Глен Купър
Десетата зала (32)

31.

Руак, 1307 г.

Бернар от Клерво бе мъртъв от много време, но не минаваше нито ден без някой в манастира Руак да не мисли за него или да не спомене името му, за да подчертае някоя мисъл или да подсили молитвата си.

Бернар пое последния си дъх през 1153 г. на шейсет и три годишна възраст и бе канонизиран за почти рекордно кратко време — през 1174 г. папа Александър III го направи св. Бернар. Неимоверната чест изпълни с трепет и същевременно натъжи брат му Бартомио, на когото все още му бе трудно да живее в свят без авторитетното присъствие на Бернар.

По случай канонизирането Бартомио замина за Клерво с Нивар, вече единственият му останал жив брат, за да се помоли на гроба на Бернар. Направиха го с безпокойство. Възможно ли бе някой от съвременниците на Бернар да е останал жив и да ги помни? Щяха ли да разкрият тайната им?

Не им се вярваше, но в случай че някой стар монах ги погледнеше подозрително или се опиташе да ги заговори, решиха да стоят настрана от всички и да скрият лицата си под качулките, за да останат анонимни.

Едва ли биха се зарадвали на разговор от сорта на:

— Добри монаси, много напомняте на стареца за братята на свети Бернар! Срещнах се с тях на времето, преди много години.

— Определено не бихме могли да сме същите, братко.

— Не, как бихте могли? Сигурно вече са мъртви или ако не са, трябва да карат осмото си десетилетие!

— А ние, както виждаш, сме млади.

— Да, да бъдеш отново млад. Колко чудесно би било! Но все пак ти, брате, си копие на Бартомио, а ти, братко — на Нивар. Старият ми ум сигурно ми погажда номера.

— Хайде да отидем на сянка, братко. Ще ти донесем малко ейл.

— Благодаря ви. Как казахте, че ви бяха имената?

Не, определено не можеха да допуснат подобен разговор.

Тайната им се пазеше строго. Никой извън ограниченото пространство на Руак не знаеше за нея. През годините манастирът започна да се затваря все повече в себе си, превърна се в недостъпен остров. Отчасти това се дължеше на доктриналното обръщане към цистерцианството, отдавайки почит на учението и на роднинските връзки с все така влиятелния Бернар. Външният свят криеше само изкушения и грях. Бернар учеше, че добрата монашеска общност се нуждае единствено от потта на членовете й, за да задоволи земните си нужди, и от молитвите към Христос и Дева Мария за спасяването на душите. Но освен тези предписания монасите от Руак все повече се разминаваха във времето с мирските си събратя от селото и поради това трябваше да се уединят.

Веднъж, понякога два пъти седмично, те варяха своя чай на просветлението и се оттегляха в килиите си, а ако вечерта беше хубава, предпочитаха постелята от папрат под някой клонест дъб. Там се отнасяха на някакво друго място, в друго време, на друго ниво, на което, както твърдо вярваха, се намираха по-близо до Бог.

Известно време Бартомио се боеше от враждебността на Бернар. Все още чуваше ясно отдавна произнесените думи: „Дяволът ни навести снощи. Да не би да се съмняваш в това?“

И беше размахал обвинително пръст: „Порочно! Порочно!“

Бернар бе изключително образован човек, много повече от него. Двамата с Абелар деляха честта да бъдат най-интелигентните мъже, които бе срещал през живота си. Дори папите се обръщаха към светия му брат, за да решат спорни въпроси. Кралете също. Но специално по този въпрос Бартомио в крайна сметка се бе убедил, че той е правият, а Бернар е проявил късогледство.

Чаят по абсолютно никакъв начин не лиши Бартомио от любовта му към Христос. Нито пък прекърши решимостта му да се моли и да работи за постигането на духовна чистота. Тъкмо обратното, той увеличаваше физическата и духовната му жизненост. Всяка сутрин се будеше от звука на камбаните с любов в сърцето си. И събратята му понасяха несгодите на смутните времена стоически, приемайки наравно зло и добро, полагайки усилия да не се нараняват един друг.

