежда от съд. Онова, което правим, е изключително секретно и добре пазено. Може би ще бъде по-лесно да се доберете до кодовете за изстрелване на ядрените ракети на Франция! Но иначе да, позволихме на Боне да бъде себе си.

Сара се напрегна и скочи напред. Дребното й тяло се превърна в оръжие.

— Ти, шибано копеле! — изрева смразяващо тя, докато преодоляващо разстоянието до Гатиноа. Чаршафът отлетя и както бе гола, тя започна да дере лицето и очите на генерала.

Гатиноа бе твърде изненадан, за да успее да се защити, така че Марол я издърпа назад. Останалите я укротиха, докато помощникът държеше пистолета си насочен към Люк, за да не се намесва.

Люк беше изумен от действията на Сара, от начина, по който риташе и крещеше на хората, които я държаха.

— Нея наранявайте! — извика той.

Гатиноа избърса с носна кърпичка кръвта от бузата си.

— Виждате, професоре. Това е нагледен пример за един от проблемите с наркотика. Ефектът идва със закъснение, един-два часа след като еуфорията отмине. Доколкото знам, това се дължи на рецепторите 5-НТ2А. — Изсмя се. — Знаете ли, тази работа ме превърна в учен. Нали, Марол?

Помощникът му изсумтя и нареди на хората да закопчаят китките и глезените й, да я покрият с чаршафа и да я приберат в колата, докато се успокои. Сара крещеше и ругаеше свирепо, но мъжете успяха да я отведат, като през цялото време държаха автоматите си насочени към Люк, за да не се намеси.

— Добре — кимна Гатиноа. — Така е доста по-спокойно.

— Значи сте извлекли дрогата от варивото? — най-сетне попита Люк.

— Всъщност не една, а три. Разполагаме с тях още от седемдесетте, но, както казах, едва сега започваме да разбираме биологичните характеристики на най-важната съставка, R-422. Гените на дълголетието SIRT1 и FOX03A бяха открити съвсем неотдавна. Несъмнено в бъдеще учените ще открият и други важни неща. Накрая ще разберем как действа и R-422. Другите неща са по-лесни и по-ясни. Основният ергот, R-27, те кара да летиш като хвърчило. Много силен халюциноген, който направо те изстрелва. Другият наркотик, R-220, също е доста интересен. Влияе на потентността и либидото. Всъщност, в края на осемдесетте си имахме и скандал около него. Върху съставката работеше външен изпълнител. Беше университетски химик, който нямаше представа откъде е дошла тя. Обичаме да работим по този начин. Та той споделил информация за химическия състав на някакъв негов познат, служител на фармацевтичната компания „Файзер“. Явно така се е стигнало до създаването на „Виагра“, затова мисля, че се издължаваме донякъде на обществото, не сте ли съгласен? Но R-220, макар да е много по-силен от виаграта, има гаден страничен ефект. Той скъсява и парализира опашките на сперматозоидите и прави мъжете стерилни.

Люк кимна разбираше.

— Значи сте знаели и това? — попита Гатиноа.

— Да, знаех. От изнасилванията.

— А. Но от наша гледна точка истинското бижу е R-422. Именно около него се върти всичко. Заради него съществува отделът. Представете си само! Истински фонтан на младостта! Двеста години живот! Триста! В чудесно здраве! А къде са инфарктите? Раковите заболявания? Какво може да направи това за човечеството, нали? Помислете си само.

— Но… — прочувствено започна Люк.

— Да, но — съгласи се Гатиноа. — Точно това е проблемът. Затова е и цялата секретност. Насилието, агресията, импулсивността. Не са тривиални странични ефекти. Дрогата може да превърне човек в диво животно и убиец, ако са налице съответните условия. А какви са другите дългосрочни ефекти върху личността и съзнанието? С помощта на Пеле хората от Руак бяха наши опитни зайчета в продължение на шейсет и пет години. Има натрупани куп данни, които трябва да се анализират. Епидемиолозите го наричат изучаване на дълголетието. Но най-важното е, че работихме много здраво да модифицираме веществото, да променим структурата му, за да запазим въздействието му върху дълголетието и да елиминираме ефекта на серотонина. Засега нямаме успех. Губиш ли яростните пристъпи, губиш и дълголетието. В действителност е по-сложно, но лаикът го разбира по този начин. Разбирате ли?

