Глен Купър
Десетата зала (36)

35.

Намираха се в прохладно помещение без прозорци с размерите на училищен физкултурен салон или квартално кино. Беше твърде голямо, за да е просто мазе на някоя от къщите. Ако все още се намираха в селото, както подозираше Люк, то помещението трябваше да бъде някъде под улицата и до него да има достъп от няколко къщи. По краищата се отделяха няколко коридора и той реши, че може би всеки от тях води към нечий дом.

Стените бяха от вездесъщия варовик, но подът бе покрит с дъски, изгладени от годините и застлани с разнообразни килими, повечето големи, с пищни ориенталски мотиви в различни оттенъци на зеленото, синьото, червеното и розовото. Помещението се осветяваше от евтини индустриални флуоресцентни лампи, закрепени на гипсовия таван. Надолу по стените се спускаха медни тръби.

Люк и Сара седяха един до друг на дървени столове покрай една от дългите стени. Дясната й китка и неговата лява бяха закопчани с белезници за две от тръбите.

На отсрещната стена древен грамофон въртеше стара плоча. Помещението беше изпълнено с дрънчаща, стара bal-musette — танцова музика на акордеон с бърз и неспокоен ритъм.

В центъра имаше здрава сгъваема маса. Боне и д-р Пеле се суетяха около огромна тенджера върху голям котлон с открит реотан, който беше нажежен до червено. Съдът приличаше по-скоро на войнишка бака, в която можеше да се сготви храна за двеста души, черпакът също беше неимоверно голям. Издигащата се пара изпълваше въздуха със сладък, почти плодов аромат.

Люк и Сара познаваха тази миризма от кухнята в лагера на експедицията.

Боне продължаваше бавния си монолог, говореше високо, за да надвика музиката. Имаше нелепия вид на готвач, изпълняващ шоу пред закопчана с белезници публика.

— Не е нужно да ви казвам, че тези растения не са на разположение през цялата година — обясняваше Боне. — Трябва да ги събираме и да ги съхраняваме за зимните месеци. Тук долу е хубаво и прохладно, затова се запазват добре, стига да са на сухо. Плодовете и поветицата са сигурна работа. С тях никога не сме имали проблем. Дивият ечемик е по-капризен. Ако няма от онези черни или пурпурни налепи, не става за нищо. Как наричахте налепите? Все забравям.

— Склеротия — автоматично отговори Сара с пресъхнала от страх уста.

— Не те чувам. Говори по-високо — намръщи се Боне.

— Ерготи — обади се Пеле.

— Да! Точно така, ерготи. Без тях ечемикът е пълен боклук. За нищо не става. Затова трябва да се търси такъв с пурпурни налепи по класовете. Тогава върши работа. Всичко трябва да се приготви, но не да кипи. Да къкри тихо, все едно правиш бобена чорба. Ако го правиш дълги години като Пеле и мен, започваш да придобиваш усет и всеки път се получава идеален резултат.

— На колко си години, Боне? — обади се Люк.

Кметът спря да бърка и почеса четината си.

— Винаги се замислям — отвърна той. Пеле се засмя. — Не съм най-старият, да знаеш. Онзи фермер, Дювал, дето гледа свине. Той е най-старият. Аз съм на двеста четирийсет и две, но жена ми казва, че не изглеждам и ден по-дърт от сто и осемдесет! — Пеле намери това за много смешно и се разкисна като жена. — Научих се да правя чая от баща си Гюстав. Той пък се научил от дядо ми Бернар. А Бернар пък се учил от прадядо ми Мишел Боне, който, доколкото знам, на младини бил монах в манастира, преди да го напусне през хиляда триста и седма, когато били затрити тамплиерите. Не е зле, а? Само четири поколения Боне за седемстотин години!

На масата имаше пластмасова кутия с дръжка. Боне извади от нея подвързана с червена кожа книга. Ръкописът от Руак.

Люк поклати глава, щом го видя.

— Имаш проблеми с прочитането му ли, Боне?

— Ако трябва да съм откровен, да, ако не броя няколкото реда на латински, написани през хиляда триста и седма, което върви с родовата ми дата, която споменах току-що. Може би ще успея да те убедя да ми кажеш за какво се говори в книгата. Но и да не го направиш, няма проблем. Мисля, че имам доста добра представа какво пише вътре. Картинките са повече от красноречиви. Онзи Бартомио, който бил на двеста и двайсет… предполагам, че е познавал доста добре прадядо ми.

— Колко често го пиете? — поинтересува се Люк.

— Чая ли? Веднъж седмично. Винаги късно през нощта, когато няма опасност някой идиот да се натресе в селото и да досажда. Сигурно може да го пием и по-рядко, но такава е традицията, пък и, честно казано, на нас ни харесва. Пил съм го повече от десет хиляди пъти, а не ми е омръзнал. Ще видите.