Двамата с лечителя и билкар Жан проповядваха качествата на чая сред монасите и скоро той се използваше от всички като ободряващ тялото еликсир и колесница за духа. Монасите не говореха открито за личните си преживявания, но когато се приготвяха големите дози чай, те с готовност се нареждаха за дажбите си. Дори абатът подаваше бокала си, преди да побърза да се уедини в покоите си.

Годините се изнизваха и Бартомио и останалите започнаха да осъзнават нещо — отначало смътно, но после все по-ясно и неоспоримо. Брадите им си оставаха черни или кафяви, мускулите си бяха все така стегнати, очите им не отслабваха. Колкото до деликатния въпрос, слабините им запазваха жизнената потентност на младостта въпреки дадените клетви за целомъдрие.

От време на време монасите бяха принудени да общуват с външни хора или се случваше да се срещнат с някой селянин от Руак. Именно при тези срещи най-сетне дойде откровението. Времето вземаше своето от другите, но сякаш подминаваше монасите.

Хората извън манастира старееха.

Но не и монасите.

Причината бе в чая, нямаше място за съмнение.

Той се превърна в ревниво пазена тайна. Нищо добро нямаше да излезе, ако я разкриеха на външни хора. Времената бяха неспокойни и обвиненията в ерес се повдигаха с лекота. Вярно, имаше слухове. Винаги имаше слухове за тайните дела, вършени зад стените на манастира. Живеещите наблизо селяни шепнеха обикновено за разврат, пиянство и други подобни пороци, от време на време се говореше дори за черни магии. И вярно, имаше слухове и за монаси, които сякаш никога не умирали, но те си останаха само такива — слухове.

Затова монасите се спотаиха, а когато това бе невъзможно като в случая, когато някои трябваше да пътуват до приората „Сен Марсел“, за да бдят над умиращия Пиер Абелар, те криеха лицата си, доколкото можеха. На смъртния одър на Абелар Бартомио бе принуден заради любовта и уважението към брат си Бернар да разкрие тайната, но само и единствено на него.

Бернар отново се вбеси и се обяви категорично против чая и начина, по който той нарушаваше законите на природата. Но заради единствените си оцелели братя се закле да отнесе тайната в гроба, стига Бартомио и Нивар никога повече да не се мяркат пред очите му.

Така бе сключена мъчителната сделка. Тогава Бартомио видя Бернар за последен път.

Нивар, най-младият от шестимата братя от Фонтен, пристигна в Руак при Бартомио по едно странно стечение на обстоятелствата. По традиция в семейството имаше два пътя, по които можеше да се тръгне — на духовенството или на меча. Отначало той не избра нито едното, нито другото.

Двама от братята, Жерар и Ги, се биеха за краля. Останалите — Бернар, Бартомио и Андре — бяха облекли расото. Андре умря млад, повален от шарка през първата сурова зима в Клерво. Жерар и Ги напуснаха кралската войска и отидоха в Клерво след основаването на манастира. Те облякоха расото, но воинският дух така и не ги напусна. Затова бе съвсем естествено след събора в Троа през 1128 г. те да станат рицари на Църквата. И когато започна Вторият кръстоносен поход, двамата надянаха белите мантии с червените кръстове и участваха с другите тамплиери в злочестия поход срещу Дамаск. Там паднаха под смъртоносната градушка от стрели, пуснати от стрелците на Нур ад-Дин, и се изгубиха в кървавото меле.

На младини Нивар бе благочестив и се надяваше да последва прочутия си брат Бернар от Клерво, но това бе преди да срещне една млада жена от Фонтен. Ан беше от простолюдието, дъщеря на касапин. Баща му беше вбесен, но Нивар бе тъй поразен от съблазнителното весело момиче, че когато не беше с него, не можеше нито да яде, нито да спи, нито да се моли от сърце. Накрая той заряза благородните традиции на семейството и се ожени за нея. Лишен от щедростта на баща си, той стана скромен търговец и ученик на тъст си в пълната с карантия касапница недалеч от пазара.

