Глен Купър
Десетата зала (26)

25.

Сряда

Люк имаше само един костюм, който за щастие бе тъмен, подходящ за погребения.

Те бяха две, едно след друго. На Джеръми в Манчестър и на Пиер в Париж.

Между специализант и научен ръководител има интересна връзка. Отчасти родителска, отчасти синовна, отчасти приятелска. Не винаги се получаваше по този начин. Някои професори бяха дистанцирани. Някои специализанти бяха незрели. Джеръми и Пиер обаче бяха добри студенти и близки приятели. Люк си помисли, че никога няма да се възстанови напълно от загубата им.

Сутринта с натежала глава, пресъхнала уста и болки в гърдите взе един от няколкото директни полета от Бордо до Манчестър.

Погребението на Джеръми беше доста студено, типично по англикански. Семейството и енориашите се държаха стоически. Не беше ясно дали свещеникът, ирландец с тънък глас, е познавал Джеръми, ако трябваше да се съди само по общите му приказки и изтъркани фрази за човек, откъснат от паството му на такава ранна възраст.

Навън в мрачния централен квартал на Манчестър валеше студен дъжд и никой не искаше да се задържа твърде дълго. Люк изчака реда си и се представи на семейството на Джеръми — възрастна двойка, която явно бе заченала момчето си в края на фертилния си период. Те изглеждаха объркани от всичко това, почти като замаяни и Люк не искаше да им се натрапва. Бяха чували за него от Джеръми и го споменаха, а баща му благодари на Люк, че е дошъл чак от Франция. После майката попита:

— Вие там ли бяхте, професор Симар?

— Не, госпожо. Бях в Англия.

— Какво се е случило, за Бога? — изохка тя. От изцъкленото й изражение не беше съвсем ясно дали наистина иска да знае.

— Полицията предполага, че е било грабеж. Това ми казаха. Според тях, не е страдал.

— Беше добро момче. Радвам се, че беше такова. Сега почива в мир.

— Да, сигурен съм, че почива в мир.

— Много му харесваше тази археология — каза бащата и излезе от унеса си, за да заплаче.

Вместо да се върне направо в Париж, Люк взе самолет до „Хийтроу“ и скочи в едно такси. От Сара все още нямаше никаква вест, но той не можеше да остави нещата така. Намираше се в Англия. Щеше да я открие и да се опита да поправи нещата.

Тя живееше в Сейнт Панкрас, на един хвърлей от Британската библиотека и на няколко минути пеша до работното й място в Археологическия институт.

Слезе от таксито на Осълстън Стрийт и се озова под проливен дъжд. Вечерното небе бе скрито от мръсносиви облаци. Нямаше чадър и сакото му подгизна, докато открие от кой вход на жилищния блок се стига до нейния апартамент. Според указателя апартамент 21 се намираше на третия етаж. Входът беше в нещо като ниша, защитен от дъжда, което беше добре, защото никой не отговори на настоятелното му звънене по домофона.

Канеше се да се откаже, когато до вратата дойде някаква жена. Не беше Сара. Жената, горе-долу на нейните години, имаше коса като жици и не носеше грим. Дълъг торбест пуловер скриваше фигурата й.

— Извинете, вие ли звъните на Сара Мелъри?

Люк кимна.

— Аз съм съседката й, Виктория. Стените са ужасно тънки. Всъщност, тревожех се за нея. Имате ли представа къде е?

— Не, затова съм тук.

— Вие сте французин, нали? — попита тя.

— Да.

Тя го погледна като червеношийка, готвеща се да измъкне червей от дупката му.

— Вие ли сте Люк?

Отведе го в апартамент 22, даде му кърпа и направи чай. Оказа се, че е писателка на свободна практика и работи у дома. Според думите й, двете се сприятелили още в деня, в който Сара се нанесла тук. Когато била в града, си ходели на гости за вечеря или отивали в близкото ресторантче веднъж-дваж седмично. По време на разкопките си разменяли имейли или текстови съобщения. Виктория явно имаше представа за живота на Сара и го оглеждаше с разбиращ поглед, който сякаш казваше: „Значи това е прословутият Люк! Ето заради кого била цялата истерия!“

Наля чай и поде:

— Сара ми изпрати съобщение в събота вечерта от Франция. Пишеше, че си идвала в Лондон в понеделник вечерта. Сега е сряда. По новините видях какво се е случило в Руак. Изкарах си акъла, но никой не може да ми даде информация. Моля ви, кажете ми, че не е попаднала в онзи ужас.

— Не, не, не беше там, когато се случи, слава Богу. В понеделник сутринта беше с мен в Кембридж — обясни Люк. — Бяхме при един човек в болницата, когато ми се обадиха и ми съобщиха за трагедията. Веднага се върнах във Франция и я оставих в Кембридж. Оттогава не съм я чувал.

— Господи — промълви тя с уплашено изражение.

— Сигурна ли сте, че не би могла да се върне в Лондон без ваше знание?

Виктория призна, че няма как да е сигурна, и спомена, че има ключ от апартамента на Сара. Може би няма да е зле да проверят заедно.

Апартаментът на Сара беше идентичен по размери и разположение с този на съседката, но атмосферата бе коренно различна. За разлика от тромавите сиви и бели мебели на Виктория, жилището на Сара вибрираше от цветове и енергия; Люк веднага позна, че се е опитвала да пресъздаде стария си апартамент в Париж, който познаваше така добре. Бяха се любили на онзи червен диван. Бяха спали под онази кувертюра в пауновосиньо.

Виктория обиколи, огледа апартамента и обяви:

— Не се е връщала. Сигурна съм.

В портфейла си Люк още пазеше една визитка от следователите в Кембридж.

— Мисля да се обадя в полицията.