— Няма начин да ни накараш да участваме — каза Люк.

— Така ли? — сви рамене Боне. Потопи пръст в тенджерата и го извади червен. Облиза го и заяви: — Ето, готов е. Хубав руакски чай. Какво мислиш, Пеле?

Докторът сръбна малко от черпака.

— Не си спомням по-добро вариво — разсмя се той. — Съжалявам, че се налага да чакам.

— Е, ти и аз, стари приятелю. Тази вечер ние сме пазителите. Специални пазители за специални гости. — Боне се огледа. — Жак! — извика той. — Къде си, по дяволите?

Синът му се появи от един от коридорите.

— Готови сме — съобщи му Боне. — Кажи на останалите.

Люк и Сара се хванаха за ръце. Дланта й беше отпусната и студена. Нямаше какво да й каже освен да прошепне: „Всичко ще бъде наред, бъди силна.“ Не след дълго се чу приглушен звук на камбана, който продължи не повече от половин минута, след което замлъкна.

Селяните започнаха да пристигат на групи по трима и четирима.

На външен вид никой не бе по-млад от двайсетина години. Повечето мъже и жени бяха на възраст, но Люк можеше само да предполага на каква точно. Появи се и Одил, която погледна виновно към закопчаната двойка до стената. Имаше може би трийсет или четирийсет души на нейните години. Като цяло селяните се събираха на групи според възрастта, разхождаха се напред-назад, шепнеха си и като че ли се чувстваха неудобно в присъствието на непознати. Всичко на всичко имаше най-малко двеста души, но Люк изгуби точния им брой, докато помещението се пълнеше.

Боне почука по тенджерата с черпака, за да привлече вниманието към себе си.

— Добри хора — извика той. — Елате да бъдете обслужени. Не се стеснявайте от гостите ни. Знаете кои са те. Не им обръщайте внимание. Хайде, кой е пръв тази вечер?

Селяните се наредиха на опашка и всеки получи картонена чашка, пълна догоре с горещ червен чай. Някои го отпиваха с наслада на малки глътки, сякаш бе чаша обикновен чай. Други, особено по-младите, го гълтаха наведнъж.

На Люк му хрумна, че приличат на примерни енориаши, чакащи да получат причастие. Боне обаче не беше свещеник. Хилеше се и пускаше шеги, докато наливаше от отварата, и се кикотеше, когато без да иска разливаше малко върху масата.

Накрая получи дажбата си и последната селянка, старица с дебели бедра и сива коса на кок. Жената прошепна нещо на Боне.

— Не, не — на висок глас отговори той. — Аз по-късно. Имам малко работа тази нощ. Ела с мен, да те запозная.

И поведе жената към Люк и Сара.

— Това е жена ми, Камил. Тези са археолозите, за които ти споменах. Професорът изглежда добре, нали?

Жената на кмета го огледа и изсумтя. Боне я плесна по задника и й каза да се забавлява без него. Придърпа един стол и седна на известно разстояние от Люк.

— Знаете ли, уморен съм — въздъхна той. — Късно е. Вече не съм толкова млад като преди. Нека поседя с вас малко.

Погледът на Сара обикаляше помещението. Хората допиваха чая си и прилежно и цивилизовано изхвърляха чашките в контейнера за боклук. Разговаряха приглушено, чуваше се любезен смях. Всичко изглеждаше като банална сбирка.

— И какво следва? — попита тя.

— Изчакайте, ще видите. При някои започва да действа след петнайсет минути, при други — след двайсет. Гледайте. Няма начин да го пропуснете. — Махна на доктора, който донесе от масата още две чаши чай.

Сара ги погледна и започна да плаче.

— Не, наистина ще ти хареса — упорстваше Боне. — Не прави сцени. Довери се на Пеле. Той е добър доктор!

— Остави я на мира — заплашително изръмжа Люк. Стана от стола си и пристъпи напред, доколкото му позволяваше закопчаната ръка. Боне инстинктивно се дръпна, макар да бе на безопасно разстояние.

Кметът поклати уморено глава и извади пистолета си.

— Пеле, дай й чашата. — Погледна Сара и започна да й говори като училищен директор на ученичка. — Ако я хвърлиш, ще прострелям стъпалото на професора. Ако изплюеш чая, ще прострелям коляното му. Няма да го убивам, защото се нуждая от помощта му, но ще пролея кръвта му.

— Сара, не го слушай! — извика Люк.

— Не, Сара — натърти Боне. — Определено трябва да ме слушаш.

Тя взе чашата с трепереща ръка и я поднесе към устните си.

— Сара! — кресна Люк. — Недей.

Тя го погледна, поклати глава и изпи съдържанието на няколко големи глътки.

— Отлично! — похвали я Боне. — Виждаш ли, чудесен е на вкус. А сега е твой ред, професоре.