Трите години щастие бяха заличени от дошлата във Фонтен чума, която отне жена му и новороденото им дете. Нивар се превърна в обезверен скитник, пияница и странстващ касапин. Накрая се озова в безбожната мъгла на Руан, където през 1120 г. в една воняща на пикня таверна научи, че търсят касапин за един новопостроен кораб. Наричаше се „Белият кораб“, най-големият плавателен съд, построяван някога във Франция. Смятаха го за толкова надежден и здрав, че в една спокойна ноемврийска вечер отплава от Барфльор, натоварен с най-скъпоценния от всички товари. На борда бе Уилям Аделин, единственият законен син на английския крал Хенри I, заедно с голяма свита английски благородници.

Бяха допуснати грешки в управлението. Или може би бе саботаж? Така и не се разбра. Недалеч от пристанището се натъкнаха на подводна скала, която разкъса корпуса. Корабът потъна бързо. Нивар се намираше дълбоко в трюма, облечен в овчите кожи на касапин и подкрепен от солидно количество вино по случай първото си плаване. Чу трясъка на разбито дърво, писъците на екипажа, рева на нахлуващата вода, а в следващия миг корабът беше изчезнал и той бе сам в черното море, останал на повърхността благодарение на кожените мехове. На следващата сутрин една рибарска гемия го прибра на борда си. Оказа се единственият оцелял. Над сто души загинаха. Наследникът на английския трон изчезна.

Защо именно той бе спасен?

Въпросът обърка Нивар, не му даваше покой, накара го да зареже пиенето и отново да се обърне към Бог. Срамът от прегрешенията на младини не му позволяваше да отиде при Бернар в Клерво. Как би могъл да обясни живота и избора си на един толкова суров човек? Затова потърси по-снизходителния климат на Руак, където Бартомио го посрещна с отворени обятия.

— Ти си мой брат по кръв и в Христа! — заяви той. — Пък и ще ни бъде от полза монах, който може да заколи прасе както подобава!

Минаха години. Нивар стана страстен почитател на чая и наред с останалите се надлъгваше с времето.

Монасите от Руак научиха, че макар да бе способна на много неща, тяхната отвара не ги правеше неуязвими. Тя не предлагаше защита срещу бичовете на времето — бялата чума (само да си спомним за горкия Абелар), черната чума, шарката. Телата също така можеха да бъдат пречупвани и смазвани. Лечителят Жан падна от мулето си и си счупи врата. Около случая се вдигна шум. Колкото и скандално да беше, в инцидента бе забъркана жена.

Но въпреки злите номера на дявола, повечето братя живееха, живееха и живееха.

Бе много иронично, че едно от най-прочутите действия на Бернар, което щеше да отекне в историята, доведе до гибелта на Бартомио и Нивар.

През 1118 г. дребният благородник от Шампан Юг дьо Пейен пристигнал в Йерусалим с малка група мъже и предложил услугите и меча си на трона на Бодуен II. С благословията на краля в продължение на десет години той защитавал християнските поклонници при посещението им на Храмовия хълм. После, през 1128 г., Дьо Пейен писал на Бернар, най-влиятелния човек в Църквата и сияещата звезда на монашеството, с молба да подкрепи усилията му и да създаде орден на свети рицари, които да се бият за Йерусалим и християнството.

Бернар прие с готовност идеята и написа трактата си „De Laudibus Novae Militiae“^[1], в който пламенно защити пред Рим идеята за свети воини. На църковния събор в Троа, провеждан в неговата територия Шампан, той се домогваше с все сили до одобрението на новото начинание и папа Инокентий III официално прие основаването на Ордена на бедните рицари на Христа и Соломоновия храм.

