Глен Купър
Десетата зала (29)

28.

Вторник, по обяд

Пътуването до Пале Роял беше кратко и не даде на Люк много време да размишлява върху чутото току-що.

Възможно ли бе да има връзка между ръкописа от Руак и хаоса и касапницата от настоящето? Как можеше чудатият разказ на един монах от дванайсети век за отвари и монашески интриги да премине през столетията и да засегне неговия живот?

Когато приключи с превеждането от латински, Исак беше много развълнуван.

— Знаеш ли, Люк, не зная за какви бъркочи и варива пише Бартомио, но независимите сведения на очевидец за романа между Абелар и Елоиз са безценни — каза той.

— Трябва да си сложа търговската шапка. Ако ръкописът се намери, с най-голямо удоволствие бих посредничил за продажбата му на някой музей или на държавата.

— Надявам се да се намери. Но така или иначе, решението ще бъде на манастира. Томът е негова собственост.

Исак кимна и обеща на Люк, че ще се свърже с него веднага щом получи нов дешифриран текст. Разбраха се да се видят и на вечеря. Щяха да ядат и пият в памет на Юг. И двамата искаха този прощален помен.

За пореден път се опита да открие Сара по телефона — това вече се бе превърнало обсебващ и безплоден навик. Обедният трафик не бе натоварен. Плас дьо ла Конкорд бе широк и великолепен както винаги. Погледна разсеяно кокалчетата на ръката си. Зачервяването бе намаляло още повече; новите хапчета определено действаха. Чувстваше се едва ли не виновен, че ги гълта. Бяха загинали хора. Сара беше изчезнала, а той се грижеше за някаква си незначителна инфекция. Ядоса се на себе си и в следващия миг гневът премина в меланхолия, сякаш някой бе превключил някакъв физиологичен ключ. Скри лице в длани и разтърси глава, за да пропъди демоните. Но не можеше да си позволи да се въргаля в собственото си нещастие. Имаше работа за вършене.

Морис Барбие се беше съгласил веднага да се срещне с него. Този човек се беше сраснал с преструвките си. Докато Айнщайновата коса и вратовръзка го бяха карали да изглежда донякъде като денди на средна възраст, на стари години започнаха да му отиват. Кабинетът му в министерството също беше израз на несъзнателната му показност — претъпкан с най-различни архаични артефакти и предкласически произведения на изкуството, заети от хранилищата на Лувъра, екстравагантен спектакъл, който с напредването на възрастта започваше да изглежда все по-малко нелеп.

Барбие беше спокоен и сериозен. Сложи ръка на рамото на Люк и го поведе към позлатения шкаф с питиетата.

Люк се отпусна, когато видя, че ще бъдат сами.

— Мислеше си, че ще поканя и Марк Абенхайм ли? — попита с лукава усмивка Барбие.

— Честно казано, да.

— Твърде много те уважавам, за да ти играя политически номера. Той дори не знае, че си тук.

— Имам нужда от помощта ти — каза Люк.

— Стига да мога, ще направя каквото и да било.

— Върни ми пещерата.

Барбие отпи деликатно от шерито си и погледна към масивната етруска урна в ъгъла, сякаш търсеше сила от изобразените върху нея копиеносци.

— За съжаление, това не мога да направя.

И тогава Люк разбра, че е изгубил. Макар и натъжен, Барбие изглеждаше непреклонен. Но Люк не можеше просто да се предаде, да си допие питието и да си тръгне. Трябваше да се бори.

— Морис, не вярвам да си приел на сериозно глупостите, че нещастията по време на разкопките са резултат на неизпълнени задължения или некадърно ръководство!

— Държа да знаеш, че не вярвам в това.

— Тогава защо?

— Защото в случая се сблъскваме с проблема за възприятието срещу реалността. Имиджът на Руак беше опетнен преди още да успеем да го изградим. Нито една статия в списанията и вестниците няма да пропусне да спомене смъртните случаи. Ще се появят идиотски писания в интернет за проклятието на Руак. Нещастията засенчват важността на археологическите данни и ми е трудно да се справя с това. Самата госпожа министър нареди оценяване на условията за безопасност на обекта и, между другото, ще бъдеш разпитван от повече юристи и чиновници, отколкото можеш да си представиш. С това искам да кажа, че възприятието се е превърнало в реалност. В губеща позиция си.

— Не се и съмнявам, че Абенхайм е оформил тази позиция в министерството — с отвращение отбеляза Люк.