— Няма да го направя — твърдо заяви Люк. — Сара, ако пия от това, няма да мога да те защитя.

— Виж, това започна да става уморително — каза Боне и насочи пистолета към Сара. — Сега пък ще прострелям нея, ако продължаваш да се опъваш. Просто си изпий чая и да приключваме.

Люк се намръщи безсилно. Как можеше да е сигурен, че Боне няма да дръпне спусъка? Определено беше способен на насилие. Но ако се предаде и пие от чая, ще изгуби единственото оръжие, с което разполагаше — ума си. Наруга се, че е дошъл без жандармеристите. Решението се оказа трагично лошо.

Сара се пресегна и хвана свободната му ръка. Стисна здраво пръстите му и внезапно погледна нагоре, сякаш нещо я беше стреснало.

— Остави ме да говоря с него — помоли тя Боне. — Ще го убедя. Само ни остави за момент насаме.

— Добре, за момент. Защо не? — Боне стана, отстъпи няколко крачки назад и застана до Пеле, който гледаше Сара с похотлива усмивка.

Тя се наведе, мъчейки се да доближи колкото се може повече до Люк, макар да знаеше, че онези двамата ще чуят всяка нейна дума.

— Какво правиш? — учуди се Люк.

— Хайде, изпий го — прошепна тя.

— Защо казваш това? — прошепна в отговор той.

— Вярваш ли ми като човек?

— Да, разбира се.

— А като учен?

— Да, Сара, вярвам ти като учен.

— Тогава го изпий.

Пеле пристъпи колкото да даде чашата на Люк, после бързо се дръпна назад.

Сара кимна окуражаващо. Люк отметна глава назад и пресуши чашата.

— Добре, Пеле, иди да наглеждаш народа. Аз ще остана с нашите приятели.

Боне седна отново и Люк също се свлече в стола си. На лицето му бе изписано поражение.

— Знаете ли, странно е — отбеляза Боне. — Трябваше да ви принуждаваме да направите нещо, което ние самите правим с охота и благодарност. Шантав свят, а?

Люк настръхна и го погледна презрително.

— Странното, Боне, е как се преструваш на цивилизован, когато всъщност си най-обикновен боклук и убиец.

Мъжът вдигна вежда.

— Боклук? Аз? Не. Моята работа е да защитавам своето семейство и селото си. Живял съм много време, мосю, и през годините съм научил някои доста важни неща. Трябва да се грижиш за своето. Ако това означава да избутваш другите от пътя си, тъй да бъде. Руак е специално място. То е като рядко и деликатно цвете в парник. Ако термостатът се повреди, ако температурата се качи или смъкне с един градус, цветето умира. Вие идвате тук с вашите учени, студенти, камери и тефтери и онова, което правите всъщност, е да ръчкате термостата. Ако ви позволим да го правите, нашият начин на живот ще умре. Ние ще умрем. За нас това е въпрос на оцеляване. Убий или ще бъдеш убит.

— Господи — с отвращение промърмори Сара.

— Това бяха невинни хора — изсъска Люк.

— Съжалявам. От наша гледна точка всеки от тях беше заплаха. Онзи от Израел ни изненада, докато проверявахме какви ключалки сте сложили на безценната ви пещера. Другият, Юг, има куража да проникне в дома на дъщеря ми и да слезе долу точно в чаена нощ! Какво е очаквал? А онези в лагера миналата неделя? Трябваше да вземем компютрите ви и да унищожим файловете. Трябваше да взривим цялата ви пещера, за да ви накараме веднъж завинаги да престанете да идвате в Руак. И щяхме да го направим, ако онова черно копеле не беше убило специалиста ми по експлозиви.

— Пиер е мъртъв? — слисано промълви Сара.

— Съжалявам — рече Люк. — Джеръми също. И Мари. И Елизабет Кутар. И…

Тя избухна в сълзи и зашепна: „Ужас, ужас…“

— А какво е оправданието ти за изнасилването на жените? — Сара го погледна с такова изражение, че му се прииска да не го беше казвал. Но вече бе късно, така че й разказа остатъка от историята: — Жандармеристите казват, че изнасилвачите са имали имотилни сперматозоиди.

Боне отново сви рамене.

— Момчетата са си момчета.

— Жалко лайно — процеди Люк.

Това само раздуха пламъка у Боне. Той се оживи и размаха ръка.

— Пеле каза, че щяло да е по-добре, ако хората ми ви бяха премазали като буболечки в Кембридж! Аз пък казвам, че онова, което ще ви се случи тази нощ, е по-добро.

— А лабораторията? — попита Люк. — И нея ли взривихте?