Така се родиха тамплиерите.

Някои от първите рицари, присъединили се към Юг дьо Пейен, бяха кръвни роднини на Бернар. Сред тях бе вуйчо му Андре дьо Монбар, както и братята му Жерар и Ги. Редица благородници от Шампан положиха клетвата. И от момента на зачеването си тамплиерите почитаха Бернар и тяхната привързаност си остана неизменна — чак до съдбовната 1307 г.

Под влиятелния патронаж на Бернар тамплиерите получиха дарове от благородниците, които да помогнат на светата им мисия — пари, земи, синове. Рицарите можеха да прекосяват свободно границите. Не плащаха данъци. Бяха независими от всякакви власти и се подчиняваха единствено на папата.

Макар да не успяха да постигнат значителна победа по времето на Бернар и претърпяха позорно поражение при Дамаск по време на Втория кръстоносен поход, през следващите години преживяха разцвет. През 1177 г. петстотин тамплиери помогнаха за разгрома на двайсет-хилядната армия на Саладин в битката при Мюнгисар. Един от тези рицари бе Нивар от Фонтен, монах от Руак и човек, на когото другарите му можеха да разчитат, че ще заколи както трябва коза или камила.

Репутацията на тамплиерите бе защитена и през следващото столетие богатствата им продължаваха да се трупат. Чрез коварната смес от дарения и търговски операции влиянието им се увеличи неимоверно. Владееха огромни площи земя в Близкия изток и Европа, внасяха и изнасяха стоки из целия християнски свят, издигаха църкви и замъци, притежаваха свой собствен флот.

И тогава дойде неизбежното — защото всяко нещо, което се издига, рано или късно трябва да падне.

Тамплиерите продължаваха да бъдат независими от владетелите, превърнаха се в държава в държавата и от тях започнаха да се страхуват и да ги презират. Когато животното е ранено, хищниците не закъсняват да му се нахвърлят. През годините тамплиерите получиха доста рани. Понесоха военни неуспехи в Светите земи. Йерусалим беше изгубен. Оттеглиха се в Кипър, последната им твърдина в Близкия изток. Но Кипър също беше изгубен. Престижът им посърна и господарите на земята, които бяха силни противници, се приготвиха да нанесат смъртоносния удар.

Френският крал Филип Хубави таеше от години ненавист към ордена, тъй като на младини бе поискал да постъпи в редиците му, но бе отхвърлен. Освен това беше натрупал огромни дългове към тамплиерите и нямаше намерение да ги плати. Кралят атакува.

Църквата негодуваше срещу тяхното верую, което им позволяваше да се молят направо на Бог без необходимостта от посредници. Папата атакува.

Крал Филип и папа Климент, които действаха съвместно, обвиниха тамплиерите във всички най-отвратителни престъпления. Отричали се от Христа, извършвали ритуални убийства и дори почитали някакъв идол — брадата глава на име Бафомет. Разпращаха се заповеди, свикваха се войници.

Капанът щракна.

През година 1307, месец октомври, хората на краля нанесоха мащабен координиран удар. Беше петък, тринайсети — дата, която завинаги щеше да се свързва със зла поличба.

В Париж арестуваха великия магистър на тамплиерите Жак дьо Моле заедно с още шейсет рицари. Из цяла Франция и Европа бяха задържани хиляди рицари и техни сподвижници. Последва оргия от мъчения и изтръгнати насила признания. Къде е скрито огромното им богатство? Къде е флотът им, който доскоро бе хвърлил котва в Ла Рошел?

В Руак удариха по пладне, точно когато монасите излизаха от църквата след шестия час. Отряд войници, водени от дребен заядлив капитан с отвратителен дъх на име Гаяр дьо Шарне, нахлу през портата и обкръжи всички братя.

— Това е тамплиерски дом! — изрева той. — По заповед на краля и на папа Климент всички рицари на ордена трябва да се предадат, а парите и съкровищата им да бъдат конфискувани.