— Разбирам, че Сара и аз сме доста неудобни за вас.

— Неудобни. Да, подходяща дума, но донякъде може да се разбира и като подценяване. — Гатиноа махна с ръката, в която държеше окървавената си кърпа. — Откриването на пещерата е катастрофа за нас, а може би и за човечеството. Не го ли разбирате? Тези растения виреят навсякъде. Всеки, който си има тенджера, може да забърка чая. Представяте ли си какво ще се случи, ако хиляди, стотици хиляди, милиони хора започнат да пият руакски чай? Бихте ли хвърлили света в безредици само заради незначителното ви проучване на праисторията? Можете ли да си представите милиони друсани, разгонени, склонни към насилие хора, сеещи хаос? Сцена от филм на ужасите, не мислите ли? Затова държим всичко ограничено в Руак. Представете си какво би станало, ако духът бъде завинаги освободен от бутилката. Не, наш дълг е да защитим света от това. — Гласът му зазвуча по-силно. — След като намерим начин да използваме безопасно съставката, Франция ще разполага с нея, Франция ще я контролира и Франция ще направи онова, което е добро за човечеството.

Люк премълча.

Гатиноа се наведе над детонатора и издърпа скъсаната жица от мъртвите пръсти на Боне.

— Дадоха ли ви от чая? — попита той.

— Да.

— Но не показвате признаци на дрогиран. Защо?

— Не зная.

— Може би ще трябва да изследваме и вас — засмя се Гатиноа. После нареди на един от хората си да освети детонатора с фенера и започна да го оглежда внимателно.

— Какво правите? — извика му Люк.

Гатиноа се изправи и изтръска пръстта от коленете си.

— Би трябвало да свърши работа. Боне имаше хора от онова време, добри специалисти по експлозивите. Щом те са казали, че могат да взривят скалата, значи наистина биха могли да го направят. Ще видим. — Обърна се към един от хората си. — Капитане, изтеглете всички на неколкостотин метра назад и задействайте зарядите.

— Не можете да го направите! — изкрещя Люк. — Това е най-важната пещера в историята на Франция! Това ще бъде невероятно престъпление!

— Мога да го направя — с равен тон рече Гатиноа. — И ще го направя. Ще стоварим вината върху Боне. Когато слънцето изгрее, ще имаме достоверна история за всичко случило се тази нощ. Боне, похитителят на крадени нацистки съкровища. Боне, закрилникът на военнопрестъпниците от Руак. Боне, готов да убие, за да не позволи на археолози и туристи да се доберат до богатството му. Боне, събрал огромни количества стар и нестабилен пикратол от войната. Ще бъде измислица, но в нея ще има и отчасти истина, а истината създава най-добрите истории.

— Ами аз? — предизвикателно попита Люк. — Ами Сара? Да не мислите, че ще се примирим с това?

— Най-вероятно не, но няма значение. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но вие и без това вече го знаехте, нали? Ще завършим онова, което започна Боне. При всички случаи краят винаги е един и същ.

Люк се хвърли напред, твърдо решен да се опита да смаже този тип с юмрука си. Нямаше да им позволи да направят това със Сара. Или с него. Не и без бой.

Приклад на автомат улучи гърба му. Усети как едно ребро се пукна и рухна на земята в агония, мъчейки се да си поеме дъх. Когато бе в състояние да говори отново, напипа ръкописа през ризата си. Обкованите със сребро ръбове се впиваха в кожата му.

— А какво ще кажете за ръкописа от манастира? — попита, като се мръщеше от болка.

— Тъкмо се канех да ви питам за него — каза Гатиноа. — Претърсихме помещенията на Пино, но така и не го открихме. Какво представлява той?