— Разбира се, че той. Няма да те лъжа и ти казвам, независимо дали ще ми повярваш или не, че се застъпвах за теб — докато махалото не се люшна твърде далеч. Така че — да, накрая гласувах за отстраняването ти. Безпокоя се за бъдещото финансиране. Пещерата е по-важна от отделния човек, бил той и нейният откривател.

— Да не смесваме една трагедия с друга. Сърцето ми и без това вече е разбито. Изгубването на Руак направо ще го разкъса.

Още една глътка шери, после чашата бе оставена на масата.

— Съжалявам.

Люк стана и взе куфарчето си.

— Има ли някакъв начин да променя решението ти?

— Би било истинско чудо.

Люк се върна в хотела си. Имаше повече време да убива до вечерята, отколкото му се искаше. Просна се на леглото и извади записките, които си бе водил по време на превода на Исак.

Споменаването на червения чай.

Бодливо грозде, див ечемик и упойваща лоза.

Отново и отново.

Подобно на страдащ от амнезия, който излиза от мъглата на забравата, Люк си спомни за последния разговор в понеделник сутринта, преди животът му напълно да се разпадне. В коридорите на болница „Нъфилд“, до радиологичното отделение. Фред Прентис. Бяха разговаряли за дивия ечемик и някакъв вид гъба. После дойде обаждането на абат Мено. И адът.

Какво друго беше научил Прентис за тези растения?

Номерът на болницата беше отпечатан на изписаните шишенца антибиотици. Набра го и помоли да го свържат със стаята на д-р Прентис. Съдейки по нараняванията му, би трябвало все още да е хоспитализиран.

— Прентис, казвате? — повтори болничният оператор.

— Да, доктор Фред Прентис.

— Мога ли да попитам дали сте роднина?

— Да, зет съм му — излъга той.

След дълго чакане телефонът отново зазвъня. Някаква жена се представи за главна сестра на ортопедията и го попита дали той се интересува за д-р Прентис.

Предпазливият тон на гласа й го разтревожи. Жената отново го попита дали е роднина.

— Негов зет съм.

— Разбирам. Направи ми впечатление френският ви акцент. Не можем да даваме сведения на всекиго.

— Разбира се. Сестра му се омъжи за французин. Случва се и в най-добрите семейства.

Шегата не я накара да се засмее.

— Би трябвало да съм ви срещала в понеделник вечерта, когато го приеха.

— Не. Видях го само в травматологията.

— Просто един френски господин дойде да го види вечерта, това е.

— Не съм бил аз. Има и други французи. Е, мога ли да говоря с него?

— Съпругата ви не поддържа ли връзка с него?

— Не. Тя е в Азия. Помоли ме да се обадя.

— Е, много съжалявам да ви съобщя, но доктор Прентис почина през нощта във вторник.

Умът му така и не възприе напълно останалите й думи. Предполагаема белодробна емболия. Случвало се при обездвижени пациенти с травми в краката. Останала с впечатление, че бил приятен човек.

Успя да попита сестрата дали е виждала американка на име Сара Мелъри в отделението. Не, не си спомняла никаква американка.

Затвори и отново опита всички телефони на Сара, набираше номерата по памет, толкова често й беше звънял. Паниката го стегна за гърлото.

Прентис.

Поредната смърт.

Поредната нямаща нищо общо с останалите инциденти смърт?

Кой е онзи „французин“?

Къде е Сара, по дяволите?

От сутринта не беше проверявал електронната си поща. Може пък да имаше съобщение от нея с някакво прозаично обяснение. Имала нужда да се усамоти. Отишла да види семейството си в Америка. Нещо такова.

Пощата му беше пълна с нови съобщения, но нито едно не беше от Сара или от приятелката й от Осълстън Стрийт. Тогава забеляза имейл от шефа й Майкъл Мофит, директор на Археологическия институт. Отвори го развълнувано.

Мофит беше получил съобщението на Люк. Нямал представа къде е Сара, но изпитал безкрайно облекчение, когато не открил името й в списъка на жертвите от Руак, публикуван в пресата. Бил загрижен не по-малко от Люк и щял да направи нужните допитвания до колегите от института.

С други думи, нищо.

Люк прегледа останалите писма. Имаше едно от Марго. С тема СНИМКИТЕ НА ЮГ Нямаше сили да го отвори.