— Добри господине, това не е тамплиерски дом — заяви абатът, висок мъж с остра брада. — Ние сме скромен цистерциански манастир, както много добре знаете.

— Бернар от Клерво е основал това място! — извика капитанът. — Именно неговата противна ръка създаде тамплиерите. Всеизвестно е, че през годините манастирът е бил пристан за рицарите и техните симпатизанти.

— Противна ръка? — чу се глас от задните редици. — Да не би да казваш, че нашият почитан свети Бернар има противна ръка?

Бартомио се опита да сграбчи робата на Нивар и да му попречи да излезе напред, но бе късно.

— Кой каза това? — изкрещя капитанът.

— Аз.

Нивар решително излезе напред. Бартомио потисна желанието да се спотаи и последва брат си.

Капитанът видя двама стари монаси пред себе си. Посочи с пръст Нивар.

— Ти ли?

— Заповядвам ти да си върнеш назад отвратителните думи за свети Бернар — с непоколебим глас изрече Нивар.

— Кой си ти, че да ми заповядваш, старче?

— Аз съм Нивар от Фонтен, рицар тамплиер, защитник на Йерусалим.

— Рицар тамплиер! — възкликна капитанът. — Приличаш на глухия ми дядо!

Кралските войници избухнаха в смях.

Нивар се наежи. Бартомио видя как гневът превръща лицето му в камък. Беше безпомощен да предотврати случилото се след това, както не можеше и да попречи на твърдоглавия Нивар да направи каквото беше замислил през дългия си и шарен живот. Бартомио винаги бе доволен да остане между манастирските стени, но Нивар бе неукротим авантюрист, често се случваше да напълни сандъка си със запаси от чая на просветлението и да изчезва за дълги периоди от време.

Нивар бавно тръгна напред и спря достатъчно близо, за да долови вонята от развалените зъби на капитана. Войникът предпазливо му се ухили, без да е сигурен какъв ще е следващият му ход.

Нивар го зашлеви изненадващо силно с опакото на дланта си. Капитанът усети вкуса на собствената си кръв по устните си.

Появи се оголен меч.

Абатът и Бартомио се втурнаха да дръпнат Нивар назад, но бе твърде късно.

Чу се противният мляскащ звук на пронизана плът.

Капитанът изглеждаше изненадан от собствените си действия. Нямаше намерение да убива стар монах, но кървавият меч беше в ръката му, а окаяният волнодумец бе рухнал на колене, притиснал корема си, взираше се в небето и мълвеше последните си думи:

— Бернар. Братко.

В яростта си капитанът заповяда да претърсят из основи целия манастир. Конфискуваха сребърни бокали и свещници. Откъртиха дъски от пода, за да търсят под тях скрито тамплиерско съкровище. Монасите бяха обсипани с груби обиди и ги подритваха като кучета.

В лечебницата брат Мишел трепереше като уплашен заек, докато войниците преобръщаха легла и ровеха по лавиците. Беше работил безброй десетилетия като помощник на Жан и след като древният монах срещна преждевременната си смърт под мулето, най-сетне бе издигнат до поста манастирски лечител. Сто и петдесет години са дълъг срок да чакаш подобряване на положението си, мусеше се той по време на повишението.

Мишел се опита да предразположи войниците, като им показа къде се намира едно хубаво разпятие с инкрустирани скъпоценни камъни и сребърен бокал, принадлежал на бившия му учител, и когато натрапниците си тръгнаха, Мишел се тръшна задъхан на едно от леглата.

След като войниците останаха без сили от търсене, капитанът обяви, че ще докладва на кралския съвет. Абатът на Руак трябвало да дойде с тях и никакви протести от страна на монасите нямало да променят решението му. Щяло да има разследване, можели да бъдат сигурни в това. Ако онзи Нивар наистина е бил тамплиер на младини, щели да платят далеч по-голяма цена от тази, която войниците бяха събрали днес.