— Нищо особено. — Люк отново се намръщи. — Просто цялата история на чая и рецептата, записана от един монах през хиляда триста и седма. Доста завладяващо четиво.

Самоуверената физиономия на Гатиноа се разкриви.

— Марол! Защо не знаем за това?

Изгубил ума и дума, Марол се сви под изпепеляващия поглед на шефа си.

— Нямам представа. Разбира се, следяхме всички обаждания между Пино и Симар, между Мелъри и Симар. Нищо. Не сме попадали на никакви сведения за ръкопис.

Люк се усмихна, въпреки че болката беше пронизваща.

— Ръкописът е шифрован. Юг успя да го разчете. Ако бяхте потърсили в пристигащата му поща, щяхте да знаете.

В далечината се чу вой на сирени.

Всички ги чуха.

— Обадих се на жандармерията — подхвърли Люк. — Идват. Полковник Тука от Перигьо. За вас всичко свърши.

— Съжалявам, но грешите — възрази Гатиноа с известно напрежение в гласа. — Марол ще поговори с тях. Ние сме от един и същи екип, макар и по-нагоре в йерархията. Няма да се месят.

Пеле, който се беше смълчал за известно време, застена силно, сякаш бе изгубил съзнание и сега отново идваше на себе си.

— Господи! — възкликна Гатиноа. — Не мога дори да мисля от този шум! Марол, довърши го. Може би ще успееш да свършиш поне това както трябва.

Докато Люк опираше ръце на коленете си, Марол отиде до Пеле и без капка колебание изстреля куршум в главата му. Когато екотът от гърмежа замря, в кръга отново стана тихо — ако не се броят сирените в далечината.

— Ти си просто един долен убиец — изсъска Люк на Гатиноа.

— Мислете, каквото си искате. Аз знам, че съм патриот.

Люк се изправи и използва твърдостта на кориците като шина, притискайки с лакът скритата книга към гръдния си кош.

— Няма да разисквам с теб, кучи сине. Само ще ти кажа, че няма да убиеш Сара, както няма да убиеш и мен.

— Това пък защо? — отбранително попита Гатиноа, усетил увереността на Люк.

— Защото ако с мен се случи нещо, пресата ще получи писмо. В него може и да няма нищо за теб, но всичко останало е там. Руак. Чаят. Убийствата. И копие на ръкописа, заедно с превода му.

Сирените вече бяха съвсем наблизо, воят им пронизваше въздуха.

— Марол — нареди Гатиноа. — Иди да се оправиш с жандармерията. Пресрещни ги. Дръж ги настрана от селото. Отивай и гледай да не прецакаш нещо.

Пристъпи бавно към Люк и спря достатъчно близо до него, за да могат да си разменят удари. Взираше се в него цели петнайсет секунди, без да каже нито дума.

— Знаете ли, четох профила ви, професоре. Вие сте честен човек, а аз винаги мога да кажа кога някой честен човек лъже. Смятам, че казвате истината.

— Естествено, че казвам истината — натърти Люк.

Гатиноа поклати глава и погледна към небето.

— В такъв случай предлагам да намерим решение. Такова, което ще удовлетворява мен, вас, но най-важното — което да е в изгода на Франция. Склонен ли сте на сделка, професоре?

Люк впери поглед в студените му очи.

Телефонът на Гатиноа иззвъня. Той го извади от джоба на панталона си.

— Да. Да, действайте по моя заповед. — Прибра телефона и отново се обърна към Люк. — Само момент, професоре.

Първо имаше проблясък.

Беше ослепително ярък, нажежен до бяло, сякаш денят внезапно бе нахлул в нощта и слънцето бе изгряло преждевременно.

После дойде звукът. И грохотът.

Ударната вълна разтърси земята, чакълът затрака и за момент всички залитнаха.

— Обстановката винаги е била непредвидима — просто рече Гатиноа. — Време беше да сложим край на това. Работата ни продължава, но Руак вече го няма.