Или което и да било друго. Тъкмо когато се канеше да излезе от системата, един от имейлите привлече неудържимо вниманието му. МАЛКО ДОБРИ НОВИНИ ЗА РАЗСЕЙВАНЕ НА МРАЧНОТО НАСТРОЕНИЕ. От Карин Велцер.

Съобщението беше за малката човешка кост, която бяха открили в Залата на растенията. Фаланга от пръста на дете. Бяха я изпратили на палеонтолог в Улм, неин колега. Тя се извиняваше, че изобщо пише, когато загубата за оцелелите членове на екипа е все още така болезнена, но не можеше да премълчи новината, макар да признаваше, че била предупредена от Марк Абенхайм да контактува по работа единствено с него. Професор Шнайдер завършил изследването си и резултатът се оказал крайно неочакван. Бил сигурен — абсолютно, стопроцентово сигурен, че детето не е кроманьонско.

А неандерталско.

Останалата част от имейла беше от Шнайдер и съдържаше детайлно изброяване на разликите в морфологията на фалангите на Homo neanderthalensis и Homo sapiens. Всички отметки за тяхната кост бяха в колоната със заглавие neanderthalensis.

Неандерталец?

За момент Люк отново се озова в света, който обичаше — палеолита. Пещерата беше ориняшка. Кроманьонска. Изображенията бяха дело на Homo sapiens. Какво правеха останките на неандерталско дете в десетата зала?

Двата вида несъмнено са съществували успоредно в горите и саваните на късния палеолит в Перигор, но нямаше нито един археологически регистриран пример на смесване на артефакти или човешки останки. Възможно ли е костта да е попаднала от другаде, да е била отнесена в пещерата от някой хищник, мечка например? Чак до последната камера? Може би, но малко вероятно.

Руак беше уникална в много отношения. И това бе поредният пример за това.

Телефонът прекъсна мислите му.

Беше полковник Тука с неговия гладък, културен глас.

— В Бордо ли сте? — попита той и като че ли се разочарова, когато не получи утвърдителен отговор. — В Бордо съм по работа и се надявах да се видим, за да обсъдим нещо.

— Ще се върна утре по обяд — каза Люк. — Имам уговорена вечеря в Париж. Можете ли да ми кажете за какво става дума?

— Ами, да, разбира се, но имайте предвид, че е поверително. Не е за чужди уши и определено не е за журналистите.

— Разбира се.

— Нали помните онази пръчка, която намерихме под тялото на Пиер Берева? Анализът й приключи. Оказа се, че е материал на име пикратол. Военен експлозив. Никой не е виждал от години подобно нещо. Превърнал се е в бележка под линия във военната история. През Втората световна война е бил използван доста и от двете страни.

На Люк му се зави свят.

— Експлозив?

— Боя се, че има и още. Свързах се с полицията в Англия, както ме помолихте. Всъщност, свързах се и със Скотланд Ярд. Вашата експлозия в Кембридж? Как ще реагирате, ако ви кажа, че в избухналата сграда също са намерени следи от експлозив?

— Боже мой.

— Не става дума за пикратол, не ме разбирайте погрешно. А за съвременен материал, някакъв вариант на пластичен експлозив. Много любопитно развитие на нещата. Мисля, че трябва да поговорим по-подробно, професор Симар. За вас, за Пиер Берева, за всеки, който има нещо общо с вашата пещера.

— Ще отменя вечерята и ще дойда в Бордо още днес следобед.

— Не, не, не е нужно. Трябва да се връщам в Перигьо, имам ангажимент вечерта. Можете ли да дойдете в кабинета ми утре? Да кажем, по обяд?

— Разбира се. Имам една молба, полковник. Един от професорите в екипа ми е изчезнал. Сара Мелъри, американка, работеща в Лондон. Беше в Кембридж с мен в понеделник сутринта, заедно пътувахме към сградата, когато стана експлозията. После посетихме един от по-страдалите в болницата. Там я оставих. Оттогава никой не я е виждал или чувал. Човекът, когото посетихме, беше свързан с Руак. Умрял неочаквано през нощта във вторник, след като бил посетен от мъж с френски акцент. Всичко това е свързано, не зная как, но е свързано! Полицията в Кембридж знае за изчезването на Сара, но не прави нищо. Моля ви, съобщете на Скотланд Ярд. Моля ви!

— Ще се обадя — увери го Тука и добави строго: — По обяд, професоре. В кабинета ми.

Люк затвори и впери поглед в стената.

Някой е искал да взриви пещерата ми.