На Бартомио не му позволиха да докосне мъртвия си брат, докато войниците не си заминаха. Едва тогава той седна до него, положи главата му в скута си и погали сивите му кичури.

— Сбогом, братко, приятелю мой — прошепна през сълзи. — Бяхме братя двеста и двайсет години. Колцина могат да кажат подобно нещо? Боя се, че скоро ще дойда при теб. Моля се да се видим в рая.

През следващите седмици случайните посетители на манастира разказваха едни и същи истории. Из цяла Франция тамплиерите били подлагани на мъчения и горени на клади. Вилнеела същинска оргия на насилие. Тамплиерските сгради и земи били конфискувани. Никой заподозрян във връзка с ордена не можел да се надява на снизхождение.

Бартомио никога не се бе молил по-страстно през всичките си двеста и двайсет години живот. За външния свят той приличаше на човек в шестото, може би седмото си десетилетие. И в същото време си личеше, че във вените му има още много живот. Но той знаеше, че това ще бъде последната му година. Папата бе открил подразделение на Инквизицията в Бордо и разказите за човешки факли се ширеха из провинцията. Дойде вест, че и техният абат бил прекършен и изгорен.

Какво да прави? Ако манастирът бъде завладян, ако монасите станат мъченици заради верността си към Бернар, какво ще стане с тяхната тайна? Трябва ли тя да умре с тях? Или да бъде запазена за бъдещето? Не бе останал никой по-мъдър от него. Жан отдавна бе мъртъв. Нивар бе мъртъв. Абатът бе мъртъв. Трябваше да разчита на собствения си ум.

През множеството десетилетия бе натрупал доста умения, и най-вече като писар и книговезец. След дълга и мъчителна молитва Бартомио твърдо реши да използва наученото. Не беше той онзи, който да решава съдбата на голямата им тайна. Бог трябваше да реши. А той щеше да бъде Негов смирен писар. Щеше да запише историята на пещерата и чая на просветлението. В бъдеще някой щеше да намери написаното. Или пък не. Всичко зависеше от Божията воля.

За да не попадне в ръцете на инквизиторите, реши да потули текста в коварен и хитроумен код, разработен от Жан години по-рано, с него лечителят криеше билкарските си рецепти от любопитни очи. Ако ръкописът бъде намерен от хора, на които Бог е решил да разкрие съдържанието му, Той ще ги просветли и ще вдигне булото на шифъра от очите им. Бартомио щеше да бъде мъртъв и погребан, делото му — завършено.

Захвана се за работа.

Пишеше ръкописа си на светлината на слънцето и на трептящия пламък на свещта.

Написа за Бернар.

Написа за Нивар.

Написа за Абелар и Елоиз.

Написа за пещерата, за Жан, за чая на просветлението, за тамплиерите, за дългия, много дългия си живот в служба на Бога.

А когато приключи и истинските му думи бяха скрити чрез шифъра на Жан, използва уменията си на художник и илюстрира ръкописа с растенията, които бяха важни за историята, с изображенията, които първи грабнаха вниманието на двама болнави монаси, тръгнали да се разхождат сред скалите на Руак преди толкова много години.

За да опресни избледняващите спомени, Бартомио отиде за последен път при пещерата. Тръгна сам рано сутринта с хубава факла в ръка и пълно с емоции сърце. Не бе стъпвал тук близо сто години, но ясно помнеше пътя и зейналата паст на пещерата сякаш го приветстваше като стар приятел.

Прекара около час вътре и когато излезе, седна на корниза и напълни очите си за последен път с безкрайната зелена шир на речната долина. След това бавно пое обратно към манастира.