— Това няма нищо общо с нас — сви рамене Боне. — Щастливо съвпадение. Търсехме вас. Какво разбираме ние от взривяване на сгради? Пеле ме убеди, че имаме възможност да се отървем от вас, преди да сте направили още поразии. А ако това стане в друга страна, следите няма да стигнат до нас. Така че си казах, защо пък не? Когато хората ми не успяха и на следващата сутрин се разделихте, решихме да приберем нея, за да те накараме да дойдеш при нас. Колко грижи ни създаде само!

Люк не беше сигурен дали да му вярва, че нямат нищо общо с унищожаването на „Плантадженетикс“. Непоклатимата му теория започна да изглежда леко съмнителна.

— А Прентис? Вие ли го убихте?

— И Фред ли е мъртъв? — изплака Сара.

— Съжалявам — рече Люк. — Умрял е в болницата.

— И за това нямам представа — излая Боне. — Но знаеш ли какво? Никой от хората ти нямаше да умре, ако бяхме застреляли теб и приятелчето ти Юг още първия път, когато стъпихте в кафенето ми. Точно както направихме с двамата тъпаци, които откриха пещерата през хиляда осемстотин деветдесет и девета.

Устните на Сара се извиха в презрителна усмивка.

— Имате и още една тайна, нали?

— Нима? И каква е тя?

— Стерилни сте. Всичките мъже в това село сте стерилни копелета. — Разсмя се, когато видя наранената му физиономия. — Люк, това трябва да е някакъв страничен ефект от чая. Пищовите им стрелят с халосни патрони!

Люк също успя да се усмихне.

— Вярно, май не съм виждал деца в Руак. Колко деца имате?

Боне стана. Ясно му личеше, че е смутен.

— Малко, твърде малко. Това е проблем. Винаги е било проблем. Мъжете пият чай една-две години и малките рибки спират да плуват. Но се справяме. Продължаваме напред.

Люк се замисли за момент.

— Вие сте матрилинейни, нали?

— Какви сме били? — предизвикателно попита Боне, сякаш някой беше обидил майка му.

— Мъжете не могат да оплождат — обясни Люк. — Родът ви е по женска линия. Затова ви се налага да водите мъже отвънка, за да продължавате рода си. Кой е направил собствените ти проклети деца, Боне? Да не си използвал услугите на някой разплоден жребец като в конюшните?

— Млъквай! — изрева Боне. Извади отново пистолета си и го размаха към Люк.

— И малкият ти пищов ли е с халосни? — подигра го Люк. Вече нямаше какво да губи.

Боне крещеше и заглушавайте досадната музика. Селяните спряха да приказват, обърнаха се и го зяпнаха.

— Мислите се за много умни. Идвате от Париж, от Бордо, намъквате се в селото ни и се опитвате да унищожите начина ни на живот! Нека ви кажа какво ще се случи с вас тази нощ! — Посочи с пистолета към Сара. — Синът ми ще изчука хубаво тази кучка, после ще й пръсне главата! А на нея даже няма да й пука, защото след десет минути ще си е изгубила ума от чая. А ти, ти ще бъдеш жребецът. Отиваш с Одил. Ще се рееш като хвърчило и ще ми направиш внуче, благодаря. После аз лично ще пръсна твоята глава! А след това ще се кача горе на скалите и ще взривя зарядите, които поставихме тази вечер. Покрай всичките ви дебели врати, катинари и камери не можем да влезем вътре, но това не означава, че не можем да взривим скалата отгоре и тя да затрупа пещерата! А после ще изгоря този проклет ръкопис! И никой никога няма да научи тайната ни! Не вярвам, че си написал писмо до когото и да било. Не те бива в блъфирането. Никой няма да разбере! И после ще се върна в кафенето си, при пожарната си команда, при купчината си нацистко злато, в тихото ми кафене, при чая ми и при доброто старо време. И ще продължа да живея толкова дълго, та може дори да забравя, че сте съществували!

Беше посинял от тирадата, задъхан и хриптящ.

Люк обаче не гледаше към него, а към селяните. Нямаше значение дали са млади или стари. Започваха да не обръщат внимание на бърборенето на кмета си. Въртяха се в такт с музиката, долепени един към друг, разделяха се по двойки. Започнаха да хвърчат дрехи. Чуваха се стонове и пъшкане. Звуци на разгонени хора или животни. По-възрастните двойки тръгваха към коридорите. По-младите лягаха направо на килимите, без да обръщат внимание на другите около себе си.

— Ето така го правим — гордо каза Боне. — И сме го правили стотици години! И, професоре, погледни приятелката си!

Люк се обърна и извика:

— Сара!

Очите й се въртяха. Тялото й беше отпуснато на стола, издаваше тихи гърлени стонове.

Боне отключи белезниците й и я вдигна да се изправи на омекналите крака.

— Водя я при Жак. Когато се върна за теб, вече ще си готов за Одил. Направи ми внучка, ако можеш. После върви по дяволите.