Седнал отново зад писалището си, Бартомио нарисува по памет великолепните пещерни изображения и завърши илюстрациите с проста карта, показваща на поклонника как да намери скритата пещера. Книгата беше готова за подвързване и той го извърши с любов към братята си и особено към Бернар. На една лавица в скриптория се пазеше чудесно парче червена кожа. Бартомио така и не бе намерил достатъчно важен повод да го използва. Сега моментът беше настъпил. В продължение на няколко дни търпеливо подвързваше книгата, след което използва шилата си, за да извае върху корицата образа на св. Бернар, скъпия му брат, с небесния ореол над главата му.

Книгата изглеждаше чудесно. Бартомио бе доволен, но не напълно. Липсваха й няколко последни щрихи, които да я направят наистина достойно за темата дело. Под сламеника си Бартомио пазеше малка сребърна кутия, семейно богатство, една от малкото ценности, които не бяха ограбени през онзи октомврийски ден.

Разтопи кутията на огъня и извика брат Мишел да му помага.

В малки манастири като Руак монасите често овладяваха по необходимост повече от едно умение. По време на дългото си обучение при лечителя Жан Мишел се беше научил и да обработва метал и бе станал доста опитен в работата със сребро. Бартомио му даде подвързания в червена кожа ръкопис с молбата да го украси колкото се може по-добре с безценното парче сребро и остави книгата в любопитните ръце на Мишел, без да подозира, че преди години старият Жан беше научил помощника си как да използва шифъра. Бартомио спокойно бе написал ключовите думи НИВАР, ЕЛОИЗ и ТАМПЛИЕРИ на едно парче пергамент, пъхнато между страниците.

Няколко дни по-късно Мишел му върна книгата с блестящ сребърен обков по ъглите и ръбовете, с по пет сребърни розетки на двете корици и две закопчалки, които да я държат затворена. Бартомио беше много доволен и го целуна сърдечно за чудесната работа. Тъй като знаеше, че Мишел е ужасно любопитен, той се поинтересува защо не го е попитал какво има в ръкописа. Мишел измънка, че умът му е зает с куп други неща, и побърза да се прибере в лечебницата.

Дойде вест, че едно лозе на тамплиерите недалеч било опразнено, всички работници били разпуснати, а благородниците — арестувани. Хората на краля щяха да се появят отново всеки момент, това бе сигурно. Една вечер, докато манастирът беше притихнал и всички спяха, Бартомио издълба стената на катедралния съвет и направи достатъчно голяма дупка, в която да скрие безценния ръкопис. Преди да го пъхне в стената, погледна последната страница и макар тя да беше кодирана, си спомни думите, които беше написал.

На теб, който успя да прочете тази книга и да проумее значението й, пращам разказа на един беден монах, който живя двеста и двайсет години и щеше да живее още, ако крале и папи не бяха скроили заговор срещу добрите дела на тамплиерите, срещу светия орден, основан от любимия ми брат, свети Бернар от Клерво. Използвай тази книга като мен, за да живееш дълъг и честит живот в служба на нашия Господ Исус Христос. Почитай Го, както аз Го почитах. Обичай Го, както аз Го обичах. Дано живееш дълги и щастливи години. И се помоли за твоя беден слуга Бартомио, който напусна тази земя като старец със сърце на младеж.

Когато приключи със замазването на стената, Бартомио чу лая на кучетата и цвиленето на конете в конюшнята.

Идваха хора.

Идваха за него. Идваха за всички.

Забърза към параклиса да се помоли набързо за последен път, преди да бъде отведен и да посрещне сигурната си участ.

Докато войниците нахлуваха през портата, един от монасите тичаше презглава през осветената от луната поляна зад манастира. Беше захвърлил расото и разпятието и бе облечен като прост ковач в риза, гамаши и работна жилетка. Щеше да се скрие при реката и на сутринта щеше да се представи на добрите хора от селото като усърден работник и богобоязлив човек.

А ако откажеха да го приемат, щеше да им разкрие тайна, която със сигурност щеше да събуди интереса им. В това Мишел дьо Боне, доскоро брат Мишел от манастира Руак, беше напълно сигурен.